Елизабет Крейн
Незабравимо време (17)

Седемнадесета глава

Коледа наближаваше и магазините в Джоакуин започнаха да се изпълват с повече хора, отколкото през останалата част на годината. За да подсилят празничната атмосфера, някои от собствениците бяха украсили витрините с разноцветни ленти и борови клонки, полепени с памук. Отначало Джоди се обърка от прекомерния блясък и от коледните песни, които се носеха из магазините, но скоро свикна с тази атмосфера. Коледа беше очаквана с нетърпение и всички бяха особено развълнувани от наближаването на Новата година.

На Бъдни вечер Джоди облече най-хубавата си рокля от тъмнозелено кадифе, украсено с дантели, седна до Майкъл в кабриолета и двамата потеглиха за черквата. Целият град беше там, дори и тези, чийто крак стъпваше в черква веднъж-два пъти в годината. Минаха по пътеката и стигнаха до местата, отделени за фамилията Девъро. Когато се настаниха на дъбовата пейка, Джоди с удоволствие забеляза, че до краката й имаше мангал с жарава.

Малко преди да започне църковната служба, пристигна Ема с родителите си и се настани от другата страна на Майкъл. Джоди знаеше, че тя ще дойде, но въпреки това й стана неприятно, когато я видя. Кимна й за поздрав и заби поглед напред, стараейки се да изглежда спокойна. С крайчеца на окото си забеляза как Ема постави ръка върху лакътя на Майкъл, на което той отвърна с усмивка. Джоди усети очите й да се наливат със сълзи и си каза, че е голяма глупачка да изпитва такива дълбоки чувства към един мъж, който никога нямаше да бъде неин.

Точно в полунощ камбаните забиха и сред паството настъпи раздвижване. Децата, които за първи път присъстваха на полунощната литургия, започнаха възбудено да се въртят по местата си, а майките им — неодобрително да клатят глава. Пръстите на Джоди се вкопчиха в молитвеника и тя почувства, че се вълнува не по-малко от децата.

Цялата църква блестеше под меката светлина на свещите. Малките пламъчета се отразяваха в лъснатото сребро на свещниците и обливаха клонките, с които беше покрит главният олтар. Въздухът ухаеше на пчелен восък, ела и бор. Сякаш наистина щеше да се извърши нещо магическо.

С последния звън на камбаните засвири органът и към него се присъедини пеенето на църковния хор. Облечени в бели одежди, извезани със златна сърма, проповедниците сияеха под светлината на свещите и размахваха за палените кадилници, които изпълваха църквата с приятно благоухание и изтласкваха по-фините аромати.

Един от хористите излезе напред и от органа се понесе традиционната Minuit, Chretien. Джоди искаше да докосне ръката на Майкъл, но знаеше, че не биваше да го прави. Нямаше право на това. Музиката така силно я развълнува, че очите й отново се наляха със сълзи. Солистът пееше така хубаво, че тя се запита дали не е професионален певец дошъл на гости при свои близки. Песента беше на френски език, но въпреки това Джоди успя да разбере съдържанието й и макар да бе чужда на нейните традиции, тя усети особеното й значение за всички присъстващи.

След като затихна и последната нота на литургията паството за момент остана смълчано, сякаш никой не искаше красотата да свърши, След това, обзети от ново вълнение, хората станаха и се запътиха към домовете си, където ги очакваше reveillon, традиционната закуска след нощната литургия.

Ема стана и се усмихна на Майкъл.

— Догодина няма да се прибера у дома с мама и татко — каза тя и започна да премигва, не преставайки да кокетничи дори и в църквата.

— Да, така е — отвърна той.

Джоди не успя да отгатне какъв смисъл се криеше в думите му. Майкъл чудесно умееше да скрива мислите си. Трапчинките на Ема така разцъфнаха, сякаш той й беше поднесъл любовен сонет.

— Господи, колко съм безсрамна! Как може да говоря такива неща в църквата? — прошепна тя.

— Не мисля, че си безсрамна.

Той я хвана под ръка и тръгнаха сред тълпата, която излизаше от църквата.

Джоди се почувства излишна. Мястото й не беше тук. Това не беше нейното време, креолските традиции й бях чужди и най-вече Майкъл не беше неин, колкото и тя да го обичаше.

