Джон Гришам
Адвокат на улицата (20)

20

Вторник беше ден за приемане на клиенти в Обществото за творчество и ненасилие или съкратено ОТН — най-големият столичен приют. Отново пътувах с Мордекай. Той възнамеряваше да ме придружава през първата седмица, а след това да ме пусне сам из града.

Очевидно заплахите и предупрежденията пред Бари Нузо не бяха свършили работа. „Дрейк и Суини“ възнамеряваше да играе грубо и това не ме изненада. Нощният щурм срещу бившия ми апартамент показваше ясно накъде вървят нещата. Трябваше да призная на Мордекай какво съм извършил.

Щом колата потегли, аз казах:

— С жена ми се разделихме. Вече имам нова квартира.

Горкият човек не беше готов за толкова скръбна вест в осем сутринта.

— Съжалявам — промърмори той, като се обърна към мен и едва не блъсна един притичващ пешеходец.

— Не съжалявай. Рано тази сутрин ченгетата нахълтаха в бившия ми апартамент. Търсеха мен и по-специално една папка, която взех, преди да напусна фирмата.

— Каква папка?

— Досието за случая с Девън Харди и Лонта Бъртън.

— Слушам те.

— Както вече знаем, Девън Харди взе заложници и загина, защото „Дрейк и Суини“ го изхвърли на улицата. Заедно с него са били изхвърлени още шестнайсет възрастни и няколко деца. Между тях Лонта Бъртън и нейното злощастно семейство.

Той се позамисли, след това каза:

— Малък е тоя град.

— Изоставеният склад се намира върху терен, на който „Ривър Оукс“ смята да построи нов пощенски клон. Проектът е за двайсет милиона долара.

— Познавам сградата. Открай време си е сборище на скитници.

— Само че този път не са били скитници, поне аз не мисля така.

— Предполагаш ли? Или знаеш със сигурност?

— Засега предполагам. Досието е пипано; вадили са документи, прибавяли са нови. Един служител на име Хектор Палма трябвало да свърши мръсната работа — проверките и самото изхвърляне. Точно той ме насочи към случая. Изпрати ми анонимна бележка, че изхвърлянето е било незаконно. Снабди ме с комплект ключове, за да стигна до папката. От вчера вече не работи в столичния клон.

— Къде е?

— И аз бих искал да знам.

— Той ли ти даде ключовете?

— Не лично. Остави ги на бюрото ми заедно с инструкции.

— И ти се възползва?

— Да.

— За да откраднеш досието?

— Не смятах да го открадна. Тъкмо карах към кантората, за да преснимам всичко, когато някакъв глупак мина на червено и ме прати в болницата.

— Това досие ли прибрахме от колата ти?

— Същото. Смятах да направя копия, после да го върна на мястото му в „Дрейк и Суини“, без никой да разбере.

— Не ми се вижда твърде разумно.

Сигурно му се искаше да ме нарече идиот, но все още не бяхме чак толкова близки.

— Какви документи липсват? — запита той.

Разказах накратко историята на „Ривър Оукс“ и надпреварата за строеж на пощенски клон.

— Натискали са да грабнат терена час по-скоро. При първото си посещение Палма е бил нападнат и ограбен.

Приложил е докладна в досието. Втория път отишъл с охрана, но докладната липсва. Отбелязана е в дневника, някой обаче я е извадил, сигурно Брейдън Чанс.

— И какво има в тази докладна?

— Не знам. Но подозирам, че при проверката Хектор е открил хора в онези мизерни квартири, поговорил е с тях и е разбрал, че в действителност плащат наем на Тилман Гантри. Не са били скитници, а пълноправни наематели според закона за наемните отношения. Но булдозерите вече потегляли, сградата трябвало да рухне, Гантри гонел големия удар, тъй че всички си затворили очите пред докладната и изхвърлили хората.

— Седемнайсет човека.

— Да, без децата.

— Знаеш ли имената на другите?

— Да. Някой ми даде списък, сигурно Палма. Остави го на бюрото ми. Ако открием тези хора, ще разполагаме със свидетели.

— Може би. Но най-вероятно Гантри ги е наплашил до смърт. Той е грамаден мъжага с грамаден пищов и се мисли за кръстник. Щом каже някому да мълчи, онзи или се подчинява, или го намират в реката.

— Ти обаче не се боиш от него, нали, Мордекай? Хайде да го притиснем; няма да издържи и ще се раздрънка.

