Елизабет Крейн
Незабравимо време (15)

Петнадесета глава

Ема нареди на прислужника да остави кутията с боите на тревата, след което го изчака да разгъне платнения стол, който беше донесъл за нея. След снощната буря бе захладняло и тя бе решила, че може би това ще й е последната възможност да улови есенните багри на дърветата отвъд сечището.

— Засега това е всичко, Маркъс. Ела да ме вземеш след около час.

— Добре, госпожо.

Маркъс се върна на пътя и се качи в кабриолета. Докато кабриолетът заскърца, теглен от коня, Ема огледа обекта на своите художествени занимания. Есенните багри винаги й се струваха особено трудни за постигане с безбройните си нюанси. На нейния стил много повече прилягаха пастелните оттенъци на пролетта и може би точно затова беше избрала сватбата и да стане през месец април, когато всичко бе разцъфтяло.

Ема отвори кутията с боите и сипа малко вода от една бутилка върху палитрата. После я остави на едно парче плат в скута си и започна да скицира рисунката. Беше толкова увлечена в работата си, че не чу как Джордж Пърси се появи на коня си и спря точно зад нея. Когато той заговори, тя така подскочи, че едва не разля водата.

— Господин Пърси! Как се осмелявате да се промъквате така зад мен!

Джордж се изчерви от главата до петите.

— Не исках да ви стресна, госпожице Парланг. Помислих си, че сте ме чули.

— Щом не съм ви дала знак, трябвало е да продължите по пътя си. Боже мой! Какво е това възпитание, което сте получили?

— Простете ми — повтори той.

— Какво търсите тук? Това е владение на моето семейство и вие си позволявате да влизате в него.

— Просто яздех по пътя и реших да се отбия, за да си поприказваме. Аз живея ей там долу.

Тя го изгледа, примижа и прикри очи с ръка, за да не й блести слънцето.

— Наистина ли? Значи там долу, така ли?

Той се ухили.

— Да, госпожо. Наскоро купих къщата на стария Хъбард.

— Значи възнамерявате да останете в Джоакуин?

Дори не си направи труда да прикрие раздразнението в гласа си.

— Сега тук е моят дом — каза той и се усмихна още по-широко. — Мисля, че сме съседи.

— Само в географския смисъл на думата. Но вие така ли мислите да стърчите на този кон и да ми затуляте светлината? Ако е така, аз ще се преместя.

Сарказмът й беше хаплив и тя си помисли, че Клодия би останала доволна, ако я чуеше.

Джордж не разбра намека й и слезе от коня.

— Какво рисувате? Не виждам нищо друго освен листа.

— Опитвам се да уловя есенните багри. След снощната буря за една седмица ще опадат всичките листа — тя намръщено изгледа дърветата. — Вече са започнали да увяхват.

— Да знаете какви са есенните листа в Минесота!

Тя го изгледа от главата до петите.

— Вие от Минесота ли сте?

— Да, госпожо. И тя наистина много ми липсва по това време на годината.

— Колко жалко, че не можете да се върнете в Минесота.

На Ема й се искаше той да яхне коня си и да я остави сама. Тя винаги намираше, че й е трудно да се съсредоточи върху две неща наведнъж.

— Зимите обаче не ми липсват. Дори никак. Става толкова студено, че човек може да замръзне… Искам да кажа, че наистина става много студено.

Ема го стрелна с очи.

— Истински се надявам годеникът ми, господин Майкъл Девъро, да не е тръгнал по този път. Ако ви види, че разговаряте така насаме с мен, може да реши да ви застреля.

Джордж погледна към пътя.

— Ако чуя да идва кон, ще си тръгна.

Тя въздъхна. Той просто не можеше да разбере намеците й.

— Ако възнамерявате да стоите там, то поне се преместете една крачка настрана. Хвърляте сянка на листа ми.

Джордж припряно се отмести.

— Извинявайте, госпожо.

