Елизабет Крейн
Незабравимо време (16)

Шестнадесета глава

— Колко мило, че ви виждам отново — възкликна Ема с дружелюбен тон, но очите й продължиха да я гледат като два ледени кристала. — Така се развълнувах, когато Майкъл ми изпрати съобщение, че ще доведе и вас.

Джоди колебливо се усмихна.

— Благодаря ви. Казах му, че това би било натрапване от моя страна, но той настоя.

— Натрапване ли? За нас в Оъкс е чест да приемаме гости — Смехът на Ема зазвъня като сребърни камбанки. — Как можете да си помислите такова нещо?

Майкъл се усмихна на Джоди.

— Ето. Видя ли? Нали ти казах, че Ема няма да има нищо против.

Самият той почувства облекчение. Напоследък беше започнал да се пита дали преценката на Джоди за Ема не бе по-обективна от неговата. Стана му приятно да види, че Ема е все така мила.

— Каква хубава рокля — измърка Ема. — Сама ли си я ушихте?

— Не, мен не ме бива да шия. Беси ми я направи.

— О, да. Беси е чудесна шивачка, нали? Никога няма да си обясня защо Камила не я взе със себе си, когато се омъжи за Рийд.

— Може би Беси не е искала да се премести при нея. Освен това, самата Камила е великолепна шивачка.

Докато дамите разговаряха, Майкъл се приближи до масичката в салона и наля на всички кафе. Знаеше, че Джоди не обича силното креолско кафе, но като гостенка, тя трябваше да пие това, което й поднасят. Беше почти сигурен, че в един разговор с Ема й бе казал, че Джоди не понася силно кафе, но като не видя в подноса кафе с мляко реши, че навярно греши.

— Ама вижте ме само каква съм! — възкликна Ема. — Седя си тук и те оставям ти да наливаш кафето, сякаш са ме възпитавали на полето. — Погледна през рамо. — Къде ли е прислужникът?

— Нямаме нужда от него. Кафето е налято.

Майкъл поднесе на двете дами пълните чаши, наля и за себе си и седна срещу Ема.

— Откакто премахнаха робството, слугите станаха невъзможни — Ема деликатно отпи от кафето. — Заявявам ви, че ако бях мъж, щях да се присъединя към Клана.

Джоди бързо я стрелна с поглед, но се въздържа от коментари.

— Кланът е просто една глутница подстрекатели — каза Майкъл. — Изживели са предназначението си и трябва да бъдат разпуснати.

— Как можеш да говориш така? — възмути се Ема и отвори широко очи. — Представи си само колко зверства щяха да станат, ако не беше Клана.

— Войната не засегна Джоакуин. Повечето от неприятностите тук са дело на Клана — възрази й Майкъл.

— Стига да искаха, те можеха да освободят Джоакуин от политическите авантюристи — възрази Ема. — Имахме нужда от това и, откровено казано, чудя се защо не го сториха.

Майкъл поклати глава.

— Тук има само един политически авантюрист и той е Джордж Пърси, който не смятам, че ни заплашва с каквото и да било.

— На твое място не бих била толкова сигурна — подхвърли Ема, сведе поглед, отърси някакви несъществуващи трохи от полата си и смирено сви ръце в скута си. — Той се опитва да ме ухажва.

Майкъл рязко се изправи на стола.

— Как така се опитва да те ухажва?

Джоди вдигна чашата си и се опита да отпие от черната течност, без да се мръщи.

— Лично на мен ми изглежда безобиден.

Ема я стрелна с очи.

— А мен направо ме плаши.

Джоди се засмя.

— Джордж Пърси от галантерийния магазин те плаши?

— Какво ти е казал? — поиска да разбере Майкъл.

Ема нацупи розовите си устни и отметна глава като дете, което не желае да си каже урока.

— Каза, че съм хубава. Дойде на мястото, където рисувах и се опита да завърже разговор с мен. Аз естествено веднага му казах да си върви.

— Може би ще трябва да поприказвам с него — намръщи се Майкъл. — Не мога да си представя Джордж Пърси да е толкова безцеремонен.

— Може би погрешно сте изтълкувала думите му — изрази мнението си Джоди. — Той просто се държи прекалено дружелюбно, но моето мнение е, че не може да бъде опасен.