Когато се присъединиха към родителите на Ема, Майкъл каза:

— Ще дойдете ли да закусим заедно в Уайтфрайърз? Много ще ни бъде приятно.

— Благодаря ти, Майкъл, но ще закусим у дома — каза Ричард Парланг с усмивка и го потупа по рамото. — Порадвай се на самотата си, докато все още можеш. Догодина ще имаш съпруга.

Майкъл продължи да се усмихва.

— Хайде, хайде — обади се майката на Ема и стрелна с очи съпруга си. — По-скоро Майкъл ще дойде у дома. Сами не можем да изядем всичко. И госпожица Фарнел, разбира се — добави тя.

Майкъл поклати глава.

— Готвачката ми никога няма да ми прости такова нещо. Вече всичко е сервирала на масата. Може би ще го отложим за догодина.

— Да, догодина непременно ще дойдем — каза Ема и повдигна очи. — Не мога да си представя reveillon другаде, освен в Оъкс — тя се засмя, сякаш си мислеше че годеникът й се шегува.

Майкъл не каза нищо, но на Джоди й се стори, че забеляза в очите му спотаена неприязън.

— Догодина ти ще си Девъро — напомни й баща й. — Разбира се, винаги ще си добре дошла на нашата трапеза, но тогава ще имаш свой дом, а може би дори и бебе.

Сините очи на Сюзан Парланг проблеснаха хладно.

— Мисля, че това едва ли ще е възможно тъй като те няма да се оженят преди април.

Ричард се изкашля смутено, но намигна на Майкъл. Едва ли друг път Джоди се бе чувствала толкова излишна. Зад тях се чу гласът на Камила:

— Мислех, че вече сте си тръгнали.

Майкъл се обърна и й се усмихна.

— Не преди да сме ви пожелали Весела Коледа — стисна ръката на Рийд и се наведе към Матилда. Усмихна й се широко и каза:

— Как ти се видя първата ти коледна литургия?

— Много ми хареса, чичо Майкъл. Ще дойдете ли да хапнете у дома? Тъкмо Джоди ще ни разкаже още приказки — с надежда добави тя.

— Твърде е късно за приказки — отсече Камила. А на Джоди каза: — Хайде, елате. За нас ще бъде такава радост да ни гостуваш.

— Не можем — отвърна Джоди. — В Уайтфрайърз всичко е готово.

— За утре ще ти приготвя много специална приказка. Нарича се „Рудолф, червенокосият северен елен.“ — добави тя, обръщайки се към Матилда.

Матилда заподскача от нетърпение.

— Мамо, ти знаеше ли, че Папа Ноел има шейна, теглена от магически елени? Джоди ми разказа за тях! Те могат да летят!

Камила погледна Джоди изненадано.

— И аз не знаех това! Я виж ти!

— Летящ елен ли? — засмя се Ема — Ама че глупост.

Джоди се намръщи:

— Но не и по Коледа. Тогава стават всякакви вълшебства. Особено за децата.

Ема сви рамене.

— Никога не съм обичала хората да се мамят. Още по-малко децата.

Тя почти прошепна своите думи, поради което Джоди реши, че Майкъл не ги е чул.

— След като Джоди казва, че елените летят по Коледа аз също й вярвам — сериозно каза Майкъл и застана до Матилда. — Тя сигурно знае много за тези неща.

Матилда кимна.

— Приказките на Джоди са по-интересни дори и от тези на чичо Кристоф.

— Това наистина е висока оценка — каза баща й. — Кристоф ще остане изненадан да разбере, че на негово място във фамилията се е появил друг разказвач на приказки.

— Мислиш ли? — попита Майкъл.

— Уверен съм в това — намигна му Рийд.

Джоди се запита какво ли искаха да си кажат. Тълпата оредяваше и тя усети как от отворените врати духна студен вятър. С нетърпение очакваше да се прибере на топло сред камините в Уайтфрайърз.

— Да вървим — предложи Майкъл. Сложи ръка върху рамото на Матилда. — Не искам утре Матилда да е сънена и да дреме когато Папа Ноел дойде.

Очите на Матилда заблестяха.

— Няма.

Камила поведе дъщеря си към изхода.

— До утре.

Сред многобройни пожелание за Весела Коледа, Джоди и Майкъл стигнаха до кабриолета. Докато тя се качи на седалката, Майкъл свали одеялото от коня, който изпръхтя от нетърпение да се прибере в топлата конюшня.