Клекна до нея в тревата и се загледа в листа, докато тя внимателно нанасяше по него петънца боя.

— Сестра ми също рисува. Дори много я бива в това.

— Възхитително — толкова беше съсредоточена, че гласът й прозвуча съвсем безизразно. — Тя сигурно е голяма радост за родителите ви.

— Точно така е. Те нямат други деца. Само двамата със сестра ми сме Родителите ми още са живи. Тя живее с тях.

Ема не намери за необходимо да отговори. Никак не я интересуваше къде живее сестра му.

— Може би Хортенс ще ме посети някой ден и вие двете ще можете да се запознаете и да рисувате заедно.

Тя се обърна към него.

— Хортенс? Вие да не сте французин?

— Да, госпожо. По-точно произходът ми е френско-канадски.

— О! Я виж ти! — това донякъде го издигна в очите й. Ема се гордееше с френския си произход и смяташе, че това е единственият произход, достоен за нея. — Моят род произхожда от Франция. По-точно от Авиньон.

— Не може да бъде! Наистина ли сте оттам? Моят е от Марсилия.

— Аз разбрах, че семейството ви е от Канада.

— Не съвсем. Дошли сме от Марсилия.

Ема остави четката.

— Какво забележително съвпадение! Излиза, че прадедите ни са били съседи.

— А сега ето, че и ние сме съседи — той така широко се усмихна, че се видяха чак кътниците му. — Баща ми и сега може да говори френски!

Тя се обърна към листа си, преструвайки се, че не му обръща внимание.

— И аз мога. Тук в този край всички знаят френски — тя натопи четката в червена боя. — Разбира се има много голяма разлика между това да си креол и френски канадец.

— Сигурно е така. Аз мисля, че французинът си остава французин. Ние с Хортенс се считаме за американци.

— Ето в това е разликата — тя внимателно докосна хартията с четката и проучи резултата. — Водните бои са много трудни. Не можеш да рисуваш върху грешките си. Наистина предпочитам пастелите.

— А аз не различавам единия край на четката от другия — каза Джордж с тон, в който сякаш звучеше гордост. — Мога да кажа, че почти не различавам цветовете.

— Така ли?

— Почти.

Ема се намръщи.

— Не може почти да имате цветна слепота. Или я имате, или я нямате.

— Ами тогава предполагам, че нямам.

— Надявам се, че не ви задържам — каза Ема с надежда.

— Ни най-малко. Днес не съм на работа. Имам половин почивен ден.

Тя понечи да подчертае, че половин почивен ден не е като съвсем да не си на работа, но се отказа, тъй като си помисли, че той може да си тръгне, ако не му обръща внимание.

— Получихме нова партида ръкавици. Има едни розови, които много ще ви харесат. Цветът им е почти като на онзи плат, който купихте завчера.

— За него вече имам подходящи ръкавици.

— А има и едни сини.

— Сини ли? — за миг тя се замисли. — Нали помните онзи синия поплин. В същия цвят ли са?

— Абсолютно. Да отделя ли един чифт за вас? — той наведе глава, изскубна стрък трева и го заоглежда. — Нямам нищо против да сляза с коня в града и да ги взема, ако ги искате още сега.

— Сега не ми трябват. Поплинът е част от зестрата ми. Роклята от него ще облека чак на втория ден след сватбата.

— Вие имате най-красивите дрехи в града. Може би защото самата вие сте толкова красива.

Ема се изчерви.

— Не бива да говорите такива неща, господин Пърси. Не е прилично. На практика аз съм вече омъжена жена.

— Извинявайте.

Той доби такъв съкрушен вид, че Ема го съжали.

— Е, предполагам, че просто не можете да се въздържите да не изразите мнението си — тя се опита да съчетае жълтите и червените тонове на дърветата, но не хареса резултата. — Мисля, че на тези бои им има нещо. Колкото и да се старая, не мога да докарам точния цвят.

