Елизабет Крейн
Незабравимо време (5)

Пета глава

През вратата на спалнята Джоди видя как прислужницата побягна надолу по стълбите, явно изплашена от вида, в който я бе заварила да медитира, седнала на пода с кръстосани крака. „Трябва да запазя спокойствие — каза си тя. — Само да не изпадам в паника.“ Въпреки това, усещаше как напрежението й постоянно расте.

Върна се пред гардероба и отново го отвори. Явно това бяха рокли, които сестрата на Майкъл вече не ползваше и ги бе оставила тук. В чекмеджетата на скрина намери бельо, което беше по нейния размер. Ако заседнеше в този свят за известно време, както се очертаваше, то щеше да й потрябва. Естествено, кринолинените рокли и това странно бельо не бяха съвсем по вкуса й, но друг избор нямаше.

Когато затвори чекмеджето, мисълта, че няма друг избор, се стовари върху нея с цялата си тежест. Но как би могла да остане тук? Тя си имаше свои планове във времето, на което принадлежеше, имаше си свой собствен живот. Не можеше да си позволи да направи нищо, което би я приковало завинаги в погрешната епоха. Трябваше по някакъв начин да намери пътя, за да се върне.

С решителна крачка излезе от стаята и слезе по стълбите в коридора. Къщата й беше напълно позната и същевременно й изглеждаше различна. Перилата на стълбището бяха от същия лакиран махагон, но ръкохватките им бяха боядисани в светлобежов, почти жълт цвят. Над входа висеше полилей, но беше по-прост от онзи, който тя знаеше, и бе окачен на макара, за да се смъква при паленето на свещите. Даже в този момент мъжът, когото Майкъл наричаше Гидиън, го спусна надолу, където една слугиня чакаше да запали свещите с кибрит. Гидиън забеляза, че Джоди го гледа, за момент се отклони от работата си и я погледна със зяпнала уста. Жената до него забеляза странното му поведение, бързо извърна очи и му направи знак да стори същото.

Когато слугите отново се заеха със задачата си, Джоди слезе долу и пое по късия коридор, който водеше към библиотеката. Усещаше погледите им зад гърба си, но реши да не им обръща внимание. Това беше тяхната епоха и не те, а тя беше чужденката, така че, докато не настъпеше някаква промяна, трябваше да свикне с това. Прие любезно изражение, почука и влезе.

Майкъл седеше зад писалището. За момент я погледна изненадан, после очите му се плъзнаха по тялото й.

— Виждам, че не сте намерили за необходимо да смените дрехите си — отсъди той.

— Не разполагам с други. А и нямам навик да нося чужди дрехи.

— Настоятелно ви моля, докато сте тук, да носите роклите на Камила. Не мога да ви оставя да се разхождате с панталони, тъй като слугите много се смущават от това.

— Затова ли ме зяпат така?

— Научих, че доста сте изплашили Сила. Тя ми каза, че ви е заварила да седите със свити колене на пода и да издавате някакви странни звуци.

— Медитирах.

— За какво?

— Нямам предвид, че размишлявах, а медитирах, тоест концентрирах се в себе си, за да се опитам да се върна в моята епоха.

Майкъл затвори счетоводната книга, в която пишеше нещо, и каза:

— Виждам, че продължавате да поддържате досегашното си твърдение.

— Защото е истина. Помислете само, нима, ако бях решила да ви лъжа, нямаше да измисля нещо по-правдоподобно?

— Възможно е.

Джоди отиде до писалището и седна на ръба му. Майкъл зяпна от почуда. Явно никога не бе допускал, че е възможно такова нещо. Тя се направи, че не го забелязва.

— Искам да си спомниш за какво си мислил напоследък. Може би по някакъв начин мислите ни са се свързали и това е станало причина да се озова тук.

— Питате ме какво съм мислил, когато сте се промъквали в къщата ми, така ли?

Джоди се направи, че не го чува.

— Аз бях в библиотеката и се опитвах да телефонирам за помощ.

— Да телефонирате?

— Държах куклата, но не си спомням да съм мислила за нея. Опитвах се да запазя равновесие. Чувствах, че ми се вие свят, и бях силно зашеметена. Облегнах се върху рамката на камината, вратичката се отвори и като че ли пропаднах вътре. Следващото нещо, което си спомням, е, че се събудих не в моята, а в твоята стая и ти беше седнал там.