На път за Уайтфрайърз, Джоди усещаше бедрото на Майкъл до нейното, а лакътят му я докосваше всеки път, когато дръпваше юздите. Докато се движеха по тихите улици на града, покрай тях минаваха други кабриолети и конници, които им кимаха, или казваха нещо за поздрав.

— Всички са толкова дружелюбни — каза Джоди, — дори и непознатите хора.

— На Коледа всички ставаме по-добри отвърна Майкъл. — Жалко, че не сме такива през цялата година.

— Всички са толкова щастливи. У нас на Коледа винаги изпитваме някаква носталгия. Фамилиите ни са разпилени из цялата страна. Преди живеех при моите родителите и при едните ми баба и дядо, а другите бяха чак във Вашингтон. Дори и самолетите не скъсяват разстоянията. Едната Коледа прекарвам при едните, другата при другите, но винаги ми липсва едната половина от фамилията.

— Ние живеем по-близо един до друг. Кристоф е най-далече, идва чак от Ню Орлиънс.

— Той ще дойде ли? Матилда често говори за него.

— Той играе ролята на Папа Ноел. Тази вечер ще бъде при братовчедите в Шрийвпорт, а утре ще пристигне тук. Матилда вече е достатъчно голяма и разбира играта. Арманд също, но и двамата се преструват, че не могат да го познаят. Единствена Мари Силест ще го приеме за истински Папа Ноел.

— Ние го наричаме Санта Клос.

— И ти ли като дете си вярвала, че пристига на шейна, теглена от летящи елени? — усмихна й се Майкъл.

Джоди също му се усмихна.

— Утре всички ли ще се съберат в Уайтфрайърз?

— Да, на Коледа винаги се събираме у дома.

Тя се замисли. Единствен Майкъл бе останал в бащината си къща, но целият род считаше Уайтфрайърз за свой дом. Беше чувала Камила, която имаше свой дом, да говори за Уайтфрайърз така, сякаш още живее в него, Клодия също. Изглежда и братовчедите им го чувстваха така.

В трапезарията ги чакаше закуската. Макар да бе приготвена само за двамата, на масата имаше омлети, кейк със стафиди, хляб и няколко вида вино. Джоди си каза, че никога няма да свикне с огромните количества храна, които се поднасяха в Уайтфрайърз. Когато приключиха да се хранят, слугата донесе торта и я постави пред Майкъл, който отряза едно парче и го постави в чинийката на Джоди. Гидиън сипа върху него лъжица разбита сметана от един сребърен съд Тя опита тортата и установи, че бе направена с ром. Беше толкова вкусна, че надмина всичките й очаквания.

— Страхотна е! — възкликна Джоди.

— Това е една от най-добрите традиции на Уайтфрайърз. След като приключиха, отидоха в салона, където Майкъл беше поставил елхата.

— Виж ти! — изненада се Джоди. — Не допусках, че имате коледна елха.

Майкъл беше избрал елха от собственото си имение, която беше толкова голяма, че заемаше голяма част от салона.

— Това е сравнително нов обичай. Първата коледна елха в Уайтфрайърз се появи преди около двадесет години. Още бях момче и бях удивен, когато я видях. Не можех да й се нагледам. Днес всички деца очакват елхата, но не можеш да си представиш как се почувствах, когато я видях за първи път. Беше обсипана със свещи и я гледах като омагьосан, сякаш бях видял еднорог.

Джоди отвори една кутия. В продължение на седмици, двете с Камила бяха изрязвали различни украшения от хартия и плат. Повечето от тях бяха по модели на Джоди.

— Може да не разбирам много от шиене, но ме бива в приложните изкуства — каза тя, докато окачваше на елхата една гирлянда. — Дори и Камила беше изненадана. Като че ли беше останала с впечатление, че никак не ме бива за такива неща.

— Просто не мога да си представя как си ги измислила — каза Майкъл, като взе един снежен човек, направен от памучни топки. — Имаш изключително въображение.

— След като разказах на децата за Дядо Мраз, би трябвало да го видят и на елхата — тя взе един северен елен с червен нос. — А ето го и Рудолф.

— Трябва да си призная, че аз слушам приказките ти с не по-малък интерес, отколкото децата. От теб ще стане добра майка.