Джордж огледа цветните петна върху хартията.

— Никога не съм виждал такива червени и жълти листа по дърветата. Права сте, че не са такива в действителността. Тези бои май наистина не са наред.

Ема го стрелна с очи, за да види дали не й се подиграва, но той беше напълно сериозен.

— Струва ми се, че няма смисъл да се мъча с тях. Просто трябва да се опитам някой друг ден — тя погледна по посока на Оъкс. — Дали не срещнахте прислужника ми да идва насам? Струва ми се, че съм тук най-малко от час.

— Мога да отида да го доведа.

— Няма нужда, той сам ще дойде — тя започна да прибира боите в кутията. — Госпожица Фарнел посещава ли магазина?

— Не много често. Понякога я виждам заедно с госпожа Галиър. Госпожица Фарнел като че ли не се интересува много от ръкавици.

Ема се усмихна.

— Когато ръцете й станат на петна като яйце на токачка, ще види тогава — тя огледа собствените си ръце. Носеше чифт ръкавици без пръсти, за да предпазва ръцете си от слънцето, а широкополата шапка пазеше сянка на лицето й. — Един ден дори я видях без шапка!

— Я виж ти! Сигурно затова вашата кожа е толкова по-бяла от нейната.

На Ема това й хареса.

— Е, аз съм блондинка. Понякога тъмнокосите имат мургава кожа. Като госпожица Фарнел, например.

— Не бих казал, че кожата й е мургава — отсъди Джордж. — Просто не е така бяла както вашата.

— А тя не може да ушие дори и един подгъв. Забелязах това на последното ни шивашко парти в дома на Камила. Шие по-зле и от дете. Да бяхте видели какви шевове правеше!

— Трудно се постигат правите шевове. Знам го, защото понякога оправям раздърпани шевове на ръкавици.

— Вие ли? А аз си мислех, че го прави госпожица Бейкър.

— Не, тя само продава платовете. Аз поправям ръкавиците. Това е моя работа. Надявам се скоро да взема и шапките. Още не се е разчуло из града, но госпожа Симсън каза, че скоро ще се оттегли от работа Сигурно знаете, че тя вече наближава шейсетте.

— Нима е толкова стара? Никога не бих предположила. Ами какво ще правим ние, когато тя се оттегли? Ще трябва да ходя чак в Шрийвпорт, за да си купувам шапки!

Ема отвори широко очи при мисълта за такава трагедия.

— Не, госпожо. Аз ще правя шапките, както и ръкавиците.

— Вие ли?

— Работя шапки много отдавна. Майка ми е шапкарка — той гордо се усмихна. — Бих могъл да кажа, че съм доста добър майстор.

— Но вие наистина ли умеете да правите шапки? — Ема не се въздържа и го зяпна от почуда. — Никога не съм познавала мъж, който да прави шапки. Мислех, че само жени се занимават с това.

— Аз съм по-голям от Хортенс и мама реши да предаде опита си на мен. Както и да е, тя ме научи на всичко, което знаеше. Хортенс повече я бива да обшива портмонета с мъниста.

— Виж ти! Горя от нетърпение да кажа на Клодия — Ема се засмя. — Тя казва, че мъжете не мислят за нищо друго освен за кучета, коне и реколта.

— Мен не ме бива за тези неща. Винаги съм живял в големия град, преди да дойда тук и да натрупам състояние.

Тя поклати глава и къдриците й се разтресоха.

— Странно място сте избрали за трупане на състояние. Джоакуин е толкова малък, че дори янките не му обръщат внимание.

Моментално си спомни, че разговаря с човек от Минесота и му се извини.

— Няма нищо. Аз не се засягам, когато ме наричат така. Та аз съм си янки. В родината ми се гордеем с това.

— Предполагам, че различните хора го приемат различно — Ема затвори кутията с боите и я постави настрана. — Тук това не се приема за комплимент.

