Елизабет Крейн
Незабравимо време (21)

Двадесет и първа глава

— Толкова се надявах, че Майкъл ще проумее истината — каза Камила, докато помагаше на Джоди да разопакова багажа си в гостната стая. — Зная, че беше напразно, но все пак се надявах. Ти му подхождаш много повече, отколкото Ема.

— И аз се надявах — Джоди усещаше, че ще се разплаче и затова беше доволна, че в момента бе заета с багажа си.

— Ако се обичаха, всичко щеше да е съвсем по-различно. Наистина е така. Никога не бих застанала между двама души, които се обичат. Ти знаеш това, нали?

— Зная го. Рийд също го знае.

— Така ли?

Джоди бе забелязала, че Рийд се държи резервирано към нея. Това бе и една от причините, поради които се колебаеше да се премести в дома на Камила.

— Снощи, когато децата заспаха, си поговорихме с него. Той е разбрал, че Майкъл е влюбен в теб и ми каза, че според него е глупаво да се отказва от щастието си само заради обещанието, което е дал на Ема, преди да те срещне — Камила се усмихна. — Понякога Рийд е истински бунтар.

— Де да беше и Майкъл такъв — промълви Джоди, седна на кушетката до прозореца и се загледа в ръцете си. — Майкъл ми каза, че ме обича.

Камила прекъсна работата си и седна до Джоди.

— Така ли? Наистина ли ти го каза?

Джоди кимна.

— После ми обясни защо не можем да се оженим. Причината не е само в годежа му с Ема. Той не иска да я нарани, но също така се страхува да не опетни името ми. Каза ми, че е размишлявал дали да не напусне Джоакуин, за да можем да се съберем.

— Да напусне Уайтфрайърз?

— Но ти знаеш как се появих тук. Какво би станало ако отново се върна в моето време? Той ще се окаже сам в един чужд за него град, без Уайтфрайърз и без всички онези, които познава, откакто се помни. Той може и да се реши на този риск, но аз не. Все пак не бива да забравям, че всеки момент мога да изчезна оттук.

— Джоди, неприятно ми е да ти го кажа, но се съмнявам, че ще се върнеш в своето време, след като толкова дълго вече си тук.

— Никой не може да е сигурен в това, нали? — Джоди избърса сълзите си. — Той каза и още нещо, за което не бях се замисляла. Каза, че никоя любов не е била напразно, достатъчно е, че все пак си бил влюбен.

— Може и да е така, но не виждам каква утеха е това.

— Донякъде е. Поне аз не мисля, че съм се появила тук ей така, без някаква причина и че животът и на двама ни се обърка само поради някаква глупава случайност. Ние с Майкъл се обичаме и съм сигурна, че от това ще излезе нещо добро.

Камила хвана ръката й.

— Ако това ще те утеши, трябва да ти кажа, че децата са много щастливи от пристигането ти тук. Да знаеш, че наистина е така и ако започнат да ти досаждат, непременно да ми кажеш. Те си мислят, че съществуваш само заради тях. И знай, Джоди, децата много те обичат.

Джоди с мъка се усмихна.

— Аз също ги обичам и винаги ми е било приятно с тях — тя стана и продължи да изважда нещата от куфара си. — Смятам да остана тук, докато си намеря работа и жилище. Майкъл казва, че бих могла да стана учителка.

— Би била чудесна учителка, само ще трябва да внимаваш да не разказваш на децата приказки за ракети, кораби и автомобили. Родителите им едва ли биха проявили такова разбиране, като Рийд и мен.

— Зная, че ще трябва да внимавам за всяка дума, но аз обичам децата и ще ми е приятно да работя с тях.

— Ще обмислим тази идея. Не е необходимо да бързаш и с жилището. И без това тази къща е достатъчно голяма за всички ни.

— Ще видим. Не желая да тежа на никого и, освен това, държа да съм независима.

