Джон Гришам
Адвокат на улицата (37)

37

Съдебната зала на Де Орио се намираше на втория етаж в Карл Молтри Билдинг и на път за нея минахме покрай кабинета на Киснър, където моята взломна кражба изчакваше поредната крачка в плетеницата от процеси. Из коридорите сновяха скъпо платени специалисти по наказателно право и евтини адвокатчета — от онези, дето се рекламират по автобусните спирки и кабелната телевизия. Всички шушукаха неуморно с клиенти, които почти до един имаха вид на изпечени главорези. Просто не можех да си представя, че името ми е нейде в кюпа заедно с тия злодеи.

На Мордекай му бе малко смешно, че държа да пристигнем точно в определения час. Никак не ми се щеше да закъснявам. Де Орио се славеше като фанатик на точността. А, от друга страна, не бих понесъл да подраня десетина минути и да се подложа на любопитни погледи, шушукане и досадни предварителни коментари от страна на Рафтър, Артър и кой знае още колко техни помощници. Не ми се искаше и да бъда в една зала с Тилман Гантри преди появата на негова светлост.

Исках да седна настрани, да изслушам каквото има за казване и никой да не ме закача. Влязохме в един без две минути.

Сътрудничката на Де Орио раздаваше копия от дневния ред. Посочи ни къде да седнем — аз в ложата на съдебните заседатели, Мордекай близо до мен, зад масата на ищеца. Попечителката Уилма Фелан вече бе там и изглеждаше отегчена, защото нямаше думата в предстоящите спорове.

Масата на защитата представляваше истински образец на стратегическо подреждане. От едната страна се тълпеше отрядът на „Дрейк и Суини“; от другата бе Тилман Гантри с двамата си адвокати. В центъра като буфер седяха двама от шефовете на „Ривър Оукс“ и трима адвокати. В дневния ред бяха вписани и имената на всички присъстващи. Изброих ги — общо тринайсет души от страна на ответниците.

Очаквах Гантри като бивш сводник да е окичен с пръстени, обици и безвкусно ярки дрехи. Нищо подобно. Беше в изискан тъмносин костюм и изглеждаше по-елегантен от адвокатите си. Четеше някакви документи и не поглеждаше никого.

Видях Артър, Рафтър и Нейтън Маламъд. И Бари Нузо. Твърдо бях решил да не се изненадвам от нищо, но не очаквах да срещна Бари. Изправяйки срещу мен трима бивши заложници, фирмата ми пращаше мълчаливо послание: всички останали адвокати бяха издържали страшното изпитание с Мистър, без да се пречупят. Какво ми ставаше? Защо тъкмо аз излагах отбора?

Петият човек от екипа им бе записан под името Л. Джеймс Събър, адвокат от застрахователна компания. „Дрейк и Суини“ имаше солидна застраховка срещу прояви на професионална некомпетентност, но не вярвах това да помогне в случая. Застраховката не покриваше умишлени деяния, например кражба от страна на служител и съдружник, както и умишлено нарушение на законите. Застрахователите биха платили при грешка на адвокат от фирмата. Но не и при целенасочено действие. Брейдън Чанс не бе допуснал небрежност относно законите или утвърдената практика. Той бе взел съзнателно решение да проведе изхвърлянето, знаейки много добре, че има работа с пълноправни наематели.

Далече от нашите погледи предстоеше грозна караница между застрахователите и „Дрейк и Суини“. Тяхна си работа.

Точно в един часа съдията Де Орио изникна иззад подиума и зае мястото си.

— Добър ден — навъсено каза той, докато сядаше.

Беше със съдийска тога и това ми се стори странно. В края на краищата не водеше официално съдебно заседание, а само предварителни разговори за споразумение.

Съдията нагласи микрофона и каза:

— Мистър Бърдик, ако обичате, заключете вратата.

Мистър Бърдик беше униформеният съдебен пристав, който пазеше вратата отвътре. Скамейките пустееха. Щяхме да преговаряме в камерен състав.

Секретарката бе готова да записва всяка дума.

— Разбрах от сътрудничката си, че присъстват всички заинтересовани страни и адвокати — каза той и ме изгледа сурово, като че бях поредният изнасилвач. — Провеждаме това заседание, с цел да приключим делото. След многото вчерашни беседи с адвокатите ми стана ясно, че един такъв разговор в настоящия момент може да има положителен ефект. Никога не съм насрочвал помирително заседание толкова бързо след подаването на иска, но тъй като всички се съгласиха, надявам се да е за добро. В момента най-важно е да съхраним пълна тайна. Нищо казано днес не бива да става достояние на пресата при каквито и да било обстоятелства. Разбрахме ли се?

