Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Street Lawyer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Адвокат на улицата

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

Обсидиан, София, 1998

ISBN 954–8240–54–8

История

  1. — Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)

5

Движех се из града напосоки под гъстия снеговалеж. Не помнех откога не съм карал по столичните улици, без да гоня някое съвещание. Бях на топло и сухо в тежката си луксозна кола и просто следвах движението. Нямах къде да отида.

Артър сигурно бе побеснял, тъй че кантората отпадаше за известно време; а и ако се върнех, поне стотина души щяха да наминат случайно с една и съща лицемерна реплика: „Здрасти, как си?“

Телефонът забръмча. Беше Поли и личеше, че е изпаднала в паника.

— Къде си?

— Кой пита?

— Много народ. Например Артър. Рудолф. Обади се още един журналист. Идваха клиенти за правен съвет. И Клер се обади от болницата.

— Какво иска?

— Тревожи се както всички останали.

— Добре съм, Поли. Казвай, че съм на лекар.

— Наистина ли?

— Не, но може и да отида. Какво рече Артър?

— Нищо. Рудолф се обади от негово име. Чакаха те.

— Нека си чакат.

Тя помълча, после изрече съвсем бавно:

— Добре. Кога ще наминеш?

— Не знам. Вероятно когато ми разреши лекарят. Защо не вземеш да се прибереш у дома, задава се снежна буря. Утре ще ти позвъня. — И прекъснах.

Рядко бях виждал апартамента на дневна светлина, а идеята да седя край камината и да гледам снега ми се стори непоносима. Ако пък заседнех в някоя кръчма, сигурно щях да осъмна.

Затова продължих да карам. Последвах потока на хората, бързащи да се приберат след работа към предградията в Мериленд и Вирджиния, а сетне тръгнах обратно по безлюдните улици. Открих гробището край стадион „Робърт Кенеди“, където погребваха непотърсените покойници, след това отминах Методистката мисия на Седемнайсета улица, откъдето бе дошла снощната недокосната вечеря. Пресичах квартали, през които никога не бях минавал и едва ли щях да ги видя повторно.

Към четири градът опустя.

Небето притъмняваше, снегът се сгъсти още повече. Вече беше натрупал десетина сантиметра, а според прогнозите снеговалежът едва започваше.

Естествено, дори и снежна буря не можеше да попречи на „Дрейк и Суини“. Някои мои познати обожаваха късните часове и почивните дни, когато телефонът мълчи. Виелицата носеше мигове на блажен отдих от непрекъснатите досадни срещи и телефонни съвещания.

Във фоайето един пазач ми съобщи, че в три часа началството е пуснало секретарките и повечето сътрудници да си вървят. Отново потеглих нагоре с познатия асансьор.

Върху бюрото ми бяха подредени грижливо десетина розови листчета с телефонни обаждания, които изобщо не ме интересуваха. Седнах зад компютъра и се заех да преглеждам списъка на клиентите.

„Ривър Оукс“ се оказа компания от Делауер, създадена през 1977 година и със седалище в Хагърстаун, щата Вирджиния. Беше частна, тъй че нямаше как да се добера до сериозни финансови сведения. Обслужваше ги някой си Н. Брейдън Чанс, за когото не бях и чувал.

Разрових се из богатите архивни данни. Чанс беше съдружник в отдел „Недвижими имоти“ някъде на четвъртия етаж. Възраст четирийсет и четири години, женен, завършил право в Дюк, дисертация в Гетисбърг — внушителна, но напълно нормална за нас биография.

Осемстотин адвокати завеждаха ден след ден нови дела и във фирмения компютър се поддържаха над трийсет и шест хиляди активни файла. За да сме сигурни например, че клонът в Ню Йорк не съди наш клиент от Чикаго, всеки нов файл се въвеждаше незабавно в информационната мрежа. В „Дрейк и Суини“ всеки адвокат, секретар и сътрудник разполагаше с личен компютър, който му осигуряваше незабавен достъп до всички файлове. Ако някой от нашите пълномощни представители в Палм Бийч въртеше делата на богат клиент, аз можех преспокойно да натисна пет-шест клавиша и да узная какво точно върши.

На „Ривър Оукс“ имаше четирийсет и два файла, почти всички свързани с покупка на недвижими имоти. Чанс се споменаваше като адвокат по всяка от сделките. Имаше четири случая на принудително изваждане, три от тях миналата година. Първата част от проучването не ме затрудни.

На 31 януари „Ривър Оукс“ закупува недвижим имот на Флорида Авеню. Продавачът е корпорация ТАГ. На 4 февруари нашите клиенти изваждат принудително неопределен брой скитници от склад, разположен върху закупения терен — между тях, както вече знаех, и мистър Девън Харди, който бе взел цялата работа присърце и някак бе успял да издири адвокатите.