Джоди внезапно вдигна глава и погледите им се срещнаха. Майкъл се загледа в нея. Желанието ясно бе изписано върху лицето му. Минаха няколко мига и тя извърна главата си.

— Съмнявам се, че някога ще стана майка.

— Все още си достатъчно млада, за да имаш пълна къща с деца.

— Само ако се омъжа. А това може да стане единствено по любов — каза тя, докато окачваше хартиена снежинка на елхата. — Аз обаче не се влюбвам така лесно.

— Нима?

— Случвало ми се е само веднъж досега. Имам предвид истински. Не мисля, че ще се повтори.

— И какво стана?

Гласът му прозвуча тревожно и на Джоди й се стори, че долавя нотки на ревност в него. „Не — каза си тя, — изключено е да ме ревнува.“

— Е… стана.

Докато изваждаше една камбанка от кутията, тя се опита да успокои треперещите си пръсти.

— Той знаеше ли какво чувстваш?

Джоди вдигна очи към него. В някои отношения Майкъл беше много проницателен, а в други просто не можеше да види очевидното.

— Не.

Тя окачи камбанката с припрени движения.

* * *

Още отрано на следващата сутрин започнаха да пристигат роднините. Въпреки че очакваше доста хора, Джоди никога не си бе представяла, че братовчедите на Майкъл са толкова многобройни. За един час салоните и библиотеката се изпълниха с представители на семействата Девъро, Ландри, Галиър, Биернс и Робишо. Всичките говореха вкупом. Мнозина от тях бяха дошли от Шрийвпорт или от съседните градчета и останаха изненадани от присъствието на Джоди.

— Тя ни се пада някаква братовчедка — каза Ема, докато посрещаше гостите в коридора. — От Тенеси е. Внучка е на братовчед ни Еймъс.

Джоди се преструваше, че не чува неубедителния тон на Ема, поздравяваше гостите и се държеше като роднина, която отдавна не ги е виждала.

Понеже възрастните още бяха сити от среднощната закуска, а децата бяха твърде възбудени, за да ядат каквото и да било, бяха поднесени само малки козуначени кифли, масло и гъстото черно кафе, без което, изглежда, не минаваше нито едно събиране. Мари Силест беше още малка, за да разбира какво става, но Матилда, Арманд и братовчедите им горяха от нетърпение.

Когато възрастните изпиха кафето си, Майкъл събра децата и отвори двукрилата врата към предния салон. Пред очите им се появи елхата в цялото си великолепие, осеяна с безброй свещички, всяка от които хвърляше брилянтни пламъчета. Под елхата имаше бебешка люлка, която Майкъл бе донесъл от тавана. Джоди само се молеше клоните на дървото да не се подпалят, докато децата се тълпяха около него. Очите на Мари Силест бяха широко разтворени и приличаха на големи копчета. Джоди и Камила весело се спогледаха.

Майкъл се престори, че чува някой да пристига и каза:

— Кой е там? Чухте ли някой да идва?

В този миг откъм коридора се чу тропота на Кристоф Девъро, маскиран като Папа Ноел. Прокънтя веселият му смях. Децата се втурнаха към него. Джоди наблюдаваше с интерес. Той наистина приличаше на Санта Клос, когото тя знаеше от своето детство, но се държеше далеч по-светски. Папа Ноел намигаше на хубавите млади братовчедки, които се изчервяваха и се усмихваха.

Ема извика:

— Гидиън, донеси вино за Папа Ноел.

Тя явно искаше да мине за стопанка на Уайтфрайърз.

— Арманд, ти беше ли добро момче? — питаше Кристоф. — А ти, Мари Силест?

Мари Силест кимна сериозно и очите й се разтвориха още по-широко.

— Ти с летящите елени ли пристигна? — попита тя с неподправена сериозност.

— С летящите елени ли? — Кристоф се отдръпна изненадан.

— Джоди казва, че само така можеш да обиколиш всички къщи на Коледа — обясни детето. — Тя казва, че елените теглят шейната ти и се движат толкова бързо, че направо летят.

— Щом тя казва, значи е така.

Мари Силест се усмихна. Джоди беззвучно се разсмя, като прикриваше устата си с ръка. „Децата навсякъде са едни и същи“ — помисли си тя. На всичките толкова много им се искаше наистина да съществува коледна магия. Тя се зарадва, че Кристоф прояви съобразителност.