— Виждам го, но това е още едно нещо, за което ще трябва особено много да внимаваш. Жена, която живее сама понякога става обект на злословия, дори и да е напълно невинна.

Джоди кимна.

— Да, зная.

Внезапно Джоди се почувства безкрайно самотна без Майкъл и без познатата обстановка в Уайтфрайърз.

* * *

Айуила не можеше да си обясни какво ставаше с нея напоследък. Беше ужасно разсеяна. На младини с лекота си припомняше всички заклинания, които беше научила, и измисляше нови, когато й се наложеше, а сега усещаше, че обърква едно заклинание с друго и, макар да не искаше да си го признае, вече не беше така добра, както по-рано. Ужасяваше се от мисълта, че старее.

Тя хвърли поглед към двора, където старият Ахил седеше на слънце, а край него играеха деца, и си спомни времето, когато той беше млад, силен и напет мъж. Старият господар бе решил да я омъжи за него. Разбира се, тя отказа, но Ахил все пак дойде при нея. Тогава тя хвърли малко от омагьосания си прах в огъня, уплаши го с мощно заклинание и той избяга. Оттогава той никога повече не пристъпи прага на нейната барака и се ожени за Беула, която почина отдавна. Техният внук беше Марс, ковачът, който много приличаше на дядо си на младини.

Сега Ахил беше остарял, ходеше с бастун и главата му трепереше непрекъснато. Айуила изпитваше чувство на отвращение всеки път, когато го видеше. Той самият беше виновен, че се бе състарил така. Направо изпитваше болка при мисълта, че са връстници.

Айуила трудно прекара последната зима. Студът сякаш проникна в самите й кости и тя даже се разболя. Такова нещо не й се бе случвало и, докато беше в разцвета на силите си, тя не помнеше да е боледувала. Дори имаше навика да казва, че е по-силна от всякаква болест. Но ето, че през последната зима боледува на няколко пъти и сега гърбът и коленете я боляха без никаква причина.

Но онова, което най-много я безпокоеше, беше неспособността й да си спомни заклинанията. Нейното вуду беше единственото й оръжие срещу останалите. И наистина, в бараките вече не бяха останали нейни последователи. Няколкото човека, които бе посветила в тайните на вуду, един по един се върнаха към старите си религии. Разбира се, те все още я почитаха и се бояха от нея, така че не биваше да разберат, че е остаряла.

Айуила често мислеше за Мари Лаво, кралицата на вуду в Ню Орлиънс. Мари беше получила тази титла от хиляда и осемстотината година насам и все още не показваше никакви признаци на старост. Айуила беше прекарала много безсънни нощи, мъчейки се да разбере как Мари бе успяла да надмогне възрастта си. Онези, които я бяха виждали, твърдяха, че изглежда далеч под деветдесет години, както самата тя определяше възрастта си. Мари Лаво продължаваше да танцува на ритуални огньове и беше надживяла другите две велики кралици — Саните Деде и Мари Салопе. Някои твърдяха, че тъкмо тя бе направила силна магия, за да подлуди Мари Салопе която наистина изгуби ума си и умря, лишена от силата си и с размътен разум. Айуила не знаеше за това, но беше сигурна, че Мари Лаво е изключително силна, след като можеше да задържа хода на времето.

През нощта на Айуила и хрумна, че е направила погрешно заклинание на куклата под дъските на пода. Понеже твърдо беше решила този път всичко да е безупречно и това да е най-силното й заклинание, тя беше изчакала, за да обмисли подробно какво да направи. Знаеше, че ако не бе започнала да пости, никога нямаше да открие грешката си, преди да е станало твърде късно. Постенето винаги изостряше мисленето й още след първия ден. Същата нощ в най-мъдрите часове между дванайсет и три, Айуила проумя грешката си.

Ако бе искала да пропъди Ема и Джоди от Уайтфрайърз, не биваше да заравя куклата под дъските на пода. Това можеше да причини обратен ефект. Айуила обаче никога досега не се бе намесвала в магия, започнала вече да действа, тъй като се боеше да не я прекъсне.