Записах си номера на файла и слязох на четвъртия етаж.

Никой не постъпва в голяма фирма с намерение да стане специалист по недвижими имоти. Има далеч по-престижни области, където човек да се утвърди. Воденето на дела в съдебната зала открай време стои начело и адвокатите в тази област винаги са били глезените чеда, поне в нашата фирма. Някои раздели на корпоративното право също привличат таланти — сливанията и закупуването на фирми все още се радват на популярност, не помръква и славата на застраховките. Моята специалност, антитръстово законодателство, се цени много високо. Данъчното право е ужасно заплетено, но познавачите му предизвикват всеобщо възхищение. Колкото до лобирането, тази работа е отвратителна, носи обаче такива печалби, че всяка столична фирма си има цял полк адвокати, готови всеки момент да пуснат малко смазка където трябва.

Но никой не почва работа с намерението да стане адвокат по недвижими имоти. Нямам представа как стигат дотам. Те всички са саможиви, сигурно тайно четат ситния шрифт в договорите за ипотеки и останалите адвокати ги гледат отвисоко.

* * *

В „Дрейк и Суини“ всеки адвокат държеше текущите документи под ключ в кабинета си. Само приключените дела бяха достъпни за цялата фирма. Никой не можеше да бъде принуден да покаже някое досие на колегата си, освен ако не го помолеше старши съдружник или член на Управителния съвет.

Делото за принудително изваждане, което търсех, все още се водеше като текущо и бях сигурен, че след случая с Мистър го пазят много добре.

Край секретарската стая видях някакъв сътрудник, наведен над куп ксерокопия, и го попитах къде мога да намеря кабинета на Брейдън Чанс. Той кимна към една отворена врата в дъното на коридора.

За моя изненада Чанс се оказа зад бюрото си. Създаваше впечатление за извънредно зает адвокат. Нахълтването ми го раздразни и имаше защо. Добрите фирмени обноски изискваха първо да си уговоря среща по телефона. Пет пари не давах за добрите обноски.

Не ме покани да седна. Все пак седнах и от това не му стана по-весело.

— Вие сте от заложниците — нервно каза той, след като ме разпозна.

— Да, така е.

— Сигурно е било ужасно.

— Минала работа. Човекът с пистолета, покойният мистър Харди, е бил изгонен от един склад на четвърти февруари. Ние ли го направихме?

— Да — отсече той. Беше готов за отбрана и предположих, че днес е прегледал внимателно цялото досие. Заедно с Артър и още някой от едрите риби. — Какво има?

— Случай на незаконно настаняване ли беше?

— И още как. Всички са незаконни. Клиентите ни опитваха да се отърват от тоя измет.

— Сигурен ли сте?

Той се изцъкли и челюстта му провисна. После успя да си поеме дъх.

— Какво точно искате?

— Може ли да видя папката?

— Не. Не ви засяга.

— Може и да ме засяга.

— Кой е вашият завеждащ отдел? — запита той и заплашително измъкна писалка, сякаш се готвеше да ме представи за обществено порицание.

— Рудолф Мейс.

Чанс записа името с едри букви. После рече:

— Много съм зает. Ще бъдете ли така добър да си тръгнете?

— Защо не мога да видя папката?

— Защото е моя и не разрешавам. Стига ли ви това?

— Може и да не ми стига.

— Друго няма да разберете. Напуснете веднага.

Той се изправи и посочи вратата с трепереща ръка. Усмихнах се и излязох.

Сътрудникът бе чул всичко и докато минавах край него, Двамата се спогледахме озадачено.

— Ама че задник — промълви той съвсем тихо, почти без глас.

Пак се усмихнах и кимнах. Задник и пълен глупак. Ако Чанс бе обяснил най-любезно, че Артър или някой друг от началството е наредил да държи досието под ключ, нямаше да се усъмня чак толкова. Но сега бе ясно като бял ден, че в папката има нещо.

Оставаше да се докопам до него.

* * *

При всичките клетъчни телефони, които имахме с Клер — в джоба, колата и чантичката, да не говорим за пейджърите, — връзката помежду ни би трябвало да е лесна работа. Но в нашия брак нищо не ставаше лесно. Най-сетне се засякохме около девет. Тя беше грохнала след един от онези работни дни, които неизбежно се оказваха далеч по-изтощителни от моите. Отдавна въртяхме помежду си тая безсрамна игра — моята професия е по-важна от твоята, защото съм хирург (съответно адвокат).

Беше ми писнало от игрички. Усещах колко е доволна, че срещата със смъртта ме е потресла, че съм напуснал кантората, за да бродя по улиците. Без съмнение днес бе свършила повече работа от мен.