Той скептично я изгледа.

— По дяволите, Майкъл, трябва да ми повярваш.

Очите му се присвиха.

— Вашият говор просто ви издава. Упорито ме наричате на малко име, а ето че сега и ругаете. Впрочем, това на очите ви не е ли грим?

— Грим ли? — тя докосна миглите си. — Искаш да кажеш сенки и туш?

— Трябваше веднага да се сетя, че сте такава. Кой ви е платил, за да дойдете при мен? Уил Бро ли?

— Какво? Никой нищо не ми е плащал. Попаднах тук случайно.

Тя стана от бюрото и се изправи срещу него с ръце в джобовете.

Майкъл изпита облекчение, сякаш беше разгадал загадката, обсебила ума му.

— Сега разбирам защо носите панталони и защо седнахте върху бюрото ми. Вие сте от момичетата на Мадам Агнес, нали?

— Какво означава всичко това? — Джоди скочи и се приближи към него. — Да не би да ме вземаш за проститутка?

— Ето, виждаш ли? Коя лейди би изрекла тази дума? Върни се при Уил и му кажи, че номерът му не е минал. Но истина е обаче, че за малко щях да се хвана. Е, нищо, и аз мога да му скроя някой хитър номер.

— Не познавам никакъв Уил и нямам нищо общо с момичетата на тази Агнес! Я го виж ти! Не се доближавай!

Тя скръсти ръце на гърдите си и яростно го погледна.

— Значи не те е изпратил Уил?

В гласа му отново се прокрадна съмнение.

— Разбира се, че не е! Слушай, кажи ми ще ми помогнеш ли да намеря обратния път или не?

— Госпожице Фарнел, вие изключително много ме обърквате. Използвате странни думи като „телефонирам“, които нищо не ми говорят, носите скандално облекло и като че ли дори не си давате сметка, че това е неприлично. Ругаете като мъж, сядате на пода, на бюрото. Признавам, че не зная какво да мисля за вас. Щом като не сте лека жена, защо носите грим на лицето си?

— Защото там, откъдето идвам, модата е такава — усети, че сълзите й напират, и този път не успя да ги спре. — Разбери ме, не искам да съм тук. Изплашена съм до смърт, че не мога да се върна вкъщи, а ти не ми вярваш — тя подсмръкна и изтри сълзите си с длан. — Не знам какво стана, но съм сигурна, че всички, които познавам, са страшно разтревожени за мен. Мястото ми съвсем не е тук, но като че ли нямам никаква надежда, че ще си замина.

Без да мисли, Майкъл се приближи до нея и я прегърна. Джоди се отпусна в обятията му и се разтресе от ридания. Прегръдката му беше най-успокояващото усещане, което някога бе изживявала. Ръцете му бяха силни и излъчваха закрила, а леката миризма на сапун, карамфил и колосани дрехи, която се излъчваше от него, й се стори безкрайно позната.

— Хайде, успокой се — каза той и погали косите й. — Съвсем не исках да те разплаквам.

— Ти не ми вярваш — каза тя и гласът й потрепери. — Как да ти докажа, че казвам истината?

— Вярвам ти.

Плътният му глас беше мек и нежен, нямаше и следа от предишния му обвинителен тон.

Джоди повдигна лице. В очите й се четеше съмнение.

— Така ли? А защо сега ми вярваш, след като само преди две минути не ми вярваше?

— Не зная. Сигурно защото се разплака и ми позволи да те успокоя.

— Значи това те убеди, а блузата ми от акрил не успя, така ли?

— Ако беше от момичетата на Мадам Агнес, щеше да реагираш по съвсем друг начин, докато беше в прегръдките ми. Говориш прекалено разумно, за да допусна, че си психически разстроена. Просто не намирам друго обяснение, освен това, което ти ми даваш.

Той нежно избърса сълзите от бузите й, след което й подаде кърпичката си.

— Гримът не издържа на сълзите.

Тя изтри черните следи под очите си.

— Благодаря ти. Извинявай, че се разплаках. Рядко ми си случва. Просто…

Усети, че сълзите й отново напират, но ги преглътна и замълча.

Майкъл обгърна лицето й с длан.

— Не че толкова ме притесняват сълзите ти, но не искам аз да съм причината за тях. Чувствам се мерзавец за това, че с моите думи те направих толкова нещастна.