— От вчера излезе на улицата и вече се пишеш тарикат, а? Май съм наел идиот.

— Само да ни види, и ще удари на бяг.

Толкова рано сутрин хуморът явно не действаше. Както впрочем и отоплението в колата, макар вентилаторът да духаше с пълна сила. Чувствах се като в хладилник.

— Колко е взел Гантри за сградата? — запита Мордекай.

— Двеста хиляди. Закупил я шест месеца по-рано, досието не споменава за каква сума.

— От кого я е купил?

— От общината. Била изоставена.

— Сигурно е платил пет хиляди. Най-много десет.

— Добра възвръщаемост.

— Доста добра. Гантри започва да се издига. Досега въртеше търговия на дребно — къщички, автомивки, бакалнички и тям подобни.

— Откъде му е хрумнало да купи склада и да дава под наем евтини квартири?

— Заради парите. Да речем, че е платил пет хиляди. Още хиляда отиват за вътрешни стени и една-две тоалетни. Прокарва ток и готово. Плъзва слух, появяват се наематели; Гантри взима по сто долара месечно, задължително в брой. Пък и неговите клиенти не си падат много по чековете. Той следи мястото да прилича на кочина, а ако дойде някой от общината, казва му, че онези хора са обикновени скитници. Обещава да ги изхвърли, но няма подобни намерения. Нормална история по тия места. Нелегално жилищно настаняване.

Едва не попитах защо общината не се намеси да въдвори ред, но за щастие успях да се удържа. Отговориха ми дупките по платното — толкова многобройни, че нямаше как да ги заобиколим; множеството полицейски коли, от които една трета си бяха направо заплаха за уличното движение; училищата с продънени покриви; болниците, където вече тъпчеха легла и в килерите; петстотинте бездомни майки и малки дечица, за които нямаше място в приютите. Градът просто не функционираше.

Едва ли им беше до някакъв нелегален наемодател, който всъщност осигуряваше на бездомниците покрив над главата.

— Как ще откриеш Хектор Палма? — запита Мордекай.

— Предполагам, че шефовете на фирмата не са толкова глупави, та да го уволнят. Имат още седем клона и вероятно искат да го потулят нейде. Ще разбера къде.

Бяхме в центъра на града. Мордекай посочи с пръст.

— Виждаш ли ония струпани фургони? Това е Маунт Върнън Скуеър.

Половината пряка беше опасана с висока ограда, за да не се вижда отвън. Фургоните бяха с различна форма и дължина, едни съвсем разбити, други малко по-запазени, но всички изглеждаха допотопни.

— Най-отвратителният приют в целия град — обясни Мордекай. — Това са стари пощенски фургони. Правителството ги подари на столичната община, а тя на свой ред стигна до гениалното хрумване да ги напълни с бездомници. Натъпкани са като сардини.

Докато отминавахме пресечката на Втора улица и Ди Стрийт, той ми посочи дълга триетажна сграда — приют за хиляда и триста души.

* * *

Обществото за творчество и ненасилие бе основано в началото на седемдесетте години от група борци за мир, пристигнали във Вашингтон да тормозят правителството. Живеели заедно в някаква къща в бедняшки квартал. Докато протестирали около Капитолия, срещали бездомни ветерани от Виетнам и почнали да ги прибират. Постепенно групата се разраснала и наела още няколко къщи на различни места. След войната насочили вниманието си към съдбата на столичните бездомници. В началото на осемдесетте се появил един активист на име Мич Снайдър, който бързо се превърнал в страстен и гръмогласен глашатай на уличния народ.

Членовете на ОТН открили изоставена прогимназия, построена с държавни пари и все още собственост на правителството. Без колебания я окупирали заедно с шестстотин бездомници. Сградата станала техен щаб и подслон. Всички опити да ги изхвърлят завършили с неуспех. През осемдесет и четвърта година Снайдър обявил гладна стачка, която траяла петдесет и един дена, за да привлече общественото внимание към съдбата на хората без покрив над главата. Тъй като до президентските избори оставал едва месец, Рейган шумно обявил плановете си да превърне сградата в образцов приют за бездомници. Снайдър прекратил стачката. Всички били доволни. След преизбирането си Рейган забравил за обещанията и последвали отвратителни съдебни препирни.

