Джон Гришам
Адвокат на улицата (36)

36

След като София и Ейбръхам си тръгнаха, дълго седях в полумрачния кабинет. По някое време Мордекай влезе и седна на един от яките сгъваеми столове, които наскоро купих от разпродажба за шест долара. Бяха еднакви. Предишният собственик ги бе боядисал в кафяво. Изглеждаха ужасно грозни, но поне вече не се тревожех, че насред разговора някой клиент или посетител ще се изтърси на пода.

Знаех, че цял ден е разговарял по телефона, но гледах да стоя настрана от кабинета му.

— Днес имах доста разговори — каза Мордекай. — Нещата вървят далеч по-бързо, отколкото предполагахме.

Нямах какво да кажа.

— Редуваха се да ме търсят. Ту Артър, ту съдията Де Орио. Познаваш ли Де Орио?

— Не.

— Строг е, но си го бива. Почтен, умерено либерален, преди доста години започна в голяма фирма, кой знае защо обаче, му скимна да стане съдия. Заряза големите пари.

Придвижва повече дела от всеки друг столичен съдия, защото не дава на адвокатите и да гъкнат. Тежка ръка има, ще знаеш. Иска всичко да се урежда с извънсъдебно споразумение, а ако не стане, гледа процесът да е час по-скоро. Маниак е на тема приключени досиета.

— Май съм го чувал.

— Предполагам. Вече седем години се занимаваш с право.

— Антитръстово законодателство. В голяма фирма. Горе, из висините.

— Както и да е, слушай какво стана. Уговорихме среща за утре в един при Де Орио. Всички ще бъдат там — тримата ответници с адвокатите си, аз, ти, нашата попечителка, изобщо всички, свързани с делото. — Аз ли?

— Аха. Съдията иска да бъдеш там. Можело да седиш нейде из залата и да зяпаш, но държи да те види. И иска да носиш изчезналото досие.

— На драго сърце.

— Боя се, че в някои кръгове е известен с омразата си към пресата. Има навика да изхвърля журналистите от съда; камерите не могат и да припарят до него. Още отсега го дразни шумотевицата около делото. Решил е да сложи край на всякакво разгласяване.

— Документите по иска са обществено достояние.

— Да, но ако пожелае, може да ги засекрети. Не ми се вярва да го стори, но е опак човек.

— Значи иска да се споразумеем?

— Много ясно, че иска. Всички съдии гледат делата изобщо да не стигат до съд. Тъй им остава повече време за голф.

— А какво мисли за делото?

— Крие си картите, но беше непреклонен: и тримата ответници да пратят когото трябва, а не разни пионки. Ще се видим с хората, които могат незабавно да вземат решение.

— Гантри?

— И той ще е там. Чухме се с адвоката му.

— Знае ли, че на входа има металдетектор?

— Сигурно. Не му е за пръв път да ходи на съд. Двамата с Артър казахме на съдията за тяхното предложение. Той си замълча, но не вярвам да го е впечатлило. Виждал е и по-големи присъди. Познава си заседателите.

— А какво мисли за мен?

Моят приятел дълго мълча. Мъчеше се да намери думи, които да бъдат едновременно успокояващи и откровени.

— Ще избере твърдата линия.

Не звучеше много успокоително.

— Кое е честното, Мордекай? Аз съм под ножа, тъй че не мога да преценя обективно.

— Не става въпрос за честност. Ти взе папката, за да по правиш една несправедливост. Не си искал да я откраднеш, само да я задържиш час-два. Било е доблестно дело, но все пак си остава кражба.

— Де Орио спомена ли за кражба?

— Спомена. Веднъж.

Значи съдията ме смяташе за крадец. Мнението май ставаше единодушно. Не ми стискаше да попитам Мордекай какво мисли. Като нищо можеше да ми каже истината, а не исках да я чувам.

Той размърда могъщата си снага. Столът изпука, но не поддаде. Гордеех се с избора си.

— Искам да знаеш нещо — рече уморено Мордекай. — Само кажи, и моментално зарязваме сделката. Не ни трябва споразумение; всъщност на никой не му трябва. Жертвите са мъртви. Роднините им са в неизвестност или лежат по затворите. Едно тлъсто споразумение няма да промени живота ми и на йота. Делото си е твое. Ти решавай.

— Не е толкова просто, Мордекай.

— Защо?

— Страх ме е от обвинението в кражба. Това си е престъпление.

— И с право. Но те ще забравят обвинението. Ще забравят и за оплакването пред адвокатския съюз. Още сега мога да врътна на Артър един телефон и да му кажа, че ако зарежат всичко, и ние ще сторим същото. Излизаме от съда и потулваме цялата работа. Той само това и чака. Ще се съгласи на секундата.

