Джон Гришам
Адвокат на улицата (35)

35

Цялата следваща сутрин бях в Мисията на спасението и раздавах правни съвети с такава лекота, сякаш от години насам водех дела на бездомници. Сетне се поддадох на изкушението и към единайсет и половина позвъних на София да разбера дали има вести от Мордекай. Нямаше. Срещата в „Дрейк и Суини“ едва ли щеше да свърши скоро. Надявах се да е врътнал един телефон, колкото да съобщи, че всичко върви по план. Уви, засега пълно мълчание.

И тая нощ бях спал малко, макар че безсънието нямаше нищо общо с контузиите и коравия под. Не успях да прогоня тревогата около споразумението дори с горещ душ и бутилка вино. Нервите ми бяха обтегнати до скъсване.

Съветвах клиентите един след друг, но просто не бях способен да мисля за купони, жилищни помощи и нехайни бащи, докато съдбата ми се решаваше на друг фронт. Когато сервираха обяда, напуснах мисията; хлябът насъщен бе далеч по-важен от мен. Купих си две кифли и бутилка минерална вода, излязох на околовръстната магистрала и обикалях по нея цял час.

Когато се върнах в кантората, колата на Мордекай стоеше отпред. Той ме чакаше в кабинета си. Затворих вратата.

Срещата се състояла на осмия етаж, в личната заседателна зала на Артър Джейкъбс — самата светая светих, до която не бях и припарвал. Секретарките и останалите сътрудници посрещнали Мордекай като кралски пратеник — мигновено му поели палтото, поднесли идеално сварено кафе с хрупкави кифлички.

Той седнал сам от едната страна на масата; отсреща седели Артър, Доналд Рафтър, главният специалист на фирмата застраховател на „Дрейк и Суини“ в случай на юридически злоупотреби и адвокатът на „Ривър Оукс“. Тилман Гантри имал свои юристи, но те не били поканени. Ако се стигнело до споразумение, никой не вярвал, че Гантри ще даде и един цент.

Единственото външно лице бил адвокатът на „Ривър Оукс“, но в присъствието му нямало нищо странно. Имало конфликт на интересите между фирмата и неговата компания. Според Мордекай личало от пръв поглед, че са настръхнали един срещу друг.

От името на отсрещната страна говорел предимно Артър и на Мордекай му било трудно да повярва, че човекът е осемдесетгодишен. Не само помнел фактите наизуст, но и изреждал всичко, без да се запъне. Анализирал положението с изумителна яснота.

Най-напред се уговорили всичко видяно и казано на срещата да остане строго поверително; никакво признание за носена отговорност нямало да излезе извън четирите стени; никое споразумение нямало да се смята за законно, преди да бъде подписано черно на бяло.

Артър започнал с това, че ответниците, особено „Дрейк и Суини“ и „Ривър Оукс“, били притиснати до стената в този съдебен процес — всички удари се сипели върху тях, а нямали навика пресата да ги очерня и унижава с такава жестокост. Съвсем откровено описал в какво отчаяние е изпаднала скъпата му фирма. Мордекай само слушал и през цялата среща почти не отворил уста.

Артър изтъкнал, че са засегнати интересите на много лица и организации. Започнал с Брейдън Чанс и признал, че са го изгонили от фирмата. Дори не му дали възможност да напусне по собствено желание. После Артър свенливо споменал за злодеянията на Чанс. Той единствен се занимавал с делата на „Ривър Оукс“. Познавал сделката с ТАГ до най-малки подробности и следял всеки ход. Вероятно бил допуснал злоупотреба със служебното положение, когато разрешил да се пристъпи към изваждането на наемателите.

— Вероятно ли? — запитал Мордекай.

Добре де, повече от вероятно. При изваждането Чанс нарушил най-елементарните норми на професионална отговорност. Освен това подправил съдържанието на досието. И се опитал да заличи следите. Чисто и просто измамил цялото ръководство, признал Артър с неописуемо кисела физиономия. Ако Чанс си бил признал чистосърдечно всичко след кризата с Мистър, фирмата можела да предотврати делото и последвалия порой от вестникарски нападки. Чанс жестоко изложил всичките си колеги и песента му била изпята.

— Как е подправил съдържанието на досието? — попитал Мордекай.

Отсреща се заинтересували дали Мордекай е виждал досието. Къде точно били проклетите документи? Той не пожелал да отговори.

Артър обяснил, че някои документи липсвали от папката.

— Виждали ли сте докладната на Хектор Палма от двайсет и седми януари? — попитал Мордекай и всички се вцепенили.

— Не — отвърнал Артър от името на цялата фирма.

Значи Чанс наистина бил измъкнал и унищожил докладната заедно с разписката на Лонта. Тържествено и с огромно удоволствие Мордекай отворил куфарчето си и извадил на бял свят няколко копия от докладната и разписката. После величаво бутнал листовете към другия край на масата, където печените адвокати ги грабнали и изпаднали в тих ужас.