През осемдесет и девета общината построила приют в Югоизточния район, далеч от центъра, и се приготвила да изхвърли бездомниците от ОТН. Но бездомниците се оказали костелив орех. Нямали желание да напускат. Снайдър заявил, че в момента издигат барикади и се готвят за обсада. Плъзнали слухове — вътре имало осемстотин скитници; трупали се оръжия; щяло да бъде същинска война.

Общината оттеглила ултиматума и сключила примирие. От ОТН продължили да подслоняват бедняци, леглата стигнали до хиляда и триста. През деветдесета година Снайдър се самоубил и общината нарекла улица на негово име.

Когато пристигнахме, наближаваше осем и половина — време, по което бездомниците напускаха приюта. Мнозина имаха работа, други искаха да се поразходят. В студеното утро стотина души се мотаеха около главния вход, пушеха и бъбреха, доволни, че са прекарали нощта на топло.

Щом влязохме, Мордекай размени няколко думи с портиера в „буркана“. Записа се в книгата, после прекосихме фоайето, като се разминавахме с групички хора, бързащи да излязат навън. Мъчех се да не обръщам внимание на факта, че съм бял, но това бе невъзможно. Бях облечен прилично, със сако и вратовръзка. През целия си живот не бях узнал що е бедност, а сега тънех сред море от чернокожи младежи — закоравели улични типове, повечето от тях с полицейски досиета и без пукната пара в джоба. Някой сигурно щеше да ме пребие и да ми отмъкне портфейла. Не смеех да ги погледна в очите и навъсено се взирах в пода. Изчакахме до приемната.

— Ако спипат някого с оръжие или наркотици, автоматично го изгонват завинаги — каза Мордекай, докато гледахме хорския поток по стълбището. Малко ми поолекна.

— Не те ли плашат понякога? — запитах аз.

— Свиква се.

Лесно му беше на него. Нали не биеше на очи.

Върху едно табло до вратата бе закачен списък на желаещите да посетят правната консултация. Мордекай го взе и прегледахме имената на клиентите си. Засега бяха тринайсет.

— Малко под средното — каза той и докато изчаквахме да получим ключа, обясни: — Това тук е пощенската служба.

Една от най-неприятните задачи в нашата работа е поддържането на връзка с клиентите. Нямат стабилни адреси. В добрите приюти разрешават на хората да изпращат и получават писма. — Той посочи друга врата. — Онова пък е складът за дрехи. Всяка седмица тук се приемат между трийсет и четирийсет души. Най-напред трябва да минат на медицински преглед; в момента има сериозна заплаха от туберкулоза. След това получават три комплекта облекло — заедно с чорапи, бельо и тъй нататък. Веднъж месечно всеки клиент може да идва за нов костюм, тъй че към края на годината разполага с приличен гардероб. И не става дума за някакви боклуци. Приютът получава толкова много дрехи, че дори не успяват да ги раздадат.

— Една година ли каза?

— Точно така. След една година карат хората да напуснат, което на пръв поглед може да ти се стори жестоко. Но не е. Искат да ги научат на самостоятелност. Когато постъпва тук, човек знае, че разполага с една година, за да се прочисти телом и духом, да усвои някакъв занаят и да си намери работа. Повечето си тръгват преждевременно. Малцина биха желали да останат завинаги.

Един мъж на име Ърни пристигна с внушителна връзка ключове. Отвори вратата на приемната и изчезна. Заехме места и се приготвихме да раздаваме правни съвети. Мордекай отиде до вратата със списъка и повика първия клиент — Лутър Уилямс.

Лутър бе толкова грамаден, че едва се провря през вратата, а когато седна насреща ни, столът жаловито изскърца. Беше със зелени работни дрехи, бели чорапи и оранжеви джапанки. Работел нощна смяна като парнаджия в Пентагона. Приятелката му натрупала куп дългове, после отмъкнала каквото й паднало подръка и избягала. Загубил апартамента си и се срамувал, че е стигнал до приют.

— Просто искам малко покой — каза Лутър. Дожаля ми за него.

Имал купища дългове. Банките го дирели под дърво и камък. Засега се укривал в ОТН.

— Най-добре да обяви фалит — каза ми Мордекай.

Нямах представа как се обявява фалит. Навъсих многозначително вежди и кимнах.

Лутър се ободри. Двайсетина минути попълвахме формуляри и той си тръгна щастлив.