Върна се в бараката и взе торбичката с кости, които използваше за пророкуване. Излезе навън, намери една пръчка и нарисува на земята кръг. Знаеше, че всички от околните бараки я наблюдават и се стараеше като се движи да не показва, че ставите я болят. Не се притесняваше, че ще я видят как прави магии, а от това, да не би някой да разбере, че тя губи сили.

Описа кръга и застана в центъра му. Вдигна ръце, извъртя дланите си нагоре и погледна към небето. Затвори очи и започна да зове вятъра. Това беше проста магия, но всяваше страх сред тези, които не можеха да я правят. След секунди усети по лицето си полъха, който бързо се усили. Отвори очи и погледна към кръга. Зашепна думите, които беше измислила много отдавна, раздруса торбичката и костите в нея затракаха, сякаш жадуваха да отговорят на въпросите й.

Айуила извика в ума си образите на Ема и на куклата под пода. Отвори торбичката и пръсна костите по земята. Наведе се и, без да излиза от центъра на кръга, започна да разглежда как се бяха разпръснали. Особено важно бе да ги разчете правилно.

Кост от човешки пръст лежеше до кучешко кокалче. По-малките кости от ястреб бяха близо до нокът от крак. Айуила кимна, като че ли костите й бяха казали нещо. Наистина беше сгрешила, че бе заровила куклата. Сега тя се намираше като в капан и Ема щеше да свърже живота си с Майкъл. Айуила разбута костите с пръст. Костта от крилото на ястреб се търкулна настрани. Посланието беше ясно. Куклата трябваше да се махне от Уайтфрайърз. Но как?

Помисли си да я сложи в каруца, но всяка каруца, която излизаше от Уайтфрайърз, обикновено се връщаше обратно. Тя беше твърде стара, за да отиде пеша до града и твърде горда, за да помоли някой да я закара, а ако я пуснеше в някоя друга каруца, не можеше да е сигурна, че тя ще напусне района. Айуила зачака да получи знак.

От отсрещната барака излезе една жена и лисна пред прага ведро с вода. Водата се разплиска по земята и се образуваха кални топчета. Айуила присви очи. Явно отговорът бе във водата.

Тя събра костите и ги върна в торбичката. Те отново й бяха показали пътя. В тези кости се криеше могъща сила и тя никога не ги използваше с лека ръка. Между тях и нея съществуваше изконна връзка, или поне на Айуила така й се струваше.

Когато отново закачи костите над камината, тя коленичи на пода и разхлаби дъската. Отмести я и впери очи в куклата. От първото заклинание досега я бе вадила няколко пъти. Нищо чудно, че то бе останало без ефект.

Айуила отново я извади и внимателно избърса прахта от нея. Не биваше да остане и прашинка от Уайтфрайърз, защото Ема можеше да открие обратния път и да се върне.

Изпита остри болки, докато се надигаше от пода. Измърмори няколко проклятия и намести дъската с крак. Ядосваше се на себе си, че е прахосала толкова време. Сватбата беше определена за следващия ден, а до падането на нощта имаше още само няколко часа. Прекалено дълго бе чакала и сега трябваше да изхвърли куклата на дневна светлина.

Сложи я в джоба си, тъй като тя не биваше да вижда накъде я отнасят. Айуила бе твърдо решена да не остави никаква следа, по която Ема би могла да се върне. При всяка крачка чувстваше допира на куклата до бедрото си, който й напомняше, че бе на косъм от провала.

Айуила мина покрай бараките, вървейки изправена, доколкото й позволяваха белките в ставите. Не поглеждаше нито надясно, нито наляво, но знаеше, че отвътре я следят многобройни погледи. Чувстваше, че всички продължаваха да се страхуват от нея и това укрепваше силата й. Умът и тялото й наистина бяха отслабнали с възрастта, но никой, освен нея, не знаеше това.

