Джон Гришам
Адвокат на улицата (18)

18

Инструктажът ми трая около трийсет минути — колкото да се доберем от кантората до Самарянския дом в североизточния квартал Петуърт. Както винаги Мордекай шофираше и говореше едновременно; аз седях кротко, стисках куфарчето и треперех като всеки новак, очакващ да го хвърлят на кучетата. Бях облечен с джинси, бяла риза, вратовръзка и старо тъмносиньо сако, а на краката си носех ожулени найкове и бели чорапи. Вече не се бръснех. Бях адвокат на улицата и можех да се обличам както ми скимне.

Естествено, Мордекай моментално усети промяната на стила, когато влязох в кабинета му и обявих, че съм готов за работа. Нищо не каза, но задържа очи върху найковете. Неведнъж бе виждал подобна гледка — разни наперчени типове, слезли отвисоко, за да прекарат някой и друг час сред бедните. Кой знае защо, всички се чувстваха задължени да навлекат джинси и да си пуснат брада.

— Твоята клиентела ще е смесица от третини — каза той, стискайки волана с една ръка. В другата държеше чаша кафе и пет пари не даваше за колите наоколо. — Приблизително една трета имат работа, една трета са семейства с деца, една трета страдат от душевни разстройства, една трета са ветерани. И само една трета от онези, на които се полага жилищна помощ, я получават наистина. През последните петнайсет години бяха премахнати два милиона и половина евтини жилища, а федералната програма за настаняване на бездомните е орязана със седемдесет на сто. Нищо чудно, че хората спят по улиците. Правителствата оправят бюджета за сметка на бедните.

Сетне без ни най-малко усилие почна да ме обсипва със статистически данни. Това бе неговата професия, неговият живот. Като адвокат, обучен да води подробни бележки, едва се удържах да не грабна бележник от куфарчето. Но засега само седях и слушах.

— Тези хора работят срещу минимална заплата, тъй че за частни жилища и дума не може да става. Дори не си го помислят. Доходите им не догонват растежа на наемите. В резултат хората изостават все повече и повече, а нападките срещу социалните програми растат. Забележи: само четиринайсет процента от бездомните инвалиди получават някаква помощ. Четиринайсет процента! Ще срещнеш много такива случаи.

Забихме спирачки пред един червен светофар и колата запречи част от кръстовището. Около нас избухна яростен вой на клаксони. Смъкнах се по седалката, очаквайки нов сблъсък. Мордекай така и не разбра, че блокира претовареното движение. Гледаше унесено напред, сякаш виждаше някакъв друг свят.

— Най-страшното е онова, което не се вижда по улиците.

Приблизително половината бедняци харчат седемдесет на сто от доходите си, само и само да имат покрив над главата. А според Министерството на архитектурата и благоустройството тия разходи не бива да надхвърлят една трета. Десетки хиляди хора в този град са се вкопчили в жилищата си.

Една пропусната заплата, едно неочаквано влизане в болницата, един непредвиден разход, и остават бездомни.

— Къде отиват?

— Рядко поемат направо към приюта. Отначало търсят помощ от роднини, после от приятели. Напрежението е огромно, защото роднините и приятелите също са в субсидирани жилища, а там правилникът строго ограничава броя на наемателите. Принудени са да нарушават условията, което може да доведе до изхвърляне. Хората обикалят, понякога оставят едно дете при сестрата, друго при колежката.

Затъват все повече и повече. Мнозина бездомни се боят от приютите и полагат отчаяни усилия да ги избегнат.

Той млъкна за миг и отпи глътка кафе.

— Защо? — запитах аз.

— Не всички приюти са свестни. Случват се побоища, кражби, дори изнасилвания.

Ето значи къде трябваше да работя до края на правната си кариера.

— Май трябваше да си взема револвер — рекох аз.

— Няма страшно, ще се справиш. В този град има стотици доброволци. Не съм чувал някой от тях да е пострадал.

— Радвам се да го чуя.

Той отново подкара, този път малко по-предпазливо.

— Приблизително половината от тия хора имат проблеми с алкохола или наркотиците като твоя приятел Девън Харди. Много често явление.

— Какво може да се направи за тях?