Той погледна най-напред Мордекай, после мен. Откъм масата на защитата всички опънаха шии към нас. Много исках да стана и да им напомня, че те се раздрънкаха първи. Нямаше спор кой нанесе най-тежките удари, но се знаеше и кой е започнал боя.

После сътрудничката ни раздаде кратко споразумение за опазване на тайната с празно местенце за името. Подписах се и й го върнах.

В критичен момент един адвокат просто не може да хвърли едно око върху документ и да вземе бързо решение.

— Смущава ли ви нещо? — обърна се Де Орио към отряда на „Дрейк и Суини“.

Бяха се струпали над документа и търсеха слаби места. Просто не можеха другояче.

Подписаха и сътрудничката прибра споразумението.

— Ще работим по дневния ред — каза съдията. — Първа точка, кратък обзор на фактите и обвинението. Мистър Грийн, вие подадохте иска, тъй че имате думата. Разполагате с пет минути.

Мордекай се изправи съвсем спокойно, без записки и с ръце в джобовете. За две минути изложи иска пределно ясно и седна. Де Орио бе доволен от деловия му тон.

Артър взе думата от името на ответниците. Не оспори основните факти по делото, но се захвана с въпроса за отговорността. Според него излизаше, че най-големият виновник е снежната „фъртуна“, която „се развилняла“ в града и съсипала живота на всички.

Заяде се и с действията на Лонта Бъртън.

— Имало е къде да отиде — заяви Артър. — Били са отворени редица приюти за спешни случаи. Предната нощ тя е отседнала в подземието на една църква заедно с множество други бездомници. Защо е напуснала? Не знам, но никой не я е принудил, или поне засега нямаме подобни сведения.

Баба й има жилище в североизточните квартали. Не носили майката поне част от вината? Не е ли трябвало да стори нещо повече, за да опази невръстните си деца?

Това бе единственият му шанс да прехвърли вината върху мъртвата майка. След около година в ложата нямаше да съм аз, а дванайсет безпристрастни съдници и нито Артър, нито който и да било здравомислещ адвокат не би дръзнал да намекне, че Лонта носи каквато и да било вина за гибелта на собствените си деца.

— Ще обясните ли защо изобщо е била на улицата? — рязко запита Де Орио и аз едва не се усмихнах.

Артър дори не трепна.

— Ваша светлост, в рамките на това заседание сме готови да допуснем, че е имало неправомерно изхвърляне от жилище.

— Благодаря.

— Моля. Но искаме да изтъкнем, че част от отговорността носи и майката.

— Каква част?

— Поне петдесет на сто.

— Прекалявате.

— Не мислим така, ваша светлост. Може и да сме я изгонили на улицата, но тя е била там цяла седмица, преди да се случи непоправимото.

— Мистър Грийн?

Мордекай стана и поклати глава, сякаш Артър бе зелен първокурсник, който не знае елементарни основи на правото.

— Тия хора нямат възможност веднага да си осигурят подслон, мистър Джейкъбс. Затова се наричат бездомници. Сам признахте, че сте ги изхвърлили на улицата, където и са загинали. С удоволствие бих изложил това пред съдебните заседатели.

Раменете на Артър провиснаха. Рафтър, Маламъд и Бари слушаха всяка дума и по лицата им се изписа ужас при мисълта как Мордекай Грийн вилнее пред дванайсет свои събратя в заседателската ложа.

— Въпросът за отговорността е ясен, мистър Джейкъбс — каза Де Орио. — Ако искате, можете да обясните на заседателите, че майката е проявила небрежност, но не ви съветвам.

Мордекай и Артър си седнаха.

* * *

Ако в съда докажехме вината на ответниците, съдебните заседатели щяха да се заемат с въпроса за обезщетението. Това бе втора точка от дневния ред. Рафтър представи накратко същия отчет за текущите тенденции при подобни дела. Обясни колко струва едно мъртво дете според нашата наказателна система. Но бързо омръзна на всички с трудовата биография на Лонта и оценката на бъдещите й доходи. Приключи със същите седемстотин и седемдесет хиляди долара, които бяха предложили вчера, и помоли всичко да бъде записано в протокола.

— Това не е последното ви предложение, нали, мистър Рафтър? — запита Де Орио.

Гласът му звучеше предизвикателно; очевидно се надяваше предложението да не е последно.

— Не, сър — отвърна Рафтър.

— Имате думата, мистър Грийн.

Мордекай се изправи отново.

— Отхвърляме тяхното предложение, ваша светлост.

