Джон Гришам
Адвокат на улицата (33)

33

На видно място в сутрешния „Поуст“ имаше две статии, придружени със снимки.

Първата бе обещана от вчера — дълъг разказ за трагичния живот на Лонта Бъртън. Повечето сведения идваха от баба й, макар че освен нея репортерът бе издирил две лели, бивш работодател, социален работник, учителка и дори майката и двамата братя, които лежаха в затвора. С типичния си агресивен стил и неограничен бюджет вестникът ни оказваше безценна услуга — събираше важни факти по делото.

Майката била шестнайсетгодишна, когато родила второто си дете, Лонта. И трите й деца били извънбрачни, от различни бащи, но тя отказваше да разкрие подробности. Лонта израснала в бедняшките североизточни квартали, преселвала се от място на място заедно със семейството, често оставала да живее при баба си или при лелите. Майка й редовно влизала в затвора и след шести клас Лонта напуснала училище. Оттам нататък следваше познатата печална история. Наркотици, момчета, банди, дребни кражби, опасностите на уличния живот. Хващала се тук-там да работи срещу минимална заплата и навсякъде проявявала пълна безотговорност.

Полицейските досиета разказваха много: арест на четиринайсетгодишна възраст за кражба от магазин, дело в съда за малолетни. Три месеца по-късно обвинение за пиянство на обществено място и нова среща със съдията. На петнайсет години задържана с наркотик, още едно посещение на съда за малолетни. Седем месеца по-късно същото обвинение. На шестнайсет години арестувана за проституция и съдена като възрастна. Условна присъда. Арестувана за взломна кражба на портативен компактдиск плейър от заложна къща. Условна присъда. На осемнайсет години ражда Онтарио, бащата не е записан в свидетелството за раждане. Два месеца по-късно арестувана за проституция. Условна присъда. На двайсет години ражда близнаците Алонсо и Данте, бащата отново е неизвестен. Най-сетне идва Темеко, бебето с мократа пелена. Лонта е на двайсет и една години.

Сред цялата тази печална повест внезапно проблясва надежда. След раждането на Темеко Лонта случайно попада в „Дома на Мария“ — център за бездомни жени, като онзи, в който работеше Меган. Там среща социална работничка на име Нел Катър. Думите на мис Катър се цитираха най-подробно.

Според нейния разказ през последните месеци Лонта решила да напусне улиците и да започне нов живот. Редовно взимала противозачатъчните хапчета, които й давали в „Дома на Мария“. Отчаяно искала да скъса с пиенето и дрогата. Посещавала сбирките на бившите алкохолици и наркомани, борела се с порока храбро, макар и без особен успех. Бързо напредвала в четенето и мечтаела да намери работа с постоянна заплата, за да издържа малкото си семейство.

Най-после мис Катър й намерила работа в склада на голям магазин за хранителни стоки; двайсет часа седмично по четири долара и седемдесет и пет цента на час. Лонта не пропуснала нито един работен ден.

Един ден през миналата есен тя споделила с Нел Катър, че си е намерила жилище, трябва обаче се да пази в тайна. Нел поискала да го види, но Лонта отказала. Обяснила, че е незаконно. Две малки стаички, но с покрив, ключалка и тоалетна наблизо. Плащала сто долара месечно.

Записах си името на Нел Катър от „Дома на Мария“ и се усмихнах при мисълта как ще застане пред съдебните заседатели, за да разкаже историята на семейство Бъртън.

Лонта изпитвала ужас от мисълта, че може да загуби децата си, както ставало твърде често. Мнозина бездомни жени от „Дома на Мария“ били загубили своите и колкото повече слушала техните ужасяващи разкази, толкова по-твърдо ставало решението й да запази семейството си. Учела се усърдно, дори усвоила основните правила за работа с компютър и веднъж издържала четири дни без наркотик.

После дошло изваждането — озовала се на тротоара с децата и скромното си имущество. На другия ден мис Катър я видяла в ужасно състояние. Децата били мръсни и гладни; Лонта едва се държала на крака. Според правилника в „Дома на Мария“ не се допускали посетителки в явно нетрезво състояние или под влияние на наркотици. Директорката нямала друг избор, освен да я помоли да напусне. Мис Катър вече не чула нито дума за Лонта; едва след време узнала от вестниците как е загинала.

Докато четях статията, непрестанно си мислех за Брейдън Чанс. Надявах се и той да я чете тази сутрин на топло в разкошния си дом нейде из скъпите предградия. Сигурен бях, че вече е буден въпреки ранния час. Дали изобщо можеше да заспи при това напрежение?

