Елизабет Крейн
Незабравимо време (18)

Осемнадесета глава

Зимата премина, колкото и да не й се искаше това на Джоди. С дълбоко униние тя забеляза цветовете на кучешкия дрян да се носят като сняг в гората и скоро след това, появата на дивите цветя. Кичести нарциси и зюмбюли изпълниха лехите с цвят. Април бързо наближаваше.

Голяма част от дните Джоди прекарваше с Камила, която се стараеше да я научи на всичко, което щеше да й помогне да се грижи за собствената си къща, тъй като Джоди упорито отказваше да се премести в дома й. Джоди имаше чувството, че главата й ще се пръсне да запомни всички тези неща, за които не се бе и замисляла във времето на перални те машини, сушилните, прахосмукачките и какво ли още не.

— Всяка пролет трябва да изтупваш прахта от килимите — говореше Камила, докато се мъчеше да преметне широкия килим върху въжето за простиране на пране. Това обикновено бе работа на слугите, но сега Камила я вършеше сама, за да й покаже. — Ще ти трябва здраво въже, иначе килимът ти ще падне на земята. — Тя изпъна килима и оправи един немирен кичур от косите си.

Джоди разглеждаше телената тупалка, която държеше в ръка.

— А не може ли само да се метат?

— Не, ако искаш да ги имаш за дълго. В тях се натрупва прах, особено в края на зимата. Ако имаш слуги, те ще вършат тази мъчителна работа, но дори и тогава ще трябва да ги наблюдаваш. Единственият начин да знаеш, какво трябва да правят, е да можеш сама да го правиш.

— Съмнявам се, че ще мога да си позволя слуга. Може да нямам дори и килим.

— Не говори така. Хайде! Хвани тупалката ето така и удряй с всичка сила.

Джоди хвана тупалката и се нахвърли върху килима. Лицето й се обви в облак прах, тя се закашля и отстъпи на зад.

— Точно така — Камила взе другата тупалка и двете заедно заудряха килима. Облакът прах, който вдигнаха, прекъсна разговора. Когато свършиха с тупането и прахта се разсея, Джоди каза:

— Изморих се. С всеки килим ли правиш това? И то всяка пролет!

— Ще свикнеш — тихо отвърна Камила. — Как се справяше там, откъдето идваш?

Джоди се усмихна. Камила рядко й задаваше въпроси.

— Имаме електрически метли, наречени прахосмукачки. Само ги включваш в контакт на стената и ги направлявай по пода. Няма нужда дори да махаш килимите.

— Представям си — Камила извади носната си кърпичка и изтри потта от лицето си. — Изглежда много по-лесно, отколкото да изтупваш прахта на ръка.

— Даже и не можеш да си представиш колко по-лесно е. През ден минавах с прахосмукачката пода в целия си апартамент. Изобщо не правех пролетно почистване, защото никога не бе ставало толкова мръсно.

Камила изненадано поклати глава.

— Свикнала си със съвсем различен живот. Нищо чудно, че ти е толкова трудно да свикнеш с домакинстването.

Джоди се усмихна.

— По-меко от това не би могло да се каже — въздъхна тя. — Може би ще трябва да приема едно от предложенията на Уил и да се съглася на слуги. Така няма да помръдвам и пръста си, освен ако сама не пожелая.

— Не прави такова нещо.

— Ако го направя, вероятно ще уплаша Уил почти до смърт. Той самият едва ли гледа сериозно на предложенията за женитба, които ми прави — тя помогна на Камила да свали килима от простора и го отнесоха обратно в къщата. Често срещаше Уил в черквата или на приемите и почти всеки път той й правеше предложения, обикновено в такъв превзет стил, че никой не би го приел на сериозно, независимо, че Майкъл вярваше в намеренията му.

Докато навиваха следващия килим, за да го изнесат, Камила каза:

— Майкъл трябва да бъде поразтърсен, април вече наднича.

— Няма нужда да ми го напомняш. Всеки път, когато се обърна, виждам Ема в Уайтфрайърз.