— Госпожице Парланг, може би не ви е известно, но аз изобщо не съм видял битка по време на войната. Носех униформа, разбира се, но никога не съм се сражавал. Пренасях превързочни материали, поща и други такива неща.

— Така ли?

Тя никога не бе предполагала, че Джордж е бил войник, но след като той казваше, сигурно не я лъжеше.

— Просто исках да знаете, че никога не съм изстрелял дори един куршум срещу вашите войници. Честна дума, никога не съм стрелял срещу бунтовниците.

— Войниците на Конфедерацията — поправи го тя. — Радвам се, че ми го казахте, господин Пърси. Това ще ни успокои, както мен, така и моите приятелки. Ние наистина не приехме добре факта, че госпожа Симсън ви нае на работа.

— И аз се опасявах, че имате лошо мнение за мен. Е, просто исках да ви кажа истината.

Чу се тропот на кабриолет, който привлече вниманието на Ема.

— Маркъс идва да ме вземе. Вие трябва да си вървите, преди да ви е видял. Няма да е добре и за двама ни да ни заварят как разговаряме насаме.

— Добре, госпожо.

Той неловко се поклони и сложи крак в стремето. Когато Маркъс се появи с кабриолета на завоя, Джордж вече се отдалечаваше надолу към новата си къща. Ема замислено го изпрати с поглед. Не я интересуваше дали е бил в армията на янките или не, но все още беше дълбоко впечатлена от това, че може да прави шапки и да поправя разпрани ръкавици. „Колко жалко, че не е приемлив за обществото“ — помисли си тя.

* * *

— Не така — каза Джоди и с бързи крачки прекоси дървеното скеле. — Премери колоните и не ги разполагай където ти хрумне!

Тя отвърна на мъжа със същия гневен поглед, с който я гледаше и той.

— Господин Девъро знае, че аз винаги правя така. Разполагам колоните така, че дървената стена да се получи повече или по-малко равна.

— Но не го правиш както трябва.

Майкъл чу спора и дойде да види какво става.

— За какво спорите?

— Не може тя да ми нарежда къде да слагам колоните — оплака се мъжът. — Не се е родила жена, която да разбира от строителство повече от мен.

— С изключение на мен — отсече Джоди. — Виж колко дървен материал хабиш — обърна се към Майкъл: — Стойките трябва да са разположени през четиридесет сантиметра. Така винаги знаеш къде се намират.

— Че кой го интересува това, след като стената бъде издигната? — възрази й мъжът. — Жена ми дори не знае, че ги има, а още по-малко ще я интересува на какво разстояние са една от друга.

— Ако ще правиш нещо, ще го правиш както трябва. — Така беше кипнала, че беше готова да хвърли с нещо по него.

— Направи както тя ти нарежда — каза Майкъл. — Разположи ги през четиридесет сантиметра. Тя има основание.

Джоди го остави да я хване под ръка и да я отведе настрана от строителната площадка. Когато се отдалечиха достатъчно от работниците, Майкъл каза:

— Какво значение има къде ще поставят колоните?

— Ами ако някой ден Марсел Хауард реши да отвори нова врата или прозорец? Така ще знае кои колони да пререже преди да е започнал работата. Освен това, когато знаеш къде точно се намират колоните, е по-лесно да се направи топлинната изолация на къщата.

— Топлинна изолация ли?

Тя го погледна изумена.

— Вие не правите ли топлинна изолация на стените и таваните? Нищо чудно, че в къщите ви има такова течение. Изобщо не бях разбрала, че нямат изолация.

— Ние използваме дебел дървен материал, който е достатъчна изолация.

Майкъл се начумери, сякаш не бе сигурен в думите си.

— Не, не е достатъчна. R-факторът на дървения материал е почти нулев.

— Моля?

Джоди пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Това означава, че не е нужно кой знае колко, за да се направи къща, която да бъде топла през зимата и прохладна през лятото. В стените трябва да се постави нещо, което намалява топлообмена.