— А вие трябва да сте Джоди Фарнел от Тенеси — каза той, като се приближи към нея. — Нашите братовчедки от Тенеси били по-красиви, отколкото ги помнех.

Той й намигна и влезе в салона.

Любопитството на Джоди не беше по-малко от това на децата. Папа Ноел имаше съвет за всеки и изглежда, знаеше имената и на най-малките деца. След като възкликна при вида на елхата и разгледа украшенията й, той помоли Гидиън да му донесе торбата с подаръците.

Всяко дете получи подарък и прегръдка. Джоди знаеше, че по-големите подаръци се дават на Нова година, но сега имаше кукли за момичетата и оловни войници за момчетата. След като торбата се изпразни, децата отрупани с подаръци, излязоха да играят на верандата.

В отсрещния ъгъл на салона Джоди видя Винсент, съпругът на Клодия. Гледаше замислено децата и очевидно му беше мъчно, че няма свои. В другия ъгъл Клодия едва удостои с поглед потомството на рода, тъй като бе погълната от разговора с Ема, чийто интерес към децата не беше по-голям. Джоди се запита дали щеше да си остане такава и след като се омъжеше. Ако не се променеше, Майкъл сигурно щеше да бъде нещастен, тъй като обича децата и искаше да има поне няколко.

Папа Ноел си тръгна и скоро се върна като Кристоф Джоди му подаде ръка, която той целуна. Бялата му брада беше изчезнала и на нейно място се бяха появили малки черни мустаци. Беше по-възрастен от Майкъл, но преди няколко години беше останал вдовец. Джоди едва сега разбра защо младите жени се изчервяваха, когато той им правеше комплименти. Кристоф беше истински кавалер.

— Не знаех, че братовчед ни Еймъс има такава красива внучка — каза той, когато пусна ръката й.

— Благодаря ви — спазвайки решението, което беше взела по-рано, тя не го удостои с никакви обяснения, още повече, че това беше изключено при наличието на всичките тези хора, които знаеха много повече от нея за Еймъс и неговата фамилия. — Разбрах, че вие сте най-добрият разказвач на приказки в рода ни.

— Но не и когато правя комплименти на млади дами — отвърна галантно той. — Братовчедка ми Камила каза, че вие сте ме изместили като най-добър разказвач и сега децата ви дебнат по петите, за да им разказвате приказки.

— Обичам децата. Никога досега не съм смятала, че разказвам добре, но те харесаха моите приказки.

— За летящите елени ли?

— Това е дълга история — усмихна му се тя.

Майкъл се приближи и каза:

— Кристоф, искаш ли кафе? На бюфета има кифлички, ако си гладен.

— Благодаря ти, изядох цяла чиния в задната стая, докато се обличах. Предпочитам да си поговоря с братовчедка ни Джоди.

Майкъл погледна и двамата. Не изглеждаше много доволен и Джоди отдаде това на намерението му да насочи интереса й към Уил Бро, а не към Кристоф. Може би той гледаше на Уил като на нещо повече от обикновен приятел. Тя реши да не наднича в мислите, които се криеха зад леко смръщените му вежди, за да не проличи отношението й към създалата се ситуация.

— Ще ми е много приятно да пия кафе с вас — мило каза Джоди. — Гидиън ми го прави с мляко.

Кристоф я хвана под ръка, кимна на братовчед си и я поведе към трапезарията. Тя почувства погледа на Майкъл, докато се изгубиха сред гостите.

Когато си взеха горещо кафе и седнаха на едно диванче под прозореца, Кристоф я попита:

— И така, откъде сте в действителност?

Джоди се стресна и извърна главата си, като едва не разля горещото кафе.

— Извинете, не ви разбрах?

— Познавам добре братовчед ни Еймъс, познавам децата и внуците му и съм сигурен, че сред тях няма Джоди Фарнел.

— Аз съм от втори брак.

Той вдигна очи от чашата си, погледна я и се усмихна.

— Добре. Не съм му истинска внучка. Нали на никого няма да кажете?

— Не. Мисля, че зная чия дъщеря сте. На Тиъдъл, нали?

Джоди не знаеше какво да отговори, затова замълча.

— Така си и знаех. Като млад Тиъдъл беше голям мераклия. Братовчед ми Еймъс сигурно е останал много учуден, когато сте се появила пред него, но вие не сте първото подхвърлено бебе, така да се каже.