— Много малко за съжаление. Все още действат няколко програми за помощ, но трудно се намират легла. Имахме късмет да настаним Харди в клиника за ветерани, той обаче избяга. Човек сам решава дали иска да започне лечение.

— Кое се среща най-често?

— Алкохолът. Той е най-достъпен. Също и крекът, защото е евтин. Всичко ще видиш, но по-рафинираните наркотици са прекалено скъпи.

— Какви ще са първите ми пет случая?

— Вълнуваш се, а?

— Да, и нямам представа какво ме чака.

— Спокойно. Работата не е сложна; трябва само търпение. Ще срещнеш хора, които не получават помощи, а най — често само купони за безплатна храна. Разводи. Оплаквания срещу хазяите. Трудово-правни спорове. Гарантирам ти поне един криминален случай.

— От какво естество?

— Дреболии. Напоследък цивилизована Америка все по — открито проявява склонност да обяви липсата на дом за престъпление. Големите градове издават всевъзможни закони срещу бездомниците. Нямаш право да просиш, да спиш по пейките, да нощуваш под мостовете, да оставящ лични вещи в общински парк, да седиш на тротоара, да се храниш на обществено място. Съдилищата отмениха някои от тях. Ейбръхам свърши чудесна работа, за да убеди федералните съдии, че тия дискриминационни закони нарушават гражданските права според Първата поправка на Конституцията. Тогава общините почнаха да злоупотребяват с мерките спрямо дребните престъпления — джебчийство, скитничество, пиянство на обществени места. Заяждат се само с бездомните. Ако някой тип с лъскав костюм се натряска в бара и излезе да пикае зад ъгъла, няма страшно. Щом бездомник се изпикае на същата уличка, арестуват го за нарушаване на обществения морал. Редовно правят и хайки.

— Хайки ли?

— Да. Отцепват някой квартал, събират всички бездомници и ги изхвърлят другаде. Атланта го стори преди Олимпиадата — не искаха цял свят да гледа как бедните хора просят и спят по скамейките. Пратиха полицейски отряди, и край на проблема. А после се перчеха колко прекрасно изглеждал градът.

— Къде ги преместиха?

— Където и да е, само не в приюти, защото нямат нито един, по дяволите. Просто ги махнаха. Разхвърляха хората насам-натам като боклук. — Той бързо отпи глътка кафе и засили парното. За пет секунди колата остана без управление. — Запомни, Майкъл, всеки трябва някъде да живее. Тия хора нямат избор. Ако си гладен, просиш храна. Ако си уморен, спиш където завърнеш. Бездомен ли си, дириш подслон.

— Арестуват ли ги?

— Всекидневно и това е ужасно глупава политика. Да вземем например някой нещастник, който живее по улиците, сегиз-тогиз намира място в приют, работи някъде за минимална заплата и полага всички усилия да прекрачи нагоре, да се измъкне от тинята. После го арестуват, задето е спал под моста. Той не иска да спи под моста, но все някъде трябва да спи. Виновен е, защото на градските съветници им хрумнала гениалната мисъл да обявят липсата на дом за престъпление. Само за излизане от затвора трябва да плати трийсет долара плюс още трийсет глоба. Шейсет долара от прокъсания му джоб. Изритват го на още по-долно стъпало. Човекът търпи арести, унижения, глоби, наказания, а след всичко това очакват да осъзнае колко е сбъркал и да си потърси дом. Да се махне от проклетите улици. Така е в почти всички наши градове.

— А в затвора няма ли да е по-добре?

— Ходил ли си в някой затвор?

— Не.

— И не ти препоръчвам. Ченгетата просто не знаят как да се отнасят с бездомниците, особено ако отгоре на всичко са душевноболни или наркомани. Затворите пращят по шевовете. Наказателната система поначало си е кошмарна, а преследването на бездомници само я задръства още повече. А сега чуй най-тъпото: всекидневната издръжка на един затворник е с двайсет и пет на сто по-скъпа, отколкото ако му се осигури подслон, храна, транспорт и трудово-правна консултация. Естествено, от това ще имаме дълготрайна полза. И ще е далеч по-разумно. Двайсет и пет процента. Без да включваме разходите около ареста и съдебните процедури. И без това повечето градове са в окаяно финансово състояние, особено Вашингтон — не забравяй, тъкмо затова закриват приюти, — ала въпреки всичко прахосват пари, за да превърнат бездомните хора в престъпници.