— Не знам как стоят нещата в Тенеси — каза Ема, — но в нашия край жената трябва да пази достойнството си. Особено спрямо янките. Тъй като Тенеси е граничен щат, може би там не сте толкова строги към това кой заслужава добър прием и кой — не.

В погледа на Джоди се появи предпазливост, но Майкъл не забеляза това.

— Освен това — продължи Ема, — аз трябва да съм извънредно внимателна да не се замеся в нещо скандално, тъй като скоро ще стана съпруга на Майкъл. — Тя му се усмихна. — Във фамилията Девъро досега няма жена, която да се споменава с лошо.

— В такъв случай изглежда, че повечето от тях са прекарали живота си в манастир — заключи Джоди. — Не зная фамилия, в която да няма черна овца.

— Изобщо не исках да кажа, че в много от семействата няма жени, от които останалите да се срамуват — поясни мило Ема, — но мъжете от фамилията Девъро не се женят за тях.

Джоди постави чашата си в чинийката. Майкъл отново попита:

— Искаш ли да говоря с Пърси?

— Би ли го направил? — Ема вдигна очи, загледа се в неговите и се усмихна така, че трапчинките й се появиха. — Това ще е голямо облекчение за мен.

Джоди не се въздържа и се обади:

— Ако аз се бях сблъскала с нахалник, щях да му кажа веднага да ме остави намира. Вие казахте ли му това или оставихте някакво съмнение у него относно вашите чувства?

Ема отново се разсмя и като че ли окуражаваше Майкъл да се присъедини към нейния смях.

— Нима бих могла да съм груба с хората? Боже Господи! Вие се държите като мъж! Майкъл, представяш ли си да обявя дуел на Джордж?

— Джоди нямаше предвид да го предизвикаш на дуел. Тя просто искаше да каже, че ти самата си могла да се справиш с положението.

— О, Майкъл! — очите на Ема се напълниха със сълзи и тя всеки миг щеше да се разплаче. — Мислех си, че би ме защитил, още повече, че скоро ще стана твоя съпруга.

— Ще говоря с него. — Майкъл никак не харесваше Ема, когато ставаше толкова лепкава. Никоя от сестрите му не караше съпруга си да се занимава с такива неща, особено когато става въпрос за един нищо и никакъв разговор. Имаше представа що за човек е Джордж Пърси и се съмняваше, че в тази работа е имало нещо повече от невинен комплимент. — — Освен това, Ема, на теб ти е приятно, когато някой ти каже, че си красива — той се опита с хитрост да подобри настроението й. — В края на краищата не сме дошли тук, за да говорим за Пърси.

Лицето на Ема грейна.

— Исках да дойдеш, за да поговорим още веднъж за сватбата.

— Мисля, че вече говорихме за това.

Не желаеше да обсъждат сватбата в присъствието на Джоди; и без това чувствата му бяха твърде буреносни.

— Ние дори не сме говорили къде ще отидем на сватбено пътешествие. Мислех си, че можем да отидем в Париж.

— Париж, Франция? — попита Джоди. — На медения си месец?

— Всичките ни приятели прекараха медените си месеци в Париж — каза Ема, като се престори, че не е чула думите на Джоди. — Ще стана за присмех на цялата енория, ако трябва да отидем другаде.

— Едва ли ще е така — каза Майкъл. Никак не му се искаше да разговарят за медения си месец. — На Джоди едва ли ще й бъде приятно да слуша кого ще каним на сватбата си. Тя не познава почти никого тук.

— Глупости! Всички жени обожават да говорят да сватби. — Ема се усмихна на Джоди. — След бебетата, това е най-важната тема за обсъждане. Не съм ли права госпожице Фарнел? Може би вие ще ни предложите някой хотел във Франция, където да отседнем. Сигурна съм, че сте била там и знаете някоя чудесна странноприемница, където Майкъл и аз можем да се скрием от света — каза Ема и се изчерви.

— Аз наистина трябва да си вървя. — Джоди се изправи и погледна Майкъл. — Имам ужасно главоболие и с нищо не мога да помогна на плановете за медения ви месец.

— Не можете ли? — Върху лицето на Ема се изписа детско разочарование. — Аз пък се надявах да ни дадете някои добри съвети. Майкъл няма по-голяма сестра, на която да се довери, а Камила и Клодия познават само околностите.

Майкъл се запита дали Ема наистина наблегна повече на думата „по-голяма“, или просто така му се бе сторило.

