Джон Гришам
Адвокат на улицата (28)

28

Събота вечер, първият ден на март. Млад, разведен, не чак толкова богат, колкото преди месец, но и не съвсем разорен засега. Цял гардероб с хубави, почти неизползвани дрехи. Милионен град с безброй симпатични млади жени, привлечени към центъра на политическата власт и според слуховете винаги готови за веселба.

Сам-самичък в квартирата, дъвчех пица, пиех бира, гледах баскетбол по телевизията и се чувствах напълно доволен. Тази вечер всяка поява на обществено място би завършила много скоро с жестоката реплика: „Хей, ти не беше ли онзи, дето го арестуваха? Видях те в днешния вестник.“

Проверих как е Руби. Сигналът прозвуча осем пъти и вече бях готов да изпадна в паника, когато тя най-сетне отговори. Била страшно доволна, изкъпала се, изяла половин кило шоколад и непрекъснато гледала телевизия. Не смятала да мърда от стаята.

* * *

Тя беше на трийсет километра от мен, в малко градче край магистралата насред полето на Вирджиния, където и двамата не познавахме жива душа. Нямаше начин да се докопа до наркотици. Мислено се потупах по рамото.

През полувремето клетъчният телефон изведнъж ме стресна с писукането си. Беше върху пластмасовия кашон До пицата. Много приятен женски глас изрече:

— Добре дошъл от панделата.

Беше Клер, съвсем дружелюбно настроена.

— Ало — казах аз и намалих звука на телевизора.

— Добре ли си?

— Чувствам се великолепно. А ти?

— Горе-долу. Тая сутрин зърнах във вестника ухилената ти физиономия и се разтревожих.

Клер четеше само неделните вестници. Значи някой я бе насочил към статията. Вероятно същото разгонено докторче, което ми отговори последния път. Дали сега и тя бе самотна в съботната вечер?

— Голямо преживяване беше — казах аз и разправих цялата история от пристигането на Гаскоу до освобождаването ми под гаранция. На Клер наистина й се говореше и в хода на повествованието реших, че е сама, отегчена, а може би дори и малко тъжна. Не изключвах възможността искрено да се тревожи за мен.

— Сериозни ли са обвиненията? — запита тя.

— За кражба с взлом дават до десет години — зловещо съобщих аз. Харесваше ми, че Клер се тревожи за мен. — Но няма страшно.

— Нали е само някаква папка?

— Да, при това не съм я откраднал.

Чиста кражба си беше, но все още нямах кураж да го призная.

— Може ли да си загубиш адвокатските права?

— Да, ако ме уличат в престъпление, автоматично ги губя.

— Това е ужасно, Майк. Какво ще правиш тогава?

— Откровено казано, не съм мислил по въпроса. Няма да се стигне дотам.

Говорех напълно искрено; не бях мислил сериозно какво ще стане, ако загубя адвокатските си права. Може би си струваше да обсъдя тази възможност, но досега все не намирах време.

Любезно се осведомихме за близките и роднините. Не пропуснах да попитам как е брат й Джеймс. Лечението вече било започнало; надявали се да е успешно.

Благодарих й за обаждането; обещахме си да поддържаме връзка. После оставих телефона до пицата, загледах се в телевизора и неохотно си признах, че Клер ми липсва.

* * *

Руби направо блестеше от чистота и носеше новите дрехи, които Меган й бе дала предния ден. Мотелската стая беше на партера, с врата към паркинга. Руби чакаше на прага. Излезе на слънце и ме прегърна с всичка сила.

— Чиста съм! — възкликна тя, ухилена до уши. — Издържах двайсет и четири часа!

Пак се прегърнахме. Двойка застаряващи съпрузи излязоха от съседната стая и се вторачиха в нас. Бог знае какво си помислиха.

Върнахме се в града и отидохме право при Наоми, където Меган и целият персонал напрегнато чакаха новините. Когато Руби обяви постижението си, настана малък празник. Меган ми бе казала, че най-големите поздравления винаги са за първите двайсет и четири часа.

