Елизабет Крейн
Незабравимо време (10)

Десета глава

Уил Бро седна до Джоди на стъпалата пред входа на къщата и й се усмихна.

— Не мога да ви опиша колко съм щастлив, че дойдохте в Джоакуин. След като Ема се сгоди, аз реших, че завинаги ще трябва да остана ерген.

Джоди се усмихна. Не можеше да скрие, че тактиката му я забавлява.

— Нямам намерение да се омъжвам за когото и да било, особено за човек, който, за по-малко от седмица, ми прави вече второ предложение. Какво бихте направили, ако приемех?

— Бих изкрещял, че съм най-щастливият мъж, и бих помолил Майкъл да ми стане кум.

— Бива си ви, както казваме там, откъдето идвам — Джоди се загледа в алеята към главния път. Ранната есен беше обагрила нежните евкалипти в златно и червено, но останалата част от гората си оставаше наситено зелена.

— Кажи ми, Уил, какво правят жените във вашия край, които са решили да не се омъжват?

— Остават да живеят при родителите си и се превръщат в изкуфели лелки.

— Ами ако нямат родители?

Той се замисли за момент.

— Предполагам, че тези, които не постъпят в манастир, остават да живеят сами и работят като шивачки или продавачки, за да се препитават. Защо питаш?

— Просто от любопитство.

— Най-малко ти можеш да се тревожиш, че ще останеш стара мома. Та ти си в разцвета на младостта. Освен това аз ще се оженя за теб и ще те спася от самотната старост.

— Започва да ме обхваща желание да ти пристана на ума, за да видя колко бързо ще се откажеш от намерението си — хвърли поглед към скута си и оправи дантелата, която обточваше един набор на роклята й. — Какво говорят хората за мен?

Уил я погледна и се усмихна.

— Говорят, че вдъхваш живот на енорията. Съвсем бяхме затъпели, преди да се появиш.

— Кажи ми без заобикалки — срещна недоумяващия му поглед и каза: — Искам да знам истината.

— Има някои, които се питат дали наистина си братовчедка на Майкъл, и защо си дошла тук.

Тя кимна.

— Аз също допусках, че се носят какви ли не слухове за мен. Защо всеки гори от желание да се меси в работата на другия?

— Тук никой не е виждал човек като теб. Ти излъчваш нещо тайнствено и чуждо. Не само това, че си от Щатите — има и още нещо. Просто не мога точно да го определя.

— Разбирам те.

Тя стана и закрачи напред-назад по верандата, после се облегна на перилата и хвърли поглед към пасбището. Там, където беше свикнала да вижда съседна ферма и плевнята й, сега вятърът люлееше тревите и сред тях пасяха коне. Знаеше, че по-нататък расте захарна тръстика и че всичко това е част от Уайтфрайърз.

— Случвало ли ти се е да попаднеш някъде, където никога преди не си бил и да изпиташ чувството, че винаги си живял на това място?

— Не, но все пак трябва да знаеш, че аз не съм пътувал кой знае колко. Не говоря за времето, когато служех в армията. Тогава бяхме прекалено заети да се дебнем с враговете си, за да обръщаме внимание на околностите.

— Майкъл в твоята рота ли беше?

— Аз бях в неговата. Майкъл беше командир. Той е истински герой. Ако имахме повече хора като него и повече коне като тези, които той отглежда сега, може би щяхме да спечелим войната.

Джоди замълча.

— Майкъл не разказва много за себе си — продължи Уил. — Може би защото още от съвсем млад е бил натоварен с такава голяма отговорност. Сигурно знаеш, че той беше едва осемнадесетгодишен, когато стана господар на имението. Трябваше не само да управлява Уайтфрайърз, но и да се погрижи по-малките му сестри да се омъжат за мъже от добри семейства.

— Не бях се сетила за това. Камила трябва да е била едва на четиринайсет, което означава, че Клодия е била на петнайсет. Били са в най-трудната възраст.

— Не зная колко трудни са били, но бяха достатъчно възрастни, за да се омъжат.

Джоди се опита да си представи как би могла да се омъжи на четиринадесет или шестнадесет години. Спомни си, че тогава я вълнуваха повече терените на приятелките й, отколкото момчетата.

— Още не съм се запознала с Винсент — какво представлява той?

