Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Street Lawyer, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 75 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Гришам. Адвокат на улицата
Худ. оформление: Кръстьо Кръстев
Обсидиан, София, 1998
ISBN 954–8240–54–8
История
- — Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)
21
Когато събрах кураж да обясня на Мордекай, че следобед ми трябва свободно време, той доста рязко отвърна, че в кантората всички сме равни, никой не ми брои часовете и ако имам някаква работа, от мен зависи да си я свърша. Побързах да изтичам навън. Само София ме изпроводи с поглед.
Почти цял час се разправях със застрахователния агент. Колата ми беше напълно унищожена; компанията предлагаше обезщетение от двайсет и една хиляди долара срещу пълномощно, с което да атакува застрахователите на ягуара. Дължах на банката шестнайсет хиляди, тъй че си тръгнах с чек за пет хиляди долара — предостатъчно, за да купя приличен, но скромен автомобил. В новата си роля на уличен адвокат не биваше да изкушавам крадците.
Още един час прахосах в приемната на лекаря. Нищо, че бях голям адвокат с цял куп клиенти и клетъчен телефон в джоба, наложи ми се да кисна между списанията, слушайки как тиктака часовникът.
Сестрата ме накара да се съблека по боксерки и след това двайсет минути седях върху студената маса. Петната по ребрата ми бяха станали тъмнокафяви. Докторът безцеремонно ме смушка тук-там и заяви, че до две седмици ще се оправя.
Точно в четири се явих при адвокатката на Клер и бях посрещнат от навъсена секретарка, облечена като мъж. Цялата кантора излъчваше женска злоба. Всеки звук бе насочен против мъжете: резките, дрезгави отговори на телефонистката; провлаченият вой на някаква кънтри певица по радиото; пискливите гласове, които от време на време долитаха по коридора. Приемната беше в меки пастелни цветове — розово, светлолилаво и бежово. Списанията върху масичката пред креслата бяха подбрани с ясна и категорична цел — борчески женски издания без помен от клюки или лекомислени забавления. Посетителите не трябваше да ги четат, а да им се възхищават.
Жаклин Хюм най-напред бе натрупала куп пари чрез гонитба на съгрешили доктори, после си създаде страховита репутация, като съсипа кариерата на двама похотливи сенатори. Пред името й трепереше всеки столичен мъж с нещастен брак и прилични доходи. Исках час по-скоро да подпиша каквото трябва и да си вървя.
Вместо това благосклонно ми разрешиха да чакам трийсет минути и тъкмо се канех да вдигна скандал, когато една сътрудничка най-сетне ме поведе към кабинета в дъното. Там ми подаде споразумението за раздяла и за пръв път погледнах истината в очите. Най-отгоре бе записано: Клер Адисън Брок срещу Майкъл Нелсън Брок.
По закон трябваше да живеем отделно шест месеца преди развода. Внимателно изчетох споразумението, подписах го и си тръгнах. За Деня на благодарността отново щях да бъда ерген.
Четвъртата ми спирка за този следобед бе на паркинга пред „Дрейк и Суини“, където Поли ме чакаше точно в пет с два кашона — последните дреболии от кабинета ми. Държеше се любезно и услужливо, но не каза почти нищо и, разбира се, бързаше. Сигурно й бяха сложили микрофон.
Отминах пеш няколко пресечки и спрях на един оживен ъгъл. От уличен телефон набрах номера на Бари Нузо. Както винаги той имаше съвещание. Съобщих името си, казах, че въпросът е спешен, и след трийсет секунди Бари вдигна слушалката.
— Можем ли да говорим? — запитах аз. Вероятно записваха разговора.
— Естествено.
— Аз съм наблизо, на ъгъла на Кей Стрийт и Кънетикът Авеню. Ела да пийнем по едно кафе.
— Мога да дойда след час.
— Не. Или сега, или недей да си правиш труда.
Не ми се щеше да подготвят някакъв план. Нито пък да му сложат микрофон.
— Чакай да помисля. Да, става. Мога да дойда.
— Аз съм в кафе „Бинглър“.
— Знам го.
— Чакам те. И ела сам.
— Много филми гледаш, Майк.
Десет минути по-късно двамата седяхме с чаши кафе край витрината в оживеното заведение и гледахме пешеходците по Кънетикът Авеню.
— Защо беше тая заповед за обиск? — запитах аз.
— Папката е наша. Ти я взе, ние искаме да си я върнем.
Нищо повече.
— Няма да я намерите, разбра ли? Тъй че престанете да вършите глупости.
— Къде живееш сега?
Изсумтях и се изхилих самодоволно.
— След обиска най-често идва заповед за арест. Така ли ще стане и сега?
— Нямам право да говоря по въпроса.
— Браво бе, приятел.
