Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Street Lawyer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Адвокат на улицата

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

Обсидиан, София, 1998

ISBN 954–8240–54–8

История

  1. — Добавяне (сканиране: strahotna; разпознаване и редакция: ultimat)

19

В края на първия си работен ден не бързах да напусна кантората. Вместо дом ме чакаше празен таван, не по-голям от три килийки в Самарянския дом. Спалня без легло, хол без кабелна телевизия, кухня с паянтова маса и без хладилник. Около украсата и обзавеждането имах само някакви смътни планове.

Както винаги София побърза да си тръгне точно в пет. Живееше в опасен квартал и предпочиташе още по светло да се прибере у дома и да заключи вратата. Мордекай излезе около шест, след като половин час бяхме обсъждали отминалия ден. Не стойте до късно, предупреди ни той, и гледайте да вървите по двойки. Вече бе поговорил с Ейбръхам, който смяташе да работи до девет и предложи да си тръгнем заедно. Паркирайте близо един до друг. Движете се бързо. Отваряйте си очите на четири.

— Е, как ти се струва? — запита той от прага, преди да излезе.

— Мисля, че работата е великолепна. Човешката близост ме вдъхновява.

— Понякога може и да ти разбие сърцето.

— Усетих го вече.

— Добре. Стигнеш ли до момента, когато престава да те боли, значи е време да си вървиш.

— Чакай, току-що започнах.

— Знам и се радвам, че си при нас. Трябваше ни поне едно бяло момче.

— Щом е тъй, с удоволствие ще ви служа за символ.

Той си тръгна и аз отново затворих вратата. Бях усетил, че тук по неписан закон поддържат политика на отворените врати; София работеше в голямата зала и през целия ден едва се удържах от смях, като я чувах да ругае по телефона бюрократ след бюрократ на всеослушание пред цялата кантора. Вземеше ли слушалка в ръка, Мордекай ставаше същински звяр; тътнещият му бас огласяше всичко наоколо с всевъзможни изисквания и страховити заплахи. Ейбръхам говореше доста по-тихо, но пък вратата му винаги бе отворена.

Тъй като още не знаех какво точно върша, предпочитах да се затварям. Вярвах, че няма да ми се сърдят.

Позвъних на тримата души с името Хектор Палма. Първият не беше онзи, когото търсех. Вторият номер не отговаряше. Третият ме свърза с телефонния секретар на истинския Хектор Палма. Съобщението звучеше рязко: няма ни у дома, оставете съобщение, ще ви потърсим.

Беше неговият глас.

При своите огромни възможности фирмата разполагаше с много начини и места, за да скрие Хектор Палма. Осемстотин адвокати, сто и седемдесет съдружници, клонове във Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис, Портланд, Палм Бийч, Лондон и Хонконг. Не биха допуснали глупостта да го уволнят, защото знаеше твърде много. Значи щяха да го повишат с незабавно преместване в някой друг клон с удвоена заплата и по-голям апартамент.

Записах си адреса му от указателя. Щом телефонният секретар работеше, имаше надежда още да не се е преместил. Като новоизпечен уличен тарикат вярвах, че ще го открия с лекота.

Някой почука тихичко и в същия миг вратата се открехна. Резето и бравата бяха дотолкова вехти, че просто не вършеха работа. Ейбръхам влезе, настани се на един стол и запита:

— Имаш ли малко свободно време?

Правеше посещение на учтивост. Беше тих, затворен човек с толкова мощно интелигентно излъчване, че можеше и да ме смути, ако през последните седем години не бях работил в една сграда с четиристотин адвокати от най-различни породи. Познавах поне десетина като него — възвишени и сериозни, без капка уважение към разните светски условности.

— Исках да ти кажа добре дошъл — рече той и мигновено се впусна в страстна възхвала на безкористната правна помощ.

Оказа се от заможно бруклинско семейство. Завършил право в Колумбийския университет, после изкарал три ужасни години в една фирма на Уолстрийт, четири години в Атланта с група борци срещу смъртното наказание, две безплодни години на Капитолийския хълм и накрая случайно зърнал във вестника обява за адвокатско място в Правната консултация на Четиринайсета улица.

— Правото е висше призвание — каза той. — Не се изчерпва с трупането на пари.

После отново подхвана пламенна реч, този път срещу големите фирми и адвокатите, трупащи хонорари за милиони долари. Един негов приятел от Бруклин си докарвал по десет милиона, като съдел под път и над път компаниите за имплантиране на силиконови бюстове.

— Десет милиона долара! За тия пари можеш да подслониш и да нахраниш всички бездомници в столицата!

Във всеки случай, добави той, било му много приятно, че съм проумял истината, и съжалявал за случая с Мистър.

— Какво точно вършиш? — запитах аз. Разговорът ми допадаше. Той беше пламенен, умен и имаше главозамайващо богат речник.