Следващият клиент бе Томи, който влезе с кръшна походка и ни протегна ръка, чиито нокти бяха лакирани в яркочервено. Аз я стиснах; Мордекай се въздържа. В момента Томи провеждаше курс за лечение от наркомания — крек и хероин, — а отгоре на всичко беше закъсал с данъците. Не бил попълвал данъчни декларации от три години и общината внезапно забелязала тази разсеяност. Освен това дължал около две хиляди долара издръжка. Малко ми поолекна, като разбрах, че е баща, поне в юридически смисъл. Курсът на лечение бил тежък — трябвало да бъде под непрекъснат медицински контрол — и нямало как да се хване на работа.

— Фалитът няма да те отърве от издръжката, нито пък от данъците — каза Мордекай.

— Добре де, ама не мога да работя заради лечението, а зарежа ли го, пак ще се хвана с дрогата. Значи нито работа, нито фалит. Какво да правя?

— Нищо. Засега не се безпокой. Първо изкарай курса и си намери работа, а после потърси този приятел, Майкъл Брок му е името.

Томи се усмихна и ми намигна, после пое навън с балетна стъпка.

— Май те хареса — каза Мордекай.

Ърни донесе нов списък с още единайсет имена. Пред вратата се бе заформила опашка. Решихме да се разделим; аз отидох в дъното, Мордекай остана на място и започнахме да пускаме по двама наведнъж.

Първият ми клиент бе младеж с обвинение за притежаване на наркотици. Записвах всичко, за да се посъветвам по-късно с Мордекай.

Следващият бе поразителна гледка — бял мъж на около четирийсет години, без татуировки, белези, строшени зъби, обици, кръвясали очи или червен нос. Беше си бръснал главата преди около месец, а по челюстта му стърчеше едноседмична четина. Когато си стиснахме ръце, забелязах, че дланта му е мека и влажна. Казваше се Пол Пелъм и живееше в приюта от три месеца. Навремето бил лекар.

Наркотици, развод, фалит и отнемане на лекарските права — за него всичко това вече бе минало, бързо чезнещи спомени. Просто искаше да поговори с някого, за предпочитане с бяла физиономия. От време на време хвърляше плахи погледи към масата на Мордекай.

Пелъм бил известен гинеколог в Скрантън, щата Пенсилвания — голяма къща, мерцедес, хубава жена, две деца. Отначало започнал да злоупотребява с валиум, сетне минал на по-сериозни медикаменти. Освен това опознал насладите на кокаина и плътските прелести на няколко медицински сестри от клиниката. В свободното време въртял търговия с недвижими имоти и взимал солидни кредити от банката. Веднъж по време на съвсем нормално раждане изтървал бебето. То умряло. При инцидента присъствал бащата — уважаван енорийски свещеник. Последвал унизителен съдебен процес, сетне пак наркотици, пак медицински сестри и всичко рухнало. Хванал херпес от една пациентка, лепнал го на жена си, тя стегнала куфарите и се преселила във Флорида.

Слушах разказа му като омагьосан. В досегашната си кариера на уличен адвокат държах да чуя от всеки клиент в пълни подробности как точно се е озовал на улицата. Търсех увереност, че това не може да ме сполети; че подобни беди не заплашват хора от моята черга.

Пелъм прикова вниманието ми, защото за пръв път можех да погледна клиента и да си кажа: да, и аз бих могъл да съм на неговото място. Коварната съдба е способна да повали отвисоко когото и да било. А той разказваше най-охотно.

Намекна, че може би не е успял да прикрие следите си. Разговаряхме вече от доста време и тъкмо се канех да го попитам за какво точно му трябва адвокат, когато той каза:

— При фалита скрих някои неща.

Докато ние си бъбрехме, Мордекай приемаше клиент след клиент, затова отново посегнах към бележника.

— Какви неща?

Адвокатът, който му уредил фалита, бил мошеник, обясни Пелъм. После се впусна в многословно описание как банките избързали с ипотеката и го разорили. Говореше тихо, бавно и млъкваше всеки път, щом Мордекай погледнеше към нас.

— Има и още — добави той.

— Какво? — запитах аз.

— Разговорът е поверителен, нали? Искам да кажа, досега съм имал работа с много адвокати, но винаги им плащах. Бог ми е свидетел колко пари пръснах по адвокати.

— Абсолютно поверителен — сериозно отвърнах аз. Може и да работех безплатно, но хонорарите или тяхната липса нямаха нищо общо с адвокатската тайна.