— Така ли? Това едва ли е твърде благовъзпитано — изчерви се Камила.

— Не е по-малко, отколкото аз да живея там. Предполагам, че в мое лице тя вижда компаньонка.

— Вчера Майкъл е разговарял с Рийд, който смята, че брат ми проявява малодушие.

— Няма значение. Той е решил твърдо да се ожени за Ема.

— Той просто няма друг избор. Особено сега, когато сватбената рокля вече е готова и гостите са поканени.

Те изнесоха килима навън и го окачиха на простора. Изпълнена с отчаяние, Джоди вложи цялата си енергия в тупането. Удряше килима, докато я заболяха ръцете, след което отстъпи, за да си поеме дъх.

— Той не може да се ожени за нея, Камила. Не може. Той не я обича.

— Много са причините, за да го направи. Любовта е само една между тях.

— Но ти си обичала Рийд. Ти си се омъжила по любов.

— Аз имах късмет. С Клодия и Винсент не беше така. Всъщност, мисля, че той я обичаше, но тя не изпитваше същото към него. Наистина, тя не се преструваше пред него. Просто приеха, че любовта между тях ще се появи по късно.

— Но явно не е станало така.

— Понякога се случва. Клодия не е нещастна.

— А Винсент? — язвително попита Джоди.

Камила не отговори. И двете знаеха, че Винсент не е щастлив.

— Въпросът не е, че искам Майкъл за себе си. Наистина не е — продължи Джоди. — Ако той беше влюбен, сигурно щях да се примиря с това. Но той не е. Виждала съм по какъв начин я гледа, когато не знае, че някой го наблюдава. Така обикновено се гледа някой непознат. Вечер седи, за бил поглед в една точка, преструвайки се, че чете, но аз разбирам, че се тревожи за бъдещето.

— И все пак нищо не може да направи — Камила удари килима за последен път и отпусна ръце. — Моля те, Джоди не мисли, че съм прекалено любопитна, но ти влюбена ли си в него?

Джоди извърна поглед и след кратка пауза каза:

— Да, Камила, обичам го, обичам го и не мога да понеса мисълта, че ще бъде нещастен.

— Казала ли си му го?

— Разбира се, че не съм. Не мога да го направя. Той никога не ми е давал повод за това.

— Не би и могъл. Той не би си позволил да те ухажва, след като е сгоден за друга жена. Майкъл е порядъчен мъж.

— Може ли една жена да признае пред един мъж, че обича? Според мен не.

— Не трябва да го казваш направо. Има начини, по които можеш да му дадеш сам да го разбере.

— Как? — попита Джоди с нескрит интерес. Тя не беше успяла да овладее изкуството да флиртува.

— Не зная как точно да ти го кажа… — започна Камила, леко се изчерви, докато се опитваше да си представи, как самата тя би го направила. — Може би с начина, по който го слушаш и го принуждаваш да забележи присъствието ти. Не явно, разбира се. Просто това се чувства дори когато стоиш, когато се смееш.

Джоди поклати глава.

— Нямам никаква представа как бих могла да му го покажа.

— Трябвало е да наблюдаваш по-големите си братовчедки и да постъпваш като тях.

— Имам няколко братовчеди на различна възраст, но се съмнявам, че даже и да ги бях наблюдавала, щях да науча нещо от тях. Начинът на флиртуване вероятно доста се е променил с течение на годините. Ние не сме толкова изтънчени там, откъдето идвам.

— Може би ти си прекалено изтънчена. Постави се на мястото на Майкъл. Ако не му даваш възможност да разбере какво чувстваш, той как би могъл изобщо да се досети? Понякога жените трябва да бъдат по-открити към мъжете. Изглежда, те не мислят по нашия начин.

Джоди се усмихна.

— И каква полза? Ти сама каза че той трябва да се ожени за Ема. Няма защо да се злепоставям след като не съществува и най-слаба надежда.