— Винсент е добър човек. По-възрастен е от Клодия, но това е нормално. Лично аз мисля, че тя го е избрала, защото е знаела, че ще успее да го постави под чехъл. Първата съпруга на Винсент умря, скоро след като се ожениха, и той толкова се бои да не изгуби и Клодия, че й позволява повече, отколкото биха допуснали другите мъже.

— Виждам, че това се проявява и в характера на Клодия. Онзи ден тя беше тук и ясно ми даде да разбера, че не ме харесва. Подозирам, че настоява пред Майкъл да се отърве от мен.

— Майкъл е джентълмен и няма да го стори. Впрочем, колко време ще останеш, ако смея да попитам?

— И аз не зная. Може да е доста дълго — тя се обърна и се облегна на перилата. — Надявам се да не прекаля с гостоприемството на Майкъл. Знам, че той си има свои планове в живота.

— Майкъл не се оплаква от присъствието ти.

Тя го погледна.

— Ти си говорил с Майкъл?

— Разбира се. Почти не минава ден да не дойде следобед вкъщи, за да пием кафе. Той често говори за теб — Уил й хвърли поглед. — Ема би го ревнувала, ако разбереше.

— Говори за мен ли? И какво казва?

— Не че разказва неща от детството ти или плановете ти за бъдещето, колкото че започва почти всяко изречение с думи като „Джоди мисли“ или „Джоди казва“. Струва ми се, че го прави несъзнателно.

Джоди усети, че я завладява буйна радост, и се усмихна.

— Така ли прави?

Уил се настани по-близо до нея.

— Госпожице Джоди, не оставай с впечатление, че съм твърде прям, но като най-добрият приятел на Майкъл се чувствам задължен да ти напомня, че той е сгоден, и му предстои да се ожени, и че ти много лесно можеш да разбиеш сърцето му.

— Не, това е невъзможно — усмивката й изчезна. — Вчера Ема беше тук и аз ги видях да се прегръщат в салона. Той я обича. Освен това аз не се опитвам да застана между тях.

— Изобщо не съм имал предвид, че го правиш преднамерено, но Майкъл никога не казва какво мисли Ема.

— А според мен трябва, след като е така силно привързан към нея. Нима можеш да допуснеш, че той не е влюбен в нея? Като негов най-добър приятел, ти би трябвало да знаеш това.

Уил се облегна на перилата до нея.

— Защо искаш да знаеш?

— Прав си, това не е моя работа. Забрави какво казах. Просто искам той да е щастлив.

— И мислиш, че с Ема няма да бъде, така ли?

— А ти как мислиш?

Уил сви рамене.

— Ема е приятна и красива. Родът й е стар колкото и родът на Майкъл. Плантацията й граничи с Уайтфрайърз.

— Това не означава, че бракът им би бил щастлив. Те двамата имат ли нещо общо помежду си?

Уил се разсмя.

— Какво имаш предвид? И двамата обичат домовете си, Юга и знаят какво се очаква от тях в живота.

— Това достатъчно ли е? Той обича ли я?

Отговорът на Уил остана неизвестен, тъй като в този момент на верандата се появи Майкъл.

— Стори ми се, че чух гласове. А, здравей Уил.

— Здравей, Майкъл. Мислех, че по това време обикаляш из полето. Забелязах, че тръстиката е отрязана.

— Точно оттам идвам. Работата върви добре — той погледна Джоди. — Тази сутрин излязох толкова рано, че не успях те видя.

Усмихна й се и тя се развълнува до дъното на душата си.

Джоди почувства, че трябва да откъсне поглед от него, но не можеше да го стори. Вместо това каза:

— Мислех си и аз да изляза малко по-късно, за да видя прибирането на реколтата. Никога досега не съм виждала как се реже захарна тръстика.

Макар че се опитваше да говори с неутрален тон, гласът й прозвуча по-нежно и мило, отколкото възнамеряваше. С голямо усилие откъсна очи от Майкъл.

Уил ги погледна.

— Искаш ли да ти изпратя част от моите работници, за да ти помогнат? Вече прибрах памука и докато дойде време за оран, за тях няма много работа.

— Благодаря ти. Наистина не бих отказал известна помощ, тъй като тази година не ми достига работна ръка.

Той продължаваше да гледа Джоди.