Исках да страда, да осъзнае колко болка е причинил с безсърдечното си пренебрежение към правата и човешкото достойнство на ближните. Да, Брейдън, ти си седеше в луксозния кабинет, работеше упорито и трупаше злато от всяка минута, прехвърляше разни хартийки за богатите си клиенти и четеше докладни от подчинените, пратени да свършат мръсната работа. Там, в кабинета, взе хладното, пресметливо решение да продължиш с изваждането на хора, което би трябвало да прекратиш незабавно. В края на краищата ставаше дума за някакви си бездомници, нали, Брейдън? Презрени негри, живеещи като скотове. Нямаше нищо черно на бяло, нито разписки, нито договори, значи нямаше и законни права. Марш навън! Всяко забавяне можеше да провали проекта.

Исках да му позвъня, да го вдигна от сутрешното кафе и да запитам: „Как се чувстваш сега, Брейдън?“

* * *

Втората статия ме изненада приятно, поне от юридическа гледна точка. Но и намирисваше на голяма бъркотия.

Бяха открили един стар приятел на Лонта — деветнайсетгодишен уличен хулиган на име Кито Спайърс. Снимката му би сплашила всеки богобоязлив гражданин. Кито имаше какво да каже. Твърдеше, че е баща на три от децата — близнаците и бебето. През последните три години живеел с Лонта от дъжд на вятър; не уточняваше какво е правил в безоблачно време.

Кито беше типична рожба на големия град — безработен пройдоха с полицейско досие и недовършено средно образование. Показанията му винаги щяха да бъдат под въпрос.

Твърдеше, че е живял в склада при Лонта и децата. Когато имал пари, помагал за наема. Някъде след Коледа започнали да се карат и той напуснал. В момента живеел с една жена, чийто мъж лежал в затвора.

Нищо не знаеше за изхвърлянето, но смяташе, че е незаконно. На въпроса какви са били условията в склада отговаряше най-подробно и това ме убеди, че наистина е живял там. Описанието съвпадаше с докладната на Хектор.

Кито не знаеше, че складът е принадлежал на Тилман Гантри. Някой си Джони идвал за наема на всяко петнайсето число. Взимал по сто долара.

Скоро щяхме да го потърсим. Списъкът на свидетелите растеше и мистър Спайърс можеше да се окаже звезда от първа величина.

Кито дълбоко скърбеше за смъртта на децата и майка им. Не помнех да съм го видял на погребението, макар че тогава оглеждах опечалените много внимателно.

Печатът вдигаше около нашето дело шумотевица, за каквато не смеехме и да мечтаем. Искахме само някакви си десет милиона долара — приятна закръглена сума, срещана всекидневно из вестникарските страници и често обсъждана по улиците. Лонта бе имала полови връзки с хиляди мъже. Кито беше пръв в списъка на вероятните бащи. При перспективата за огромно обезщетение скоро и други жребци щяха да се разплачат за любимите си дечица. Улиците гъмжаха от кандидати.

Точно това ме смущаваше.

Можеше изобщо да не се доберем до Кито.

Позвъних в „Дрейк и Суини“ и помолих да ме свържат с Брейдън Чанс. Вдигна някаква секретарка и отново повторих молбата.

— Кой се обажда, моля? — запита тя.

Представих се под фалшиво име като евентуален клиент. Добавих, че към фирмата ме е насочил Клейтън Бендър от „Ривър Оукс“.

— В момента мистър Чанс не е тук — каза секретарката.

— Кога мога да разговарям с него? — грубо настоях аз.

— Той си взе отпуск.

— Чудесно. Кога ще се върне?

— Не знам точно — отвърна тя.

Затворих. Отпускът щеше да трае цял месец, после щеше да стане неплатен, после да му дадат болнични и по някое време най-сетне щяха да признаят, че са го изритали.

Досега само подозирах това; вече знаех със сигурност.

След като бях посветил на фирмата седем години от своя живот, можех с лекота да предскажа действията й. Едрите риби бяха прекалено горди и високомерни, за да търпят унижения.

Подозирах, че веднага след получаването на нашия иск са изкопчили истината от Брейдън Чанс. Нямаше значение дали сам си е признал, или са го пекли на бавен огън. Беше ги лъгал от самото начало, а сега се водеше дело срещу цялата фирма. Може да им бе показал и оригиналната докладна от Хектор заедно с разписката на Лонта. Не ми се вярваше обаче. Най-вероятно бе унищожил опасните документи, тъй че е трябвало да ги описва по памет. Фирмата — целият Управителен съвет начело с Артър Джейкъбс — най-сетне знаеше истината. Не е трябвало да се изваждат хората. Чанс е бил длъжен да прекрати устния договор и от името на „Ривър Оукс“ да връчи на наемателите предупреждения за напускане в едномесечен срок.

Но един месец забавяне би застрашил строежа на пощенския клон или поне поръчката на „Ривър Оукс“.

А, от друга страна, би дал на Лонта и останалите наематели възможност да преживеят най-страшните зимни студове.