Не ме интересуват тенденциите. Сега само една тенденция има значение — какво обезщетение ще гласуват съдебните заседатели. При цялото ми уважение към мистър Рафтър сумата ще е далеч по-голяма от онова, което ни се предлага.

Всички присъстващи го разбираха много добре.

Сетне Мордекай оспори тяхното мнение, че едно мъртво дете струва само петдесет хиляди долара. Подчертано изтъкна, че подобна ниска оценка е резултат от предразсъдъци спрямо бездомните улични деца, които обикновено са чернокожи. При тия думи всички отсреща се сгърчиха, само Гантри остана невъзмутим.

— Синът ви учи в колежа „Сейнт Олбан“, мистър Рафтър. Ще приемете ли петдесет хиляди долара за живота му?

Рафтър заби нос в бележника.

— Мога да убедя заседателите в тази съдебна зала, че животът на всяко от четирите деца струва поне милион долара, както впрочем и животът на което и да било дете в частните училища на Вирджиния и Мериленд.

Това бе мръсен ритник в слабините. Нямаше съмнение къде учат децата им.

В отчета на Рафтър не се споменаваха телесни и духовни страдания на жертвите. Изводът бе мълчалив, но очевиден. Загинали са спокойно, просто са се унесли, вдишвайки газ без никакъв мирис. Не е имало рани, кръв или изгаряния.

Това бе грешка и Рафтър си плати скъпо за нея. Мордекай се впусна в подробен разказ за последните часове на Лонта и нейните деца; за търсенето на топлина и храна, за снега и лютия студ, за страха да не замръзнат, за отчаяните усилия да бъдат заедно, за ужасната самота сред виелицата в полуразбита кола с включен двигател, докато стрелката на бензиномера бавно пълзи надолу.

Сцената бе главозамайваща, разиграна без репетиции, с умението на талантлив разказвач. Като единствен съдебен заседател бях готов да му дам всичкото злато на този свят.

— Не ми говорете за болки и страдания — озъби се Мордекай към „Дрейк и Суини“. — Нямате представа какво означават тия думи.

Разказваше за Лонта, сякаш я познаваше от години. Дете, родено без никакъв шанс и допуснало всички възможни грешки. Ала имаше нещо по-важно — била е майка, която обичала децата си и полагала отчаяни усилия да се изтръгне от бедността. Изправила се срещу недъзите на своето минало и започнала борба да преодолее порока — тъкмо в този момент ответниците я изхвърлили отново на улицата.

Гласът му се лееше на приливи и отливи, кънтеше от възмущение и заглъхваше от срам и вина. Нито една погрешна сричка, нито една прахосана дума. Даваше им великолепен пример за онова, което щяха да чуят съдебните заседатели.

Чековата книжка беше у Артър и сигурно му прогаряше джоба.

Мордекай бе запазил тежката артилерия за накрая. Обясни целта на исканото обезщетение — виновниците да бъдат наказани и да получат суров урок, за да не грешат повече. Гневно описа злодеянията на ответниците — богати хора без капка състрадание към онеправданите.

— Какво толкова, някакви си скитници — тътнеше гласът му. — Дайте да ги изхвърлим!

Алчността ги накарала да пренебрегнат закона. Едно законно изваждане би отнело поне още трийсет дни. Би провалило сделката с пощите. След трийсет дни снеговалежите биха отминали; улиците биха били малко по-безопасни.

Случаят бе идеален за налагане на наказателно обезщетение и Мордекай не се съмняваше, че заседателите ще бъдат на същото мнение. Аз поне го споделях, а колкото до Артър, Рафтър и другите адвокати отсреща, в момента им се искаше само едно — повече никога да не видят Мордекай Грийн.

— Ще оттеглим иска срещу пет милиона — каза накрая той. — Нито цент по-малко.

Настана тишина. Де Орио си записа нещо, после пак погледна дневния ред. Следваше въпросът за досието.

— Носите ли го? — запита ме той.

— Да, сър.

— Готов ли сте да го върнете?

— Да.

Мордекай отвори ожуленото си куфарче и извади папката. Подаде я на сътрудничката, а тя на свой ред я прехвърли към негова светлост. Десет дълги минути гледахме как Де Орио прелиства страница след страница.

Забелязах, че Рафтър ме зяпа, но вече не давах пет пари за него. Сега ги тревожеше само как да се докопат до досието.

След като приключи, съдията каза:

— Папката ви е върната, мистър Джейкъбс. На долния етаж има заведено дело по случая. Разговарях за него със съдията Киснър. Какво смятате да предприемете?