— Понякога ми липсва доброто старо време — каза Уил. — Когато дойдеше време да се прибира захарната тръстика, робите работеха на смени денонощно. Тук захарната тръстика не узрява напълно и трябва да я оставяме в полето възможно по-дълго време, чак до първа слана.

— Цената на памука продължава да пада — каза Майкъл, докато се облягаше на перилата до Джоди. — Чудя се дали да засаждам памук следващата година.

— А аз се питам, след като не сте съвсем на север, дали не бихте могли да отглеждате ориз — каза Джоди.

Усещаше погледа на Майкъл и това приятно възбуждаше нервите й, но се стараеше да не се издаде в присъствието на Уил.

— Ориз ли? — попита Майкъл.

— Да се отглежда ориз като стопанска култура? — Уил замислено хвърли поглед към полето. — Никога не съм чувал такова нещо.

Джоди разбра, че е направила грешка, но намери начин да я поправи.

— Оризът се отглежда в равни полета, които могат да се наводняват. Виждала съм оризища и има хора, които знаят как се правят.

— Ориз — каза Майкъл, като че ли премисляше тази възможност.

— Ти, изглежда, си пътувала надлъж и нашир — каза Уил. — Къде си виждала такива оризища?

— В Южен Тексас. Може би Джоакуин е твърде на север. Както и да е…

— Никога не съм чувал да отглеждат ориз в Тексас — каза Уил.

— Джоди е видяла много повече неща отколкото повечето млади жени — отговори Майкъл. — Щом е виждала оризища, значи ги има. Аз ще си помисля по този въпрос.

— Помисли си дали да сееш ориз, но аз ще се придържам към памука. Цената му сега може да не е добра, но, ако издържим достатъчно дълго, тя ще се покачи. Сигурен съм в това. Все още търсенето на памука е голямо, а той винаги е бил култура, която не носи рискове.

— Какво правите със захарната тръстика, след като я отрежете? — попита Джоди.

— Правим меласа и захар и ги продаваме в Шрийвпорт.

— Тук ли ги произвеждате? Може ли да видя как става?

— Наистина ли те интересува? Уил я изгледа учудено. — Това е много неприятна работа. Няма да е като на излет.

Майкъл се вгледа в лицето й.

— Ако искаш да видиш как става, ще ти покажа.

Той стана, хвана я под ръка и я поведе по стълбите. Джоди бе започнала да изпитва удоволствие непрекъснато да й подават ръка, сякаш всеки момент може да падне. Освен това бе проумяла, че това е единствената допустима форма мъжете и жените да се държат за ръце на публично място. През тънкия ръкав на роклята си усещаш топлината на Майкъл, която възпря инстинктивното й желание да каже, че може да слезе и сама.

Плевнята, в която се приготовляваше сиропа, беше зад конюшнята. В нея се навъртаха няколко човека, предимно деца. Една от по-възрастните жени правеше нанизи от орехчета и ги даваше на децата да ги топят в чаша горещ сироп от захарна тръстика. Децата се трупаха, за да опитат рядкото лакомство.

Вътре шумът беше още по-голям. Джоди видя как в единия край на помещението едно муле въртеше воденичен камък, който изстискваше сока от тръстиката. Един юноша шибаше с камшик мулето, за да не спира да се движи, а възрастните носеха виолетовите тръстикови стъбла в пресата.

Сокът се събираше в най-големия казан. Когато той се напълнеше, мъжете го изнасяха навън, където жените кладяха огън, за да кипне течността. Миризмата, която се носеше навред, не беше от най-приятните, но Джоди беше възхитена от процеса. Тръстиковата каша се изтребваше настрана.

— Какво става с нея? — попита тя Майкъл.

— Това са сухи отпадъци от тръстиката и ги използваме за гориво — той посочи котлите. — Когато сиропът кипне, кристализира във вид на захар. Меласата която остава, се слага в буркани. Също както със захарта продаваме това, което ни е излишно. Захарта се складира във варели.

— Но тази захар е кафява — каза тя, като се вгледа отблизо. — Мислех си, че е бяла. Все се чудех защо използваме кафява захар за чая.

Уил я наблюдаваше през цялото време.

— Не вярвах, че една лейди може толкова да се вълнува от преработката на захарната тръстика в меласа и захар. Моите сестри изобщо не се интересуват от това и дори се съмнявам дали знаят, откъде идва захарта на трапезата им.