Джоди го погледна, за да разбере дали говори сериозно. Не познаваше мъж, който да използва без ирония думата „мерзавец“. Майкъл обаче изглеждаше съвсем сериозен. Освен това бе застанал непосредствено до нея и докато тя го гледаше, очите му придобиха цвета на разтопено сребро и той леко се наведе напред, сякаш се канеше да я целуне. Внезапно сълзите на Джоди изчезнаха и тя усети присъствието му много по-силно, отколкото й се беше случвало с всеки друг мъж. Той излъчваше странно обаяние, от което дъхът й спря и устните й се разтвориха.

Един мускул на лицето му потрепна и той отстъпи назад. В очите му се четеше объркване и същевременно желание. Джоди разбра, че същото излъчваха и нейните очи. Внезапно се обърна.

— Извинявай. Не трябваше да…

— Нищо лошо не си направил — прекъсна го тя. — Всичко е наред.

Макар че продължаваше да трепери, тя си каза, че не може да се държи така, още повече че всъщност те бяха напълно непознати.

За да прикрие смущението си от онова, което за малко не се случи, Майкъл отвори чекмеджето на писалището си и извади куклата.

— Говорих с Айуила за тази кукла. Естествено, тя отрече да знае каквото и да било за нея.

— Коя е тази Айуила?

— Негърката от бараката, която ти описа. Сигурен съм, че позна куклата, но тя е труден човек.

— Защо не я уволниш, след като не те слуша и прави вуду кукли?

— Никога не бих направил такова нещо, ако правилно съм те разбрал какво точно искаш да кажеш. Айуила е твърде стара, за да се издържа сама, а и освен това никога не е живяла другаде, откакто е била докарана в тази страна. Невъзможно ми е да се отърва от нея, както един търговец би изгонил неспособния си продавач.

— Но защо след като живее тук единствено благодарение на милосърдието ти, прави тези кукли, за да ти вреди?

— Откъде знаеш, че иска да вреди на мен? — строго я изгледа Майкъл.

— Ами на кого другиго? Тази кукла изобразява бяла жена, а, доколкото зная, ти си единственият бял човек в Уайтфрайърз.

— Всъщност аз не съм сигурен дали тази кукла е насочена срещу мен. Гидиън ми каза, че представлявала заклинание срещу някаква жена, която не бивало да свърже живота си с моя. Според него дори и да съм срещнел жената, за която бих желал да се оженя, то щяло да ми попречи да се влюбя в нея.

Джоди го прекъсна иронично:

— Де да беше така, но по-скоро ми се струва, че нещо е объркала, след като заклинанието й ме докара тук чак от следващия век.

Дори не си даде сметка за подсъзнателния смисъл на своите думи.

— Не, ти не вярваш, че тази кукла може да направи подобно нещо — усмихна се той. — Вярваш ли във вуду?

— Разбира се, че не. Шегувах се. Какво е твоето обяснение за това, което се случи? — тя взе куклата от ръцете му и внимателно я разгледа с цялото си любопитство. — Господи, каква грозотия, нали?

— Предназначението й не е било да е красива — отвърна Майкъл и я взе от ръцете й. — Тъй като тук единственият бял човек съм аз, както отбеляза преди малко, а очевидно куклата е женска, значи може би си права, че е била насочена срещу мен. Вече ти казах, че Айуила е много труден човек. Много пъти съм се чудил как да се отърва от нея и единственото, което ми е идвало наум, е било да я изгоня от имението, но аз не бих го сторил спрямо никой от моите хора, макар и понякога да ми се иска. Аз нося отговорност за тях.

— Защо иска да те омагьоса?

— Може ли човек да каже защо един мисли така, а друг — иначе? Нямам представа какво може да има Айуила срещу мен.

— Очевидно робството е оставило рани в душата й — каза Джоди, погледна куклата в ръцете му и потрепери. — Сигурно е било ужасно.

За момент Майкъл остана изненадан, но веднага се съвзе и зае отбранителна поза.

— По моите роби никога не е имало следи от рани. Ние винаги сме се отнасяли добре към тях.

Джоди разбра, че е безсмислено да му обяснява какво е имала предвид.

— Както ти самата отбеляза, магията не е подействала и ти не само че се появи по странен начин, ако изобщо твоята поява има нещо общо с тази магия, но на всичкото отгоре аз съм и сгоден.