— Май плачат за съд — казах аз, макар че Мордекай не се нуждаеше от окуражаване.

— Съдим ги до посиняване. Адвокати от цялата страна атакуват тези закони. Проклетите градове харчат повече за съдебни разноски, отколкото за приюти. Ню Йорк, най-богатият град на света, не може да приюти бедните хора, затова са принудени да спят по улиците и да просят по Пето Авеню. Гледката оскърбява чувствителните нюйоркчани, затова избират Руди еди кой си, а той обещава да прочисти улиците и заедно с мъдрия градски съвет обявява бездомните извън закона. Речено-сторено: нямаш право да просиш, да седиш на тротоара, да спиш под открито небе. После орязват бюджета до дупка, затварят приюти, отказват помощи, а в същото време плащат луди пари на адвокати, за да ги пазят от обвиненията, че изтребват бедните хора.

— А как е във Вашингтон?

— Не чак като в Ню Йорк, но за жалост и не много добре.

Намирахме се в квартал, през който преди две седмици не бих минал и посред бял ден с бронирана кола. На всички витрини имаше черни железни решетки; жилищните сгради бяха високи, безжизнени структури с провиснало пране по балконите. Навсякъде сивите тухлени стени носеха унилия архитектурен печат на подхвърлени държавни пари.

— Вашингтон е предимно негърски град с добре развита благотворителност — продължаваше Мордекай. — Привлича множество хора, които желаят промяна, множество активисти и радикали. Като теб.

— Аз едва ли съм активист или радикал.

— Днес е понеделник. Помисли къде си бил всеки понеделник сутринта през последните седем години.

— Зад бюрото.

— Хубаво бюро, нали?

— Да.

— В изискано обзаведен кабинет?

— Да.

Той се ухили широко и рече:

— Е, сега си радикал.

С това инструктажът приключи.

На ъгъла отдясно пред нас група дебело облечени мъже се бяха сгушили около преносима газова горелка. Завихме към тях и спряхме до тротоара. Преди много-много години в сградата бе имало универсален магазин. Сега над входа висеше ръчно изписана табела: Самарянски дом.

— Това е частен приют — обясни Мордекай. — Деветдесет легла, свястна храна, финансира се от съюза на църквите в Арлингтън. Вече шест години го посещаваме.

* * *

Край вратата бе спрял камион; доброволци разтоварваха щайги плодове и зеленчуци. На входа Мордекай размени две-три думи с някакъв старец и той ни пропусна да влезем.

— Ще те разведа набързо — каза Мордекай.

Докато обикаляхме, гледах да не се отделям от него. Партерът бе истински лабиринт от къси коридори между стаички с неизмазани стени от етернитови плоскости. Всяка имаше врата с ключалка. Една от вратите беше отворена. Мордекай надникна и поздрави:

— Добро утро.

На ръба на леглото седеше дребен човечец с изплашен поглед. Видя ни, но не каза нищо.

— Хубава стая — обърна се Мордекай към мен. — Самостоятелна, с удобно легло, електричество и място за багаж.

Той щракна ключа до вратата и малката крушка изгасна. За момент в стаята притъмня, после Мордекай пак светна лампата. Изплашените очи не помръднаха.

Нямаше таван. На десет метра над нас тъмнееше сводът на магазина.

— А баня и тоалетна? — запитах аз.

— В дъното са. Много малко приюти имат индивидуални сервизни помещения. Приятен ден — добави Мордекай към човечеца, който безмълвно кимна.

Тук-там бяха пуснали транзистори, чувах музика и новини. Наоколо бързо минаваха хора — имаха си работа или някакви други задачи.

— Трудно ли се намира стая тук? — запитах аз, макар че знаех какъв ще е отговорът.

— Почти невъзможно. Списъците са километрични, а управата на приюта не е длъжна да дава отчет кого настанява.

— По колко време остават?

— Зависи. Средно някъде около три месеца. Това е един от най-хубавите приюти, тъй че хората тук са в безопасност. Щом се окопитят, управата почва да им търси подходящи квартири.