— На мен ми е интересно Всичко ми е интересно — Джоди се наведе, за да види двамата мъже, които с големи усилия окачиха тежкия котел на желязната кука над огъня. — Много обичам да научавам нови неща.

Близо до огъня, настрана от другите, стоеше висока жена. Джоди забеляза втренчения й поглед върху себе си и усети, че по тялото й преминаха студени тръпки. Тя побутна Майкъл.

— Коя е тази жена?

Майкъл проследи погледа й.

— Айуила. Вече е твърде стара за тази изнурителна работа, но винаги идва да гледа.

Висока и снажна, Айуила стърчеше над останалите, сивите й коси бяха вързани в тюрбана, а на ръцете й бяха нанизани плетени гривни. На шията си носеше амулет в торбичка, украсена с мъниста, а друга такава торбичка висеше на колана й. Въпреки че роклята й с нищо не се различаваше от тези на останалите жени, тя все пак изпъкваше на нея. Кожата й беше тъмночервеникава и лъскава, а по лицето й, макар и лице на старица, не личеше нито една бръчка. Омразата, която се излъчваше от нея, започваше от широко разтворените крака и стигаше чак до разширените й ноздри.

Джоди отстъпи крачка назад.

— Мисля, че видях достатъчно.

Майкъл се поколеба, сякаш се чудеше дали да не се скара на Айуила, но понеже жената само гледаше, той се обърна на другата страна.

— Да, наистина е достатъчно.

Докато се връщаха в къщата, Джоди чу Уил да говори нещо зад гърба им. Айуила беше много по-страшна, отколкото Майкъл й я бе описал.

* * *

Същия следобед Ема влезе в галантерийния магазин на Симпсън и по навик се насочи право към топовете плат. Искаше да си ушие нова рокля за по-хладното време, което наближаваше. Клодия бе решила да я придружи, но в последната минута промени решението си. Понякога Ема се питаше дали наистина й е такава добра приятелка, за каквато я считаше, но понеже рядко й се случваше да разсъждава по-дълго време за неща, които й бяха неприятни, тя бързо се освободи от тази мисъл.

Леките памучни платове бяха преместени в задната част на магазина и сега на рафтовете бяха подредени по-тежките вълнени камгарни и кашмири, които още с влизането се набиваха на очи. Джордж Пърси, който обикновено продаваше на щанда за ръкавици, помагаше на продавачката да нареди тежките топове. Ема познаваше Джордж, но както винаги, не му обърна никакво внимание. Отиде при дантелите, изложени на картонени подставки, и си избра една кремава, която реши, че ще отива на русите й коси. После бавно огледа платовете, приближавайки дантелата до всеки един от тях.

— Може ли да ви помогна с нещо, госпожице Парланг? — предложи й Джордж, появявайки се от едната й страна.

— Не, благодаря — отвърна тя, без дори да го погледне. — Ще почакам да дойде госпожица Бейкър.

Джордж пристъпваше от крак на крак.

— Госпожица Бейкър ми поръча да се погрижа за вас, защото е заета.

Ема вирна глава.

— Толкова е заета, че дори не може да ме обслужи ли? — попита тя с вледеняващ глас.

— Не, не, съвсем не исках да кажа това. Просто са й заети ръцете. Откакто стана отговорник, тя трябва да приема и вписва всички нови платове, а в момента тъкмо ги разтоварят на задната врата.

Ема се огледа. Госпожица Бейкър наистина я нямаше.

— Какъв плат доставят? Търся си нещо за рокля.

Джордж два пъти наведе глава и се опита да се усмихне.

— Някакъв дебел вълнен плат.

— Казах, че ще си шия рокля, а не пелерина. Не мога да се появя пред хората в рокля от такова дебело нещо — тя машинално го закова с поглед, както правеше с всеки мъж, навършил дванадесет години. — То направо ще ме задуши.

Джордж се изчерви чак до колосаната си яка.

— Права сте, госпожо, аз просто не прецених. Та вие сте толкова фина. Разполагаме с чудесен поплин — той сведе очи и добави срамежливо: — Има един, който е син като очите ви.

Ема замислено го изгледа. Този човек не й беше симпатичен, но се впечатли, че знае цвета на очите й.