— Докато не й сложи пръстена, винаги има надежда. Може би Майкъл не е чак толкова порядъчен, за колкото сме свикнали да го приемаме. Може би не знае, че ти го обичаш.

— Това е идея! Разбира се, че бих могла да разчитам на поне малко неправолинейност в него — тя се усмихна на Камила. — Знаеш ли, ти си права. Ако е имал намерение да развали годежа, трябвало е да го направи преди месеци, а не сега, когато всичко е готово за сватбата. Как биха погледнали хората на постъпката му?

— Всичко, което зная е, че април настъпва след три дни, а сватбата е определена за идната седмица. Ако изобщо ще правиш нещо, сега му е времето.

Джоди помогна на Камила да свали килима и да го внесе в къщата. Децата току що бяха свършили с уроците и нахълтаха в стаята, където майка им и Джоди поставяха килима на мястото му.

— Разкажи ни приказка, лельо Джоди — помоли се Арманд. — От толкова отдавна не си ни разказвала.

— По-късно, деца — каза майка им. — Сега сме заети.

— Лельо Джоди, ще дойдеш ли да живееш в моята стая, когато чичо Майкъл се ожени за госпожица Ема? — попита Мари Силест. Тя беше твърде малка за уроци и се беше чувствала самотна през няколкото седмици, в които брат й и сестра й се затваряха в стаята с учителя.

— Не мога да живея в твоята стая, сладко мое момиче — нежно й отвърна Джоди. — Трябва да си създам свой собствен дом. Но ти ще идваш там.

— Имаме и друга стая — каза Матилда. — Ние говорихме по този въпрос и смятаме, че там ще се чувстваш добре.

Джоди се усмихна и прегърна децата.

— Благодаря ви, ще обмисля вашето предложение. Мога и да остана тук за няколко нощи. Ще видим.

Лицата на децата грейнаха.

— Наистина ли? И ще ни разказваш приказки?

— Деца, махнете се оттук. На какво прилича това да настоявате по този начин? — Камила нежно отстрани сина си.

— Излезте навън и поиграйте на слънце. Скоро ще завали и тогава ще трябва да стоите вкъщи.

Когато децата, излязоха, Камила каза:

— Те не искат да ти досаждат, но те обичат и не могат да разберат, че имаш свои собствен живот.

— Харесва ми, че искат да дойда тук. Това ме кара да се чувствам чудесно.

— Би трябвало да се омъжиш и да имаш свои собствени деца. Аз не мисля, че Уил е сериозен, но това не означава че няма да намериш друг.

— Ако ти знаеше, че не можеш да имаш Рийд, щеше ли да искаш друг?

— Разбирам те, но все пак, какво мислиш да правиш?

— И аз самата не зная.

Когато Джоди се върна в Уайтфрайърз, завари кабриолета на Ема пред къщата. Помисли си дали да не продължи и да отиде в полето, докато Ема си заминеше, но беше уморена и имаше желание да се изкъпе и да си почине. Камила имаше прекалено много килими и сега Джоди не можеше да си представи, че отново щеше да се разхожда по килим така небрежно, както досега.

Преди да влезе вътре, тя предаде коня си на едно момче от работниците, което гореше от желание да го яхне и да го отведе в конюшнята. Заради ездата, тя си бе ушила пола-панталон, защото използваше мъжко седло. Камила я бе харесала, но при вида й Ема бе останала възмутена.

— Ти яздеше по мъжки! — възкликна Ема, когато Джоди влезе в салона.

— Винаги яздя така. Не обичам страничните седла — тя се огледа наоколо. — Къде е Майкъл?

— Отиде да разговаря с някакъв мъж в задния двор — Ема седеше на стола, с разстлани около себе си поли. — Тъкмо ще можем и ние да си поговорим.

— Да си поговорим ли? — Джоди веднага застана нащрек. — За какво имаме да си говорим?

— За бъдещето, разбира се. Само след една седмица аз ще стана господарка на Уайтфрайърз.

— Да, зная.