След малко срещнахме управителката на приюта — млада жена с черни войнишки ботуши. Бях представен като „нашият нов адвокат“.

— Добре дошъл — каза тя, после двамата заговориха за някакъв изчезнал клиент.

Отдалечих се по коридора, докато попаднах в семейното отделение. Чух бебешки плач и пристъпих към една отворена врата. Стаята бе малко по-голяма и разделена на секции. Едра жена на около двайсет и пет години седеше гола до кръста и кърмеше пеленаче, без изобщо да се смущава, че я зяпам от три метра. Две малки деца се въргаляха по леглото. Радиото свиреше рап.

С дясната си ръка жената повдигна свободната гърда и я насочи към мен. Хукнах по коридора да диря Мордекай.

Чакаха ни клиенти. За кабинет ползвахме ъгъла на столовата, близо до кухнята. Готвачът ни услужи със сгъваема маса. Мордекай отключи канцеларския шкаф в ъгъла и започнахме работа. Шест души седяха на столове покрай стената.

— Кой е пръв? — запита Мордекай.

Една жена мина напред заедно със стола си. Седна срещу своите адвокати — единият закален ветеран на уличното право, другият зелен новобранец, но и двамата въоръжени с бележници и писалки.

Казваше се Уейлън, двайсет и седем годишна, неомъжена с две деца.

— Половината ще са от приюта — подхвърли към мен Мордекай, докато записвахме. — Другите идват от улицата.

— Всекиго ли приемаме?

— Стига да е бездомен.

* * *

Проблемът на Уейлън бе простичък. Работила в заведение за бързо хранене, после напуснала по някаква причина, която Мордекай обяви за маловажна. Дължали й още две заплати. Тъй като нямала постоянно местожителство, работодателят пратил сумата на погрешен адрес; Чековете изчезнали; работодателят заявил, че това не го засяга.

— Къде ще си идната седмица? — запита Мордекай.

Тя не знаеше. Може би тук, може би там. Търсела работа и ако намерела, всичко щяло да се промени. А можела и да се настани при някого си. Или да наеме квартира.

— Ще уредя въпроса с парите и ще заръчам да пратят чековете в кантората ми. — Той й подаде визитна картичка. — Позвъни ми на този телефон след седмица.

Тя взе картичката, благодари ни и бързо се отдалечи.

— Обади се в ресторанта и кажи, че си й адвокат. Отначало бъди любезен, но вземат ли да го увъртат, вдигни скандал. Ако трябва, иди лично да вземеш чековете.

Записах усърдно инструкциите, като че бяха кой знае колко сложни. Уейлън имаше да получава двеста и десет долара. Последното дело, по което работих в „Дрейк и Суини“, беше за деветстотин милиона.

Вторият клиент така и не успя да формулира някакъв конкретен правен въпрос. Просто искаше да си побъбри с някого. Беше пиян или душевноболен, а може би и двете. Мордекай го отведе в кухнята и му наля чаша кафе.

— Някои от тия клетници просто не могат да се удържат, щом видят опашка — обясни той.

Третата клиентка живееше в приюта от два месеца, тъй че с адреса нямахме затруднения. Беше на петдесет и две години, чиста и спретната. Според купчината документи, в която се разрових, докато тя разговаряше с колегата ми, излизаше, че жената има право да получава помощи като вдовица на ветеран. Но чековете постъпвали по банкова сметка в Мериленд, до която тя нямала достъп. Документите потвърждаваха думите й.

— В Службата за ветераните има свестни хора — каза Мордекай. — Ще уредим да пращат чековете тук.

Деловито обслужвахме клиент след клиент, а опашката растеше. За Мордекай всички тия проблеми бяха позната песен: недоставени купони за безплатна храна поради липса на постоянен адрес; отказ на хазяина да върне депозит при напускане на квартирата; неизплатена издръжка; заповед за арест заради чекове без покритие; молба за социална помощ по инвалидност. След като за два часа минаха десетина клиенти, аз се прехвърлих в другия край на масата и започнах да ги разпитвам самостоятелно. Още през първия си ден като бедняшки адвокат вече работех без чужда помощ, водех бележки и изглеждах солиден почти като колегата.