— Джоди, ти защо не ми каза, че имаш главоболие. Можем веднага да тръгваме.

— Майкъл, ти не можеш просто така да се измъкнеш! — Ема умолително протегна към него малката си ръчичка. — Не, когато имаме толкова много неща да обсъждаме. Госпожица Фарнел може да се качи горе и да полегне. — Тя повика една от прислужничките си.

— Не е необходимо. Трябва да си вървя. Майкъл ти остани. Знам пътя до вкъщи.

На него никак не му се искаше да я остави да си тръгне сама, но, изглежда, тя беше взела твърдо решение да си върви, а Ема го умоляваше да остане. Той се поколеба какво да стори и Джоди се измъкна.

— Каква странна жена — въздъхна Ема. — Наистина е много особена. Досега не съм срещала жена, на която да не й е приятно да участва в приготовления за сватба.

— Тя има главоболие — каза Майкъл по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Ема обгърна лицето си с две ръце.

— Защо се сърдиш на мен, Майкъл? Какво мога да направя аз? Виждаш, че упорито се опитвам да включа госпожица Фарнел в приготовленията ни, но явно тя не желае да бъде приятелка с мен.

— Не е така. — Майкъл отиде при Ема и седна до нея. — Хайде, стига. Недей да плачеш. Нали знаеш че не мога да те гледам, че плачеш.

— Опитвам се да не плача, Майкъл. Не искам да правиш нищо против волята си.

Той се опита да погледне лицето й, но тя държеше главата си наведена и не успя да види очите й. Накрая си каза, че е непростимо да проявява недоверие към нея.

* * *

Докато Джоди яздеше към дома, от очите й бликаха истински сълзи. Колкото по-често виждаше Ема, особено в случаите, когато тя разиграваше театър пред Майкъл, толкова по-неприятна й ставаше тя. Нима той не можеше да я види какво представлява в действителност? Дори като имаше предвид, че мъжете бяха свикнали жените да се държат по-различно от нея, на Джоди й беше трудно да повярва, че Майкъл може да се хване на евтините трикове на Ема. Той не беше нито глупак, нито наивник. Единственото, с което успя да си обясни поведението му бе, че е влюбен в Ема, при което сълзите й рукнаха още по-силно.

Остави коня сам да си намери пътя през ливадите. Не искаше да среща никого, пред когото да обяснява защо плаче. Нито една от обидите на Ема не остана незабелязана за Джоди. Как можеше Майкъл да е толкова сляп и глух?

Отговорът беше само един, а именно, че тя трябва да престане да го обича. Ако вече не го обичаше, нямаше да я интересува дали се жени за жена като Ема. „Не — помисли си тя, — не е вярно“. Тя не би искала такава непоправима и очебийна грешка да допусне дори най-беглият й познат Майкъл никога нямаше да е щастлив с Ема. Джоди се почувства глупачка затова, че бе допуснала да я склонят да й отиде на гости. Тя се бе съгласила само защото Майкъл бе настоял за това и защото самата тя искаше да е възможно по-често с него, преди да го загуби завинаги. Колкото и да й беше противно, трябваше да се примири с мисълта за годежа на Майкъл с Ема и за наближаващата сватба. Зимата вече беше дошла, а и пролетта нямаше да се забави. Дните отлитаха с шеметна бързина.

Трябваше да реши къде да отиде. Не можеше просто така да се премести при Камила. Джоди не бе от хората, които живеят на гърба на приятелите си, и нямаше да приеме това решение само заради това, че бе най-простото. Трябваше да намери начин сама да се издържа. За момент си помисли дали да не напусне Джоакуин. Далеч от Уайтфрайърз поне нямаше да вижда Майкъл и Ема заедно. Веднага обаче отхвърли тази идея. Тук имаше помощта на Майкъл и Камила, и въпреки това й беше трудно да мине за нормална жена, а какво оставаше в друг град, където никой нямаше да я познава? Освен това, имаше чувството, че би умряла, без да вижда Майкъл, макар и заедно с Ема.

Каза си, че би могла да работи като продавачка. Беше виждала жени на щандовете за дамски облекла, макар че обикновено това бяха съпругата или неомъжените дъщери на собственика. Изключено бе да си изкарва хляба с шиене, тъй като нямаше никакви способности за това, а Майкъл беше твърдо убеден, че никой не би я наел като архитект, независимо че беше учила архитектура и беше много добра в работата си.