Скоро влезе в гората зад бараките и започна да се провира между дърветата към реката. Усмихваше се зловещо, представяйки си как Майкъл щеше да открие ден преди сватбата, че русокосата му булка е изчезнала. Сърцето му щеше да бъде разбито, а нейното отмъщение — пълно. Беше узнала, че Джоди вече се е преместила при Камила, но скоро щеше да я изпрати още по-надалеч. Магията на Айуила завинаги щеше да я откъсне от него.

Тя отново си помисли за Ема. Не биваше да прави две магии наведнъж, тъй като и двете щяха да се окажат слаби. Ето защо започна да мисли изцяло за Ема. Припомни си как изглежда тя, как звучи гласът й и как пърха като птица, с което така силно я дразнеше. Като птица — това беше добре. Щеше да накара птицата да отлети.

Когато стигна до реката, Айуила се загледа в мътните й води. Те бяха буйни и преливаха от бреговете, тъй като на север беше паднал голям дъжд. На места се образуваха кални водовъртежи и рибата се бе изпокрила на дъното. Това беше добре. Черните магии действаха най-добре там, където няма признаци на живот.

Айуила извади куклата от джоба си, като внимаваше лицето й да е обърнато към водата. В никакъв случай не биваше Ема да се обръща назад. Вдигна високо куклата в двете си ръце и започна да произнася някакви думи, смесица от родния й език и развален английски. Вятърът се усили.

Тя повиши глас.

— Махай се — заповяда тя на куклата. — Махай се от това място. Напусни Уайтфрайърз и никога не се връщай тук. Заповядвам ти с мощта на луната. Заповядвам ти с мощта на невидимите демони, със силата на всички зверове със зъби и птици с нокти, и змии с отрова. Те нямат дом, нямаш и ти. Те не живеят в Уайтфрайърз, нито пък ти. Така както те скитат по света, ще скиташ и ти.

Айуила отметна ръка и хвърли куклата далеч в реката. Куклата описа дъга във въздуха и падна във водата. Бързо изплува на повърхността и се понесе надолу по течение то, премятана от водата.

Айуила я гледаше как изчезва и устните й шепнеха тихи проклятия. Ема ще напусне този дом и ще отиде някъде много далеч. Ще поеме по път, който не е предвиждала. Куклата бързо се смали в далечината и изчезна. Айуила кимна доволно. Магията стана. Ема бе намерила своето място. Сега оставаше да се справи с Джоди.

Докато се връщаше в Уайтфрайърз, Айуила се стараеше да не допуска никакви мисли за Ема в главата си. Не биваше да извиква образа й в никаква форма. Същевременно почувства, че силите й се възвръщат.

* * *

Ема беше в чудесно настроение. Джоди се беше преместила при Камила, а утре тя щеше да се омъжи за Майкъл. Сега, обаче, след като вече беше спечелила битката, можеше да си признае, че нещо я тревожи. Откакто Джоди се появи в Уайтфрайърз, Майкъл бе започнал да й обръща по-малко внимание и тя имаше чувството, че го губи. Не можеше да допусне това, още повече, че целият град знаеше, че тя е сгодена за него и предстои да се оженят.

Предишната вечер Майкъл бе дошъл да я види. Беше в ужасно настроение и тя не остана никак доволна от посещението му. За момент се уплаши, че той ще разтури сватбата, но слава богу, не се оказа това. Каза й само, че Джоди се е изнесла преди няколко дни и сега живее в дома на Камила. Тя се учуди защо толкова дълго време не й бе съобщил за това, но реши, че няма смисъл да се безпокои. Тя рядко разбираше действията на Майкъл и този случай беше само още един пример за това.