Джоди рязко вдигна поглед към него.

— Сгоден ли?

— За Ема Парланг от имението Оъкс. Познаваш ли я?

— Как бих могла да я познавам? Забрави ли, че току-що пристигнах тук? — отсече тя. От неочакваната болка, с която я прониза новината за годежа му, гласът й прозвуча по-рязко от нормалното. — Кога ще се жените?

— През пролетта.

Джоди едва не му възрази, че той не е влюбен в Ема, ала успя навреме да се спре. Мисълта, че е прочела дневника на Майкъл и сега стои пред него, изправена лице в лице, я изпълни със смущение.

— Защо гледаш настрани, сякаш има нещо, което не искаш да ми кажеш? — попита я той с почти шеговит тон.

— Кой, аз ли? Не, нямам какво да ти казвам — отвърна тя и се отдръпна крачка назад.

— Внезапно ми хрумна мисълта, че след като идваш от бъдещето, не е изключено да знаеш какъв ще ми бъде животът. Кажи ми, госпожице Фарнел, колко деца ще имам? Какви ще станат синовете ми?

— Не бива да ме питаш за такива неща.

— Така ли? Да не би да съществуват някакви морални норми за пътешествениците във времето?

— Как бих могла да знам? Случва ми се за пръв път. Все пак бъдещето трябва да си остане тайна. Поне по отношение на личността. Не ни е дадено да знаем как ще се развива животът ни.

Джоди си спомни зацапаното място в семейната Библия и това, че името на съпругата му не личеше. Спомни си също така за предположението си, че имената след зацапаното място са на децата му, но си каза, че те може да са и на неговите племенници. Изпита силно желание да си спомни имената им.

— Сестрите ти имат ли деца?

— Камила и мъжът й Рийд имат син и две дъщери, а Клодия и Винсент нямат. Защо питаш?

— Ей така. Просто за да поддържам разговора.

Значи имаше племенник, който можеше да наследи Уайтфрайърз. Тя знаеше, че е имало случаи, когато племенник или братовчед са вземали името на майка си, за да продължат линията на рода. Това можеше да бъде едно от обясненията защо фамилията Девъро бе живяла толкова дълго в Уайтфрайърз.

Майкъл извади от джоба на жилетката си часовник със златна филигранена украса и го отвори.

— Скоро ще вечеряме. Добре ще е да се качиш горе и да се преоблечеш.

— Ще се чувствам зле в чужди дрехи. Какво им е на тези? Нали и без това ще бъдем само двамата?

— Достатъчно проблеми ми създаде за днес — той отиде до библиотеката и извика: — Беси!

След малко се появи негърка на годините на Джоди.

— Да, сър?

— Заведи госпожица Фарнел и й помогни да се облече за вечеря.

— Да, сър.

Беси смирено изчака гостенката първа да излезе от стаята.

Джоди нямаше друг избор, освен да направи онова, което Майкъл й бе казал.

— Не се запознахме. Аз се казвам Джоди Фарнел — представи се тя, докато се изкачваше по стълбите.

Това така изненадва Беси, че тя едва не се спъна.

— Моля, госпожице?

— Казах, че името ми е Джоди. Чух, че Майкъл те нарича Беси. Как е фамилното ти име.

— Беси Девъро. Когато ни освободиха, всички приехме името на фамилията — тя гледаше Джоди с широко отворени очи. — Досега никой не ме е питал за това.

— Аз съм нова тук.

Следвана от Беси, Джоди мина по коридора и влезе в стаята на Камила.

Прислужничката отиде до гардероба и извади от него една рокля.

— Как ви се вижда тази? Госпожица Камила много често я носеше.

— Прекрасна е, но не е ли прекалено официална?

— Не, госпожо. Може би е малко демоде, но всичките са такива. Госпожица Камила ги остави тук, след като се омъжи за господин Рийд.

— Аз нямам нищо против да е демоде. — Остана в очакване Беси да излезе от стаята.

— В задълженията ми влиза да ви помогна да се облечете.

— О!

Още откакто бе проходила, Джоди не се нуждаеше от помощ, за да се облича. Изпитвайки известен срам, тя издърпа блузата през главата си.

Беси се опитваше да не гледа бельото й. Очевидно досега не беше виждала сутиен.

— Мисля, че трябва да ви дам долна риза и корсет.