Беше неделя и пристигна местният пастор да проведе сбирка на кръжока за изучаване на Библията. Жените се събраха в общата зала за молитви и химни. Ние с Меган отидохме в градината да обсъдим на чаша кафе следващите двайсет и четири часа. Руби издържа не само молитвите, но и две напрегнати сбирки на бившите алкохолици и наркомани. Но все още не смеехме да се надяваме. Меган живееше сред наркомани и смяташе, че щом излезе на улиците, Руби отново ще пропадне в ямата. Всеки ден се случваха подобни трагедии.

Можех да си позволя стратегията с мотела за още няколко дни и бях готов да плащам. Но в четири следобед отлитах за Чикаго да търся Хектор и не знаех колко ще отсъствам. От друга страна, Руби харесваше мотела. Нещо повече — направо бе влюбена в него.

Решихме да караме ден за ден. Меган обеща да отведе Руби в някой мотел на мои разноски и да я остави там до понеделник. Сутринта щеше да я прибере, а нататък — в зависимост от обстоятелствата.

Освен това Меган пое тежката задача да убеди Руби, че трябва да напусне улиците. Най-напред щеше да я изпрати в Център за лечение на наркомани, после шест месеца в женски приют, където да се научи на работа и нормален живот.

— Тия двайсет и четири часа са голяма крачка — каза тя. — Но тепърва й предстои да изкачи планината.

Тръгнах си при първия удобен случай. Меган отново ме покани на обяд. Можело да похапнем насаме в нейния кабинет и да обсъдим важни въпроси. Очите й палаво ме подканваха да се съглася. Така и сторих.

Адвокатите на „Дрейк и Суини“ винаги летяха в първа класа; смятаха, че това им се полага. Отсядаха в хотели с четири звезди, вечеряха в най-шикозните ресторанти, но не използваха лимузини с шофьор — беше твърде екстравагантно. Затова пък не пропускаха да си наемат линкълн. Всички пътни разноски минаваха за сметка на клиента, а би било неприлично клиентите да се пазарят на дребно, след като наемаха най-добрите правни таланти в света.

Моето място в самолета за Чикаго бе далеч по-скромно, при това ангажирано в последния момент, тъй че се намираше в най-неприятната зона — средата. Откъм прозореца седеше някакъв шишкав джентълмен с колене колкото баскетболни топки, а откъм пътеката ме подпираше смрадлив осемнайсетгодишен хлапак с черна коса, подстриган като ирокез и наконтен в изумителен костюм от черна кожа и хромиран метал. Сгуших се между тях, затворих очи за два часа и се постарах да не мисля за високомерните задници в първа класа, където някога пътувах и аз.

Командировката бе недвусмислено нарушение — бях на свобода под гаранцията и нямах право да напускам Вашингтон без разрешение от съдията. Но двамата с Мордекай, смятахме, че нарушението е дребно и няма да има последици, стига да се върна в столицата.

От летището хванах такси до един евтин хотел в центъра.

София не бе успяла да открие новия адрес на семейство Палма. Ако не намерех Хектор в кантората на „Дрейк и Суини“, значи просто нямахме късмет.

* * *

Чикагският клон на „Дрейк и Суини“ имаше сто и шест адвокати — трети по персонал след Вашингтон и Ню Йорк. Отделът за недвижими имоти беше прекомерно раздут, с осемнайсет адвокати повече от столичния. Вероятно именно затова бяха пратили Хектор в Чикаго — тук имаше място за него. Имаше и работа. Смътно си припомнях как в началото на моята кариера „Дрейк и Суини“ погълна една преуспяваща чикагска фирма за недвижими имоти.

Пристигнах в Асошиейтед Лайф Билдинг малко след седем в понеделник сутринта. Денят беше мрачен и сив, откъм езерото Мичиган пухаше пронизващо студен вятър. За трети път идвах в Чикаго и не помнех някога да съм заварил хубаво време. Купих си кафе за пиене и вестник за прикритие, после избрах стратегическо място край една маса в ъгъла на необятното фоайе. Ескалаторите се кръстосваха към втория и третия етаж, където чакаха десетки асансьори.