— Чудя се, какви са плановете ти?

— Аз също.

Ема почервеня и наклони глава на една страна.

— Убедена съм, че не възнамеряваш да останеш тук? Не че се опитвам да те изгоня, но това наистина няма да е прилично.

— Няма да е прилично ли? — Джоди почувства огромно желание да предизвика Ема, но успя да с въздържи. — Мога да те уверя, че нищо неприлично не се е случило.

— Зная. В края на краищата, Майкъл е джентълмен. — Острият й поглед противоречеше на думите й. Очевидно тя мислеше, че нещо не е в ред.

— А аз си мислех, че за една ваша братовчедка винаги ще се намери място в Уайтфрайърз. Поне Майкъл така каза.

— Вероятно е имал предвид по-възрастни братовчеди, за които няма място другаде. Ти можеш да се върнеш там, откъдето си дошла. Еймъс би трябвало да те приеме, тъй като макар и Тиъдъл да ти е баща, ти все пак си му внучка.

— Кристоф не умее да си държи езика зад зъбите — горчиво отбеляза Джоди. — На кого ли още е казал?

— Не зная. На мен Клодия ми го каза. Това поне обяснява защо тя така и не получи отговор на писмата, които писахме заради теб.

— Вие сте му писали и сте го питали? — втренчи се Джоди в нея. — Не сте повярвали на думите ми? Майкъл и Камила дори и за миг не се усъмниха.

— Не, но те са наивни, докато ние с Клодия сме любопитни. Естествено, че ти нямаш никаква вина за нежеланото си раждане, но това ни освобождава от задълженията към теб. В края на краищата, това, че баща ти изобщо е член на нашето семейство е само предположение.

Джоди не знаеше какво да отговори. Страхуваше се, че не можеше да спори, без да каже на Ема повече, отколкото бе необходимо. Трябваше да преглътне думите й.

— Виждам, че не можеш да се защитиш. Допусках го. На всяка цена трябва да помислиш за някое друго място, където да отидеш. Предполагам, че ако Камила няма нищо против, би могла да отидеш в нейния дом. Ти, като че ли наистина създаде приятелство с нея.

— Повярвай ми, аз нямам намерение да оставам в Уайтфрайърз след следващата седмица — Джоди се бореше със сълзите, които заплашваха всеки момент да потекат, не можеше да си позволи да покаже на Ема колко дълбоко е наранена.

— Нямам търпение да се пренеса тук — каза Ема. Стъпките на Майкъл се чуха в салона. — Не мога да си обясня какво накара Майкъл да боядиса стените в такива бледи цветове, но ще се погрижа за това.

— Аз харесвам тези цветове.

Ема се усмихна.

— Още една причина да ги сменя — тихо каза тя.

Майкъл влезе преди Джоди да отговори.

— Джоди! Не знаех, че си тук — усмихна й се той. — Искаш ли Гидиън да ти донесе чай?

— Не, благодаря. Тъкмо щях да се кача горе, за да се освежа. Помагах на Камила в пролетното почистване.

Ема превзето сбърчи нос.

— Невероятно. Цялата си в прах, нали?

Джоди гневно я погледна. Майкъл се направи, че не я е забелязал.

— Изглеждаш добре — каза той. — В такъв случай, пийни малко лимонада.

Джоди седна, за да подразни Ема.

— Благодаря. Ще пийна. В края на краищата, щом като минавам за компаньонка на Ема, трябва да съм с вас.

— Никога не съм мислил за теб по този начин — каза Майкъл, — но предполагам, че си права. Гидиън! — извика той. Когато прислужникът се появи, Майкъл каза: — Донеси за всички ледено студена лимонада.

Гидиън напусна стаята. Ема едва забележимо гладеше полите си.

— Надявам се, че розите на мама ще цъфнат до следващата седмица. Винаги съм си мечтала сватбения ми букет да бъде от тези рози.