— Ние нямаме такова нещо.

Тя прехапа устни.

— Трябва да има нещо, което можем да използваме. Какво ще кажеш за памук?

Майкъл се усмихна.

— Искаш да напълниш стените с памук? Работниците ми така ще се смеят, че няма да могат да вдигнат чуковете, за да заковат пироните.

— Добре, да не е памук. Дай ми някаква идея — тя поглед на към дърветата. — Испански мъх! Няма да е най-доброто но все пак ще е нещо.

— Джоди, не мога да наредя на дърводелците си да спрат работа, за да берат мъх и да го слагат в стените.

— Това ще направи къщата по-уютна.

Тя напрегнато мислеше, за да се сети за нещо по-подходящо.

— Освен това няма да е безопасно. Ако стане пожар, къщата така ще пламне, че ще изгори до основи. Не, не можем да използваме мъх.

— Ще измисля нещо.

— Скъпа, понякога трябва да се предаваш и да оставяш нещата да се развиват така, както е прието.

Джоди го стрелна с поглед. Дали бе забелязал как я нарече? Никога не беше сигурна дали проявява нежност или просто така си говори. Реши, че е по-добре да не му казва нищо.

— Пак хванах онзи червенокосия, че не използва нивелир — оплака се тя. — Казах му, че ако не подравнява стените с нивелир, ще го накарам да ги разглоби и отново да ги издигне.

Майкъл сложи ръцете на раменете й.

— Там, откъдето идваш, работниците правят ли всичко това или просто искаш да ми подлудиш хората?

— Майкъл, тези работници изглежда си мислят, че къщата сама може да се построи. Използват разни телове и тежести за отвеси, а един от тях не се занимава с нищо друго, освен да събира изкривени пирони.

— Ако някой пирон се изкриви или счупи, ние не го хвърляме. Събираме ги, претопяваме ги и правим нови. А сега кажи кой хаби материал?

Тя поклати глава.

— Аз все забравям, че дървеният материал далеч не е най-скъпата стока, а в същото време кутия пирони съвсем не е толкова евтина в магазина.

— Да, можеш да ги купиш, но са много скъпи. Направиш ли си ги сам, хем по-евтино ти излиза, хем знаеш какво им е качеството. Същото важи и за дървения материал. Зная, че този, който взимам от дъскорезницата е добре оразмерен и не е необходимо да мериш всяко парче.

— Не съм свикнала да работя с елементи два на четири инча.

Той се озадачи.

— Ако не беше така, нямаше да се наричат два на четири.

— Не всичко става по-добро с течение на времето. Дървесината струва цяло състояние там, откъдето идвам.

— Къщите ви не могат да са стабилни, ако не използвате дървесна сърцевина. Всички носещи елементи в Уайтфрайърз са от дървесна сърцевина.

Джоди погледна към къщата.

— Строежът напредва бавно. Ако имахме машините, с които съм свикнала, вече можехме да сме го свършили.

— И за какво да бързаме? Марсел и Сали още не са се оженили. Докато това стане, къщата ще е готова.

Тя се усмихна.

— Все забравям, че нямаме пусков срок — тя вдигна очи и го погледна. — Ние можем много да научим един от друг.

— Мисля, че вече го правим. Какво ще кажеш да напълним стените с кирпич?

— Кирпич ли?

— Видях веднъж да правят така в Тексас. Смесиха глина с листа и слама, за да напълнят стената. Тази смес не гори и стените стават по-яки.

Тя се разсмя.

— Идеално. Как ли не се сетих за това?

— Мисля, че е по-добре аз да го кажа на работниците. От мен ще го приемат по-лесно.

— Те май не ме обичат?

— Не е задължително да те обичат. Те са наемни работници, а не наши приятели. Биха се възпротивили на всяка жена, не само на теб.

— Ще трябва да мине време, докато свикнат с това.

— В бъдещето мъжете свикнали ли са да приемат нареждания от жени?