— Слушай, Майкъл, дай да започнем от факта, че си виновен. Взе чужда собственост. На нормален език това се нарича кражба. И като я извърши, ти стана враг на фирмата. Аз, твоят приятел, все още работя там. Едва ли очакваш да ти помогна, когато с постъпките си можеш да навредиш на фирмата. Ти забърка тая каша, не аз.
— Брейдън Чанс не ви казва всичко. Тоя тип е червей, нахален дребен гадняр, който наруши закона, а сега гледа да си прикрие задника. Иска да повярвате, че става дума само за някаква си открадната папка, и лесно ще ми видите сметката. Но папката може да съсипе фирмата.
— И какво предлагаш?
— Кротувайте. Пазете се да не сторите някоя глупост.
— Например да те арестуваме?
— Да, и това също. По цял ден се озъртам през рамо. Не е много забавно.
— Не биваше да крадеш.
— Не исках да открадна папката, разбра ли? Взех я само за малко. Смятах да изкопирам документите и да ги върна на място, но не успях.
— Значи най-сетне признаваш, че е у теб.
— Да. Но мога и да отрека.
— Майкъл, това не е игра. Ще си изпатиш.
— Не и ако ме оставите на спокойствие. Поне засега. Дайте да сключим примирие за една седмица. Без обиски. Без заповед за арест.
— Добре, а какво предлагаш ти?
— Няма да вадя досието на показ.
Бари поклати глава и отпи глътка горещо кафе.
— Не съм упълномощен да сключвам споразумения. Аз съм само един нищожен адвокат.
— Артър ли дърпа конците?
— Естествено.
— Тогава кажи на Артър, че ще преговарям единствено с теб.
— Много си въобразяваш, Майкъл. Смяташ, че фирмата иска да преговаря с теб. Откровено казано, няма такава работа. Много са ядосани от кражбата на досието и отказа ти да го върнеш. Мисля, че ги разбираш.
— Накарай ги да осъзнаят какво ги чака, Бари. Това досие ще изскочи на първа страница във всички вестници; огромни тлъсти заглавия и десетки статии на гръмогласни журналисти. Ако ме арестуват, досието отива направо в „Поуст“.
— Ти си полудял.
— Може би. При Чанс работеше един сътрудник на име Хектор Палма. Чувал ли си за него?
— Не.
— Май не си в течение.
— И не претендирам да бъда.
— Палма знае прекалено много за онова досие. От вчера вече го няма там, където работеше миналата седмица. Не знам къде е, но би било интересно да разбера. Питай Артър.
— Просто върни папката, Майкъл. Не знам какво смяташ да правиш с нея, но не можеш да я използваш в съда.
Взех си кафето, слязох от табуретката и подхвърлих в движение:
— Примирие за една седмица. И кажи на Артър да те държи в течение.
— Артър не ти е подчинен — рязко отвърна Бари.
Тръгнах си бързо, лъкатушейки между хората по тротоара. Всъщност почти тичах към Дюпон Съркъл — бързах да се откъсна от Бари и от евентуалните преследвачи.
* * *
Според телефонния указател семейство Палма живееше в един жилищен блок в Бетесда. Тъй като не бързах и исках да поразмисля, заобиколих града по околовръстната магистрала, претъпкана плътно с милиони коли.
Предполагах, че шансовете ми да остана на свобода до края на седмицата са петдесет на петдесет. Фирмата нямаше друг избор, освен да атакува, а ако Брейдън Чанс наистина криеше фактите от Артър и Управителния съвет, то защо пък да не играят грубо? Около кражбата имаше толкова много косвени доказателства, че всеки съдия би издал заповед за арест.
Случаят с Мистър бе поразтресъл фирмата. Началството несъмнено бе викнало Чанс на продължителен разпит, но просто не вярвах той да си е признал някакво умишлено нарушение. Лъжеше с надеждата, че може да подправи досието и всичко да се размине. В края на краищата жертвите му бяха някакви си бездомни скитници.
В такъв случай как бе успял да разкара Хектор толкова бързо? Парите не представляваха проблем — Чанс беше съдружник. На негово място бих предложил на Хектор пари, много пари в едната ръка и заплаха за незабавно уволнение в другата. После бих се обадил на някой приятел, да речем в Денвър, с молба за услуга — бързо прехвърляне на един дребен сътрудник. Нямаше да е трудно.
Хектор бе изчезнал, криеше се от мен и всички останали, които можеха да му зададат неудобни въпроси. Все още работеше, навярно дори с по-голяма заплата.
Ами детекторът на лъжата? Дали беше само заплаха, използвана от фирмата едновременно срещу Хектор и мен? Дали имаше начин да измами машината? Не ми се вярваше. Чанс се нуждаеше от Хектор, за да прикрие истината. Хектор пък се нуждаеше от Чанс, за да остане на работа. По някое време съдружникът бе успял да отхвърли идеята за детектора, ако изобщо бяха имали подобни планове.