— За ризата съм съгласна, но за корсета — не. — Каквато и да беше модата, тя нямаше намерение да се пристяга под роклята с колани. — Мисля, че ще ми стане и без корсет. — Събу джинсите си.

Очевидно Беси не остана доволна, но не каза нищо, докато Джоди облече силно колосаната фуста и я пристегна на кръста си.

— Нещо не е наред. Фустата се издуваше отпред.

— Не се слага така, госпожо. Изпъкналата страна трябва да е отзад.

Чест правеше на Беси, че запази сериозното си изражение. Тя завъртя фустата на Джоди, завърза я на кръста й, после й помогна да облече роклята и я оправи около талията й. Джоди никога не бе носила рокля, която поне малко да напомня на тази, и опипа плата с възхищение.

Роклята беше в бледорозово с кремава дантела около кръста и ръкавите. На талията беше избродирана червена роза. Деколтето плътно прилепваше около врата и също беше украсено с дантела.

Джоди нямаше търпение да се види в огледалото.

— Нима това съм аз? — измърмори тя, докато се оглеждаше във високото огледало.

— Да, госпожо.

Беси погледна отражението й в огледалото, като че ли въпросът на Джоди й се стори странен, но нищо не каза, понеже беше решила да запази доброто й настроение.

Джоди се обърна и се огледа в профил. Отпред роклята падаше по-свободно, отколкото на гърба. Фустата прикриваше ханша, а полата беше набрана, за да й придава по-раздвижен вид. По плохите отзад бяха избродирани още копринени рози. Джоди се учуди как е възможно да седне на стол, без да ги измачка, но си спомни, че жените през деветнадесети век не са се облягали на столовете.

— Стои ви, сякаш е ушита за вас — каза Беси. — Ако бъдете така добра да седнете на табуретката, ще ви оправя и косата.

Джоди седна и се загледа в Беси, която напразно се мъчеше да й направи прическа. Очевидно прислужничката никога не бе имала работа с такава къса коса.

— Откажи се. Нищо няма да излезе.

Беси спря да я реши и косите естествено се спуснаха около шията й.

— Може да ви сложа панделка — предложи Беси. — Госпожица Камила обожава панделките.

— Не, но ако имаш фиба или шнола, бих я прихванала леко отзад.

— Какво да имам?

— Няма значение. Изглеждам отлично.

Джоди не можеше да се нарадва на роклята. В нея изглеждаше много по-женствена, отколкото във всяка друга дреха, която бе носила досега, и не можеше да скрие изненадата си от начина, по който роклята я преобрази. Ако косата й беше достатъчно дълга, за да я събере на кок, щеше да изглежда съвсем като жените от този век.

— Ами обувки? — попита Джоди.

Беси потърси из гардероба и поклати глава.

— Не, госпожо. Госпожица Камила е взела всичките си обувки. В чекмеджето има чорапи.

— А ти нямаш ли да ми услужиш с чифт обувки?

Беси я погледна стъписана.

— Не, госпожо!

Джоди не й обърна внимание и се изправи, без да откъсва поглед от себе си.

— Маратонките ми няма да се виждат под роклята. Мисля, че можем да слизаме. Майкъл каза, че обедът ще бъде готов всеки момент.

— Обедът ли? Не, госпожо. Сега е време за вечеря — поправи я Беси и внимателно я погледна. — Обядвахме преди няколко часа.

— Да, да, исках да кажа вечерята.

— Да слизаме, госпожо.

— Но защо непрекъснато повтаряш това „госпожо“? Наричай ме просто Джоди.

— Да, госпожице Джоди.

Джоди с мъка се въздържа да не въздъхне. Явно нямате да се пребори с нея. Беси трябваше да изживее цял век свобода, за да приеме Джоди като приятелка.

Когато Джоди заслиза по стълбите, видя удивения поглед на Майкъл, който я гледаше от антрето, и реши, че нещо не е наред в тоалета й.

— Добре ли изглеждам в тази рокля? Беси я одобри.

— Роклята е чудесна.

Джоди докосна полите си.

— Какво има? Да не би да се е разкопчала?

— Не, всичко е наред — той изкачи няколко стъпала и й подаде ръка, за да я съпроводи до долу. — Тъкмо се канех да се кача, за да ти кажа, че вечерята е готова.