Настанало дълго мълчание. Отсреща четели, оглеждали, препрочитали, накрая отчаяно анализирали в търсене на вратички и думички, които да изтръгнат от общия текст и да придърпат към своята кауза. Напразни усилия. Думите на Хектор били пределно ясни; разказът — прекалено подробен.

— Мога ли да знам откъде взехте това? — любезно попитал Артър.

— Не е важно, поне засега.

Личало, че докладната не им е давала да заспят. Преди да го изхвърлят, Чанс бил описал какво се съдържа в нея и признал, че я е унищожил. Ами ако имало запазени копия?

И ето че копията се появили пред смаяните им погледи.

Но като стари съдебни вълци те светкавично се опомнили от удара и бутнали настрани докладната, сякаш имало време да се погрижат за тая дреболия.

— Това май ни връща към въпроса за липсващото досие — побързал Артър да се измъкне на сигурна почва.

Разполагали със свидетел, който ме бил видял до кабинета на Чанс през нощта, когато изчезнало досието. Разполагали с отпечатъци. Освен това разполагали и с тайнствената папка от бюрото ми, в която се споменавало за ключове. Знаели, че съм настоявал пред Чанс да видя досието по сделката „Ривър Оукс“ — ТАГ. Значи имало и мотив.

— Но нямате очевидци — рекъл Мордекай. — Всичко се крепи само на косвени улики.

— Знаете ли къде е досието? — запитал Артър.

— Не.

— Нямаме интерес да вкараме Майкъл Брок в затвора.

— Тогава защо предявявате обвинение?

— Картите са на масата, мистър Грийн. Ако уредим въпроса с вашия граждански иск, можем да оттеглим и обвинението за кражба.

— Чудесна новина. Как предлагате да уредим въпроса?

Рафтър сложил на масата десет ситно напечатани страници, осеяни с цветни схеми и таблици, насочени към една цел: да докажат, че в съда животът на млада необразована майка с четири деца не струва кой знае колко.

С типичната педантичност на големите фирми послушните сътрудници от „Дрейк и Суини“ били посветили безброй часове, за да проучат какви са най-новите тенденции в обезщетенията из цялата страна. За изминалата година. За последните пет години. За десет години. По области. По щатове. По градове. Колко са давали съдебните заседатели за смъртта на деца в предучилищна възраст? Нищо и половина. Средната цифра в национален мащаб била четирийсет и пет хиляди, но спадала силно из Юга и Средния запад, а леко се вдигала в Калифорния и големите градове.

Невръстните деца не работят, не печелят пари, а съдилищата по принцип избягват да вземат под внимание прогнози за бъдещи доходи.

Преценката за евентуалните пропуснати доходи на Лонта напомняла свободно съчинение. От оскъдната й трудова биография следвали убедителни предположения. Тя била на двайсет и две години. Можела в най-близко време да си намери работа с минимална заплата. Не изглеждало твърде вероятно, но Рафтър великодушно приемал, че е така. Също тъй великодушно допускал, че до пенсионирането си тя нямало да има проблеми с наркотици, пиене и забременяване. По някое време можела да се квалифицира, да намери работа с двойно по-висока заплата и да остане на нея до шейсет и петата си година. След индексиране според прогнозираната инфлация и преизчисляване в днешни долари Рафтър оценявал пропуснатите бъдещи доходи на Лонта на сумата петстотин седемдесет и пет хиляди долара.

Нямало рани, изгаряния, физически или душевни страдания. Всички били умрели, докато спят.

За да бъде оттеглен искът и без да признава каквато и да било своя отговорност, фирмата щедро предлагала да плати по петдесет хиляди долара на дете плюс всичките пропуснати доходи на Лонта, тоест общо седемстотин и седемдесет хиляди.

— И дума да не става — заявил Мордекай. — Толкова ще изкопча от заседателите за едно-единствено мъртво дете.

И се захванал да прави на пух и прах целия спретнат отчет на Рафтър. Не го интересувало какво правят заседателите в Далас или Сиатъл, нито пък виждал някаква връзка с нашето дело. Не му трябвали съдебните процедури в Омаха. Знаел какво може да стори със съдебните заседатели в столицата, другото било празни приказки. Ако наистина смятали, че ще се откупят толкова евтино, значи напразно си губели времето.

Докато Рафтър отчаяно търсел изход, Артър взел нещата в свои ръце.

— Можем да поговорим — казал той. — Можем да го обсъдим.

Мордекай привлякъл вниманието им към факта, че в отчета никъде не се споменавало за наказателно обезщетение.