Избърса сълзите от бузата си и си каза, че ще се почувства по-добре, когато изработи план за действие. Успееше ли да си намери жилище и работа, от която да се издържа, щеше да се почувства по-уверена. Майкъл не можеше да разбере това, тъй както не можеше да забележи и каква лисица се криеше под захаросаните глезотии на Ема.

Когато конят превали хълма, пред очите на Джоди се очерта Уайтфрайърз и тя се загледа в него, изпълнена с печал. Кой дявол я накара да купи този дом? И без това знаеше, че е прекалено голям за нея. Ако не бе отишла да живее там, сигурно никога нямаше да се озове в хиляда осемстотин седемдесет и втора година. Щеше да е в своето си време и да живее така, както си решеше тя самата. И никога нямаше да се влюби в Майкъл, нито да познае що е любовна мъка, да изпита изгарящата радост всеки път, когато го чуеше да се смее и говори, когато го видеше да се движи, нито пък щеше да почувства устните му върху своите.

Тяхната целувка! Джоди прокара пръст по устните си. Майкъл я бе целунал само два пъти. Веднъж го беше целунала и тя. И всеки път очите му се изпълваха с мъчително чувство на вина, но той никога не беше пожелал да отиде отвъд целувките. Дали не бъркаше по отношение на въздействието им върху него? „Не — каза си Джоди — в никакъв случай.“ Беше се целувала с доста мъже, макар и далеч от класата на Майкъл, и умееше да разпознава чувствата им. Майкъл бе изпитал същото, което, бе изпитала и тя. Никога не бе говорил пред нея за любов, но я желаеше. Тя беше сигурна в това, също както беше сигурна, че влечението му към нея е нещо повече от обикновено физическо желание.

Наближи Уайтфрайърз. Съществуваше някаква едва доловима разлика между тази къща, със стопанските й постройки, и нейната собствена къща. Дървената, например, бяха по-малки, сградите — по-нови. До нейното време не бяха достигнали хамбарите, дърводелските работилници, ковачницата и бараката на надзирателя. Плевнята, където правеха захарта и сиропа от тръстиката, бе превърната в гараж. И въпреки това имението изглеждаше почти същото. Всеки път, когато се приближаваше към него, тя се удивляваше от приликата. От тази страна наистина се виждаха повечето от различията, но откъм главната алея, Уайтфрайърз изглеждаше сякаш извън времето.

Помисли си, че ако наистина бе така, лесно щеше да прескочи в своето време и всичко щеше да си дойде на мястото. Наистина ли? Обзе я болезнено съмнение. Би ли се върнала, ако можеше? Какво по-просто решение на всичките й проблеми? Тъкмо никога нямаше да види Ема като съпруга на Майкъл. Но нямаше да види повече и Майкъл, нито усмивката му, нито щеше да чуе смеха му. Наистина ли искаше това? Въпреки тъгата си, трябваше да признае, че не го иска. Предпочиташе да остане тук, дори и да преглътне брака му с Ема, отколкото никога повече да не го види. В нейното време Майкъл и всички, които беше срещнала тук, лежаха отдавна забравени в гробището и тази мисъл особено я измъчваше.

Джоди стигна пред конюшнята, скочи от коня си, подаде юздите на конярчето и бавно тръгна по пътеката към къщата. Почувства се наскърбена и ядосана, че Майкъл не е в състояние да прецени какво се крие зад сиропената сладост на Ема. Не беше глупав, но защо тогава не можеше да види, че всичко в нея е фалш?

Джоди влезе през задната врата и стигна до парадното стълбище. Когато за първи път влезе в Уайтфрайърз, направи грешката да мине по слугинското стълбище, което стъписа целия персонал. Оттогава заобикаляше по коридора, за да се качи до стаята си по стълбите, предназначени за нея. „В тази епоха има прекалено много правила“ — каза си тя. Някои бяха съвършено глупави, други сякаш бяха предназначени за един въображаем свят. Например, Беси винаги й приготвяше дрехите. Всяка сутрин я изчакваше да се събуди, питаше я какво ще облече и разстилаше избраните дрехи на леглото й, сякаш Джоди бе дете. Отначало това я дразнеше, но сега вече гледаше на този ритуал като на възможност да поговори насаме с прислужницата.