— Те винаги цъфтят през пролетта. Сигурен съм, че няма да те разочароват — Майкъл отиде до прозореца и погледна навън. — Посевите вече започват да покълват.

— Как намират новата си къща Марсел и Сали Хауард? — попита Джоди. — Надявах се да ги видя в неделя и да ги попитам дали са доволни.

— Много я харесват — усмихна й се Майкъл и тя усети по цялото й тяло да се разлива топлина.

— Това е най-невъзможната къща — каза Ема. — Онзи ден минах покрай нея и останах слисана. Изглежда, сякаш криволичи по целия хълм. Какво, за Бога те накара да я направиш толкова странна, Майкъл?

— Това е нов стил — каза той и се усмихна на Джоди. — Нарича се ранчо.

— Според мен е много смешна. Разбира се, Сали винаги е била странна, нали? Помниш ли, когато нарисува картини върху костенурките и брат й ги пусна на свобода? Част от тях отидоха до поточето зад къщата на госпожа Уолъс и я изплашиха до смърт. Тя не знаеше какви са тези костенурки с изрисувани черупки.

— Това беше преди много време.

Джоди каза:

— Сали ми е интересна. Мисля, че ще трябва да я опозная по-отблизо.

— Ще станете приятелки. Сигурна съм в това — каза Ема и се усмихна превзето. — Тя е толкова необикновена личност.

Джоди не се поддаде на уловката. И друг път Ема бе играла тази игра. Целта й бе да я злепостави пред Майкъл. Вместо да й отговори, Джоди се обърна към Майкъл:

— Мисля, че ще трябва да ми помогнеш да си намеря жилище.

— Жилище ли? Ти винаги си добре дошла тук и можеш да останеш толкова, колкото пожелаеш.

Джоди забеляза злобния поглед на Ема.

— Благодаря ти, но не ми е възможно да остана. Знаеш ли някое жилище, което бих могла да наема?

— Засега не. Ако няма да останеш тук, можеш да отидеш при Камила. На децата ще им хареса.

— Зная. Мари Силест ме помоли да се преместя в стаята й — Джоди се усмихна при този спомен. — И трите деца са толкова сладки.

— Камила им позволява да препускат като индианци из цялата къща — каза Ема. — Дори не се и опитва да ги обуздае.

— А според мен те са чудесно възпитани — възрази й Джоди. Едно нещо беше Ема да напада нея, съвсем друго да злослови срещу хора, които тя обичаше.

— Децата са жизнерадостни — съгласи се Майкъл, — а това е признак, че са здрави и интелигентни.

— Те могат да бъдат здрави и интелигентни и в детската стая — разтърси къдрици Ема, приведе се и го погледна изкосо. — Нашите деца ще бъдат по-добре възпитани. Аз ще имам грижата за това.

Майкъл свъси вежди, но не отговори.

Гидиън пристигна с лимонадата. Джоди я изпи с благодарност. Все още в устата си усещаше вкуса на прахта от килимите.

— Тъкмо казвах на госпожица Фарнел, че съм изненадана от цветовете, които си избрал — каза Ема. — Бих желала работниците незабавно да се заемат с моята стая. Реших да боядисам дървото в тъмно кафяво и намерих тапети, в които просто се влюбих. Те са на кафяви листа, които години няма да избелеят.

— Твоята стая ли? — попита Джоди.

Майкъл се размърда. Ема поклати глава.

— Реших да взема стаята на втория етаж вдясно. Мисля че е същата, която ти сега използваш.

— И няма да спиш при Майкъл? Ще имаш своя стая? — тя погледна Майкъл, сякаш очакваше обяснение.

Ема изглеждаше озадачена. Явно бе очаквала Джоди да се възпротиви на желанието й да предостави стаята на бояджиите, преди да се е изнесла, а не на решението й да спи отделно.

— Това е желание на Ема — каза Майкъл. — Ние не сме решавали дали ще бъде така. Аз току що боядисах тази стая. Тя не се нуждае от ново боядисване и аз харесвам цветовете такива, каквито са.