Чанс бе изхвърлен от фирмата. Сигурно бяха откупили дела му, без да се пазарят. Хектор навярно вече летеше насам, за да бъде разпитан. След уволнението на Чанс имаше шанс Хектор да оцелее. Но никому нямаше да разкаже за срещата с мен.

Управителният съвет бе обсъдил суровата истина при закрити врати. Трябваше да спасят фирмата от страхотен позор. Сигурно бяха подготвили план за защита с Рафтър и неговия съдебен екип. Щяха да се отбраняват свирепо с твърдението, че цялото дело е скърпено по материали от крадено досие. А щом крадени материали не могат да се използват в съда, значи процесът трябва да бъде прекратен. От правна гледна точка звучеше съвсем разумно.

Но още преди да започнат защитата, вестникът им подложи крак. Изникнаха свидетели, които можеха да потвърдят скритите факти от папката. Каквото и да бе потулил Чанс, нямахме нужда от него, за да докажем вината им.

В „Дрейк и Суини“ навярно цареше хаос. Трудно се запушва устата на четиристотин агресивни адвокати и фирмата трябва да беше пред граждански бунт. Ако още работех там и чуех за подобен скандал в някой друг отдел, щях да вдигна врява до небето — споразумейте се, уредете го тихомълком и недейте да дразните пресата. Просто нямаше шанс да запушат всички пробойни и да изчакат края на бурята. Позорните изложения в „Поуст“ бяха само блед намек какво щеше да стане при един шумен процес. А процесът щеше да дойде само след година.

Чергата им гореше и от другия край. Досието не споменаваше до каква степен в „Ривър Оукс“ са знаели истината за наемателите. Всъщност почти нямаше кореспонденция между Чанс и неговия клиент. Изглежда, бяха дадени заповеди сделката да се сключи час по-скоро. От „Ривър Оукс“ бяха оказали натиск; Чанс бе дал пълен напред.

Ако допуснехме, че в „Ривър Оукс“ не са знаели за неправомерното изваждане, компанията имаше отличен повод да подаде срещу „Дрейк и Суини“ иск за професионална некомпетентност. Бяха наели фирмата да им свърши работа; фирмата бе сплескала всичко; провалът се стоварваше върху гърба на клиента. С триста и петдесет милиона долара капитал „Ривър Оукс“ имаха предостатъчно средства, за да притиснат фирмата и да си върнат с лихвите всичко загубено.

Другите едри клиенти също нямаше да си траят. „Какви ги вършите?“ — сега всеки съдружник чуваше този въпрос от хората, които плащаха сметките. В свирепата джунгла на адвокатския свят лешоядите от конкурентните фирми вече кръжаха.

Услугите на „Дрейк и Суини“ се продаваха чрез репутацията, чрез безупречния й образ пред обществото. Така беше с всички големи фирми. Нито една от тях не би устояла на пердаха, който в момента се сипеше върху бившето ми гнезденце.

* * *

Конгресменът Бъркхолдър се възстановяваше с отлично темпо. Един ден след операцията той разигра пред журналистите грижливо подготвена сценка. Изкараха го в количка върху импровизиран подиум сред фоайето на болницата. Там се изправи с помощта на красивата си съпруга и пристъпи напред, за да даде изявление. По една случайност беше с яркочервен пуловер, върху който изпъкваха бинтовете по шията и шинираната лява ръка.

Обяви, че е жив, почти здрав и готов в най-скоро време да се върне към своите задължения на Капитолийския хълм. Прати много поздрави на всички от Индиана.

В звездния си миг Бъркхолдър се разприказва за уличната престъпност и упадъка на американските градове (Беше родом от градче с осем хиляди жители). Позорно било столицата на нацията да изпадне до тъй жалко състояние. След срещата със смъртта възнамерявал от днес нататък да посвети цялата си енергия на една цел — улиците отново да са безопасни. Вече имал ново призвание.

След това настоя за контрол над оръжията и строеж на нови затвори.

Макар и временно, стрелбата по Бъркхолдър предизвика огромен натиск върху столичната полиция да прочисти улиците. През целия ден сенатори и парламентаристи вдигаха шум за опасностите в центъра на Вашингтон. В резултат, още щом се стъмни, хайката започна отново. Всички пияници, просяци и бездомници, спипани около Капитолия, моментално бяха отвеждани надалеч. Някои попадаха в затвора. Другите просто биваха натъпкани в камионетки и полицаите ги откарваха като добитък извън града.

Двайсет минути преди полунощ полицейски патрул бе изпратен до един магазин за напитки на Четвърта улица близо до кръстовището с Роуд Айланд Авеню в североизточната част на града. Собственикът на магазина чул изстрели, а един от местните жители съобщил, че е видял да пада човек.

На пустеещия терен до магазина полицаите открили зад купчина строшени тухли и бетонни парчета трупа на млад негър. Бил прострелян с два куршума в главата и от раните още се стичала кръв.

По-късно установили, че името му е Кито Спайърс.