Джон Гришам
Адвокат на улицата (29)

29

Тъй като бащата на Лонта Бъртън бе неизвестен за нас — навярно и за целия свят, — а майката и братята лежаха на топло, взехме тактическото решение да прескочим семейството и да назначим попечител. В понеделник сутринта, докато аз бях в Чикаго, Мордекай се явил пред съдия от Столичния семеен съд и помолил да бъде определен временен попечител, който да се погрижи за наследството на покойната Лонта Бъртън и четирите й деца. Подобни дребни формалности се уреждаха без проблеми. Съдията бил добър познат на Мордекай. След минути молбата получила одобрение и така се появила новата ни клиентка — Уилма Фелан, социална работничка и също добра позната на Мордекай. Ролята й в процеса щеше да бъде съвсем незначителна, както и хонорарът, ако изобщо спечелехме.

От финансова гледна точка тръстът „Коен“ може и да не бе добре управляван, но пък си имаше правилници и указания за всички възможни аспекти от дейността на една адвокатска кантора с идеална цел. Като юрист по професия, покойният Ленард Коен явно бе имал голямо пристрастие към подробностите. Макар и с крайно неодобрение от страна на ръководството, Правната консултация все пак можеше да поеме дело за обезщетение при инвалидност или смърт и при успех да получи някакъв хонорар. Хонорарът обаче се ограничаваше до двайсет процента от спечелената сума вместо обичайната една трета. Някои адвокати взимаха дори четирийсет на сто.

От двайсетте процента консултацията можеше да задържи половината; другите десет процента отиваха в тръста.

За четиринайсет години Мордекай бе водил две подобни дела. Първото загубил заради съдебните заседатели. Второто било за обезщетение на бездомна жена, блъсната от общински автобус. Мордекай се споразумял за сто хиляди долара, от които консултацията получила цифром и словом десет хиляди. Купили с тях нови телефони и компютри.

Съдията неохотно бе одобрил двайсетте процента. Оставаше да подадем иск.

В седем и трийсет и пет започваше решителният баскетболен мач — Джорджтаун срещу Сиракуза. Мордекай бе успял да изкопни отнякъде два билета. Самолетът ми кацна по разписание в шест и двайсет, а половин час по-късно се срещнахме с Мордекай до източния вход на закрития стадион в Ландовър. Наоколо се блъскаха почти двайсет хиляди запалянковци. Той ми подаде билета, после измъкна от джоба на палтото си дебел запечатан плик, пратен с препоръчана поща до мен на адреса на консултацията. Подателят бе Столичният адвокатски съюз.

— Пристигна днес — каза Мордекай. Знаеше много добре какво има вътре. — Ще се видим на трибуната.

Той изчезна зад група студенти. Разкъсах плика и намерих светло местенце.

* * *

Приятелите ми от „Дрейк и Суини“ атакуваха с всички възможни средства.

В плика имаше официално оплакване до Апелативния съд за моето неетично поведение. Обвиненията заемаха три страници, но преспокойно можеха да се поберат и в един кратък абзац. Бил съм откраднал досие. Бил съм нарушил адвокатската тайна. Бил съм лошо момче, което заслужава едно от трите възможни наказания: а) доживотно лишаване от адвокатски права; б) отнемане на правата за дълги години; в) обществено порицание. А тъй като досието все още липсвало, въпросът бил спешен и се налагало разследването и процедурата да бъдат ускорени.

Имаше докладни, формуляри и разни други хартии, които дори не погледнах. Бях потресен и се подпрях на стената, за да размисля. Естествено, знаех си, че ще стигна дотук. Би било глупаво да си въобразявам, че фирмата няма да вдигне всичко живо на крак, само и само да се сдобие с папката. Но смятах, че след ареста ще мирясат поне за малко.

Очевидно не бяха мирясали. Искаха кръв. Типична бойна стратегия за голяма фирма — всичко под ножа. Напълно ги разбирах. Не знаеха обаче, че утре в девет сутринта ще имам удоволствието да заведа срещу тях иск за десет милиона долара заради смъртта на семейство Бъртън.

По мое мнение вече нищо не можеха да ми сторят. Изгърмяха ареста. Изгърмяха и препоръчаното писмо. Всичко бе казано, всички карти лежаха на масата. В известен смисъл изпитвах облекчение, че съм получил документите.

И същевременно се страхувах. Откакто започнах да уча право преди десет години, нито веднъж не ми бе минавала сериозно мисълта да работя нещо друго. Какво щях да правя без адвокатски права?

Но пък София нямаше права, а работеше наравно с мен.

Мордекай ме чакаше до нашия ред. Описах му накратко жалбата до Апелативния съд. Той ми изказа своите съболезнования.

