Джон Гришам
Адвокат на улицата (7)

7

Естествено, когато в петък вечерта се прибрах, апартаментът бе празен, но с една нова подробност. Върху кухненската маса заварих бележка. Взимайки пример от мен, Клер бе решила да отскочи за ден-два до Провидънс. Не обясняваше защо. Молеше ме да позвъня, когато се върна.

Набрах номера на нейните родители и ги вдигнах от вечеря, С известни усилия успяхме да побъбрим около пет минути, при което установихме, че всички сме добре, в Мемфис са добре, както и в Провидънс, семействата са добре и Клер вероятно ще се прибере в неделя следобед.

Затворих телефона, сварих си кафе и го изпих в спалнята до прозореца, гледайки как долу колите едва пъплят по заснежената Пи Стрийт. Не личеше снегът да се топи.

Подозирах, че Клер е разказала на родителите си същата печална история, с която и аз бях обременил моите. Беше тъжно, странно, ала и някак съвсем естествено, че говорим открито със своите близки още преди сами да сме признали истината. Вече нямах сили да търпя това положение и твърдо реших в най-близко време, може би още в неделя, да седнем край кухненската маса и да поговорим открито. Щяхме да изложим на показ чувствата и страховете си, а след това несъмнено да обмислим как ще поемем всеки по своя път. Знаех, че тя го иска, не знаех само колко още може да изтърпи.

Репетирах думите, които щях да й кажа, докато почнаха да звучат убедително, после излязох на дълга разходка. Студът беше около дванайсет градуса под нулата и вятърът ме пронизваше през канадката. Минавах край хубави къщи и спретнати жилищни блокове, където щастливи семейства вечеряха, смееха се, радваха се на топлината. После излязох на Ем Стрийт, където гъмжеше от търсачи на развлечения. Ем Стрийт не стихва и в най-мразовитата петъчна вечер; баровете бяха претъпкани, в ресторантите трябваше да се чака за маса, кафенетата бяха пълни.

Нагазих до глезени в снега край витрината на някакъв танцов салон и се загледах как млади двойки пият и танцуват под звуците на блус. За пръв път в живота си не се чувствах млад. Бях на трийсет и две, но през последните седем години бях работил по-усърдно от двайсетгодишните. Чувствах се изморен — не стар, но отдавна прекрачил в средната възраст и си признах, че вече не съм свеж колежанин. Онези красиви момичета вътре нямаше и да ме погледнат.

Бях премръзнал, а снегът пак заваля. Купих сандвич, пъхнах го в джоба си и повлякох крака обратно към апартамента. Запалих огън в камината, сипах си питие и вечерях съвсем сам в полумрака.

Преди време отсъствието на Клер би ми дало повод да прекарам двата почивни дни в кантората, без да се чувствам виновен. Но сега, както седях до огъня, мисълта ми се стори отвратителна. Фирмата „Дрейк и Суини“ щеше да стърчи величаво и след като си отида, а клиентите и проблемите им, които в момента изглеждаха толкова важни, щяха да станат грижа на нови тълпи млади адвокатчета. Изчезването ми щеше да представлява нищожно, почти незабележимо раздрусване на служебната колесница. Някой друг щеше да седне на моето място още преди да изстине.

Някъде след девет телефонен звън ме изтръгна от дългия, мрачен унес, Мордекай Грийн се обаждаше от клетъчен телефон.

— Зает ли си? — гръмогласно запита той.

— Ами… всъщност не. Какво има?

— Застудя адски, отново вали и не ни достигат хора. Можещ ли да отделиш няколко часа?

— За какво?

— За работа. Трябва ни работна ръка. Приютите и безплатните кухни са претъпкани, а доброволците не достигат.

— Не знам дали ще мога.

— Знаеш ли как се маже филия с фъстъчено масло?

— Мисля, че да.

— Значи можеш.

— Добре, къде да дойда?

— Ние сме на десетина пресечки от службата. На ъгъла на Тринайсета и Евклид ще видиш отдясно жълта църква. Търси ни в мазето.

Издрасках упътването и с всяка дума ръката ми трепереше все по-силно, защото Мордекай ме викаше в зоната на бойните действия. Искаше ми се да попитам дали да не взема револвер. Чудех се дали е въоръжен. Но той беше чернокож, а аз не. Ами скъпоценната ми кола? Моят лексус?

— Записа ли? — изръмжа той след кратко мълчание.

— Аха. Идвам след двайсет минути — храбро отвърнах аз, а сърцето ми вече подскачаше.

Преоблякох се с джинси, пуловер и скъпи туристически обувки. Извадих от портфейла си кредитните карти и повечето пари. На горната лавица в гардероба открих подплатено джинсове яке с петна от кафе и боя. Пазех го още от студентските години и като се повъртях с него пред огледалото, реших, че има надежда да мина незабелязан. Всъщност не беше така. Ако някой млад артист се появеше в този вид по кориците на списанията, моментално щеше да плъзне нова мода.