Джоди се опитваше да посее в съзнанието й семето на независимостта, но досега то все попадаше на камениста почва. Беси не беше в състояние да си представи, че би могла да работи като продавачка в търговски център или да учи в колеж, за да получи професия. Още по-трудно й беше да допусне, че в колежа биха я приели, независимо от това че е жена, и то чернокожа. Джоди беше забелязала, че тя е интелигентна и че може да чете, макар прислужничката да отричаше това. След като я поразпита, прилагайки и малко хитрост, тя откри, че Беси се страхува да не би да я накажат, ако разберат, че може да чете. Хората като нея не биваше да знаят неща, които биха ги подтикнали към по-добър живот, и тя се страхуваше от Клана. Джоди я увери, че ще запази тайната й, но трябваше да мине доста време, докато Беси се убеди в това.

Докато вървеше по коридора към стаята си, Джоди си каза, че тук може да се изяви в различно поприще от това, което бе поела в своето време. Например, тук можеше да открие училище. Имаше много по-добро образование, отколкото учителката в училището на Джоакуин. Дори й мина през ума да открие училище за бившите роби. Разбира се, ако го направеше, Кланът позорно щеше да я изхвърли от града, така че рискът може би не си заслужаваше. Никога досега не се бе проявявала като бунтарка, но винаги горещо бе подкрепяла идеите за равенство, които тук не стигаха по-далеч от мислите на някои хора. Самото робство съвсем неотдавна бе обявено за незаконно.

Джоди отиде до прозореца и се загледа към Оъкс. Майкъл не се виждаше да идва, но тя не го и очакваше. Очевидно все още помагаше на Ема да реши къде да прекарат медения си месец, дали тя да направи бели, или кремави салфетки за скрина си, дали сватбеното й боне да бъде в жълто, или в розово. Джоди чувстваше, че е прекалено саркастична, но пет пари не даваше за това Тя смяташе, че всяка жена може сама да реши какви да бъдат цветовете на салфетките й и се дразнеше, когато Ема така глупаво се преструваше. От друга страна, това че ставаше въпрос за Ема, още повече усилваше раздразнението й.

Отвори двукрилата врата и излезе на верандата. Долу Сила метеше преддверието; чуваха се и радостните крясъци на деца, които играеха зад олеандровите храсти. В тази епоха Уайтфрайърз никога не изглеждаше самотен. Навсякъде в него кипеше живот.

Джоди отиде до парапета и се облегна на него. Беше варосан и на пипане стоеше както тебешир, за разлика от нейния, който тя бе боядисала с блажна боя, липсваха и кошниците с папрат и бегонии, които бе увесила на няколко места. Сега, разбира се, беше твърде студено, за да виреят, но през пролетта нищо не й пречеше да пусне няколко висящи саксии и… Мислите й рязко секнаха. През пролетта стопанката на тази къща щеше да е Ема, а Джоди щеше да живее другаде.

Прибра се вътре, отиде до прозореца и се загледа навън, без да отмества пердето. Внезапно видя една чернокожа жена, която стоеше до олеандровите храсти и гледаше право към нея. Беше Айуила. Джоди неволно се отдръпна. Макар че Айуила не можеше да я види оттам, където стоеше, негърката сякаш установяваше зрителен контакт с нея.

Студени тръпки преминаха по тялото й. Айуила вероятно я бе видяла, че се прибира от верандата, но въпреки това, Джоди изпитваше чувството, че старицата и сега я вижда, тъй като не гледаше просто към къщата, а точно към прозореца, където тя се беше скрила зад пердето.

Джоди се отдръпна от прозореца и отстъпи към леглото. Айуила я плашеше повече, отколкото искаше да си го признае. Стигна до матрака и се зарадва, усещайки мекотата му под себе си. Обви го с ръце и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Госпожице Джоди? Добре ли сте?

Джоди подскочи и едва тогава видя Беси. Беше забравила, че е оставила вратата на стаята отворена.

— Да… Да, добре съм.

— Изглеждате, сякаш сте видяла призрак — Беси носеше изпраното бельо на Джоди и докато говореше, отвори скрина и започна да го подрежда в чекмеджето. — Да донеса чай, ако не се чувствате добре?

— Не, благодаря ти.

Джоди се върна до прозореца. Айуила беше изчезнала. Беси отново заприказва:

— Преди минута видях Айуила да гледа нагоре. Да ви кажа право, видът й беше много застрашителен.