Очертаваше се напрегната и вълнуваща среща, но сега не ни беше до баскетбол. Джеф Макъл работеше на две места — в охранителната фирма „Рок Крийк Секюрити“ и като пазач на стадиона. През деня София бе успяла да го открие. Предполагахме, че ще е сред стотината униформени пазачи, които се мотаеха из сградата, гледаха срещата без пари и зяпаха студентките.

Нямахме представа дали е млад, стар, бял, черен, дебел или мършав, но всички пазачи носеха малки табелки с името си отляво на ризата. Обикаляхме коридорите и входовете почти цяло полувреме, докато най-сетне Мордекай го откри да задява една симпатична разпоредителка при вход Д, откъдето вече бях минал два пъти.

Макъл се оказа едър бял мъж с грозновато лице, приблизително на моя възраст. Отдръпнахме се на съвещание и решихме, че ще е най-добре да го заговоря аз.

С визитна картичка между пръстите пристъпих небрежно към него и се представих:

— Мистър Макъл, аз съм Майкъл Брок, адвокат.

Той ме погледна както се полага при подобен поздрав и мълчаливо прибра картичката. Бях прекъснал флирта му с разпоредителката.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса? — изрекох аз с тон на ченге от отдел „Убийства“.

Той намигна на момичето.

— Можете. Аз пък мога и да не отговоря.

— Случвало ли ви се е да охранявате служител от столичната адвокатска фирма „Дрейк и Суини“?

— Може би.

— А да сте му помагали при изхвърляне на наематели?

Бях улучил болното място. Лицето му моментално се вкамени и на практика разговорът приключи.

— Не помня такава работа — каза той и извърна глава.

— Сигурен ли сте?

— Не съм помагал. Категорично не.

— Значи на четвърти февруари не сте помагали да бъде изгонена група незаконно настанили се от склад на Флорида Авеню?

Той стисна зъби, присви очи и поклати глава. Някой от „Дрейк и Суини“ вече бе посетил мистър Макъл. Или по-вероятно фирмата бе заплашила неговия работодател.

— Рано или късно ще трябва да отговорите на въпросите ми — казах аз.

Мускулчетата по челюстта му трепнаха, но той замълча. Нямах желание да го притискам. Личеше си, че е грубиян, който може изведнъж да размаха юмруци и да размаже един скромен уличен адвокат. За, последните две седмици бях отнесъл достатъчно бой.

Погледах десет минути от второто полувреме, после си тръгнах със спазми в гръбнака — още влачех последиците от катастрофата.

Мотелът пак беше нов и лъскав, в северните покрайнини на Бетесда. Пак струваше четирийсет долара на вечер и след третата нощ вече не можех да си позволя подобна терапия за Руби. Меган смяташе, че е време да я върнем обратно. Ако искала да се отърве от дрогата, истинското изпитание щяло да бъде на улицата.

Във вторник сутринта около седем и половина почуках на вратата на Руби. Стая 220, както ме бе упътила Меган. Никой не отговори. Почуках още два-три пъти и накрая натиснах дръжката. Беше заключено. Изтичах до рецепцията и помолих да позвънят в стаята. Отново никакъв отговор. Разпитах дали не са забелязали нещо. Не, всичко било наред.

Намерих заместник-управителката и я убедих, че случаят е спешен. Тя повика човек от охраната и заедно се отправихме към стаята. По пътя обясних какво правим с Руби и защо е записана под чуждо име. Заместник-управителката никак не беше доволна, че ни е хрумнало да лекуваме в нейния мотел някаква си наркоманка.

Стаята се оказа празна. Леглото беше оправено идеално; нямаше признаци да е използвано през нощта. Всичко си беше на място, липсваха каквито и да било лични вещи.

Благодарих и си тръгнах. Мотелът беше поне на петнайсет километра от нашата кантора. Предупредих Меган по телефона, после почнах да си проправям път към града сред колите на хиляди хора, бързащи за работа. В осем и петнайсет ме блокира задръстване. Позвъних в консултацията и попитах София дали не е виждала Руби. Каза, че не е.

* * *

Искът бе кратък и ясен. Уилма Фелан, попечителка по наследството на Лонта Бъртън и четирите й деца, съдеше „Ривър Оукс“, корпорация ТАГ и „Дрейк и Суини“ за съучастие в незаконно изваждане от жилище. Логиката бе проста; причинно-следствената връзка си личеше от пръв поглед. Нашите клиенти нямаше да живеят в колата си, ако не бяха изхвърлени от квартирата. А ако не бяха живели в колата, нямаше да умрат. Великолепен пример за носене на отговорност и простотата го правеше още по-привлекателен. Всеки съдебен заседател би схванал логиката.