— Искам да го видя.

Джордж отривисто се поклони и побърза да покаже плата. Ема продължи да оглежда платовете и да ги съпоставя с дантелата. Откри един бледожълт камгарн и се отдръпна, за да прецени дали ще й отива. Цветът чудесно се съчетаваше с дантелата, но понякога жълтото я правеше да изглежда, сякаш е прекарала жълтеница. Искаше се Клодия да е тук, за да я посъветва, тъй като винаги се доверяваше на нейната интуиция.

Не след дълго Джордж се върна, прегърнал топ небесносин плат, Ема си каза, че ако цветът на очите й наистина е такъв, то те действително са красиви. Джордж постави топа върху другите и го разгъна.

— Пипнете го. Мек е като котешко кожухче.

Ема кокетно нацупи устни и го изгледа.

— Наистина ли това е цветът на очите ми?

Джордж преглътна и кимна енергично.

— Да. Сякаш е направен само за вас.

Ема се усмихна и на брадичката й се появи трапчинка. Джордж започваше да й харесва все повече и повече и ако спреше да подскача и да се върти като кукла на конци, направо щеше да бъде доста приятен. Тя опипа плата. Копринените нишки придаваха мекота на вълната, а кардираната му повърхност беше чудесно обработена. Съпостави го с дантелата, но комбинацията не й хареса.

— Моля ви, позволете аз да опитам.

Джордж се поклони, взе от ръцете й дантелата и заподскача към галантерийния щанд. Избра една дантела със сребрист оттенък, и се върна.

— Вижте тази. Не е ли приятна?

Ема се колебаеше.

— Не нося сиво. Все още съм твърде млада и, слава богу, не съм в траур.

— Да, госпожо, но това не е съвсем сиво, а повече отива към синьо. Прекалено е ярко за траур. Вижте как добре се съчетава с плата.

— Наистина не е лошо.

Тя изгледа продавача. Беше съвсем малко по-висок от нея за разлика от Майкъл, който се извисяваше с цяла глава над нея, и понякога това малко я плашеше. Тя постави плата и дантелата на гърдите си.

— Как ми стои?

Джордж като че ли онемя.

— Чудесно! — най-сетне с въздишка се изтръгнаха думите от устата му. — Великолепно!

— Добре — усмихна се доволно Ема. — Ще взема десет метра от поплина и двадесет от дантелата.

— Бих ви предложил да видите и новите ръкавици. Има един чифт, който чудесно ще подхожда на тази дантела.

— Да видим — съгласи се тя и го последва към щанда. — Имате ли достатъчно малък чифт като за мен?

Малките й изящни ръце бяха нейната гордост.

— Ръцете ви са изключително фини, но мисля че имаме такъв номер — Джордж се наведе и започна да рови в едно чекмедже. — Ето. Ръцете ви са почти като на дете.

Ема се разчувства от комплимента.

— Понякога само детските ръкавици са ми по мярка.

Джордж намери един малък чифт и го постави на тезгяха. Ема сложи едната ръкавица и с голямо съжаление установи, че й е малка.

— Съвсем са ми по мярка. Ще взема два чифта.

— Когато видях колко са малки, си казах: „Ако госпожица Парланг не ги купи, ще трябва да ги изхвърля.“ Точно така си казах.

Ема го погледна и се намуси.

— Струва ми се, че прекалявате с комплиментите, господин Пърси. Вие много добре знаете, че аз съм сгодена.

— Да, зная, че сте сгодена — отвърна той и за момент я погледна със съкрушен вид, — но не допусках, че думите ми ще ви обидят.

— Приемам, че е така — усмихна се тя и се обърна, за да си върви. — Кабриолетът ми е на ъгъла. Бихте ли се погрижили да отнесат покупките ми в него.

— Да, госпожо. Аз самият ще го сторя.

Ема си тръгна. Трябваше да се отбие и на други места. Когато Джордж отнесе пакетите й в кабриолета, нея я нямаше. Колкото и да й беше приятно да й се възхищават, тя трябваше да се държи на положение. Освен това не биваше да показва, че комплиментите му я впечатляват.