Самата Ема имаше известни съмнения дали сватбата ще се състои, но не ги сподели с никого, дори и с Клодия. След един ден тя щеше да бъде омъжена и сега, когато това предстоеше да стане, не беше съвсем сигурна дали наистина го желае. Докато се страхуваше, че Майкъл може да развали годежа, не си бе позволявала да разсъди какво в действителност ще представлява семейният й живот, но сега, когато нямаше съмнение, че той ще й стане съпруг, започнаха да я терзаят известни съмнения в това отношение.

След като се омъжеха, за много от жените следваше период на чести бременности. На Ема не й харесваше да има деца и се ужасяваше от мисълта, че фигурата й ще се развали, макар и временно. Независимо че настояваше да имат отделни спални, тя знаеше, че от време на време ще трябва да удовлетворява желанията на Майкъл и сигурно щеше да забременее.

Освен това, омъжените жени не ходят па партита и не допускат да ги ухажват мъже. Ако й се случеше да отиде на парти, то щеше да е по-скоро като компаньонка на някоя млада жена. Ема не беше съвсем сигурна, че желае да се раздели със свободния живот. Все още бе млада и хубава и просто бе жалко да не се порадва на свободата си.

Наистина, омъжената жена имаше по-голяма тежест от неомъжената, но имаше и повече задължения. Ема беше научила всичко необходимо, за да стопанисва дома и плантацията, но се чувстваше неспособна да приложи тези знания в практиката. Знаеше как да провери дали прислужницата е проветрила чаршафите, но как можеше да разбере кога това е необходимо? Имаше рецепти за желета и конфитюри, но кога трябваше да се оберат плодовете? Не, Ема никак не гореше от желание да стопанисва своята къща. Ако не можеше да се справи с това, нямаше да може да погледне майка си в очите, а тя мразеше да прави неща, които не владееше до съвършенство.

Домът кипеше от суматохата на последните приготовления. Ема непрекъснато се сблъскваше с прислужници натоварени с покривки за маси и салфетки. Градинарите усилено косяха тревата, подрязваха храстите и поливаха цветните лехи пред къщата, подготвяйки ги за сватбата. За последните три дни отец Греъм шест пъти идва при нея, за да я посвети в предстоящите й обети и затова как тя ще стане плът от плътта на Майкъл и кост от неговите кости. Сравнението не допадна особено на Ема. Като католичка, тя знаеше, че разводът е забранен и, макар че това правеше положението й по-сигурно, това я караше да се безпокои какво би станало, ако тя променеше решението си.

Ема обичаше да променя решенията си и го правеше често, когато ставаше въпрос за дребни неща. А нима бе невъзможно някой ден да реши, че чувствата й към Майкъл са се променили? Ами ако наистина го намразеше, както, изглежда, Зилия Тернант бе намразила Валкур? Зилия с нищо не можеше да промени положението си, същото важеше и за нея. Откъде можеше да знае какво ще чувства следващата седмица, да не говорим за следващата година?

Най-сетне приготовленията изнервиха Ема до крайна степен и тя реши да направи това, което винаги правеше, когато искаше да не мисли за нещо. Отиде на пазар.

Всички в града знаеха, че сватбата й е определена за следващия ден, затова не пропуснаха случая да поговорят с нея и да й пожелаят щастие. Ема се усмихваше, изчервяваше се и благодареше на всеки, но й се искаше тези хора да ги няма. След като се оженеше за Майкъл, от Ема Парланг, тя щеше да се превърне в съпругата на Майкъл. Уайтфрайърз беше чудесно имение и тя дори имаше роднинска връзка с фамилията на Майкъл, а след сватбата окончателно щеше да стане част от нея. И все пак не й се искаше окончателно да се предаде.

— Добър ден, госпожице Парланг — чу тя познат глас, когато наближи щанда за ръкавици.

— Добър ден, господин Пърси.

Така се беше отдала на обърканите си мисли, че не беше усетила как се бе озовала пред щанда за ръкавици.

— Утре е големият ден — каза той някак си неловко.

— Да, така е.

Ема почувства, че може да говори по-откровено с Джордж Пърси. В края на краищата те не се движеха в едни и същи среди и той не би могъл да я издаде с нещо на някоя от приятелките й.