Джоди сложи ръката си в неговата и физическият контакт достигна до сърцето й. Той продължаваше да я гледа, без да откъсва очи от нея и когато двамата се изравниха на последното стъпало, сърцето на Джоди силно заби.

Докато я въвеждаше в трапезарията, Майкъл направи усилие да прикрие чувствата си. Преди малко тя му се бе сторила хубава, въпреки странните панталони и блузата й, но сега роклята на Камила направо я бе преобразила в истинска красавица. Наистина, че прическата отнемаше малко от чара й, но пък стройната талия и заоблените й гърди още по-съблазнително се открояваха под роклята, чийто цвят подчертаваше свежестта на лицето й.

Когато влязоха в трапезарията, вечерята вече беше сервирана на махагоновата маса. Гидиън, който стоеше до стената, изчака господаря си да настани Джоди, след което издърпа стола му и му помогна да седне. Майкъл забеляза, че Джоди се бе загледала в ястията. Откога ли не беше яла?

— Всичкото това за нас ли е? — прошепна тя.

— Разбира се.

— Но ние едва ли ще изядем и половината от тези неща.

— Каквото остане, ще го изядат слугите.

— Те няма ли да вечерят заедно с нас?

— Разбира се, че не. Защо? Нещата по-различни ли са там, откъдето идвате?

— Във всяко отношение. Просто не можете да си представите колко са различни.

Гидиън им помогна със сервирането, като поднасяше тежките блюда и подноси. С крайчеца на окото си Майкъл любопитно наблюдаваше Джоди, която се колебаеше коя вилица да използва, и явно много се стараеше да не сбърка. След като избереше правилния прибор, тя ядеше с апетит, но не и сякаш че умира от глад. Остана доволен от маниерите й, които бяха не по-малко изискани от неговите. Щом като щеше да остане в дома му, добре бе поне това, че на масата нямаше да се смущават един от друг.

— Никога не съм яла такова ястие — каза тя, след като го опита. — Какво е то?

— Нарича се Добс Глесис. Харесва ли ти?

— Да, много!

Той си сложи парче от месото, желирано с подправки и гъби.

— Често го сервираме. Радвам се, че ти харесва.

Известно време Джоди продължи да се храни мълчаливо.

— Сестрите ти приличат ли на теб?

Майкъл се замисли за момент.

— Струва ми се, че Камила прилича на мен. Тя е най-малката. Клодия прилича повече на баба ни, американката.

— Американка ли?

— От Щатите.

— Но нали и Луизиана е в Щатите? — смутено възкликна тя.

— Да, но ние сме креоли и сме повече французи, отколкото американци. На баба се дължи това, че имам сиви очи, а сестрите ми са руси, тъй като повечето креоли са чернокоси.

— Сега разбирам.

— Помислих си, че може би и ти си креолка, понеже косата ти е тъмнокестенява. Виждал съм и други хора с очи като твоите, но все пак е странен този цвят на лешник.

— Аз съм малко креолка, малко индианка, малко от всичко — безгрижно каза тя — и мисля, че тъкмо това ме прави американка.

Досега не му се беше случвало някой от приятелите му да се отнася така делнично към произхода си. Ема и Клодия бяха твърдо убедени във френското си потекло и говореха за Щатите като за чужда страна. Майкъл просто не знаеше как да възприема тези нейни думи.

— Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос? — попита тя.

— Не, напротив.

Джоди хвърли поглед към Гидиън, който стоеше неподвижно до стената.

— На коя страна си бил по време на Гражданската война?

Майкъл реши, че не я е чул добре.

— Извинявай, не те разбрах?

— Този въпрос доста ме озадачи в моето проучване. Това, че си освободил робите си преди войната, ме караше да мисля, че си се бил на страната на Севера. С него си обясних факта, че Уайтфрайърз е останал невредим, както и обстоятелството, че по време на Възстановяването не си се разорил като повечето твои събратя, собственици на плантации.

Майкъл усети, че я гледа с широко отворена уста.

— Аз се сражавах на страната на Юга, мадам! Изумен съм, че би могла да предположиш нещо друго.

— Тогава защо Уайтфрайърз не е пострадал? В крайна сметка Югът е загубил войната. И защо е трябвало да се сражаваш за една система, в която явно не вярваш?