— Не е нещо необичайно. Не съществува такова строго разделение кой каква работа върши. Познавам семейства, в които съпругата работи, а съпругът стои у дома и се грижи за домакинството и децата.

Майкъл се усмихна, сякаш си помисли, че тя се шегува.

— Идваш от забележителна епоха.

— Ще ме съпроводиш ли до стопанските сгради? Исках да те попитам нещо — тя тръгна с него, докато заобикаляха къщата. — Защо онзи човек прави навес над потока? Попитах го, но той не пожела да ми отговори. Идвах да те намеря, когато видях, че набиват колоните.

— Прави си летен зимник. Марсел също иска такъв, вместо мазе, каквото има Уайтфрайърз. Водата преминава през зимника и запазва маслото и млякото по-дълго време.

— Интересно е — тя се загледа известно време в работата на мъжа. — А аз си помислих, че го прави, за да ме дразни.

— Ти си прекалено докачлива. Тези хора отдавна си знаят работата. Може би се различава от начина, по който са я изпълнявали по-рано твоите работници, но въпреки това те владеят добре занаята си.

— Понякога ми е много трудно — призна тя. — Искам да ги ръководя и да ги карам без много шум да правят нещата така, както аз мисля, че трябва — тя скръсти ръце на гърдите си и погледна към къщата. — Може би повече преча, отколкото помагам.

— Не бих казал, че е точно така. Или поне не винаги.

Тя се усмихна.

— Какво мисли Марсел за къщата?

— Казва, че с нетърпение чака да се нанесе. Никога не беше чувал, че в къща с такива размери спалните може да са на приземния етаж, но щом свикна с името, стана неин страстен поддръжник.

— Иска ми се, преди да се бях появила тук, да бях минала с кола по този път, за да зная дали тази къща ще е останала след сто години.

Майкъл кимна убедено.

— Ще е останала. Аз правя солидни къщи.

— Ти ли си построил най-много къщи в града? Винаги съм мислила, че строиш само за приятели.

— Аз имам приятели из целия град — той я измери с поглед и се усмихна. — Не си ли гладна? Време е да свършваме за днес.

Тя погледна към слънцето.

— Не разбрах, че е станало толкова късно. Да приключваме тогава.

След като пуснаха работниците да си отиват, Джоди и Майкъл яхнаха конете и препуснаха към Уайтфрайърз.

— Радвам се, че ми позволи да ти помогна за тази къща — каза тя. — И без това имам чувството, че не съм много полезна. Мислиш ли, че бих могла да си изкарвам прехраната като проектирам и строя къщи за хората?

— Нямаш никакъв шанс. Никой няма да те наеме.

— Да, защото съм жена — тя се намръщи. — Трябва да измисля нещо. Не мога цял живот да живея от благодеянията на Майкъл Девъро. Нито пък ще се омъжа за Уил Бро — добави тя. — Изобщо не ми намеквай повече за това.

— Нямах и намерение.

Джоди усещаше как дните отлитат. Беше дошла есента, пролетта също нямаше да закъснее, а с нея щеше да дойде и денят на сватбата му.

— Я да видим кой първи ще стигне до Уайтфрайърз!

Тя заби пети в хълбоците на коня и Майкъл препусна след нея. Трябваше да направи нещо, за да не мисли повече за сватбата му с Ема.

* * *

Джоди седна на стъпалата и се уви плътно в шала си.

— Студено ли ти е? Ако искаш, да влезем вътре.

— Добре ми е. Скоро ще стане прекалено студено, за да седим отвън след вечеря. Искам да се порадвам на тези моменти, докато все още е възможно. Това е любимата ми част от деня — тя вдигна очи към звездите.

— Пожелавал ли си си нещо, когато си виждал падаща звезда?

— Да, когато бях момче.

— И какво си пожелаваше?

— Обичайните неща. Кон, по-бърз от тези на приятелите ми за да ги изпреваря, нова играчка, добри бележки в училище. А ти какво си пожелаваше?