Джоди стана.

— Мисля да се кача горе, за да се поизмия малко — нямаше намерение да слуша спора им за спалнята на Ема. — После ще ми кажете кой е надделял — не се сдържа и добави тя.

Майкъл нервно я изпрати с поглед.

— Не трябваше да казваш това, Ема. Първо, както добре знаеш, Джоди използва тази стая и можеше да й кажеш всичко друго, но не и да я напусне. Второ, ние никога не сме се договаряли, че ти ще имаш отделна стая.

— А аз си мислех, че сме. Имам огромно желание за това, разбираш ли?

— Аз също имам огромно желание да спим в една стая. Ние ще се оженим и аз очаквам да живееш с мен, а не долу в салона.

— Но моите родители и Клодия…

— Не ме интересуват твоите родители и Клодия. Според мен, Клодия и Винсент щяха да бъдат дълбоко привързани един към друг, ако спяха всяка нощ в едно легло. Моята съпруга ще спи в моето легло и с това въпроса е приключен.

Очите на Ема се напълниха със сълзи.

— Ти се опитваш да ме изплашиш. Това е подло.

Той пое дълбоко дъх, за да се успокои. Тя беше толкова нежна и невинна.

— Не се опитвам да те изплаша, но за мен това е изключително важно.

Ема извърна лице и прие позата на вехнещо цвете.

— Не плачеш, нали? — попита той с подозрение.

— Не — отвърна тя, подсмърчайки.

— Но ти плачеш! Господи, не исках да те разплаквам.

— Не мога да се въздържа. Ти си толкова голям и силен, а още отсега говориш такива възмутителни неща. Какво ли ще се случи, когато се оженим и получиш пълна власт над мен? — Гласът на Ема беше толкова тих и така трепереше, че Майкъл трябваше да се напряга, за да я чуе.

— Ако се страхуваш от мен, тогава защо искаш да станеш моя жена? — попита той с раздразнение.

— Обичам те и не мога да живея без теб. Ти си толкова неотразим — Ема неуверено пое дъх. — Не искам така лесно да се плаша, но днес отидох в галантерийния магазин и онзи ужасен човек отново ме заговори.

— Кой, Джордж Пърси ли? И какво искаше този път?

— Искаше да говори с мен. Цялата треперех, когато излязох.

Майкъл прокара ръце по челото си.

— Ще трябва да си поприказвам с него. Не бих допуснал да ходиш със страх в галантерийния магазин.

— Казах му, че ще го извикаш на дуел, ако продължава да ми се натрапва.

— Не говориш сериозно, нали, Ема? Знаеш, че дуелите са незаконни и че аз не желая да застрелвам никого.

— Дори и заради мен? — погледна го тя с навлажнени очи. — Дори и за да защитиш честта ми?

— Не говори така — отвърна той. — Ще го видя и ще му кажа да те остави на мира.

— Толкова е трудно, когато порастеш и трябва да станеш дама. Понякога се чувствам безсилна за такова бреме.

Майкъл наблюдаваше сведената й глава и се питаше дали е възможно толкова нежно създание като Ема никога да не се уморява от всички тези сплетни, които явно много й допадаха. Мина му през ум, че тя се преструва, но веднага поклати глава. Не, Ема не можеше да постъпва така. Какво щеше да спечели, преструвайки се на слаба и беззащитна?

— Не се тревожи, аз ще се грижа за теб, Ема.

— Допускам, че съм толкова напрегната заради сватбата — предположи тя. — Искам всичко да мине добре и се страхувам, че нещо може да се обърка. През целия си живот съм мечтала за този ден и искам той да бъде чудесен.

Майкъл се приближи до нея и я прегърна. Искаше му се да почувства нещо при докосването си до нея, но разбра, че от дълго време насам в такива моменти не бе изпитвал нищо. Неочаквано в съзнанието му нахлу мисълта за Джоди. Предишната вечер пръстите им се бяха срещнали, когато тя му подаваше солта на вечеря и докосването й прониза цялото му тяло. Прегърна Ема, опитвайки се да изгони Джоди от мислите си.