Отчаяно се нуждаех от бронирана жилетка. Изпитвах страх, ала въпреки всичко, когато заключих вратата и излязох навън под снега, изведнъж ме обзе странно вълнение.

Изобщо не срещнах очакваните автомобилни престрелки и улични банди. Засега улиците бяха пусти и безопасни благодарение на лошото време. Открих църквата и спрях на отсрещния паркинг. Външно напомняше малка катедрала — поне стогодишна и несъмнено изоставена от някогашното паство.

Зад ъгъла видях неколцина мъже да чакат сгушени пред една врата. Минах небрежно край тях, сякаш знаех точно къде отивам, и влязох в света на бездомните.

Ужасно ми се искаше да продължа с бодра стъпка, да се преструвам, че не ми е за първи път и сега бързам за работа, но в първия миг просто се вцепених. Зяпнах от смайване от невероятния брой бедняци, натъпкани в подземието. Едни лежаха на пода и се мъчеха да заспят. Други седяха на групички и разговаряха тихо. Трети се хранеха край дългите маси, а за които нямаше място, вършеха същото на сгъваеми столове. Всеки квадратен сантиметър около стените бе зает от седящи хора, подпрели гърбове върху голия бетон. Тук-там плачеха или играеха малки деца, а майките гледаха да ги държат около себе си. Отявлени пияници хъркаха шумно, без да обръщат внимание на глъчката. Доброволци се промъкваха през навалицата, раздавайки одеяла и ябълки.

Кухнята в дъното беше най-оживена — там приготвяха и раздаваха храната. Зърнах как Мордекай налива ябълков сок в картонени чашки и през цялото време говори. Пред масите за раздаване чакаха търпеливи опашки.

В залата беше топло и разните миризми и аромати заедно с полъха от газовите горелки се смесваха в някакъв тежък, но не особено неприятен мирис. Един бездомник, навлечен досущ като Мистър, се блъсна в мен и разбрах, че е време да се размърдам.

Тръгнах право към Мордекай, който ме посрещна с искрена радост. Стиснахме си ръце като стари приятели и той ми представи двама доброволци, чиито имена чувах за пръв път.

— Същинска лудница — рече Мордекай. — Щом завали сняг и стане студено, значи има да работим до утре. Грабвай онзи хляб.

Той посочи един поднос с филии бял хляб. Взех го и заедно тръгнахме към близката маса.

— Много е сложно. Тук имаш салам, тук горчица, а там майонеза. Половината сандвичи правиш с горчица, половината с майонеза и слагаш резен салам между две намазани филии. От време на време може да правиш и по десетина с фъстъчено масло. Разбра ли?

— Аха.

— Схватливо момче си.

Той ме тупна по рамото и изчезна.

Набързо измайсторих десет сандвича и реших, че съм сръчен. После забавих темпото и почнах да наблюдавам хората, които чакаха на опашка с приведени глави, но все се озъртаха към храната. Даваха им картонена чинийка, пластмасова купичка, лъжица и салфетка. Докато влачеха нозе напред, купичката се напълваше със супа, върху чинията изникваше сандвич, после ябълка и курабийка. Накрая ги чакаше чаша ябълков сок.

Повечето от тях тихо благодаряха на доброволеца, който им даваше сока, сетне отстъпваха настрани, стискайки предпазливо чинията и купичката. Дори децата притихваха и много внимаваха за храната.

Стори ми се, че повечето ядат бавно, за да се насладят на топлината и чувството за храна върху езика си, на аромата в ноздрите си. Други лапаха колкото се може по-бързо.

До мен имаше кухненска газова печка с четири горелки и върху всяка вреше голяма тенджера супа. Масата зад нея беше отрупана с целина, моркови, лук, домати и цели пилета. Някакъв доброволец свирепо ги кълцаше и разфасоваше с грамаден нож. Други двама обслужваха печката. Неколцина пренасяха храна към масите за сервиране. Засега бях сам на сандвичите.

— Трябват ни още сандвичи с фъстъчено масло — обяви Мордекай, когато се върна в кухнята. Бръкна под масата и извади грамаден бидон с фъстъчено масло. — Ще се справиш ли?

— Факир съм — отвърнах аз.

Той ме погледа как работя. За момент опашката изтъня; можехме да поприказваме.

— Мислех, че си адвокат — рекох аз, продължавайки да мажа.

— Първо съм човек и чак след това адвокат. Има начин да съчетаеш и двете… не мажи толкова много. Трябва да икономисваме.

— Откъде е храната?

— От централния склад. Всичко това е дарение. Тая вечер сме късметлии, имаме пилешко. Смята се за деликатес. Обикновено докарват само зеленчуци.

— Хлябът не изглежда много пресен.

— Да, но е безплатен. Вчерашните остатъци от една голяма пекарна. Ако искаш, вземи си сандвич.

— Благодаря, вечерял съм. Ти тук ли се храниш?

— Рядко.

По талията му личеше, че едва ли кара само на диета от зеленчуци и ябълки. Той седна на ръба на масата и се загледа в тълпата.

— За пръв път ли посещаваш приют?

— Аха.