— Да, и аз я видях.

Беси замълча, докато напъха торбички с ароматни прахове между дрехите в чекмеджето.

— Госпожице Джоди, едно нещо ме тревожи. Още тогава трябваше да ви го кажа, но бях много уплашена.

— Какво е то?

— Айуила беше влизала тук.

— Така ли? — Джоди се обърна и изгледа Беси. — Кога?

— Беше преди доста време. Наистина, трябваше да ви го съобщя, но тогава още не ви познавах така добре и се страхувах да не ми се скарате, че не съм я държала под око.

— Я по-добре ми разкажи какво е станало.

Беси разглади с ръка дантелите на блузите.

— Не е кой знае какво. Влизам аз, а тя отворила чекмеджето и се втренчила в дрехите, с които бяхте облечена при появата ви тук. Аз я изгоних.

Джоди отиде при чекмеджето и го отвори.

— Нищо не липсва.

— Ако нещо липсваше, аз веднага щях да ви кажа.

— А защо ми го казваш сега?

Беси отбягна погледа й.

— Оттогава се чувствам зле. Не че съм болна, просто не се чувствам добре. Имам болка в средата на тялото. Мисля, че Айуила я е сложила там, затова че я изгоних.

Джоди отвори уста за да каже, че предположението й е странно, но се въздържа.

— Ходи ли на лекар?

Беси я погледна.

— Не, госпожо. Болката не е чак толкова силна. Тя каза, че жива ще се появи с корема ми и аз се страхувах, че ще се чувствам много по-зле.

Джоди се отказа да я разпитва повече. Не беше сигурна, че лекарят разбира от работата си. Така дори и Беси да го посетеше и той да й обърнеше нужното внимание, едва ли щеше да има някакъв резултат, Бе забелязала, че хора като Беси не отиваха на лекар, освен ако не бяха сигурни, че им има нещо сериозно.

— Да не би да мислиш, че след този ден Айуила е идвала отново?

— Точно това ме тревожи. Имам някакви съмнения, но не съм сигурна. Ако това наистина е така, трябва да се е промъкнала край мен и край останалите, без никой да я забележи, а това е възможно единствено ако е станала невидима.

— Айуила не може да стане невидима. Никой не може.

Беси не изглеждаше съвсем убедена в това.

— Виждала съм я да прави такива неща, за които никога не съм вярвала, че са възможни.

Джоди искаше да попита какви са тези неща, но разбра, че не бива да подклажда страховете й.

— Ще сложа ключалка на вратата. Така тя няма да може да влиза.

— Вече сложихме и ключът е в господин Майкъл, но ми се струва, че не бива да го използвате.

— Защо?

— Защото ние със Сила непрекъснато влизаме и излизаме и, ако трябва всеки път да отключваме и да заключваме, трудно ще успеем да си свършим работата, защото ключът е един.

— Да, в това отношение си права. И какво предлагаш?

— Ами може би е по-добре да повикате отец Греъм да прекади стаята ви, което сигурно ще спре Айуила да влиза повече тук.

— А как бих склонила пастора на това? Той сигурно ще ме помисли за луда. Сигурна съм, че и без това отец Греъм се чуди що за птица съм.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да си отварям очите на четири и да се надявам, че тя няма повече да идва тук.

Джоди събра всичката си твърдост и отвърна:

— Аз не се боя от нея, Беси. Ти също не бива да се плашиш. Тя просто е една оглупяла старица.

— Да, госпожо.

Беси дори не се опита да си даде вид, че е повярвала на Джоди.

— Ако я видиш или нещо ти подскаже, че отново е влизала тук, ела и кажи на мен, или на Майкъл.

Беси кимна и излезе от стаята. Джоди застана в средата на стаята. Беше поразена, че Айуила е ровила из дрехите й. Имаше чувството, че няма да мигне от кошмари.

* * *

Айуила прекоси ливадата, обляна в лунна светлина, и влезе в гората. Вървеше със сигурна крачка, сякаш чудесно виждаше всичко, и се движеше с лекота, като да бе поне два пъти по-млада. Очевидно познаваше гората така добре, както собственото си жилище, и знаеше съвсем точно къде отива.

Обикновено тя събираше своите треви в безлунните нощи, но тази, която търсеше сега, трябваше да бъде откъсната при пълнолуние, и то когато всички останали условие бяха налице; в противен случай силата й намаляваше.