— Не ми изглеждате съвсем щастлива — Джордж сви вежди, сякаш я изучаваше. — Надявам се, че не се е случило нищо лошо.

Ема вдигна очи към него и едва сега за първи път го възприе като жив човек. Джордж беше по-висок от нея, макар че беше среден на ръст. Можеше да се каже, че правеше впечатление на приятен и тих човек. Независимо че не бе в състояние да разтупти женските сърца с усмивката си, все пак от него не се излъчваше нищо заплашително. Ема си спомни за Майкъл и за това какъв буреносен вид имаше той, когато беше ядосан и реши, че предпочита Джордж Пърси. Тя бързо отмести поглед настрани.

— Не, нищо лошо не се е случило. Какво лошо би могло да се случи?

— О, не зная какво да кажа, но вие имате такъв вид, сякаш всеки момент ще се разплачете. Добре ли сте?

Ема не се беше замислила за тази възможност, но щом чу тези негови думи, очите й наистина се напълниха със сълзи. Тя замига, правейки усилие да ги задържи.

— О, Боже, но вие наистина плачете — преди тя да разбере какво става, той вече беше заобиколил тезгяха и застана до нея. — Недейте. Трябва да седнете. Елате с мен в задната стая. Там има пейка.

Ема отиде с него до завесата, която отделяше складовото помещение от щанда. Тя беше посещавала често галантерийния магазин, но кракът й никога не беше стъпвал по-далеч от търговската зала. Джордж отмести завесата и тя влезе, оглеждайки се с любопитство. Навсякъде се виждаха кутии с обувки, ръкавици, шивашки принадлежности, яки и всички останали стоки, които магазинът предлагаше.

— Ето, заповядайте. Седнете тук. Да ви донеса ли чаша вода? Боя се, че не мога да ви предложа нищо друго.

Ема седна на пейката и поклати глава.

— Не, благодаря. Просто трябва малко да си почина. Предполагам, че е от прекомерното вълнение.

Джордж седна до нея.

— Нищо чудно такава деликатна дама като вас да се почувства зле.

Ема го погледна с интерес. Майкъл, в продължение на месеци, не беше забелязал какво деликатно същество беше тя. Ако нейната деликатност не му се бе понравила, значи той предпочиташе мъжкарана като госпожица Фарнел.

— Да, аз съм доста фина. Дали не ви се намира малко розова вода за носната ми кърпичка?

Джордж се втурна към купчина кутии, порови се из тях и се върна с едно грапаво шише. Отвинти капачката и поръси малко розова вода върху дантелената й кърпичка. Ема я притисна до носа си.

— Благодаря ви. Вече се чувствам по-добре.

— Сестра ми не признава нищо друго освен розовата вода. Казва, че е по-добра и от амоняка, освен ако човек не е изпаднал в критично състояние.

— Съгласна съм с вас. Амонякът може да е много дразнещ, когато човек не очаква миризмата му. Розите ухаят много по-хубаво.

Тя забеляза, че косата на Джордж беше плътно прилепнала на главата му. Майкъл не желаеше да използва помада и косата му винаги изглеждаше мека, сякаш разрошена от вятъра, докато тази на Джордж не можеше да бъде разрошена от никакъв вятър.

Тя се огледа.

— Колко странно изглежда всичкото това тук отзад. Никога не съм подозирала, че един склад може да изглежда така. Очаквах да видя полици и тезгяхи, като тези отпред.

— Не, госпожо — каза той и се огледа. — Хубавите неща ги държим отпред за клиентите. Може би не трябваше да ви водя тук, като се има предвид, че сте дама, но отпред няма къде да се седне, а вие явно не се чувствахте добре и имахте нужда от това.

— Никога не съм предполагала, че сте толкова наблюдателен — каза Ема с тънкото си гласче. — Вие наистина сте много мил.