Джоди едва сега разбра какво иска да каже, но не го поправи. Щом като той мислеше, че тя е незаконна дъщеря на някакъв далечен братовчед, това за нея беше добре дошло, още повече че явно преди това бе имало и друг такъв случай. Същевременно това обясняваше защо нейната връзка с този клон на семейството не беше така ясна.

— Добре, сега след като знаете коя съм моля ви, не го казвайте на другите.

— Не се притеснявайте. Случват се такива неща — той отпи от кафето си. — Какво мисли за вас Майкъл?

— Той ме счита за братовчедка. Какво друго може да мисли?

— Това, за което по-скоро питам, е какво мисли Ема?

Джоди се запита дали изобщо има нещо което Кристоф да не знае.

— Не съм й особено приятна.

— Това е съвсем разбираемо. Когато си тръгнете оттук, можете да ми дойдете на гости в Ню Орлиънс. Домът ми винаги ще бъде отворен за вас.

Джоди стана.

— Ако имате предвид това, което подозирам, благодаря ви, но няма да дойда. Между нас с Майкъл няма нищо. Абсолютно нищо. Но дори и да беше така, вие просто не ми влизате в сметката.

Тя гордо се изправи и го измери с гневен поглед. Той се изхили и също се изправи.

— Нямах намерение да ви обидя. Винаги съм бил прям и всички в рода ни са свикнали с това. Клодия смята, че зад това, което показвате, се крие нещо повече.

— Клодия греши по отношение на страшно много неща.

Значи ето откъде той знаеше толкова много за всички. Сигурно Клодия го бе осведомявала за всичко, което ставаше в рода. Джоди изпита двойно по-силна неприязън към сестрата на Майкъл.

— Тя желае доброто на брат си. Обича го и се страхува да не хлътне по вас. Сега обаче, след като се запознахме и си поговорихме, ще я убедя, че греши.

— Не си правете труда, ако е само заради мен. Тя така или иначе няма да ви повярва. А сега, ще ви помоля да ме извините, трябва да поднеса поздравленията си на някои гости.

Докато се отдалечаваше, зъбите й скърцаха от гняв. Чу кънтящият глас на Ема в салона:

— Никога не съм виждала такива странни украшения? А вие? Много са неподходящи.

Най-старата жена в групичката се обади:

— Ако питате мен, коледните елхи са отвратително нещо. Противоестествено е да внасяш в къщата си дърво. Това не носи добро.

Джоди мина през отворената врата и влезе в библиотеката, където се бяха събрали Камила и част от младите жени. Присъедини се към тях и се заслуша в разговора им за бебета, за това коя за кого ще се жени, кой братовчед какво бил направил през последните години. Никое от споменаваните имена не беше познато на Джоди, но така поне беше настрана от Ема и Клодия, както и от Кристоф. Смееше се заедно с другите, не казваше нищо за себе си и напразно се опитваше да си внуши, че тези светски разговори й се отразяват добре.

* * *

Хората не усетиха кога дойде Новата година. Братовчедите, дошли от повече от петдесет километра, останаха с края на празниците и Уайтфрайърз беше пълен с хор Кристоф, както и някои от по-възрастните братовчеди, отседнаха при Клодия. На Джоди така й беше дошло до гуша от лица и гласове, някои от които говореха само френски, беше почти щастлива, когато наближи краят на празниците.

Имаше още една нощна литургия, последвана от друг reveillon, но този път всички се събраха в Уайтфрайърз, а след закуската имаше танци. Майкъл беше осигурил оркестър, килимите и мебелите бяха прибрани покрай стените, двукрилата врата между двата салона беше отворена и образуваното пространство беше достатъчно за бална зала.

Джоди потропваше с крак в такт с музиката и гледаше как двойките танцуваха върху излъскания под. Много обичаше да танцува, но тези стъпки и бяха напълно непознати. Имаше чувството, че танцуващите само подскачаха по пода с все по-голяма скорост и се чудеше как така не се сблъскваха помежду си.

Към нея се приближи Кристоф и й протегна ръка.

— Ще танцувате ли с мен?

— Не, благодаря. Предпочитам да не приема поканата ви.

Той не й се понрави още откакто й беше намекнал за връзка извън границите на роднинските им взаимоотношения.

Той се усмихна.

— Още ли сте ми сърдита?