Нехайството и целенасочените или несъзнателни действия на ответниците бяха причинили напълно предвидими последствия. Всеки знаеше, че по улиците могат да се случат лоши неща, особено пък на майка с малки деца. Щом изхвърляш незаконно човек от дома му, трябва да си платиш, ако пострада.

По някое време обсъждахме дали да не подадем отделен иск за смъртта на Мистър. Той също бе незаконно изхвърлен, но смъртта му не можеше да се предвиди. Нямаше как да представим взимането на заложници и стрелбата на снайпериста като логична последица от нарушените граждански права. Пък и съдебните заседатели нямаше да харесат историята. В крайна сметка решихме да оставим Мистър да почива в мир.

Хората на „Дрейк и Суини“ незабавно щяха да отправят към съдията молба да изиска от мен досието. Съдията като нищо можеше да се съгласи и щях да съм принуден да призная вината си. Адвокатските ми права отиваха по дяволите. Освен това всички доказателства, свързани с откраднатата папка, щяха да отпаднат от делото.

Във вторник двамата с Мордекай прегледахме последния вариант на иска и той още веднъж ме попита дали държа да атакуваме. За да ме предпази, бе готов да зареже напълно случая. Вече няколко пъти бяхме обсъждали този въпрос. Дори имахме готов план: да зарежем процеса, да сключим примирие с „Дрейк и Суини“ при условие, че ще ме оставят на мира, да изчакаме около година, докато всичко се уталожи, и после тайничко да пробутаме случая на един негов приятел в другия край на града. Планът не струваше и го отхвърлихме почти веднага.

Мордекай подписа иска и заедно се отправихме към съда. Той караше, аз препрочитах документите и с всяка секунда страниците ми се струваха все по-тежки.

На всяка цена трябваше да се споразумеем. Разгласяването щеше да унижи „Дрейк и Суини“ — фирма с колосално самолюбие, разчитаща преди всичко на своята безупречна репутация пред клиентите. Знаех как мислят, как се прекланят пред култа към великия, непогрешим адвокат. Познавах параноичния им страх да не се изложат по какъвто и да било начин. Огромните печалби пораждаха чувство за вина, а оттам и стремеж да се демонстрира състрадание към онеправданите.

„Дрейк и Суини“ бяха нарушили закона, макар да подозирах, че във фирмата нямат представа колко зле са загазили. Вероятно Брейдън Чанс се криеше нейде зад заключените врати и горещо се молеше бурята да отмине.

Но и аз бях нарушил закона. Навярно можехме да отстъпим по малко и да се споразумеем. Ако ли не, в някой близък ден Мордекай щеше да има удоволствието да изложи делото „Бъртън“ пред дванайсет дружелюбни съдебни заседатели и да поиска колосално обезщетение. А фирмата щеше да има удоволствието да доведе докрай случая с моята взломна кражба; направо не ми се мислеше докъде можех да стигна.

Делото „Бъртън“ никога нямаше да влезе в съда. Все още можех да разсъждавам като адвокат на „Дрейк и Суини“. Те биха изпаднали в ужас при мисълта да се изправят пред столични заседатели. С нокти и зъби щяха да драпат, за да потулят всичко.

* * *

Тим Клосън, приятел на Ейбръхам от колежа, работеше като репортер в „Поуст“. Чакаше пред деловодството и ние му дадохме копие от иска. Докато Мордекай регистрираше оригинала, той изчете всичко, после ни зададе въпроси, на които отговорихме с удоволствие, но, разбира се, неофициално.

Трагедията на семейство Бъртън шеметно се превръщаше в горещ картоф за столичните политически и обществени кръгове. Всички си прехвърляха вината с главозамайваща бързина. Всеки шеф на градска служба обвиняваше Другиго. Общинският съвет упрекваше кмета, който на свой ред им връщаше топката и пускаше стрели към Конгреса. След дълго обмисляне десницата в Камарата обвини кмета, Общинския съвет и целия град.

Идеята да се лепне всичко върху гърба на шайка богати бели адвокати бе направо сензационна. Клосън — загрубял, циничен, обръгнал на всичко след толкова години журналистика — не криеше възторга си.

Пет пари не давах, че съм изложил „Дрейк и Суини“ пред печата. Фирмата сама си го изпроси миналата седмица, когато уведоми онзи журналист за арестуването ми. Представях си как Рафтър и неговата банда велики адвокати радостно кимат около дългата маса: да, най-логично ще е да вдигнат из пресата шум около моя арест! И не стига това, ами бяха подхвърлили и снимка на престъпника. Искаха да ме унижат, да ме опозорят, да ме накарат да съжалявам дотолкова, че да допълзя на колене с папката.

Знаех как мислят и как ще водят играта.

Изобщо не се смущавах, че помагам на пресата.