Джон Гришам
Адвокат на улицата (9)

9

След сблъсъка ми с Мистър във вторник не бях начислил и един час хонорар за скъпата ни фирма. За последните пет години имах средно по двеста на месец, което прави осем часа дневно при шестдневна работна седмица плюс още нещо отгоре. В „Дрейк и Суини“ не биваше да прахосваме нито ден и незаплатените часове се брояха на пръсти. В редките случаи, когато изоставах от графика, работех по дванайсет часа всяка събота, а понякога жертвах и неделния ден. Нищо чудно, че Клер потърси спасение в медицината.

Докато зяпах тавана в късното съботно утро, безделието едва не ме вцепени. Не исках да ходя в кантората. Мисълта просто ме отвращаваше. Боях се от спретнатата редица розови телефонни известия, които Поли бе сложила върху бюрото ми, от съобщенията на висшето началство да се обадя как съм със здравето, от бъбренето на любопитни клюкари и неизбежните въпроси, идващи както от искрено загрижени приятели, така и от хора, които не дават пукната пара за мен. А най-много ме плашеше работата. Нашите дела бяха дълги и заплетени, досиетата толкова дебели, че трябваше да ги слагам не в папки, а в кутии… пък и какъв смисъл имаше. Една милиардерска компания съди друга. И стотина адвокати около схватката бълват книжна продукция.

Трябваше да си призная, че никога не съм обичал тази работа. Тя бе само средство за постигане на целта ми. Ако работех яростно, ако станех същински факир в дадена област, някой ден щяха да ме търсят от всички страни. Все едно дали практикувам данъчно, трудово или наказателно право. На кого ли са му притрябвали антитръстови закони?

С огромно усилие на волята станах от леглото и отидох да се изкъпя.

Закусих зад волана с чаша силно кафе и кифличка от пекарната на Ем Стрийт. Запитах се какво ли е закусвал Онтарио, после си наредих да прекратя самоизмъчването. Имах правото да ям, без да се чувствам виновен, но храната губеше всякакъв смисъл.

По радиото обещаха максимални температури до седем градуса под нулата, минимални около минус осемнайсет и спиране на снеговалежа до края на седмицата.

Успях да прекося фоайето без общуване с ближните по професия. Но докато влизах в асансьора, Брус някой си от втория етаж пристъпи зад мен и мрачно подхвърли:

— Как си, мой човек?

— Чудесно — отвърнах аз. — А ти?

— Добре съм. Виж какво, всички сме с теб. Дръж се.

Кимнах, сякаш изцяло разчитах на неговата подкрепа.

За щастие той слезе на втория етаж, но не пропусна да ме удостои с мъжко потупване по рамото. Побъркай ги, Брус. Вече бях бракувана стока. Докато минавах край бюрото на мадам Дьовие и заседателната зала, неволно забавих крачка. Продължих по мраморния коридор, добрах се до кабинета и изтощен рухнах в коженото кресло.

Поли имаше няколко начина за предаване на известия. Ако бях отговарял усърдно на всяко обаждане и тя преценеше усилията ми за задоволителни, оставяше край телефона само една-две хартийки. Но ако се помайвах и това я раздразнеше, с най-голямо удоволствие разполагаше всичко насред бюрото ми — същинско море от розови листчета, старателно сортирани по реда на пристигане. Този път бях решил твърдо да си изпия кафето на спокойствие, без да се поддавам на натиска, тъй че когато намина Рудолф, още седях зад бюрото, стисках чашката с две ръце и се взирах в пустотата като човек, изправен над бездна.

* * *

Вероятно го бяха уведомили шпионите — някой бдителен сътрудник или пък Брус от асансьора. А може би цялата фирма ме дебнеше. Не. Имаха си и друга работа.

— Здрасти, Майк — отсечено поздрави той, после седна, кръстоса крака и се приготви за сериозен разговор.

— Здрасти, Руди — рекох аз.

За пръв път го наричах Руди. Досега винаги му казвах Рудолф. Беше Руди единствено за съдружниците и поредната си съпруга.

— Къде се загуби? — попита той без следа от съчувствие в гласа.

— Бях в Мемфис.