Айуила стигна до един млад дъб, разгърна един от клоните му, отрупан с листа, и се наведе към малкото клонче под него, което обаче закачи разпуснатите й коси и тя приклекна, за да ги освободи. Беше облечена в червената рокля, която пазеше за такива важни случаи, като например за празника на Свети Иван. Преди да излезе от бараката беше пила тафия, чиито отвари, смесени със силния алкохол можеха да замаят всеки друг, освен нея. Питието я предпазваше от студа, а това й бе от особена полза, тъй като не носеше наметало. Луната трябваше да види червената рокля и разпуснатите й коси, за да се убеди, че тя наистина е Айуила и да й покаже тревите, които търсеше, особено сега, когато вече бе зима и треви почти нямаше.

На рамото си Айуила носеше торбичка от козя кожа. В нея бе сложила коренчетата от тревата „Джон Завоевателят“, които беше откъснала по пътя насам. Обикновено ги използваше в заклинанията си за безплодие и за трудна любов, но тази нощ те щяха да й послужат за по-тъмни цели.

Дочу шума на потока пред себе си и на лицето й се изписа злобна усмивка. Скоро щеше да стигне до мястото. Гората оредя и внезапно тя излезе на малка поляна, която така плътно беше заобиколена от дървета, че лунната светлина почти не достигаше до нея и човек имаше чувството, че е попаднал в истински кладенец, изграден от дървета и храсти. Айуила отвори торбичката, извади малък бял чаршаф и внимателно го разстла на земята. На краищата му постави четири черни свещи и ги запали. От слабото им сияние, осветило чаршафа, гората изглеждаше още по-тъмна.

Припявайки тихо, Айуила бръкна в джоба на роклята си и извади няколко пакетчета изсушени билки и черните восъчни конгри, които беше направила специално за случая. Подреди ги върху чаршафа по специален начин, който беше научила преди много години. Сега действаше по-церемониално, отколкото друг път, тъй като държеше да придаде особена сила на тази магия.

Бръкна отново в торбичката, извади един малък нож, приближи се до потока и се взря в тъмните му води. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя видя това, което търсеше. Монотонният й напев зазвуча по-силно. Стъпи в меката тиня и усети ледени тръпки по краката си. Очевидно правилно беше разчела знаците.

Тревата, която търсеше, растеше до един завой на потока, където стар прогнил дънер бе образувал малко мочурище. Отвъд дънера водата течеше черна като мастило и ромона й се заглушаваше от напева на Айуила. Той нямаше думи, а само звуци, които тя извикваше от спомена за детските си години, прекарани в джунглата, съчетани с първите чути думи от майчиния й език и шума на животните, бродещи в нощта. Никой друг не го беше чувал и това му придаваше особена сила.

Айуила протегна ръка в тъмнината и започна да опипва острите като бръсначи листа, за да намери стеблата им Искаше да откъсне някое по-голямо. И без това нямаше за къде да бърза. Продължи да опипва в тинята, докато се убеди, че е избрала точно това, което й трябва. Внезапно замахна с ножа, преряза корените му и извади грудката от тинята. Вдигна я високо, сякаш беше вражески скалп, и й вдъхна духа си.

След малко отпусна ръце, отнесе грудката на брега, където черните свещи бяха накапали с восък чаршафа и разгледа коренището. То беше усукано и смътно наподобяваше на човек, който се вие от мъки. Такова беше и името му — измъчен корен. Дори и да имаше друго име. Айуила не го беше чувала.

Внимавайки да не го повреди, тя положи коренището в средата на чаршафа, отдръпна се назад и остана известно време да го съзерцава под оскъдната светлина. Пламъчетата на черните свещи пробягваха по коренището и то се раздвижи като живо, сякаш наистина се измъчваше. Доволна, Айуила започна да танцува около него. Искаше да го предразположи, за да получи силата му, когато настъпеше моментът за това.

Танцът й ставаше все по-бърз и френетичен, сърцето й лудо заудря в гърдите. Внезапно спря и се олюля, свещите догоряха и тъмнината отново я обгърна. Айуила взе разтопения черен восък, омеси го на топки и ги прибра в джоба си. Като му дойдеше времето, щеше да ги използва за други магии. Без да докосва измъчения корен, тя сви чаршафа около него, прибра всичко в торбичката си и с чувство на пълно удовлетворение се запъти към дома си.