— Госпожице Фарнел — започна той, като се опитваше да се овладее, — сражавах се, за да защитя страната си, а не робството. Във войната между Щатите имаше много въпроси за разрешаване.

— Не исках да те засегна.

— А какво друго може да се съдържа във въпроса ти, ако не обида? — възкликна той и подозрително я погледна. — Твоето семейство на коя страна е било?

— На никоя. Когато моите родители са се родили, това е било само една тема в учебниците по история.

— Имам чувството, че времето е променило историята и тя поставя Севера в по-благоприятна светлина. Ти нарече войната така, както я наричат в Северните щати.

— Всички я наричат така. Може би защото това наименование е по-кратко.

Майкъл нищо не каза.

Джоди отново погледна към Гидиън.

— Тези разговори дразнят ли служителите ти?

— Моите хора знаят чувствата ми. С Гидиън в няколко сражения сме се били рамо до рамо.

— Така ли? — изненада се тя. — Значи Гидиън се е сражавал на страната на Юга?

— Разбира се. Той е лоялен към мен.

— Защо тогава Уайтфрайърз е бил пощаден?

— Защото, слава богу, наблизо нямаше сражения. На път за Ню Орлиънс войските минаха на петнайсетина километра оттук. Спаси ни това, че сме настрана от главния път, както впрочем е и Оъкс.

— Оъкс ли?

— Плантацията на изток от нашата. Тя принадлежи на семейството на Ема. Ние сме твърде далеч от Ню Орлиънс, така че наблизо не бяха разположени войски. Като изключим няколкото политически авантюристи и други като тях, тук беше сравнително мирно, макар че сестрите ми ме уверяваха, че е било ужасно и през цялото време са треперели дали враговете няма да се появят.

— А на теб пратиха ли ти повиквателна?

— Повиквателна ли? Какво означава това?

— Беше ли длъжен да отидеш на война и да се сражаваш?

— Военната повинност започна да тече от март шейсет и втора, но аз отидох в армията още преди това. Досега не е имало страхливец в нашата фамилия. За мен би било истински позор да ме вземат в армията със заповеди.

— Разбирам те.

Джоди сякаш се опитваше да съпостави думите му с онова, което знаеше от своето време.

В очите на Майкъл се появи любопитство.

— Кажи ми, госпожице Фарнел, през хиляда деветстотин деветдесет и трета година много по-различно ли е фермерството, отколкото сега?

Джоди се усмихна.

— Просто не можеш да си представиш. Например вече не се използват коне и мулета. Има трактори, едни такива машини с двигатели, които орат и прибират реколтата. Вече няма дребни фермери, а в големите стопанства в моето време няколко човека вършат работата за сто човека. Зърното за посев също е подобрено. Голямата част от засаденото узрява и дава реколта, така че загубите са много по-малко.

Майкъл я наблюдаваше внимателно. Тя наистина имаше вид на човек, който говори истината.

— Двигатели ли? Като на памукоберачката? Че как може такова нещо да сее и да прибира реколта?

— Не мога да ти обясня. Не съм живяла във ферма. Баща ми е банкер.

— А с кого живееш в Уайтфрайърз, след като родителите ти са в Гранд Кото? — предпазливо я погледна той. — Омъжена ли си?

— Не. Живея сама.

— Сама ли? — Майкъл се учуди как може да говори такива небивалици, без да й мигне окото. — В Уайтфрайърз? Сама!

— В него вече не се отглежда памук и захарна тръстика. Останали са само… — тя го погледна и внезапно замълча.

— Какво щеше да кажеш?

— Нищо.

— Госпожице Фарнел, независимо че става въпрос за бъдещето, това засяга моя дом. Какво криеш от мен и как така един човек може да управлява цяла плантация?

— Когато купих имението, то вече не беше плантация. Останали бяха само десет акра земя и къщата.

Майк остави вилицата.

— Само десет акра и къщата?

— И стопанските помещения, разбира се.

Той я погледна с безпокойство.

— Уайтфрайърз принадлежи на моя род от поколения наред. Нима искате да кажете, че някой от моите потомци ще се окаже пройдоха и ще пропилее всичко, което притежаваме сега?

— Нищо подобно не съм казала. Единственото нещо, което зная, е, че последният от вашите потомци е умрял и че аз успях да купя имота. Малко преди да се озова тук, бях започнала да откупувам и мебелировката.