— Каква е първата дума, която ти хрумва?

— Безнадеждно.

— Така и очаквах. Но ще свикнеш.

— Колко хора живеят тук?

— Нито един. Това е приют само за извънредни случаи. Кухнята работи всеки ден за обяд и вечеря, но по принцип не подслоняваме хора. Стане ли много студено, църквата проявява милосърдие и ги приема.

Помъчих се да осъзная това.

— В такъв случай къде живеят?

— Някои се самонастаняват където им падне. Живеят в изоставени сгради и това е голям късмет. Други живеят на улицата — из паркове, по автогари, под мостовете. Докато времето е поносимо, могат да оцелеят. Тази нощ биха премръзнали.

— А къде са приютите?

— Пръснати са из целия град. Общо са около двайсет — половината финансирани от частни фондове, другата половина от общината, която вече се кани да закрие два заради новия бюджет.

— Колко легла?

— Приблизително пет хиляди.

— За колко бездомници?

— Въпросът е спорен, защото тия приятели не са лесни за преброяване. По моя преценка към десет хиляди.

— Десет хиляди?

— Да, и то само ако броим истинските бездомници. Вероятно още двайсетина хиляди живеят по приятели и познати, само на крачка от улицата.

— Значи поне пет хиляди остават под открито небе? — недоверчиво запитах аз.

— По най-скромна сметка.

Един доброволец дотича за сандвичи. Мордекай ми помогна да направим още десетина. После спряхме и отново загледахме тълпата. Вратата се отвори и в залата бавно влезе млада жена с пеленаче на ръце, следвана от три невръстни деца — едното по шорти, с разноцветни чорапи и без обувки. Беше наметнато с хавлия. Другите две поне имаха обувки, но с дрехите бяха още по-зле.

Бебето изглеждаше заспало.

Майката беше като замаяна и щом пристъпи в мазето, взе да се колебае накъде да тръгне. Около масите нямаше свободни места. Тя поведе своята челяд към храната и двама усмихнати доброволци побързаха да й помогнат. Единият ги настани в ъгъла близо до кухнята и почна да им сервира, а другият донесе одеяла.

Двамата с Мордекай гледахме тъжната сцена. Мъчех се да не проявявам излишно любопитство, но какво значение имаше в края на краищата?

— Какво ще стане с нея, когато бурята свърши? — запитах аз.

— Кой знае? Защо не я попиташ?

Изчервих се. Още не бях готов да си изцапам ръцете.

— Членуваш ли в столичния адвокатски съюз? — запита Мордекай.

— Има такова нещо. Защо?

— Просто питам. Съюзът често ни помага на доброволни начала. Води наши дела безплатно.

Нямах никакво намерение да се хващам на въдицата.

— Водя само дела със смъртни присъди — гордо отвърнах аз.

Лъжех, но не съвсем. Преди четири години бях помогнал на един колега по делото на някакъв смъртник в Тексас. Нашата фирма гръмогласно тръбеше за благотворителност, но тежко на онзи, който занемареше заради нея тлъстите хонорари.

Продължавахме да гледаме майката и четирите й деца. Двамата малчугани излапаха курабийките, докато чакаха супата да изстине. Майката изглеждаше или изнемощяла, или дрогирана.

— Има ли място, където би могла да се настани още сега? — запитах аз.

— Едва ли — небрежно отвърна Мордекай, поклащайки масивните си крака. — Във вчерашния списък на чакащите за извънреден подслон имаше петстотин имена.

— Извънреден подслон ли?

— Аха. Има един зимен приют, който кметството благоволява да отвори, когато температурите паднат под нулата. Това може да е единственият й шанс, сигурен съм обаче, че тази вечер ще бъде претъпкан. А щом се запролети, общината великодушно закрива приюта.

Помощникът на готвача изчезна нанякъде и тъй като бях най-близкият свободен доброволец, моментално ме впрегнаха в работа. Докато Мордекай мажеше сандвичи, аз цял час кълцах целина, лук и моркови под зоркия поглед на мис Доли, една от основателките на църквата, която вече единайсет години се грижеше за гладните и бездомните. Тук беше нейната кухня. За мен бе чест да помагам и по някое време узнах, че режа целината много на едро. Побързах да се поправя. Мис Доли носеше безупречно бяла престилка и се гордееше с работата си.

— Свикнахте ли да гледате тия хора? — запитах я аз.

Стояхме пред печката и се ослушвахме, защото нейде в мазето бе избухнала свада. Мордекай и свещеникът побързаха Да въдворят ред. Избърса ръцете си с кърпа.

— Всеки път ми се къса сърцето. Но в Притчите е казано: „Всеки ще бъде благословен, защото дава на бедните“ — обърна се към мен: — Пилето е готово.

— Какво означава това?

— Че сваляш пилето от печката, изсипваш бульона в онази тенджера, изчакваш месото да изстине и го обезкостяваш.

Виждаше се че е цяло изкуство да обезкостяваш пиле, по системата на мис Доли.

Докато приключа, пръстите ми едва не се покриха с мехури.