* * *

Беше изминала повече от седмица от неочакваната поява на Джоди в Уайтфрайърз, но тя все още не можеше да си отговори на въпроса как бе попаднала тук и дали изобщо щеше да се върне в своето време. Майкъл беше безупречен домакин. Правеше всичко възможно, тя да се чувства добре и там където беше възможно, я включваше в своите ежедневни занимания, ала колкото и усилия да правеше, Джоди често се чувстваше съвсем не на мястото си и, борейки се с изкушението да обърне гръб на всичко, понякога проявяваше раздразнителност.

— Това, което си намислил е погрешно — каза тя, хвърляйки поглед на бележките, които Майкъл беше нахвърлил за подмяната на тапетите в Уайтфрайърз. — Розовите би трябвало да са в стаята, която аз ползвам, а жълтите в онази от другата страна на коридора. Освен това, ако използваш тези огромни слънчогледови щампи, стаите ще изглеждат също толкова потискащи, както и сега.

— Цял живот проектирам къщи — с известно раздразнение каза Майкъл. — Онази стая гледа на север и се нуждае от по-топъл цвят. Иначе онзи, който живее в нея, ще умре от студ.

— Прав си, но слънчогледите са толкова грозни, че просто нямам думи.

— Там, откъдето идваш, не ви ли учат да бъдете по-тактични?

— Учат ни на добър вкус. В колежа изкарах курс по вътрешно обзавеждане и ти казвам, че на тези слънчогледи просто не им е мястото тук.

— Колеж! — възкликна той и я погледна недоверчиво. — Учила си в колеж!

— Разбира се, че съм учила в колеж. Струва ми се, че вече ти казах за това.

— Не, не ми беше казвала. В кой колеж си учила?

Той й се усмихна, сякаш се шегуваше с нея.

— В Луизианския щатски. А ти в кой си учил? — върна му го тя.

— В Нотр Дам. Може би си чувала за него?

Тя го погледна изненадано. Никога не й беше минавало през ума, че Майкъл е завършил колеж, и то на север.

— Там ли получи прогресивните си идеи за робството?

— Не, аз съм способен на свои собствени идеи.

— Не исках да те обидя. Ние просто спорим.

— Ако беше мъж, можехме и да спорим. Необходимо ли е да ти напомням, че Уайтфрайърз е мой дом, и ако поискам, мога да боядисам стените дори и в лила.

— Това ще е по-добро от слънчогледите.

Майкъл се ядоса.

— А ти какво предлагаш?

— В началото на двадесетия век някой ще постави в тази стая бледожълти тапети с розови рози. Когато свалях тапетите от стените, този модел особено ми хареса.

— А мина ли ти през ума, че тапетите, за които говориш, може още да не са създадени?

Джоди седна на бюрото.

— Не, наистина не помислих за това.

— Сега на мода са по-тъмните цветове и по-едрите щампи. Трябваше да прегледам десетки образци, докато намерих нещо по-добро от това, което сега е на стените.

Джоди скръсти ръце и се замисли, тропайки с пети по писалището.

— Ами ако ти нарисувам модела? Ще може ли някой да го откопира на тапетите?

— Това е възможно. Ако не намеря такъв човек в Шрийвпорт или Ню Орлиънс, ще изпратя поръчка в Париж.

— Ще изпратиш поръчка за тапети чак във Франция!

— Разбира се. Та нали аз съм французин — той посочи библиотеката. — Повечето неща на родителите ми са купувани в Париж. Не съм бил там от доста години, но зная към кого да се обърна.

— Ще ми трябва хартия и бои, за да направя модела.

— Ема има бои, които можеш да заемеш.

— Съмнявам се, че Ема би ми услужила с каквото и да било — понякога не й се вярваше, че Майкъл може да е толкова наивен. — Ние, двете с нея, не си допадаме особено.

— А би трябвало, тъй като може да стане така, че да се виждате често — при вида на упоритото й изражение, той добави: — Камила също има бои.

— И двете ли рисуват?

Майкъл я погледна озадачено.

— Всички дами рисуват, както и шият.

— Ще помоля Камила да ми заеме боите си. Що се отнася до задната стая…

— Тази за бебетата ли? Нея все още няма да я пипам. Не е на добро да се подготвя преди сватбата.

— Откога си суеверен?

Гласът й прозвуча сърдито, тъй като не й беше приятно да слуша за тази сватба. Напоследък бе забелязала, че трудно се владее, когато ставаше въпрос за брака му с Ема.