* * *

Първият ми клиент се наричаше Марвис. Предстоеше му развод. Както и на мен. След като изслушах скръбната му история, бях готов да хукна към къщи и да целувам краката на Клер. Съпругата на Марвис бе проститутка — иначе свястна жена, но се пристрастила към крека. Така поела надолу — крек, дългове, сводник и накрая се озовала на улицата. Междувременно продала цялата покъщнина и натрупала на мъжа си куп дългове. Той подал до съда молба за фалит. Жена му взела двете деца и се преселила при сводника.

Марвис се интересуваше в общи линии за процедурите при развод и тъй като самият аз ги познавах само на книга, гледах да лъкатуша около подробностите. Докато водех бележки, изведнъж си представих как сега Клер седи в изящния кабинет на адвокатката и крои окончателни планове за разтрогване на брака.

— Колко време ще трае? — изтръгна ме Марвис от унеса.

— Шест месеца — отвърнах аз. — Смятате ли, че тя ще оспорва?

— В какъв смисъл?

— Ще се съгласи ли на развод?

— Не сме разговаряли.

Жената го бе напуснала преди година и това ми се струваше типично изоставяне на семейството. Ако прибавех и изневяра, разводът ми бе в кърпа вързан.

Марвис живееше в приюта от една седмица. Беше чист, трезвен и търсеше работа. Трийсетте минути разговор с него бяха истинско удоволствие и се зарекох да уредя развода.

Утрото мина бързо; нервите ми се поотпуснаха. Протягах ръка за помощ на истински хора с истински проблеми, дребни хора, които нямаха къде другаде да потърсят правна помощ. Стъписваха се не само пред мен, но и пред необятния свят на закони, правилници, съдилища и бюрокрация. Свикнах да се усмихвам и да им показвам, че са добре дошли. Някои се извиняваха, че не могат да ми платят. Парите нямат значение, отговарях аз. Парите нямат значение.

В дванайсет освободихме масата, за да сервират. Столовата се изпълни с народ; супата бе готова.

Отскочихме да похапнем наблизо, в грила на Флорида Авеню. В претъпканото заведение не видях друга бяла физиономия, но вече започвах да свиквам. Досега още не се бяха опитали да ме заколят. Май не им пукаше какъв съм.

София успя да изрови здрав телефон. Беше затрупан под купчина папки върху бюрото до входа. Благодарих и се оттеглих на спокойствие в кабинета. Преброих осем души, насядали да чакат съвет от София, макар че нямаше адвокатска диплома. Мордекай ме посъветва следобед да се заема със случаите, които бяхме поели в Самарянския дом — общо деветнайсет на брой. Освен това намекна, че ако поработя усърдно, ще ми остане време и да помогна на София с пристигащите клиенти.

Жестоко се лъжех, ако смятах, че уличната работа ще е по-спокойна. Изведнъж затънах до уши в хорските проблеми. За щастие имах навика да се товаря до изнемогване, тъй че работата не ме плашеше.

Най-напред обаче позвъних в „Дрейк и Суини“. Поисках да разговарям с Хектор Палма от „Недвижими имоти“ и ме помолиха да изчакам. След пет минути затворих и повторно набрах номера. Най-сетне отговори някаква секретарка и пак заръча да чакам. Внезапно в ухото ми излая стържещият глас на Брейдън Чанс:

— Какво ще обичате?

Преглътнах на сухо и казах:

— Исках да поговоря с Хектор Палма.

Стараех се да говоря пискливо и отсечено.

— Кой го търси? — запита Чанс.

— Рик Хамилтън, негов съученик.

— Той вече не работи тук. Съжалявам.

Връзката прекъсна. Загледах се в телефона. Хрумна ми да се обадя на Поли и да я помоля да провери какво е станало с Хектор. За нула време щеше да разбере. Или пък да позвъня на Рудолф, на Бари Нузо, на някой от познатите сътрудници. Сетне осъзнах, че те вече не са ми приятели. За тях не съществувах. Бях изчезнал. Отритнат. Враг. Носех само беди и голямото началство бе забранило да разговарят с мен.

В телефонния указател имаше трима души с името Хектор Палма. Исках да позвъня, но телефоните се оказаха заети. Бяхме четирима адвокати, а разполагахме само с две линии.