Джордж почервеня като варен рак.

— Аз забелязвам всичко, свързано с вас, още от първия път, когато ви видях.

— Така ли? Той кимна.

— Тогава вие бяхте в розова рокля с дантела около шията и розова сламена шапка. Реших, че сте най-хубавото момиче, което съм виждал през живота си — той погледна надолу и ритна един пирон на пода. — Не трябваше да ви казвам това. Може би го направих защото сте тук във вътрешното помещение. В моя свят, така да се каже.

— Не, не, няма нищо. Всичко е наред. Продължавайте.

— Не бих могъл, госпожице Парланг. Утре ви предстои да се омъжите за господин Девъро.

— Ако изобщо някога възнамерявате да се доизкажете, днес е деня за това.

Тя не разбра откъде й дойде смелостта да каже такова нещо, но със затаен дъх зачака отговора му. Очите им се срещнаха.

— Мисълта, че ще се омъжите за друг мъж е почти непоносима за мен. Чувах да говорят, че вашият годеник проявявал интерес към госпожица Джоди Фарнел, но не мога да повярвам на тези приказки. Никой мъж не би погледнал друга жена, след като може да има вас. Но все пак казаното остава и аз се безпокоя, че може да свържете живота си с мъж, който не вижда какъв диамант държи в ръцете си.

— Вие мислите, че аз съм диамант?

— Е, в действителност по-скоро перла. Вие сте толкова нежна, мила и деликатна. Диамантът е по бляскав, но вие сте нещо повече от един диамант.

Ема се усмихна. Не го биваше много да флиртува, но думите му звучаха така искрено, сякаш наистина вярваше в това, което говореше.

— Майкъл никога не ме е сравнявал със скъпоценности.

— Той е прекалено мъжествен и сигурно никога не ви е оценявал така високо. А вижте мен, например, аз съм обикновен мъж и всичко в мен е обикновено и просто. Не съм мъжествен, нито съм богат, но когато се оженя — ако това изобщо някога стане — ще се отнасям със съпругата си като с кралска особа.

— Наистина ли?

— Убеден съм. Това е нещо като благодарност, нали разбирате? Зная, че не съм нещо кой знае какво, затова ще й бъда вечно признателен.

— Никога не съм си представяла нещата така — Ема го погледна с любопитство. — Чувствам, че мога да разговарям с вас така, както с никой друг. Имам известни съмнения, но да не сте посмял да кажете и дума за това.

— Съмнения ли? По отношение на какво, госпожице Парланг?

— Ама защо трябва да се държите така официално? Имам съмнения по отношение на женитбата си. Ето на! Най-сетне го казах! Сега сигурно ще си помислите, че съм ужасна.

— Никога не бих помислил такова нещо за вас, госпожице Ема. Абсолютно никога! Съмнения ли казвате? По отношение на какво?

— Не съм сигурна, че искам да съм стопанка на такова голямо имение като Уайтфрайърз. Нямате представа колко ме плаши! Ще трябва да се грижа за толкова много неща а никак не ми се иска по цял ден да мисля само за чаршафи и желета. Предпочитам да рисувам или да шия.

— Аз мисля, че всяка жена иска да има хубава къща.

— Напълно споделям мнението ви, но не искам аз да се грижа за нея. По-скоро бих предпочела по-малък дом, да кажем като този на Хъбаруд. Достатъчно е голям, хубав е а и не се нуждае от много прислуга.

Джордж я погледна с отворени уста.

— О, Боже, та нали аз съм собственикът на тази къща!

Ема зяпна от почуда.

— Какво? Вие сте собственикът? Господи, бях забравила, че къщата е продадена. Сигурно си мислите ужасни неща за мен, след като можах да кажа такова нещо.

— Не, съвсем не мисля така. Значи вие бихте била щастлива в дома на Хъбаруд? Имам предвид в такава къща?