Както винаги, когато я държеше, тя постави ръцете на гърдите му, сякаш за да не се докоснат телата им. Едва сега той осъзна този неин жест и се почувства безкрайно раздразнен.

— Ема, постави ръцете си около мен. Прегърни ме!

Тя се отдръпна.

— Не мога. Ами ако Гидиън влезе в стаята? Или още по-лошо, госпожица Фарнел? Когато се оженим ще имаме достатъчно време за прегръдки. Освен това, така е и прието.

— Понякога имам чувството, че не ти е приятно да се докосваш до мен и да те целувам — загрижено каза той. — Прав ли съм, Ема?

Тя се обърна и отиде до прозореца, където той бе стоял преди това.

— Не съм изгубила морала си, ако това имаш пред вид. Мама казва, че в деня на сватбата ни, тя ще ми обясни какви ще бъдат задълженията ми като твоя съпруга. Аз ще изпълня задълженията си към теб. Колкото и да ме е страх.

Тези думи вдъхнаха допълнително безпокойство в него.

— Надявах се, че няма да гледаш на съвместния ни живот като на задължение — той спря. Нямаше смисъл да продължава. Тя току-що му бе признала, че няма понятие какво вършат мъжът и жената в леглото.

 

На горния етаж, Джоди беше съблякла прашния си костюм за езда и се миеше с вода от легена. Все още бе разстроена от срещата с Ема. Огледа стаята и се опита да си я представи боядисана в тъмнокафяво на кестеняви листа.

— Ужасно — промърмори тя. — Просто ужасно.

Ема бе решила да живее тук, а не в една стая с Майкъл. Джоди все още не можеше да повярва, че е чула правилно. Ако тя беше на нейно място, и през ум не би й минала подобна мисъл. Очевидно предложението не беше ново за Майкъл, но тя не можеше да си представи, че той би го приел, въпреки че при тази мисъл я обзе и известно чувство на доволство.

Желанието на Ема да има отделна стая доказваше, че Джоди не беше сбъркала в преценката си. Майкъл нямаше да е щастлив с тази жена и тя трябваше да го спаси от самия него.

Докато триеше ръцете и шията си с мократа кърпа, Джоди обмисляше възможностите за действие. Тя трябваше недвусмислено да покаже на Майкъл, че го обича. Нямаше да е достатъчно само да му го каже. Не и когато хората около него изричаха сериозни думи с такава лекота. Не, тя трябваше на депо да му докаже любовта си, и то възможно по-скоро.

Едно единствено нещо й дойде наум: да го прелъсти. Джоди седна на стола до леглото, за да си помисли. Или можеше да съперничи на Ема, ако трябваше да флиртува. Просто не можеше да се превзема и да се глези като нея. От друга страна, прямотата и непринудеността й нямаше да привлече вниманието му. В продължение на месеци с бе опитвала да го спечели с това, но тогава той се отнасяше към нея като към стар приятел.

Джоди погледна ризата си. Беше от фин ленен плат, много по-ефирна от памучната, която беше носила цял зима. През дантелата беше прекарана изящна синя панделка, която подхождаше чудесно на дамските й гащи. В нейно време, долната риза щеше да се счита за извънредно женствена и съблазнителна. Дали и Майкъл мислеше така?

Тя добре познаваше дневния му ред. След вечеря щеше, да се усамоти в библиотеката и да се преструва, че чете като мислите му щяха да се реят кой знае къде. Когато часовникът удареше десет, щеше да каже, че е уморен и да се качи в стаята си. Джоди винаги се оттегляше по същото време, за да не задържа Гидиън и останалите слуги. Тя четеше в леглото си и го слушаше как се разхожда из стаята си или на верандата. Напоследък това се повтаряше всяка вечер.

Тази нощ щеше да е различно. Джоди се усмихна и седна пред тоалетната маса, за да среши косите си.