Към седем и половина партерът гъмжеше от забързани хора. В осем, след три чаши кафе, вече седях като на тръни и очаквах моят човек да изникне всеки момент. Асансьорите бяха претъпкани със стотици служители, адвокати и секретарки, всички поразително еднакви в дебелите си палта.

В осем и двайсет Хектор Палма влезе с бърза крачка през южния вход на фоайето сред тълпа от чиновници. Приглади с пръсти разрешената си коса и тръгна право към ескалаторите. Подчертано небрежно станах, отидох към друг ескалатор и избързах нагоре по стъпалата. Зърнах го как свърна зад ъгъла и спря да изчака асансьора.

Нямаше съмнение, че е Хектор, и реших да не насилвам късмета си. Предположенията ми се оказваха правилни; беше грабнат посред нощ от Вашингтон и преместен в Чикаго, където можеха да го наглеждат, подкупват, а ако се наложи — и да го заплашват.

Вече знаех къде е и че в близките осем-десет часа няма да мръдне оттук. Изкачих се на второто ниво на фоайето, откъдето имаше великолепен изглед към езерото, и телефонирах на Меган. Руби бе преживяла нощта; вече отминавахме четирийсет и осмия час. После се обадих на Мордекай да съобщя за откритието.

Според миналогодишния справочник на „Дрейк и Суини“ в отдел „Недвижими имоти“ на чикагския клон имаше трима съдружници. Според таблото във фоайето и тримата бяха на петдесет и първия етаж. Избрах наслуки един от тях — Дик Хейл.

Изкачих се до петдесет и първия етаж с новата чиновническа вълна в девет часа, излязох от асансьора и попаднах сред познати декори — мрамор, мед, полиран орех, приглушено осветление, разкошни килими.

Докато крачех небрежно към бюрото на секретарката, потърсих с поглед тоалетните. Не ги видях.

Секретарката беше със слушалки на главата и водеше разговор подир разговор. Навъсих се и направих крайно измъчена физиономия.

— Да, сър — каза ми тя с лъчезарна усмивка между два разговора.

Скръцнах със зъби, поех дълбоко въздух и изрекох:

— Да, имам среща точно в девет с Дик Хейл, но нещо ми прилоша. Сигурно е от закуската. Може ли да използвам тоалетната?

Хванах се за корема, подвих колене и сигурно я убедих, че всеки момент ще се издрайфам върху бюрото.

Усмивката изчезна. Секретарката скочи на крака и посочи с пръст.

— Ето там, зад ъгъла и надясно.

Аз вече бързах нататък, прегънат на две, като че едва се удържах да не повърна.

— Благодаря — изпъшках глухо през рамо.

— Да ви потърся ли някакво хапче? — запита тя.

Поклатих безсилно глава. Зад ъгъла бързо хлътнах в мъжката тоалетна, заключих се в една кабинка и изчаках.

С тоя наплив от телефонни обаждания секретарката едва ли щеше дълго да се тревожи за мен. Бях облечен като адвокат от голяма фирма, тъй че нямаше да събудя подозрения. След десет минути излязох от тоалетната, обърнах гръб на секретарката и тръгнах по коридора. От първото празно бюро грабнах наръч документи и взех да драскам по тях в движение, сякаш имах неотложна задача. Очите ми шареха във всички посоки — имена по вратите, табелки по бюрата, секретарки, които нямаха време да вдигнат глава, побелели адвокати със запретнати ръкави, млади адвокатчета с телефонни слушалки в ръцете зад открехнатите врати, машинописки, тракащи под диктовка.

Всичко бе толкова познато!

Хектор си имаше собствен кабинет — малка стаичка без табелка. Зърнах го през полуотворената врата, веднага нахълтах и я затръшнах зад себе си.

Той подскочи на стола с вдигнати ръце, като че бях извадил оръжие.

— Какво става, по дяволите?

— Здрасти, Хектор.