— Да, наистина бих могла — Ема деликатно допря кърпичката до очите си. — Никой не знае, че се чувствам така. Винаги се правя на много самоуверена, но в действителност не съм. Плаша се от толкова много неща, които другите жени приемат за съвсем естествени.

Джордж неловко я потупа по рамото.

— Вие сте като парниково цвете. Всеки ден трябва да бъдете наглеждана. Ами, ето, вземете например моята къща. Имам икономка, която се грижи за всичко. Тя знае какво искам, преди аз самият още да съм разбрал.

— Вие можете да си позволите да имате икономка? — попита Ема, без да си даде сметка какво казва.

— Тук ми плащат повече, отколкото предполагате. Наех една жена без деца и без жилище. Тя се зарадва, че получи стая и храна, а аз печеля от това, че къщата ми е добре стопанисвана. Освен това, тя няма претенции към скромното възнаграждение, което й плащам.

— Наистина ли? — Ема се замисли. — Как прекарвате свободното си време?

— Почти никъде не ходя — той извърна глава. — Хората тук не ме приемат, защото ме смятат за политически авантюрист.

— А не е ли така?

— Някога наистина бях такъв, но сега тук имам собствен дом, а в този магазин работя вече от години. Не дойдох тук, за да се напечеля и да си тръгна. Дойдох, за да остана, но се чувствам самотен, съвсем искрено ви казвам.

— Дори и в черквата не ви виждам.

— Не съм католик.

Ема го зяпна с широко отворени очи.

— Не сте ли?

— Посещавам методистката черква в Саилър Сити. От къщата ми е горе-долу на същото разстояние както и тукашната църква, само че в противоположната посока.

— Не би трябвало да седя тук и да разговарям с вас — каза Ема. — Какво биха си помислили хората, ако ни видят? — Тя стана припряно. — Та за какво бях дошла?

Джордж скочи и сякаш преди да осъзнае какво прави, той хвана ръцете й.

— Госпожице Ема, може и да ме намразите за това, което ще ви кажа, но трябва искрено да ви призная нещо, преди да е късно. Аз съм влюбен във вас. Знам, че вие едва ли ще отговорите на чувствата ми, но аз просто трябваше да ви направя това признание. И никога вече няма да отворя дума за това.

Ема се втренчи в него.

— Наистина ли мислите това, което току-що ми казахте?

— Кълна ви се. Дори и да ме намразите за това.

— Да ви намразя, затова че ме обичате?

Тя се почувства поласкана и щастлива. Какво ставаше с нея?

— Ако не бяхте признали, че изпитвате колебания по отношение на предстоящата ви женитба, никога нямаше да ви го кажа. Знам, че не изповядваме една и съща религия и че дори само това е достатъчно, за да не бъдете моя, да не говорим, че сте сгодена за друг. Ако обаче мислите да се откажете от брака си с него, искам да знаете, че има мъж, който ви обича.

— Просто не зная какво да кажа.

Мислите бушуваха в главата й.

— Не е нужно да казвате нищо.

— Вие ме молите да се откажа от Майкъл и да стана ваша жена, така ли? Предложение за женитба ли ми правите?

Джордж се смути.

— Да, мисля че е така.

Ема отпусна глава и прокара пръсти по слепоочията си.

— Госпожице Ема, добре ли сте?

— Да. Всъщност, не. Днес просто се чувствам някак си странно. Ще трябва да помисля върху предложението ви — Ема отстъпи крачка назад. За нейна изненада никак не й се искаше да си тръгва. — Ще трябва да помисля — повтори тя, сякаш на себе си.

Джордж протегна ръка, като че ли искаше да я спре, но тя се обърна и излезе. Докато той стигна прага и отмести завесата, тя вече беше в средата на магазина и бързаше към изхода. Тъй като междувременно в магазина се бяха събрали клиенти, той реши да не вика след нея, за да я спира. Пусна завесата и съжали, че бе казал твърде много. За първи път се влюбваше и не знаеше как да посрещне първите трепети на любовта.