— Ваша светлост, ако уредим всичко друго, няма да настояваме за присъда.

— Предполагам, че сте съгласен, мистър Брок? — погледна ме Де Орио.

Има си хас да не съм.

— Да, сър.

— Продължаваме. По следващата точка имаме жалба от „Дрейк и Суини“ относно неетичното поведение на Майкъл Брок. Мистър Джейкъбс, ще поясните ли за какво става дума?

— Разбира се, ваша светлост.

Артър скочи на крака и подхвана обвинителна реч за моите прегрешения. Не беше нито излишно строг, нито прекалено словоохотлив. Като че цялата работа не му доставяше удоволствие. Артър бе адвокат на адвокатите, закален ветеран, който изискваше от всички да спазват етичните норми и сам се придържаше най-стриктно към тях. Той и фирмата никога нямаше да ми простят стореното, но в крайна сметка аз бях един от тях. Както действията на Брейдън Чанс хвърляха петно върху цялата фирма, така и моята постъпка бе общо нарушение на установените норми.

Накрая подчерта, че отнемането на папката не бива да остане безнаказано. То най-безцеремонно нарушавало отношенията на взаимно доверие с клиентите от „Ривър Оукс“. Само по себе си не представлявало престъпление и фирмата охотно щяла да се откаже от обвинението за кражба с взлом. Но като адвокат, и то много добър, призна Артър, трябвало да понеса отговорност.

При никакви обстоятелства нямало да оттеглят жалбата.

Аргументите бяха точни и тъй умело поднесени, че дори аз ги приех. Адвокатите на „Ривър Оукс“ ме гледаха особено презрително.

— Мистър Брок — каза Де Орио. — Имате ли какво да отговорите?

Нямах подготвен отговор, но не се боях да стана и да си кажа думата. Погледнах Артър право в очите.

— Мистър Джейкъбс, винаги съм изпитвал дълбоко уважение към вас и продължавам да го изпитвам. Нямам какво да кажа в своя защита. Сгреших и хиляди пъти съжалявам, че взех папката. Търсех информацията, която знаех, че се укрива, но това не ме оправдава. Поднасям своите извинения на вас, на цялата фирма и на клиентите от „Ривър Оукс“.

Седнах и не посмях да ги погледна. По-късно разбрах от Мордекай, че смирението ми затоплило атмосферата поне с десет градуса.

И тогава Де Орио постъпи много мъдро. Премина към следващата точка, която засягаше предстоящите съдебни дела. Смятахме да подадем искове от името на Маркис Дийс, Келвин Лам и евентуално всички други изселени, стига да ги открием. Девън Харди и Лонта отпадаха, тъй че оставаха петнайсет потенциални ищци. Мордекай се бе зарекъл да ги намери и съдията знаеше това.

— Ако приемете, че носите отговорност, мистър Джейкъбс — каза негова светлост, — ще трябва да поговорим за обезщетенията. Колко предлагате за прекратяването на тези петнайсет дела?

Артър си пошушука с Рафтър и Маламъд, после заяви:

— Е, ваша светлост, тези хора навярно живеят без дом от около месец. Ако им дадем по пет хиляди, те ще си намерят нови жилища, без съмнение много по-добри от предишните.

— Малко е — каза Де Орио. — Мистър Грийн?

— Твърде малко — съгласи се Мордекай. — Още веднъж ще обоснова обезщетенията, които биха дали съдебните заседатели. Същите ответници, същото неправомерно деяние, същият съд. С лекота мога да получа по петдесет хиляди на дело.

— Колко бихте приели в момента? — запита съдията.

— Двайсет и пет хиляди.

— Мисля, че би трябвало да ги платите — каза Де Орио на Артър. — Предложението изглежда разумно.

Железните нерви на Артър не издържаха пред този натиск от двете страни на съдебната зала.

— По двайсет и пет хиляди на всичките петнайсет човека?

— Точно така.

На масата на защитата се зашушука трескаво, при което всеки от четиримата адвокати на „Дрейк и Суини“ напираше да си каже думата. Личеше, че не се допитват до адвокатите на другите двама ответници. Очевидно фирмата трябваше да поеме цялата сметка по споразумението. Гантри изглеждаше напълно безразличен; никой нямаше да му бръкне в джоба. От „Ривър Оукс“ навярно бяха заплашили със съдебен процес, ако не се постигне споразумение.

— Ще платим по двайсет и пет — тихо съобщи Артър и триста седемдесет и пет хиляди долара изхвръкнаха от сейфовете на „Дрейк и Суини“.