— Пожелавах си руса коса като тази на Мери Джийн Фрейзър. Тя беше най-красивото момиче в училище и аз си мислех, че не бих могла да се меря с нея — тя се усмихна. — И се оказах права. Към мен никога не проявяваха такъв интерес, както към нея.

— Трябва наистина да е била рядко красива — гласът му беше изненадващо нежен. — Ти си много красива.

Джоди го погледна.

— Не ме поднасяй. Зная, че не съм красива.

Той не й възрази, макар че тя се надяваше да го стори.

— Наистина ли мислиш, че съм хубава? — попита тя, след като той не каза нищо.

— Не. Аз казах, че си красива. Кейти Нестън е хубава. Има разлика.

— Неприятно ли ти е, че се е омъжила за Едуин вместо за теб?

— Ти откъде знаеш, че съм я ухажвал? Не, не ми е неприятно Аз не държах на този брак така, както тя. Сега Едуин си плаща за привързаността.

Джоди се облегна на перилата и затананика мелодията от един филм, който бе гледала през последната седмица в нейното време.

— Случвало ли ти се някога да ти влезе в главата някоя мелодия и да не можеш да се отървеш от нея? Тази цял ден не ме напуска.

— Приятна е. За какво се пее в нея?

— Това е мелодията от един филм, който се казва „Зимна любов“ и я пее главната героиня, когато мъжът, когото обича, й казва, че ще се жени за друга — едва сега Джоди разбра защо тази мелодия така се бе настанила в главата й. — Лесна е за запомняне.

— Изпей ми я.

Тя стана.

— Не мога да пея. Освен това ми стана студено.

Майкъл стана от стола си и й препречи пътя с ръка.

— Ако можех, бих променил нещата.

Тя се поколеба. Никога не можеше да разбере дали думите му изразяват това, което мисли.

— Винаги можеш да промениш нещо, което още не е станало. Малко са изключенията от това правило.

— Не е толкова просто. Дай възможност на Уил Бро. Той би могъл да те направи щастлива.

Джоди повдигна брадичката си.

— Нима?

Преди да си даде сметка какво прави, тя сложи ръцете си на врата му и привлече лицето му към себе си, за да го целуне. Устните й се раздвижиха под неговите и когато Майкъл ги разтвори, тя заигра с език по тях. Той силно притисна тялото й към своето и я целуна така, че у нея не остана никакво съмнение в чувствата му. В този миг Джоди още по-силно се усъмни, че Уил би могъл някога да я направи щастлива.

Когато го пусна и се отдръпна назад, тя каза:

— Помисли си, Майкъл. Наистина ли вярваш, че Уил може да ме накара да се почувствам така? Може би си прав.

Тя влезе в къщата и го остави сам на верандата.

Майкъл още бе зашеметен от нейната целувка. Виеше му се свят. Искаше да я грабне и да я занесе в леглото си. По дяволите всички условности! Никога досега не беше срещал жена, която да го предизвика така. При мисълта, че Уил може да я има, от ревност кръвта нахлу в главата му. Отиде до перилата и се загледа в студените звезди. Гореше от желание да я има… Нощи наред не можеше да спи, като знаеше, че тя е само на няколко крачки от него. Денем тя беше негов приятел и изповедник; вечер беше изкусителка, която го принуждаваше да отхвърли всякакво благопристойно поведение. Най- лошото беше, че той много се съмняваше дали тя усеща как му действа. Ако знаеше, в никой случай нямаше да го целуне така.

Опря се с ръка на перилата, за да се закрепи на краката си. Не искаше да допусне да го командуват емоциите и нуждите му. Ако всеки мъж правеше така, нищо няма да остане от човешката цивилизация. И въпреки това не можеше да забрави топлината на устните и тялото й, прилепнало до неговото. Един мускул затрепка по лицето му, до като той се опитваше да се овладее.