— На никого не бива да казвате.

— Нито дума.

Изведнъж осъзнах, че този приют насред столицата с неговите хиляда и триста бездомници е отлично скривалище. Изглежда, думите ми го успокоиха.

— Когато ми тръгна наопаки — каза той още по-тихо, — открих, че жена ми се среща с друг мъж. Разбрах от една пациентка. Когато преглеждаш жените на голо, готови са да разкажат какво ли не. Едва не полудях. Наех частен детектив и всичко излезе истина. Другият мъж… един ден просто взе, че изчезна.

Той млъкна и изчака да види реакцията ми.

— Изчезна ли?

— Аха. Вече никой не го видя.

— Мъртъв ли е? — смаяно запитах аз.

Той кимна едва забележимо.

— Знаеш ли къде е?

Ново кимване.

— Преди колко време се случи това?

— Преди четири години.

Опитвах се да запиша всичко с треперещи ръце. Пелъм се приведе напред и прошепна:

— Той беше агент на ФБР. Стар приятел от колежа в Пенсилвания…

— Я стига — рекох аз, вече напълно объркан. Нямах представа дали да му вярвам, или не.

— Те ме преследват.

— Кои?

— ФБР. Вече четвърта година са по петите ми.

— Какво искаш да сторя?

— Не знам. Може би да се споразумееш с тях. Омръзна ми да бягам.

Докато размишлявах, Мордекай привърши с поредния клиент и повика следващия. Пелъм следеше всяко негово движение.

— Ще ми трябва повече информация — казах аз. — Знаеш ли името на агента?

— Аха. Знам кога и къде е роден.

— А кога и къде е умрял?

— И това знам.

Той не носеше никакви записки или документи.

— Защо не ме посетиш в кантората? Донеси сведенията. Там ще поговорим.

— Нека да поразмисля — каза Пелъм, като погледна часовника си.

Обясни, че работел като портиер в една църква и трябвало да побърза. Стиснахме си ръцете и той излезе.

Вече бях усвоил правилото, че едно от най-важните качества на уличния адвокат е умението да слуша. Мнозина клиенти искаха просто да поговорят с някого. Всички бяха тормозени и подритвани по един или друг начин, а щом им предлагахме безплатна юридическа помощ, защо да не си излеят душата пред адвоката? Мордекай знаеше как деликатно да стигне до същината на разказа и да определи дали има нужда от правен съвет. Аз все още бях потресен от факта, че хората могат да бъдат толкова бедни.

Освен това скоро научих, че най-добрите случаи са онези, които могат да се решат на място, без излишно протакане. Бележникът ми се пълнеше с молби за безплатна храна, жилищно настаняване, медицинска помощ, социални осигуровки и дори шофьорски книжки. Когато не бяхме сигурни, попълвахме формуляри.

До пладне обслужихме двайсет и шест клиенти. Тръгнахме си грохнали от умора.

— Дай да се поразходим — предложи Мордекай, когато излязохме на тротоара.

Небето бе ясно, хладният вятър ни освежи след трите часа в задушна стая без прозорци. Отсреща се извисяваше красива модерна сграда — Федералният данъчен съд. Всъщност от всички страни на ОТН се издигаха далеч по-нови и приятни здания. Спряхме на ъгъла и се озърнахме към приюта.

— Договорът за наем изтича след четири години — каза Мордекай. — Лешоядите вече кръжат да грабнат терена. Планират да построят огромен конгресен център.

— Май ще има жестока схватка.

— Направо война.

Пресякохме улицата и бавно тръгнахме към Капитолия.

— Какво ти разказа онзи, белият? — запита Мордекай.

Пелъм бе единственият ми бял клиент.

— Изумителни неща — казах аз, като се чудех откъде да започна. — Навремето бил лекар в Пенсилвания.

— Кой го преследва сега?

— Какво?

— Кой го преследва сега?

— ФБР.

— Забавно. Миналия път беше ЦРУ.

Замръзнах на място; той продължи да крачи.

— И друг път ли си го виждал?

— Да, честичко наминава. Май се казваше Питър.

— Пол Пелъм.

— Значи и името сменя — подхвърли през рамо Мордекай. — Но е голям разказвач, нали?

Онемях. Стоях и гледах как Мордекай се отдалечава, бръкнал дълбоко в джобовете на палтото си.

Раменете му се тресяха от смях.