Нямаше нито пистолет, нито насилие. Просто лош спомен. Хектор отпусна ръце на бюрото и дори се усмихна.

— Какво става, по дяволите? — повтори той.

— Как ти се струва Чикаго? — запитах аз и наместих задник върху ръба на бюрото.

— Какво правиш тук? — слисано промърмори Хектор.

— И аз мога да ти задам същия въпрос.

— Работя — каза той и се почеса по тила.

Намираше се на сто и петдесет метра над улицата, забутан в невзрачна стаичка, скрит зад далеч по-важни хора. И ето че го откриваше тъкмо онзи, от когото бягаше.

— Как ме намери? — запита той.

— Лесна работа, Хектор. Вече съм уличен адвокат, отракан и хитър. И пак да избягаш, ще те намеря.

— Повече няма да бягам — каза той и извърна глава.

Убеждаваше не само мен, но и себе си.

— Утре завеждаме дело — казах аз. — Ответниците ще бъдат „Ривър Оукс“, ТАГ и „Дрейк и Суини“. Няма къде да се скриеш.

— Кой е ищецът?

— Лонта Бъртън и нейните близки. Щом открием останалите изхвърлени, ще добавим и тях.

Той затвори очи и пощипна носа си.

— Помниш Лонта, нали, Хектор? Младата майка, дето се сби с ченгетата, когато изхвърляхте всички наред. Видял си това и те е хванал срам, защото си знаел истината — че тя плаща наем на Гантри. Изложил си всичко в докладната от двайсет и седми януари. Погрижил си се да бъде заведена в досието. Направил си го, защото ти е било ясно, че рано или късно Брейдън Чанс ще я покрие. Така и стана. Затова съм тук, Хектор. Искам копие от докладната. Разполагам с останалата документация и ще я извадя на бял свят. Сега искам докладната.

— Какво те кара да мислиш, че имам копие?

— Прекалено си умен, за да нямаш. Знаел си, че Чанс ще премахне оригинала, за да си спаси задника. Но сега задникът му лъсва наяве. Недей да потъваш заедно с него.

— А къде да се дяна?

— Никъде — казах аз. — Нямаш къде да се денеш.

Излишно бе да му го казвам. След като знаеше истината за изхвърлянето, рано или късно щяха да му поискат показания под една или друга форма. Тези показания щяха да потопят „Дрейк и Суини“ и с Хектор бе свършено. Двамата с Мордекай бяхме обсъдили този вариант. Можехме да подхвърлим само дребни трохи.

— Ако ми дадеш докладната — казах аз, — никому няма да разкрия откъде съм я взел. И ще те призова за свидетел само в краен случай.

Той поклати глава.

— Нали знаеш, мога и да излъжа.

— Можеш, естествено. Но няма да го сториш, защото ще те засекат. Лесно може да се докаже, че докладната ти е влязла в папката, сетне е изчезнала оттам. Не можеш да отречеш, че си я писал. Ще разполагаме с показанията на хората, които прогонихте. Представи си ги само как говорят пред дванайсет чернокожи съдебни заседатели във Вашингтон. Освен това разговаряхме с телохранителя, който те е придружавал на двайсет и седми януари.

Всеки удар биеше право в целта и Хектор вече залиташе по ринга. Всъщност не бяхме успели да намерим телохранителя; в досието не се споменаваше името му.

— Не си и мисли да лъжеш — казах аз. — Само ще стане още по-зле.

Хектор бе прекалено честен, за да излъже. В края на краищата нали тъкмо той ми подхвърли списъка на изхвърлените и двата ключа, за да открадна папката. Имаше душа и съвест. Едва ли беше щастлив да се крие в Чикаго, да бяга от миналото.

— Чанс каза ли истината на шефовете? — запитах аз.

— Не знам — отвърна Хектор. — Съмнявам се. За това трябва кураж, а Чанс е страхливец… Знаеш ли, те ще ме уволнят.

— Може и да те уволнят, ще имаш обаче разкошна възможност да подадеш граждански иск. Пак ще ги съдим и няма да ти взема нито цент.