— В Мемфис ли?

— Аха. Трябваше да навестя родителите си. Пък и семейният психиатър е там.

— Психиатър ли?

— Да, държа ме два дни под наблюдение.

— Под наблюдение?

— Точно тъй, в една от ония малки префърцунени клиники, дето са с персийски килими и за вечеря сервират сьомга. Хилядарка на ден.

— Два дни? Държали са те два дни?

— Аха.

Лъжех най-безсрамно и окото ми не мигваше. Когато реши, фирмата може да бъде жестока, дори безмилостна, а в момента не ми се слушаше конско от Рудолф. Той само изпълняваше заповедите на голямото началство и щеше да му докладва броени минути след като се разделим. Ако успеех да го размекна, докладът щеше да бъде снизходителен и да успокои едрите риби. А това значеше по-спокоен живот, поне на първо време.

— Трябваше да позвъниш на някого — каза той все още строго, но ледът вече се пукаше.

— Недей така, Рудолф. Бях под ключ. Никакви телефони.

Вложих в гласа си тъкмо толкова горест, колкото да го размекна. След дълго мълчание той запита:

— Добре ли си?

— Направо отлично.

— Значи отлично?

— Тъй каза докторът.

— Сто на сто?

— Сто и десет на сто. Няма проблеми, Рудолф. Трябваше ми малко почивка, това е. Чувствам се великолепно. Вече пак настъпих педала.

Друго не му и трябваше. Той се усмихна, видимо се отпусна и рече:

— Затънали сме до гуша в работа.

— Знам. Чакам я с нетърпение.

Рудолф буквално хукна към коридора. Щеше да грабне най-близкия телефон и да докладва, че едно от множеството впрегатни добичета на фирмата отново надява хомота.

Заключих вратата, изгасих лампите и цял час полагах мъчителни усилия да отрупам бюрото си с документи и записки. Всъщност нищо не свърших, но поне запълвах работното време.

Накрая не издържах, натъпках известията в джоба си и излязох. Измъкнах се незабелязано.

Спрях пред една голяма дрогерия с намалени цени на Масачусетс Авеню и напазарувах с огромно удоволствие. Шоколад и дребни играчки за малчуганите, сапун и тоалетни принадлежности за всички, различни номера детски чорапи и клинове. Голям кашон памперси. Никога не бях прахосвал двеста долара с такава радост.

Бях готов да похарча колкото се наложи, за да им осигуря топло жилище. Нямах нищо против да ги настаня в мотел за цял месец. Скоро щяха да станат мои клиенти и тогава щях да съдя до дупка всеки, който ми падне, докато получат свястна квартира. Направо изгарях от нетърпение.

Спрях срещу църквата и сега бях по-спокоен, отколкото снощи, но все пак ме присвиваше под лъжичката. Благоразумно оставих багажа в колата. Ако влезех натоварен като Дядо Коледа, сигурно щях да предизвикам бунт. Възнамерявах да си тръгна със семейството, да ги настаня в някой мотел, да ги изчистя, изкъпя и дезинфекцирам, после да ги нахраня до пръсване, да им осигуря медицински преглед, евентуално да отскочим до магазина за обувки и топли дрехи, а след това пак да ги нахраня. Не ми пукаше колко ще струва и колко време може да ми отнеме.

Не ми пукаше и за хората, дето щяха да си рекат, че съм просто един богат бял негодник, тръгнал да си изкупи греховете.

Мис Доли ме посрещна с радост. Поздрави и веднага посочи към куп зеленчуци, които се нуждаеха от белене. Най-напред обаче потърсих близките на Онтарио и не ги открих. Не бяха на снощното място, затова обиколих цялото подземие, като прекрачвах над десетки бездомници. Нямаше ги и горе, в църквата, нито пък на балкона.

Докато белех картофи, побъбрих с мис Доли. Тя си спомняше снощното семейство, но каза, че когато пристигнала около девет сутринта, вече ги нямало.

— Къде ли може да са отишли? — зачудих се аз.

— Скъпи, тия хора са вечно в движение. Обикалят от кухня на кухня, от приют на приют. Може да е чула, че в Брайтуд сервират сирене или пък някъде раздават одеяла.