— Пресата ще ни изяде живи.

— И какво? Чудо голямо. Да не мислиш, че нашите клиенти ги интересува какво пише в „Поуст“?

Не го биваше за адвокат на дявола — спореше за неща, в които изобщо не вярваше. Мордекай искаше да ме защити, но още повече искаше да натрие носа на „Дрейк и Суини“.

Каквото си сториш сам, и Господ не може да ти направи.

— Добре, да речем, че сме зарязали всичко — казах аз. — И какво ще постигнем? Измъкват се безнаказано след убийство. Те изхвърлиха тия хора на улицата. Те носят цялата отговорност за незаконното изваждане и в крайна сметка за смъртта на клиентите ни, а ние ще ги оставим да се изплъзнат. За това ли говорим?

— Инак няма начин да защитим адвокатските ти права.

— Не ме притискай, Мордекай — казах аз малко по-грубо, отколкото трябваше.

Но Мордекай имаше право. Аз бях забъркал цялата каша и на мен се полагаше да взема съдбоносното решение. Аз бях взел папката — върховна глупост, нарушаваща както правните, така и моралните норми.

Мордекай Грийн би изпаднал в отчаяние, ако внезапно ме хванеше страх. Той бе отдал целия си живот в помощ на бедните. Негов народ бяха бездомните и безпомощните, онеправданите от съдбата, които искат само най-насъщното — къшей хляб, сухо легло, работа срещу достойно заплащане, малко жилище с поносим наем. Рядко се случваше каузата на неговите клиенти да влезе в толкова пряк сблъсък с големите частни компании.

Парите не значеха нищо за Мордекай и едно голямо обезщетение почти нямаше да промени живота му; клиентите, както сам казваше, бяха мъртви, в неизвестност или по затворите — и поради всичко това той за нищо на света не би приел да оттегли обвиненията, ако не бях засегнат и аз. Мордекай искаше съд — огромен, шумен процес с прожектори, камери и тлъсти заглавия, насочени не към него, а към окаяната съдба на уличния народ. Съдилищата невинаги са място за частни сблъсъци; понякога те се превръщат в трибуна.

Присъствието ми усложняваше всичко. Моето кротко бяло лице можеше да се окаже зад решетките. Рискувах да загубя адвокатските си права, а следователно и препитанието си.

— Няма да скоча от кораба, Мордекай — казах аз.

— Друго не съм и очаквал.

— Нека ти опиша един вариант. Да речем, че изкопчим от тях задоволителна сума; криминалното обвинение пада; остава само въпросът за моите адвокатски права. Ами ако се съглася на временно лишаване? Какво ще стане с мен?

— Първо, ще бъдеш опозорен с дисциплинарно наказание.

— Колкото и неприятно да звучи, това не е краят на света — казах аз.

Опитвах се да говоря уверено, но ме обземаше ужас при мисълта за унижението. Уорнър, родителите ми, познатите от колежа, Клер, всички ония изискани господа в „Дрейк и Суини“. Лицата им се въртяха пред мен и си представях как ще посрещнат новината.

— Второ, по време на лишаването просто не можеш да работиш като адвокат.

— Ще ме уволниш ли?

— Не, разбира се.

— А какво ще правя?

— Ами… ще си стоиш в кабинета. Можеш да се заемеш с консултациите в ОТН, Самарянския център, Мисията на спасението и всички ония места, където вече си ходил. Ще си останеш пълноправен съдружник в кантората. Само дето няма да те наричаме адвокат, а социален работник.

— Значи нищо не се променя?

— Почти. Я погледни София. Приема повече клиенти от всички нас, взети заедно, и половината град я смята за адвокат. Ако има работа в съда, аз ще я поема. Тъй че около теб всичко остава същото.

Очевидно уличните адвокати сами си създаваха правилата.

— Ами ако ме спипат?

— На кой му пука? Опитай се да разбереш къде точно свършва обществената дейност и започва правото.

— Две години са много време.

— И да, и не. Никой не е рекъл, че трябва да приемем точно две години.

— Мислех, че не подлежи на обсъждане.

— Утре всичко ще подлежи на обсъждане. Но трябва да проучиш нещата. Намери подобни случаи, ако ги има. Виж какво е решавал съдът при сходни обстоятелства.

— Мислиш ли, че е имало и други такива случаи?

— Може би. Вече сме цял милион. Кой друг ще сплеска нещата, ако не адвокатите?

Мордекай бързаше за среща. Благодарих му и заключихме кантората.

Подкарах към Джорджтаунския юридически колеж близо до Капитолийския хълм. Библиотеката работеше до полунощ. Изглеждаше идеално място, където да се укрия, потънал в размисли за живота на един съгрешил адвокат.