Майкъл бе изгубил апетита си. Отмести чинията и Гидиън моментално я вдигна от масата.

— Знаех си, че не трябваше да ти говоря за това. Нали ти казах, че не е добре да знаеш бъдещето.

— Има ли още нещо, което криеш от мен? Искам да го знам, дори и да е най-лошото.

— Не, това е всичко.

Спокойното й лице говореше, че не лъже. То беше и една от причините, поради които беше започнал да вярва на небивалия й разказ.

— Сега, когато вече знам бъдещето, може би ще успея да го променя.

— Не, в никакъв случай! Направиш ли това, може да не успея да се върна в моето време. Аз дойдох тук от Уайтфрайърз. Ако бъдещето се промени, може да се окажа в капан.

— Ако не предприема нищо, родът ми ще измре и Уайтфрайърз ще бъде разпродаден на случайни хора!

— Не биваше нищо да ти казвам!

— Госпожице Фарнел…

— Ще престанеш ли да ме наричаш така?

— Как искаш да те наричам?

— Името ми е Джоди.

— Не мога да ти казвам така. Би било невъзпитано и нередно особено след като живееш в моя дом.

— Тогава аз пък няма да ти отговарям.

Тя отново почувства, че ще се разплаче. Майкъл се облегна на стола си.

— Безсмислено е да спорим. Всъщност какво ли и бих могъл да направя? Всичко това ще се случи много след моята смърт. Може би наистина няма как да променя нещата.

— И аз мисля така — каза тя предпазливо, сякаш се боеше да не й се наложи отново да защитава становището си.

— От друга страна, сега ти се появи тук и кой би могъл да каже какви последствия би имало това?

Джоди пребледня.

— Изобщо не съм се замисляла за това.

— Никога не съм смятал, че бъдещето е предопределено. Ясно ми е, че пристигането ти тук е разбъркало някои неща и това е съвсем логично.

— Да, но само ако остана. Засега обаче единственото нещо, което съм сторила, е, че се преоблякох и обяд… искам да кажа вечерях. Не съм направила нищо, което би имало последствия в бъдещето и нищо не се е променило. Нали така?

— Не зная. Все пак аз се запознах с теб. Гидиън и Беси също. Изпратих човек в Гранд Кото да потърси родителите ти. Утре ще дойде Камила, а и други хора, които също ще се запознаят с теб. Колко ли време е нужно, за да се промени бъдещето? Страхувам се, че никой от нас не знае.

— Благодаря ти, сега вече наистина успя да ме разтревожиш.

Джоди го гледаше унило.

— От друга страна, може и да е било предопределено да дойдеш.

— И защо, според теб?

— Не зная? Може да си се родила не когато трябва.

Безпокойството й още повече се засили.

— Ако е така, значи никога няма да се върна в моето време, така ли? И ще остана завинаги тук!

— Мисля, че не бива да отхвърляме и тази възможност — промълви Майкъл. — В края на краищата, невъзможното вече е станало.

Джоди изтърва вилицата в чинията си и отпусна ръце в скута си.

— Досега живеех с мисълта, че ще се върна у дома всеки момент или най-късно до утре сутринта, като отворя очи. Сега обаче не съм вече толкова сигурна в това.

— Нито пък аз.

— От всичко най-силно ме безпокои, че вече не чувствам световъртеж, а това очевидно имаше някаква връзка със случилото се — тя се отдръпна от масата. — Ако не възразяваш, бих искала да се кача в стаята си и да се опитам да поспя. Чувствам нужда да остана насаме с мислите си.

— Да, разбира се.

Майкъл стана, докато тя излезе от стаята, след което отново седна на стола си. Джоди беше необикновена жена. Какво ли въздействие щеше да окаже върху живота му? Боеше се да каже на Ема за нея и си помисли, че би било по-разумно да не разказва подробности за пристигането й. Ема не проявяваше широки разбирания, когато ставаше въпрос да се среща с други жени, освен с братовчедките си.

Ако Джоди се бе върнала назад във времето, за да се изпълни някаква определена цел във върховната схема на живота, то каква ли бе тази цел? Необяснимо защо, когато надникнеше дълбоко в тъмните зеници на очите й, той изпитваше чувството, че я познава отдавна, може би откакто се беше родил.

Не, неуместно щеше да стори, ако разкажеше всичко на Ема за новата гостенка в Уайтфрайърз.