Може дори да се е хванала на работа в „Макдоналдс“, а децата да е оставила при сестра си. Знае ли някой… Никога не стоят на едно място.

Никак не ми се вярваше майката на Онтарио да си е намерила работа, но не смеех да споря с мис Доли в нейната собствена кухня.

Мордекай пристигна тъкмо когато почваха да се оформят опашките за обяд. Видях го пръв и когато ме забеляза на свой ред, той се усмихна с цялото си лице.

На сандвичите сложиха друг доброволец. Ние с Мордекай отидохме да сервираме — загребвахме с черпаци от тенджерите и пълнехме пластмасови купички. Това също се оказа цяло изкуство. Препълваш ли купичките, току-виж, скоро лъснало дъното на казана. Прекаляваш ли със зеленчуците, остава ти само гола водица. Мордекай бе усвоил системата още преди години; аз трябваше да изтърпя доста свирепи погледи, докато накрая привикнах. Мордекай имаше за всекиго по някоя добра дума — здравей, добро утро, как си, радвам се пак да те видя. Някои отвръщаха с усмивка, други изобщо не го поглеждаха.

Наближи пладне и работата стана по-натоварена, а опашките се проточиха. Изневиделица наоколо изникнаха още доброволци и кухнята забръмча от приятната глъчка на щастливи хора, които си гледат работата. Непрекъснато се озъртах да видя Онтарио. Дядо Коледа беше тук, а хлапето дори не подозираше.

Изчакахме опашките да привършат, после си сипахме по една супа. Масите бяха претъпкани и се наложи да ядем прави до кухненската мивка.

— Помниш ли снощната пелена? — запитах аз между две хапки.

— Не се забравя такова нещо.

— Днес не ги виждам.

Той преглътна и се позамисли.

— Когато си тръгвах сутринта, още бяха тук.

— По кое време беше?

— Около шест. Спяха дълбоко в онзи ъгъл.

— Къде може да са отишли?

— Нямам представа.

— Момченцето ми каза, че спели в някаква кола.

— Значи си разговарял с него?

— Аха.

— И сега искаш да го намериш, нали?

— Точно така.

— Не се надявай.

След пладне слънцето надникна през облаците и настана раздвижване. Един по един бездомниците минаваха покрай масата за сервиране, взимаха ябълка или портокал и напускаха мазето.

— Неспокоен народ са бездомниците — обясни Мордекай, докато ги гледахме. — Обичат да обикалят насам-натам. Имат си ритуали и обичаи, любими места, улични приятели, важни задачи. Сега отиват по парковете и уличките да дирят съкровища под снега.

— Навън е седем под нулата. Нощес ще падне до осемнайсет.

— Ще се върнат. Изчакай да мръкне, и пак ще е тъпкано до тавана. Дай да се поразходим.

Обадихме се на мис Доли и тя ни освободи за малко. Вехтият форд на Мордекай беше паркиран до моя лексус.

— Това чудо няма да изтрае дълго тук — каза той и посочи колата ми. — Ако смяташ да посещаваш тия квартали, предлагам ти да го смениш.

И през ум не ми минаваше да се откажа от разкошния си автомобил. Едва не се обидих.

Седнахме във форда и се измъкнахме от паркинга. След броени секунди осъзнах, че Мордекай Грийн е ужасяващо слаб шофьор, и посегнах да затегна колана. Оказа се скъсан. Мордекай като че не забеляза.

Подкарахме по разнебитените улици на северозападните райони, покрай занемарени жилищни блокове и къщи със заковани прозорци, през квартали, в които дори и линейки не смеят да влязат, край училища с бодлива тел върху оградите, през места, където всеки ден зреят яростни бунтове. Мордекай се оказа удивителен екскурзовод. Тук всяка педя земя беше негова, всеки ъгъл си имаше своя легенда, всяка улица — цяла история. Минавахме край други приюти и кухни. Той познаваше готвачите и свещениците. Църквите се деляха на добри и лоши, средно положение нямаше. Или отваряха вратите си за бездомните, или ги държаха заключени. По някое време Мордекай ми посочи с огромна гордост Юридическия факултет на университета Хауърд. Пет години бе учил право във вечерни курсове — с една постоянна работа и една допълнителна. Показа ми някаква изгорена къща, бивше свърталище на наркодилъри. Третият му син Касиус бе загинал отпред на тротоара.