— Две неща. Първо общата политика. Работя заедно с други адвокати за усъвършенстване на законодателството. Освен това координирам по-важните дела. Съдихме например Министерството на търговията, защото при потребителските проучвания почти не се съобразяват с бездомниците. Съдихме столичната училищна система за отказ да приема деца на бездомници. Съдихме общината, защото незаконно спря жилищните помощи на няколко хиляди души. Атакувахме много от правилниците и разпоредбите, създадени, за да поставят бездомните извън закона. Готови сме да съдим кого ли не, щом прецаква бедните хора.

— Доста сложни дела.

— Вярно, но за щастие тук, във Вашингтон, има много отлични юристи, готови доброволно да отделят от времето си. Аз съм нещо като треньор. Замислям бойния план, събирам отбора и давам старт на играта.

— Не се ли срещаш с клиенти?

— И това става. Но най-добре работя насаме в стаичката си. Затова се радвам, че дойде. Трябва ни помощ, за да се справим с наплива от клиенти.

Ейбръхам се надигна; разговорът бе свършил. Уговорихме се да тръгнем точно в девет и той изчезна. По време на една от дългите му тиради бях забелязал, че не носи венчална халка.

Правото бе целият му живот. Старата поговорка, че законът е ревнива любовница, придобиваше нов смисъл с хора като мен и Ейбръхам.

Ние нямахме нищо друго, освен закона.

* * *

Столичните полицаи изчакали до един след полунощ, после щурмували като командоси. Натиснали звънеца и незабавно заблъскали по вратата с юмруци. Докато Клер се опомни, стане от леглото и наметне нещо върху пижамата, те вече се готвели да изкъртят вратата с ритници. На изплашения й въпрос кой е, отвърнали: „Полиция!“ Тя бавно отворила и веднага отстъпила с ужас пред четирима мъже — двама униформени и двама цивилни, — които нахълтали вътре, сякаш трябвало да спасяват заложници.

— Назад! — заповядал единият.

Тя нямала сили да проговори.

— Назад! — изревал той.

Затръшнали вратата зад себе си. Водачът им лейтенант Гаскоу, облечен в евтин и възтесен костюм, пристъпил напред и размахал някакви сгънати документи.

— Вие ли сте Клер Брок? — запитал той с глас на ченге от калпав сериал.

Клер кимнала със зяпнала уста.

— Аз съм лейтенант Гаскоу. Къде е Майкъл Брок?

— Майкъл не живее вече тук — едва избъбрила тя. Останалите трима стърчали заплашително наоколо, сякаш само чакали да се нахвърлят върху някого.

Лейтенант Гаскоу изобщо не й повярвал. Но нямал заповед за арест, а само заповед за обиск.

— Имам заповед за обиск на този апартамент, издадена в пет часа днес следобед от съдия Киснър. — Той разгънал документите пред очите й, като че в такъв момент на човек му е до четене на ситен шрифт. — Моля, отдръпнете се.

Клер отстъпила още по-настрани.

— Какво търсите? — запитала тя.

— Тук пише — рекъл Гаскоу и хвърлил няколко вестника върху кухненската маса. Четиримата се разпръснали из апартамента.

* * *

Клетъчният телефон лежеше до главата ми, която пък се намираше върху възглавница на голия под до отвора на спалния чувал. Вече трета нощ спях на пода — част от усилията ми да вляза в кожата на новите си клиенти. Хранех се от дъжд на вятър, спях още по-малко и се опитвах да опозная прелестите на тротоарите и парковите скамейки. Отляво тялото ми беше синьо-мораво чак до коляното, затова спях на дясната страна.

Дребни грижи. Имах си покрив, отопление, заключена врата, работа, осигурен утрешен залък, с две думи — бъдеще.

Напипах телефона и промърморих:

— Ало.

— Майкъл — тихо изсъска гласът на Клер. — Ченгетата претърсват апартамента.

— Какво?

— В момента са тук. Четирима, със заповед за обиск.

— Какво искат?

— Търсят някаква папка.

— След десет минути пристигам.

— Побързай, моля те.

* * *

Нахълтах в апартамента като ранен звяр. Гаскоу имаше късмета да ми се изпречи пръв.

— Аз съм Майкъл Брок. А вие кой сте, по дяволите?

— Лейтенант Гаскоу — презрително се ухили той.

— Покажете ми документ за самоличност. — Обърнах се към Клер, която стоеше до хладилника с чаша кафе в ръката. — Намери нещо за писане.

Гаскоу измъкна значка от джоба на палтото си и я вдигна пред очите ми.

— Лари Гаскоу — заявих аз, — ти ще си първият човек, срещу когото завеждам дело утре в девет сутринта. Казвай сега кого още си довел.

— Има още трима — рече Клер и ми подаде лист хартия. — Мисля, че са в спалнята.