Жилищният комплекс беше дълъг и хаотично разхвърлян, с набързо прибавени нови блокове в северните покрайнини на града. Навсякъде по улиците гъмжеше от закусвални, бензиностанции, видеотеки — всички удобства, пестящи време на столичните служители.
Спрях до някакъв тенис корт и тръгнах да обикалям. Не бързах; нямах къде да отида след тази последна задача. Столичните ченгета можеха да ме дебнат навсякъде с белезници и заповед за арест. Мъчех се да не мисля за ужасиите, които бях чувал за градския затвор.
Но една от тях се бе запечатала в мозъка ми като нажежено клеймо. Преди няколко години млад адвокат от „Дрейк и Суини“ излязъл в петък след работа и си пийнал здравата в един бар в Джорджтаун. Няколко часа по-късно, докато карал към Вирджиния Авеню, бил задържан по подозрение за шофиране в нетрезво състояние. В участъка отказал да даде кръвна проба и незабавно се озовал зад решетките. Килията била претъпкана; той бил единственият арестант с костюм, скъп часовник, елегантни мокасини и бяла физиономия. Без да иска, настъпил нечий крак и моментално го смлели от бой. Три месеца лежал в болница, докато му възстановят лицето, след това се прибрал в Уилмингтън да се възстановява под грижите на родителите си. Мозъчните увреждания били сравнително леки, но все пак трябвало да се откаже завинаги от напрежението на голямата фирма.
Първата канцелария, която открих, се оказа затворена. В телефонния указател не се споменаваше номерът на блока. Комплексът беше спокоен. По малките дворчета бяха разхвърляни велосипеди и пластмасови играчки. През прозорците виждах семейства, насядали да вечерят или да гледат телевизия. По прозорците нямаше решетки. Паркингите бяха претъпкани с малки, удобни автомобили — всички изглеждаха спретнати и дори чистачките си стояха на място.
Един пазач ме спря за проверка. След като разбра, че не представлявам заплаха, той посочи централната канцелария, до която имаше към половин километър.
— Колко блока има в комплекса? — запитах аз.
— Много — отвърна той. Какво го интересуваше бройката?
Нощният дежурен беше студент, надвесен със сандвич в ръка над учебник по физика. Но всъщност гледаше портативен телевизор, по който предаваха бейзболен мач. Попитах за Хектор Палма и той бързо натрака името на компютъра. Блок Г–134.
— Само че те се изнесоха — добави младежът с пълна уста.
— Да, знам — казах аз. — С Хектор бяхме колеги. В петък напусна. Търся апартамент и се чудя дали да не наема неговия.
Още преди да довърша, студентът поклати глава.
— Само в събота, мой човек. Деветстотин апартамента са това. Има списък на чакащите.
— В събота няма да съм тук.
— Съжалявам — каза той, после отхапа от сандвича и пак се загледа в играта.
Извадих портфейла си.
— С колко спални е апартаментът?
Той погледна компютъра.
— Две.
Хектор имаше четири деца. Е, сега сигурно щеше да живее по-нашироко.
— Колко е наемът?
— Седемстотин и петдесет.
Извадих банкнота от сто долара и младежът незабавно се втренчи в нея.
— Виж какво. Дай ми ключа. Ще огледам квартирата и се връщам след десет минути. Никой няма да разбере.
— Има списък на чакащите — повтори той и остави сандвича върху картонена чинийка.
— В онзи компютър ли? — посочих аз.
— Аха — кимна младежът и избърса уста.
— Значи лесно можеш да вкараш някого.
Той отключи едно чекмедже, изрови ключа и грабна парите.
— Десет минути.
Апартаментът беше наблизо, на партера в един триетажен блок. Ключът се превъртя с лекота. Още преди да вляза, усетих изпод вратата мирис на прясна боя. Всъщност още не бяха приключили с боядисването; в хола имаше кофи, стълба, парцали.
Дори цяла армия детективи не би открила и следа от семейство Палма. Всички чекмеджета, шкафове и гардероби бяха празни; килимите и мокетите лисваха. Ваната и тоалетната бяха излъскани до блясък. Нямаше прах, паяжини, петна под кухненската мивка. Апартаментът беше стерилно чист. По всички стени се белееше дебел слой прясна боя, само холът оставаше недовършен.
Върнах се в канцеларията и метнах ключа на бюрото.
— Как ти се стори? — запита студентът.
— Много е малък — казах аз. — Все пак благодаря.
— Искаш ли си парите?
— Учиш ли?
— Да.
— Задръж ги тогава.
— Благодаря.
На прага спрях и запитах:
— Оставиха ли някакъв адрес?
— Нали уж бяхте колеги? — изненада се младежът.
— Вярно — казах аз и бързо затворих вратата.