Когато наближихме кантората му, той попита дали не възразявам да спрем за малко. Искал да прегледа пощата. Естествено, не възразих. Предпочитах да сме заедно.

Вътре беше мрачно, студено и пусто. Той щракна лампите и заговори:

— Трима сме. Аз, София Мендоса и Ейбръхам Лебоу. София е социален работник, но познава закона на улицата по-добре от мен и Ейбръхам, взети заедно. — Последвах го покрай отрупаните бюра. — Навремето тук се бяхме натъпкали седмина адвокати, представяш ли си? Тогава правителството отпускаше пари за правни услуги. Сега републиканците не дават и цент. Отсреща има три кабинета, откъм мен още три. — Той развъртя ръка във всички посоки. — Празно място колкото щеш.

Хората не бяха много, но на всяка крачка се препъвах в купища стари папки и прашни юридически томове.

— Кой притежава сградата? — запитах аз.

— Тръстът „Коен“. Ленард Коен е основател на голяма адвокатска фирма в Ню Йорк. Починал през осемдесет и шеста; трябва да е бил поне столетник. През дългия си живот натрупал камара пари, но към края решил, че предпочита да си отиде без тях. Разхвърлял ги насам-натам и сред многото му творения имало и тръст за правно подпомагане на бездомните. Така се появи тази кантора. Тръстът поддържа три правни консултации — тук, в Ню Йорк и в Нюарк. Мен ме наеха през осемдесет и трета, а през осемдесет и четвърта станах началник.

— Само един финансов източник ли имате?

— На практика да. Миналата година тръстът ни отпусна сто и десет хиляди долара. По-предната бяха сто и петдесет, тъй че трябваше да освободим още един адвокат. Обедняваме с всяка година. Тръстът не се управлява добре и вече начена основния капитал. Не вярвам да го има след пет години. Може и три да не изтрае.

— Няма ли начин да съберете пари?

— Има, как да няма. Миналата година събрахме девет хиляди долара. Но трябва време. Едно от двете — или се занимаваме с право, или събираме средства. София не се погажда с хората. Ейбръхам е свадливо говедо от Ню Йорк. Значи остава само моята обаятелна личност.

— Колко са режийните? — запитах аз.

Въпросът не беше дискретен, но и не засягах кой знае каква тайна. Почти всички организации с идеална цел бяха длъжни да публикуват ежегодно пълен финансов отчет.

— Две хиляди месечно. След като покрием разноските и отделим скромен резерв, тримата си поделяме осемдесет и девет хиляди долара. Поравно. София се смята за пълноправен съдружник. Откровено казано, не смеем да й възразим.

Отнасям у дома малко под трийсет хиляди — средна заплата на бедняшки адвокат, доколкото знам. Добре дошъл сред бездомните.

Най-сетне се добрахме до кабинета му и седнахме един срещу друг.

— Да не си забравил да платиш парното? — запитах аз и потръпнах.

— Сигурно. В почивните дни нямаме много работа. Гледаме да пестим. Каквото и да направим, все е студено през зимата и горещо през лятото.

В „Дрейк и Суини“ никому не би хрумнала подобна идея — да затваряш през почивните дни, за да пестиш пари. И разводи.

— Пък и ако е много приятно, клиентите няма да мръднат оттук. Затова зиме студуваме, през лятото се потим и гледаме право към улицата. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Пошегувах се. Не бихме сторили нищо, за да пропъдим бездомниците. Просто обстановката не ни вълнува. Има ли смисъл да си угаждаме, щом клиентите гладуват и мръзнат? Ти изпита ли вина, докато закусваше тази сутрин?

— Да.

Той се усмихна като мъдър, препатил старец.

— Често става така. Навремето работехме с млади адвокати от големи фирми — викам им „зелени филантропчета“. Все разправяха, че отначало не можели и залък да хапнат. — Той потупа масивния си корем. — Ще го преодолееш.