— Не, това не е суеверие, а здрав разум. Защо да се занимавам с бебешката стая, когато другите стаи се нуждаят от по-спешно внимание? След като реших да пребоядисам къщата в по-светли цветове, тъмните започнаха да ме дразнят.

Джоди продължаваше да го гледа ядосана.

— А не беше ли редно да се посъветваш с годеницата си, преди да предприемеш всичките тези промени?

— Вече го сторих. Ема предпочита стаите да останат в същите цветове. Не зная дали си спомняш, но в Оъкс те също са тъмни.

Благоприличието спря Джоди да му каже, че Оъкс й се бе видял неприятен във всяко едно отношение.

— Тогава защо правиш тези промени?

— Ема ми е годеница, но не може тя да решава нещата. Исках да я зарадвам, но след като не съм в състояние…

— Майкъл, има нещо, което трябва да обсъдим. Досега избягвах да говоря по този въпрос, ти също, струва ми се, но какво ще стане, ако никога не се върна в моето време?

Той помълча известно време.

— За теб винаги ще има място в Уайтфрайърз. Не виждам причини да не останеш да живееш точно там, където е твоят дом.

— Аз обаче виждам — прошепна тя.

Майкъл се изправи и застана пред нея.

— Има неща, които не подлежат на обсъждане. Когато ти се появи тук, моят живот вече беше предначертан и аз не мога да избягам от своите задължения.

— Съгласна съм, че появата ми тук обърка много неща, но в живота не са много ситуациите, от които няма връщане назад. Ако вече не желаеш нещо, можеш да се откажеш от него.

— Не, Джоди, не мога. Тук става въпрос за достойнство. Както моето, така и на Ема.

Дъхът й секна.

— Какво искаш да кажеш, Майкъл?

Той направи пауза, сякаш търсеше най-подходящите думи.

— Вече казах твърде много.

— Нищо не си казал.

— Не мога да те спра да се завърнеш в твоя свят, също както не можех да предотвратя и идването ти.

— А ако можеше, би ли го направил?

Тя си даде сметка, че отново преминава границата на позволеното, но не можеше повече да живее с догадки по отношение на чувствата му. Трябваше на всяка цена да разбере истината.

Погледите им се срещнаха и тя видя отчаянието и мъката в сребърните дълбини на очите му.

— Ако можех да предотвратя заминаването ти, щях да го направя — промълви той. — Щях да те задържа при себе си в Уайтфрайърз. Аз обаче нямам власт над това. Непрекъснато си мисля, че така, както си приказвам с теб, внезапно ще изчезнеш, или пък ще се събудя някоя сутрин и ще установя, че те няма.

— Така е, аз също мисля за това, но всички сме изправени пред този риск. Любимите ни хора понякога умират или си тръгват, без да ни предупредят. Гаранции за това няма.

— А ти какво би направила, ако имаше избор? Щеше ли да си тръгнеш, или щеше да останеш?

Джоди не знаеше какво да отговори. В края на краищата, той бе сгоден и тя объркваше живота му.

— Мисля, че бих останала. Наистина ми липсват моите приятелки, семейството ми и всичките удобства, с които съм свикнала, но бих желала да остана тук.

— Защо?

Тя сведе поглед.

— Няма да ти отговоря на този въпрос.

— Ето, виждаш ли? И ти имаш свои принципи, така че просто няма какво да обсъждаме.

Джоди го погледна в очите.

— С това въпросът няма да се разреши.

— Но какво можем да направим?

— Майкъл… — прошепна тя.

Той се приближи до нея, за момент се поколеба дали да направи това, което бе решил, после протегна ръка и повдигна лицето й, за да я целуне.

Джоди усети топлината на устните му и разтвори своите. През изминалите дни не преставаше да мисли за целувката в кабриолета. Сега разбра колко пълнокръвен беше споменът й. Притисна се в него и го прегърна. Майкъл я привлече към себе си и целувката му стана още по-страстна. Джоди му отвърна по същия начин.

Когато Майкъл се отдръпна, тя едва не падна на писалището. Той отстъпи една крачка и се завъртя на пети, но все пак Джоди успя да прочете върху лицето му изгарящото го желание. За миг остана неподвижна, загледана в широките му рамене, после безшумно стана от писалището и излезе от стаята.