— Да речем, че си имаме работа с богат адвокат от още по-богата фирма, който умишлено е позволил да се осъществи незаконно изхвърляне на наематели и като пряк резултат моите клиенти се озовават на улицата, където умират, опитвайки се да се стоплят. Откровено казано, господа, имаме отличен повод за налагане на наказателни санкции. Особено тук, в столицата.

„Тук, в столицата“ означавало само едно — чернокожи съдебни заседатели.

— Можем да го обсъдим — повторил Артър. — Каква сума предлагате?

Дълго бяхме умували от каква сума да започнем. На процеса щяхме да искаме десет милиона, но цифрата беше изсмукана от пръстите. Със същия успех можехме да изберем четирийсет, петдесет или сто милиона.

— По милион за всекиго — казал Мордекай.

Думите отекнали като гръмотевица над махагоновата маса. Ония отсреща ги чули съвсем ясно, но им трябвали няколко секунди, за да проумеят.

— Пет милиона? — запитал Рафтър едва чуто.

— Пет милиона — изтегнал гласът на Мордекай. — По един за всяка от жертвите.

Изведнъж всички страшно се заинтересували от бележниците и започнали настървено да пишат.

След малко Артър подновил схватката с обяснението, че нашите доказателства не са абсолютни. Смъртта на жертвите донякъде се дължала и на независещи от фирмата обстоятелства — снежна виелица. Последвал дълъг спор за времето. Мордекай сложил край на цялата препирня с думите:

— Съдебните заседатели сигурно ще са чували, че през февруари вали сняг, че е студено и има виелици.

През цялата среща след всяко негово споменаване за съдебните заседатели отсреща наставало кратко мълчание.

— Процесът ги плаши до смърт — каза ми Мордекай.

Обяснил им, че нашите доказателства за носената от тях отговорност ще устоят на всички опровержения. Нямало значение дали изхвърлянето се дължи на зла воля или на груба небрежност. Така или иначе, то било извършено. Лесно можело да се предвиди, че след като нямат къде да живеят, нашите клиенти ще останат на улицата през февруари. Този удивително прост факт нямало да учуди и най-глупавия съдебен заседател, но пък особено щял да се хареса на столичната общественост.

Уморен от споровете, Артър извадил най-силния си коз — мен. И по-точно факта, че съм взел папката от кабинета на Чанс след изричната забрана да се докосвам до нея. В това отношение позицията им била категорична. Съгласявали се да оттеглят обвинението, ако бъде постигнато споразумение по гражданския иск, но трябвало да понеса дисциплинарно наказание за нарушението на адвокатската етика.

— Какво искат? — запитах аз.

— Две години лишаване от права — мрачно отвърна Мордекай.

Онемях. Две години — или споразумението пропада.

— Рекох им, че са се побъркали — каза той, но не толкова твърдо, колкото ми се искаше. — В никакъв случай.

Нямах сили да проговоря. В ума ми се въртеше едно и също. Две години. Две години.

Поспорили още малко за парите, но не постигнали напредък. Всъщност така и не се разбрали за нищо, освен да се видят пак час по-скоро.

Накрая Мордекай им раздал копия от иска на Маркис Дийс, който тепърва щеше да бъде подаден. В него бяхме посочили същите трима ответници и настоявахме да заплатят петдесет хиляди долара обезщетение за незаконното изхвърляне. Ще има и още, обещал Мордекай. Смятахме да подаваме по два иска седмично, докато приключим с всички потърпевши.

— Възнамерявате ли да предадете на пресата копие от този документ? — запитал Рафтър.

— Защо не? — рекъл Мордекай. — Щом влезе в съда, става публично достояние.

— Ами просто… вестниците се престараха напоследък.

— Вие първи започнахте с ударите под пояса.

— Какво?

— Кой разказа на вестниците за ареста на Майкъл?

— Не сме ние.

— Тогава откъде изскочи снимката в „Поуст“?

Артър казал на Рафтър да си затваря устата.

Сам зад затворената врата в кабинета си, гледах цял час към стените, докато най-сетне проумях нещата. Фирмата бе готова да плати големи пари, за да избегне две неща: нови унижения и перспективата за процес, който можеше да й нанесе тежък финансов удар. Ако им върнех папката, те щяха да оттеглят обвинението. И всичко си идваше на място, само че фирмата искаше да получи морално удовлетворение.

Според тях аз бях не само дезертьор, но и виновник за цялата каша. Аз бях връзката между мръсните им тайни, укрити високо в непристъпната им кула, и обществения позор, към който ги тласна процесът. Публичното падение им стигаше, за да ме намразят; възможността да ги лиша от любимите им парички разпалваше жажда за мъст.

А аз бях сторил всичко това с помощта на служебна информация — или поне така смятаха. Очевидно не знаеха за участието на Хектор. Аз бях откраднал папката, бях намерил каквото ми трябва и накрая бях скърпил процеса.

Аз бях Юда.

И най-тъжното бе, че ги разбирах.