— Какво вършеха зелените филантропчета? — попитах аз.

Усещах, че съм с един крак в капана, а Мордекай знаеше, че усещам.

— Пращахме ги да обикалят приютите. Там набираха клиенти, а ние наглеждахме работата. Обикновено е лесно, само трябва да нахокаш по телефона някой бюрократ, дето не ще да се размърда. Купони за храна, пенсии на ветерани, субсидирани наеми, безплатни лекарства, детски помощи — около двайсет и пет на сто от нашата работа е свързана със социалните придобивки.

Слушах внимателно и Мордекай усещаше какво мисля. Взе да придърпва въдицата.

— Разбираш ли, Майкъл, бездомните нямат глас. Никой не слуша, никой не ги поглежда и не очакват помощ от никого. Когато се опитат да настоят по телефона за законните си права, не стигат доникъде. Вечно им казват да чакат. И никой не се обажда. Нямат адреси. Бюрократите не се вълнуват от нищо и прецакват тъкмо хората, на които би трябвало да помагат. Някой печен социален работник може поне да ги накара да се ослушат, евентуално да разлистят някоя папка и дори да завъртят два-три телефона. Чуят ли обаче адвокат да беснее отсреща, работата потръгва. Бюрократите се съживяват. Документите излизат на бял свят. Нямало адрес? Лесна работа. „Дайте чека на мен, аз ще го предам на клиента.“

Той повиши глас и започна да ръкомаха. Отгоре на всичко Мордекай се оказваше надарен разказвач. Подозирах, че има голям успех пред съдебните заседатели.

— Слушай сега една забавна история — продължи той. — Преди около месец наш клиент отишъл в Общественото осигуряване да подаде молба за помощи, съвсем обичайна история. Човекът е на шейсет години и непрекъснато страда от болки в гръбнака. Така е, като поспиш десетина години по пейки и камъни. Два часа чакал на опашка пред кабинета, накрая влязъл, чакал още час, добрал се до първото бюро и там го подхванала някаква озъбена секретарка, на която й било дошло до гуша. Не пропуснала да коментира дори миризмата му. Естествено, човекът се почувствал оскърбен и си тръгнал без документите. После се обади на мен. Аз завъртях телефоните и миналата сряда в Общественото осигуряване имаше скромна церемония. Присъствах заедно с клиента. Секретарката също бе там заедно със своя началник, началника на началника, столичния инспектор и една важна клечка от централното ръководство. Секретарката се изправи пред моя клиент и прочете една страница извинения. Беше наистина мило, трогателно. После ми подаде бланка за помощи и всички присъстващи ме увериха, че щом я попълним, незабавно ще бъде придвижена. Това е то правосъдие, Майкъл, за това се бори уличният закон. За човешко достойнство.

Разказите му нямаха край и бедняшките адвокати вечно излизаха доблестни рицари, а бездомните побеждаваха. Знаех, че спотайва в репертоара си също толкова сърцераздирателни случаи, може би дори и повече, но сега трябваше да заложи основите.

Изгубих представа за времето. Мордекай пък забрави за пощата. Накрая излязохме и поехме обратно към приюта.

До смрачаване оставаше около час — според мен най-подходящото време да се свреш в някое уютно мазе, преди вандалските орди да излязат по улиците. Внезапно открих, че когато съм с Мордекай, крача бавно и уверено. Иначе сигурно щях да подтичвам прегърбен из преспите, едва докосвайки тротоара с изтръпнали нозе.

Мис Доли бе успяла да докопа отнякъде цяла камара пилета и ме чакаше с нетърпение. Тя ги вареше; аз ги обезкостявах още горещи.

В най-натоварените часове дойде да помага и Джоан — жената на Мордекай. Беше сърдечна като съпруга си, а и по ръст почти не му отстъпваше. Научих, че синовете им са еднакво високи — метър и деветдесет и пет. Касиус бил два метра и два сантиметра, отлично играел баскетбол и навярно щял да стане звезда, но го застреляли едва седемнайсетгодишен.

Тръгнах си в полунощ. От семейството на Онтарио нямаше и следа.