Тя имаше една цел — макар и жена, да стане най-великият неврохирург в страната, към който да се обръщат дори мъжете, когато вече няма надежда. Беше надарена с изключителен ум, свирепа решителност и огромна издръжливост. Тепърва щеше да погребе всички мъже конкуренти, както бавно погребваше мен, коравия маратонец от „Дрейк и Суини“. Надбягването вървеше към края си.

Караше спортна миата с ръчни скорости и се тревожех как ще се справи в лошото време. Свършваше работа след около час — точно колкото да стигна до болницата в Джорджтаун. Обещах да я взема и да потърсим някой ресторант. Ако не намерехме свободни места, щяхме да се задоволим със стандартното си меню — две порции китайска храна за вкъщи.

Взех да подреждам вестниците и дреболиите по бюрото си, като се мъчех да не гледам спретнатата купчинка текущи дела. Държах на бюрото си само десет — бях изкопирал тази система от Рудолф — и всекидневно ги разлиствах едно по едно. Всичко опираше до хонорарите. Челната десетка неизменно включваше най-богатите клиенти, независимо дали въпросът е спешен, или не. И това го бях взел от Рудолф.

От мен се очакваше годишно да начисля на клиентите сметки поне за две хиляди и петстотин часа. Това прави петдесет работни седмици по петдесет часа. Средният ми хонорар беше триста долара на час, тъй че носех на любимата фирма общо седемстотин и петдесет хиляди годишно. От тях ми плащаха сто и двайсет хиляди плюс още трийсет за медицинска осигуровка, а двеста хиляди бяха за режийни. Останалите отиваха у съдружниците и в края на всяка година се разпределяха по ужасяващо сложна формула, която най-често ги караше да се хващат гуша за гуша.

Рядко се случваше някой съдружник да спечели по-малко от милион годишно, понякога стигаха и до два. А станех ли съдружник, то щеше да е за цял живот. Тъй че ако успеех на трийсет и пет години да издрапам догоре по бързата процедура, чакаха ме трийсет години велики печалби и несметно богатство.

Тази мечта държеше всички ни зад бюрата по всяко време на деня и нощта.

Драсках небрежно тия цифри — нещо, което върша редовно и подозирам, че всички други го правят, — когато иззвъня телефонът. Беше Мордекай Грийн.

— Мистър Брок — любезно изрече той и гласът му се чуваше ясно, макар да долавях още някаква глъчка.

— Да. Майкъл, ако не възразяваш.

— Добре. Слушай, Майкъл, врътнах един-два телефона. Няма страшно. Кръвната проба е отрицателна.

— Благодаря.

— Няма защо. Просто си рекох, че сигурно искаш да го узнаеш час по-скоро.

— Благодаря — казах аз и дочух, че глъчката се засилва. — Къде си?

— В приют за бездомници. Щом завали сняг, прииждат толкова бързо, че едва успяваме да ги нахраним, затова сега сме на бойна нога. Трябва да бягам.

* * *

Бюрото беше от стар махагон, килимът персийски, креслата от разкошна пурпурна кожа, електрониката свръхмодерна и докато оглеждах изящно обзаведения си кабинет, за пръв път от години насам се запитах колко ли струва всичко това. Дали просто не гонехме голямата печалба? Защо се блъскахме ден след ден — за по-разкошен килим, за по-старинно бюро?

Седнал сред уютната топлина на великолепния кабинет, си мислех за Мордекай Грийн, който в момента доброволно жертваше времето си в някакъв претъпкан приют, за да раздава на измръзналите и гладните порции скромна храна, без съмнение заедно с по някоя топла дума и сърдечна усмивка.

И двамата бяхме завършили право, и двамата бяхме минали едни и същи изпити, и двамата знаехме наизуст сложните юридически термини. Донякъде си приличахме. Аз помагах на клиентите да поглъщат конкуренцията, за да прибавят нови нули към сметките си, и заради това щях да стана богат. Той помагаше на своите да намерят храна и топло легло.

Вгледах се в драсканиците по бележника си — печалби, години, път към богатството — и изведнъж ми стана тъжно. Такава безсрамна и отявлена алчност.

Телефонът ме стресна.

— Защо си в кантората? — бавно запита Клер и всяка дума бе обвита в дебел слой лед.

Смаяно погледнах часовника.

— Ами… аз… един клиент се обади от Западното крайбрежие. Там не вали.

Май и друг път бях използвал тая лъжа. Все едно.

— Чакам, Майкъл. Пеш ли да си тръгна?

— Не. Тръгвам веднага.

И друг път я бях карал да ме чака. Това влизаше в играта — гледай колко съм претоварен.

Изтичах навън през виелицата, без изобщо да се тревожа, че съм съсипал поредната вечер.