Тръгнах натам, следван от Гаскоу. Клер ни следваше отзад. Зърнах едно цивилно ченге да лази на четири крака под леглото в спалнята за гости.

— Покажи си документите! — креснах му аз.

Той скочи на крака, готов да се бие. Пристъпих напред, скръцнах със зъби и изръмжах:

— Документите, тъпако.

— Ти пък кой си? — запита той, като отстъпи крачка назад и се озърна към Гаскоу.

— Майкъл Брок. А ти кой си?

Той измъкна значката.

— Даръл Кларк — високо изрекох аз, докато записвах името. — Ответник номер две.

— Не можеш да ме съдиш — рече той.

— Ти само гледай, дебелако. След осем часа във Федералния съд ще ти поискам милион долара за незаконен обиск. Сто на сто ще спечеля, а като излезе присъдата, има да ти ръфам задника, додето не подадеш молба за фалит.

Другите двама излязоха от моята спалня и ме обкръжиха.

— Клер — казах аз, — донеси видеокамерата, ако обичаш.

Искам всичко да бъде документирано.

Тя изтича към хола.

— Имаме заповед от съдията — неуверено каза Гаскоу.

Другите трима стегнаха обръча около мен.

— Обискът е незаконен — строго отвърнах аз. — Хората, които са подписали заповедта, ще бъдат съдени. И вие също. Ще ви отпратят в отпуск, най-вероятно неплатен, а след това ви чака дело за граждански иск.

— Нас законът ни защитава — рече Гаскоу и се озърна към другите.

— Хич не разчитайте на това.

Клер се върна с камерата.

— Каза ли им, че вече не живея тук? — запитах я аз.

— Да — потвърди тя и вдигна камерата към окото си.

— И все пак вие сте продължили обиска. От този момент нататък действията ви са извън закона. Трябвало е да спрете, ама нямаше да е забавно, нали? Много е весело да бърникаш из хорските вещи. Имахте шанс да се отървете, момчета, но го профукахте. Сега ще си платите.

— Ти си побъркан — каза Гаскоу.

Опитваха да прикрият страха си… но нали си имаха работа с адвокат. Не ме бяха заварили в апартамента, тъй че навярно знаех какво говоря. Всъщност дрънках каквото ми хрумне. Но за момента звучеше добре.

От правна гледна точка стъпвах върху съвсем тънък лед.

Без да обръщам внимание на Гаскоу, аз се обърнах към двамата униформени.

— Имената ви, моля.

Те извадиха значки. Ралф Лили и Робърт Блоуър.

— Благодаря — изрекох аз със самодоволна любезност, — вие ще сте ответници три и четири. А сега най-добре си вървете.

— Къде е папката? — запита Гаскоу.

— Няма я, защото не живея тук. Точно затова ще те съдя, полицай Гаскоу.

— Чудо голямо. Не ми е за пръв път.

— Великолепно. Кой ти е адвокат?

В напрегнатата секунда, която последва, не му хрумна никакво име. Тръгнах към хола и те неохотно се повлякоха подир мен.

— Изчезвайте — казах аз. — Папката не е тук.

Клер ги държеше на фокус, затова предпочетоха да сведат коментарите до минимум. Докато безславно отстъпваха към вратата, Блоуър промърмори нещо по адрес на адвокатите.

След оттеглянето им прочетох внимателно заповедта за обиск. Клер пиеше кафе на кухненската маса, без да ме изпуска от поглед. Шокът от полицейското нахлуване почваше да отминава; сега отново бе сдържана, дори студена. Нямаше да признае, че се е изплашила, за нищо на света не би си позволила да прояви дори капчица слабост, нито пък да признае, че е имала нужда от мен за каквото и да било.

— Какво има в папката? — запита тя.

Всъщност не я интересуваше. Просто искаше уверение, че това няма да се повтори.

— Дълга история.

Казано с други думи — не питай. Тя разбра.

— Наистина ли ще ги съдиш?

— Не. Няма основания за иск. Просто исках да се отърва от тях.

— И успя. Ще се върнат ли?

— Не.

— Радвам се да го чуя.

Сгънах заповедта за обиск и я прибрах в джоба си. Беше упоменат само един предмет — досието „Ривър Оукс“-ТАГ, което в момента лежеше на сигурно място зад стените на новата ми квартира заедно с копия от всички документи.

— Каза ли им къде живея? — запитах аз.

— Не знам къде живееш — отвърна тя.

Последва кратък интервал, в който би било уместно да запита къде живея наистина. Не го стори.

— Много съжалявам за станалото, Клер.

— Няма нищо. Само дано да не се повтори.

— Няма, обещавам.

Тръгнах си без прегръдка или целувка, без какъвто и да било допир. Просто й пожелах „лека нощ“ и излязох навън. Точно това искаше тя.