Мъдростта на Де Орио бе в това, че по този начин разчупи леда. Знаеше, че може да ги притисне за по-дребните обезщетения. А щом веднъж си развържеха кесията, нямаше да я затворят, преди да приключим.

През миналата година, след като си получих заплатата, след като ми платиха осигуровките и отделиха една трета от хонорарите за режийни, бях допринесъл с около четиристотин хиляди долара за кацата с мед, в която бъркаха само съдружниците. А освен мен имаше още осемстотин адвокати.

— Господа, изправени сме пред два въпроса. Първият е за пари — срещу каква сума да прекратим това дело. Вторият засяга дисциплинарните мерки срещу мистър Брок. Изглежда, че двата въпроса са свързани. В този момент от заседанието бих желал да поговоря насаме с всяка от страните. Мистър Грийн, мистър Брок, ако обичате, заповядайте в кабинета ми.

Сътрудничката ни отведе зад подиума и попаднахме в разкошен кабинет с дъбова ламперия, където негова светлост вече сваляше тогата и поръчваше на една секретарка да донесе чай. Искаше да поръча и за нас, но ние любезно отказахме. Сътрудничката затвори вратата и останахме насаме с Де Орио.

— Напредваме — рече той. — Трябва да ви кажа, мистър Брок, че жалбата ще ни създава ядове. Разбирате ли колко сериозно стоят нещата?

— Да, струва ми се.

Той сплете пръсти и закрачи напред-назад из кабинета.

— Някъде преди седем-осем години един столичен адвокат извъртя подобен номер. Напусна фирмата си с куп материали, които по тайнствен начин се озоваха в друга фирма, а тя пък по една случайност взе, че му предложи добре платено място. Не помня как му беше името.

— Маковек. Брад Маковек — обадих се аз.

— Точно така. Какво стана с него?

— Две години лишаване от права.

— Точно същото искат и за вас.

— В никакъв случай, ваша светлост — заяви Мордекай. — Мътните да ме вземат, ако се съглася на две години лишаване от права.

— А на колко ще се съгласите?

— Максимум шест месеца. И повече никакви пазарлъци.

Вижте, ваша светлост, сам знаете, че ония умират от страх. Те, а не ние. За какво ни е споразумение? Предпочитам съдебните заседатели.

— Никакви заседатели. — Съдията пристъпи към мен и ме погледна в очите. — Ще приемете ли шест месеца лишаване от права?

— Да — казах аз. — Но само ако платят парите.

— Колко? — обърна се съдията към Мордекай.

— Пет милиона. На процеса бих взел много повече.

Дълбоко замислен, Де Орио отиде до прозореца и се почеса по брадата.

— Да, май ги виждам как присъждат пет милиона — каза той, без да се обръща.

— Аз виждам двайсет — възрази Мордекай.

— Кой ще получи парите? — запита съдията.

— Е, това вече ще е кошмар — призна Мордекай.

— А вашият хонорар?

— Двайсет на сто. Половината е за един благотворителен тръст в Ню Йорк.

Съдията се врътна и отново закрачи из кабинета с ръце зад тила.

— Малко са шест месеца — рече той.

— Повече не даваме — отсече Мордекай.

— Добре. Нека да поговоря с отсрещната страна.

* * *

Разговорът ни със съдията продължи по-малко от петнайсет минути. На злодеите им трябваше цял час. Нормално — водеха пазарлък.

Седнали на една пейка в шумното фоайе, ние пиехме кола, мълчахме и гледахме как около нас хиляди адвокати търчат в гонитба на клиенти и справедливост.

После тръгнахме по коридорите и видяхме изплашени хора, чакащи да застанат пред съдията за какви ли не прегрешения. Мордекай си побъбри с група познати юристи. Аз не познавах никого. Адвокатите от големи фирми не си губят времето из съдебните коридори.

Сътрудничката дойде да ни повика в съдебната зала, където всички играчи вече бяха по местата. Из въздуха витаеше напрежение. Де Орио беше навъсен. Артър и неговият екип изглеждаха изтощени. Седнахме и зачакахме тежката дума на съдията.

— Мистър Грийн — започна той, — разговарях с адвокатите на защитата. Ето последното им предложение: три милиона долара и едногодишно лишаване от права за мистър Брок.

Още не седнал, Мордекай подхвръква нагоре.

— Значи само си губим времето — заяви той и грабна куфарчето. Аз също скочих. — Моля да ни извините, ваша светлост — добави Мордекай. — Но си имаме и друга работа.

Отправихме се към пътеката между скамейките.

— Свободни сте — унило изрече зад нас съдията.

Напуснахме залата тичешком.