— Да. Оставате ме намира, ако обичате.

— Добре, но не преди да сте ми простили. Направих погрешно предположение, но сега виждам, че съвсем не съм бил прав.

Тя го погледна.

— Наистина ли говорите?

— Имате думата ми.

Тя не знаеше дали тази дума тежи достатъчно или не, но видя, че Майкъл ги наблюдава и кимна.

— Добре. Прощавам ви.

— Просто като имах предвид репутацията на Тиъдъл и това, че сте му дъщеря, взех, че си помислих…

— Не поставяйте на изпитание късмета си — отсече тя, но след това се усмихна, за да направи добро впечатление на Майкъл. — Все така не желая да танцувам с вас.

— Ами тогава какво ще кажете да се поразходим на верандата?

Джоди крадешком погледна към Майкъл.

— Добре, бих подишала свеж въздух.

Излязоха на верандата. Въздухът беше чист и хладен и след горещината вътре, беше много приятен. Дъските под прозорците бяха нашарени на жълти квадрати от светлината, която проникваше отвътре, а мебелите тъмнееха в сенките. Джоди се приближи до най-близкия прозорец и се загледа в танцуващите.

— Аз се радвам на гостуването ми в Уайтфрайърз — каза тя, за да наруши мълчанието.

— Къде ще отидете, когато Майкъл и Ема се оженят?

— Във всеки случай не в Ню Орлиънс — безцеремонно отсече тя. След това добави: — Камила иска да живея у тях.

— Това ще е по-добре, отколкото да се върнете в Тенеси.

— Не мога да се върна там.

Тя не познаваше никого в Тенеси.

— Искам да ви предложа моя дом, но този път като ваш братовчед. Ние от нашия род държим един на друг. Независимо от произхода си, вие сте наша братовчедка и ние ще ви приемем като такава.

— Клодия какво мисли за това?

Тя се запита дали Кристоф не й бе съобщил за нейното „минало“. Не я напускаше чувството, че Клодия го беше изпратила да разговаря с нея само за да научи нещо повече за живота й.

— Тя е съгласна с мен, но мисли, че би било… неудобно за вас да останете тук, след като Ема и Майкъл се оженят.

— Можете да кажете на Клодия, че изобщо нямам такова намерение — тя обви с ръце раменете си. — Да се прибираме. Стана ми студено.

Когато се присъединиха към останалите, Джоди разбра, че Майкъл ги бе наблюдавал още от момента, в който вратата се бе затворила зад гърба им. Сърцето й внезапно се стопли при мисълта, че той така живо се интересуваше от нея и от това, което Кристоф й бе казал в тъмнината на верандата.

На следващия ден всичките по-млади членове на рода гостуваха на по-възрастните. И тъй като повечето от възрастните се бяха настанили в дома на Клодия, Джоди и Майкъл се запътиха с кабриолета натам, След посещението при Клодия, минаха през още няколко къщи и Джоди съвсем се обърка от множеството братовчеди, с които се запозна.

— Как успяваш да запомниш всичките? — попита тя Майкъл, докато пътуваха за Уайтфрайърз, където до вечерта щяха да им дойдат на гости още братовчеди. — Не мога да запомня имената на половината от тях.

— Щеше да можеш, ако ги познаваше от рождение. След време ще ги опознаеш по-добре.

— Тази последната, например. Леля Бурдет ли беше? Почти нищо не й разбирах.

— Тя говори съвсем слабо английски и дори се учуди, че ти не говориш френски. Може да решиш един ден да го научиш. Ние всички го говорим още от рождение. Английският е втория ни език.

— Какво ти каза, когато си тръгвахме?

Майкъл извърна глава.

— Нищо. Нищо особено.

Тя не му повярва. Тя не говореше френски, но все пак беше разбрала някои думи като „нежелана“ и „неканена“, освен това бе чула да се споменава и името на скандалния Тиъдъл.

— Разбирам, че преди нас тук са били Клодия и Кристоф.

— Всички си ходим на гости на Нова година.

Тя не каза нищо повече, но все пак забеляза колко разстроен бе Майкъл от думите на старата леля. Джоди не повдигна повече дума за това. Кимна на мъжа и жената, които в това време преминаха с кабриолета си покрай тях, и викаха: „Воnnе annee, bonne аnnее“ Никак не беше сигурна, че новата година ще бъде толкова честита.