На вратата се почука. И двамата трепнахме; разговорът ни бе върнал назад във времето.

— Да — каза Хектор и в кабинета влезе някаква секретарка.

— Мистър Пек чака — съобщи тя и ме огледа изпитателно.

— Идвам веднага — отвърна Хектор.

Секретарката бавно се измъкна заднешком и остави вратата отворена.

— Трябва да вървя — каза той.

— Никъде не мърдам без копие от докладната.

— Чакай ме в дванайсет до фонтана пред сградата.

— Ще те чакам.

На излизане намигнах на секретарката в приемната.

— Благодаря. Вече съм по-добре.

— Моля — отвърна тя.

* * *

От фонтана тръгнахме на запад по Гранд Авеню и влязохме в оживен гастроном за еврейски деликатеси. Докато чакахме на опашка за сандвичи, Хектор ми подаде плик.

— Имам четири деца — каза той. — Пази ме, моля те.

Взех плика и понечих да кажа нещо, но Хектор отстъпи назад и изчезна в навалицата. Зърнах го как се провря през вратата и мина покрай витрината. Бързаше, почти бягаше от мен, а вятърът развяваше край ушите му реверите на палтото.

Не ми беше до ядене. Върнах се пеш до хотела, освободих стаята и метнах багажа си в първото такси. Никой на света не знаеше къде съм в момента. Отпуснат ниско на задната седалка, между две залостени врати, и прикрит зад сънения шофьор, аз отворих плика.

* * *

Докладната беше в типичния за „Дрейк и Суини“ формат, изготвена на компютъра на Хектор. Долу вляво бе отпечатан със ситен шрифт кодът на клиента, номерът на досието и датата. Двайсет и седми януари, докладна от Хектор Палма до Брейдън Чанс относно принудително изваждане на хора от склада на Флорида Авеню във връзка със сделката „Ривър Оукс“ — ТАГ. На този ден Хектор отишъл в склада с въоръжения телохранител Джеф Макъл от „Рок Крийк Секюрити“. Пристигнали в девет и петнайсет сутринта, тръгнали си в дванайсет и половина. Складът бил на три етажа и след като най-напред забелязал съмнителни личности на партера, Хектор посетил втория етаж, където нямало и следа от човешко присъствие. На третия етаж открил боклуци, вехти дрипи и следи от огън, пален преди няколко месеца.

На партера, откъм западната страна, Хектор открил единайсет примитивни жилища, сглобени набързо от шперплат и етернитови плоскости. Не били боядисани, но личало, че са строени от един и същ човек, приблизително по едно и също време. Гледани отвън, квартирите имали горе-долу еднакви размери; Хектор не успял да влезе в нито една от тях. Всички врати били еднакви — леки, кухи, от синтетичен материал, вероятно пластмаса, с брава и ключалка.

Тоалетната била стара и мръсна. Не личало наскоро да са правени подобрения.

Хектор срещнал човек, който се представил само с името Хърман и не пожелал да разговаря. Хектор попитал какъв наем плащат за квартирите. Хърман отвърнал, че са се самонастанили и нищо не плащат. Присъствието на униформен и въоръжен телохранител не предразполагало към разговор.

В източната част на сградата били открити още десет квартири с подобна конструкция. Детски плач привлякъл Хектор към една от вратите и той помолил човека от охраната да се укрие в сянката. След почукването му на вратата се появила млада майка; тя държала пеленаче, още три деца се въртели около краката й. Хектор осведомил жената, че идва от адвокатска фирма, че сградата е продадена и след няколко дни ще я помолят да напусне. Отначало тя също казала, че се е самонастанила, после изведнъж преминала в атака. Квартирата била нейна. Наемала я от някой си Джони, който идвал всяко петнайсето число да вземе по сто долара. Нямало нищо черно на бяло. Не знаела кой е собственик на сградата; поддържала връзка единствено с Джони. Тук била от три месеца и не можела да си тръгне, защото нямало къде да отиде. Работела по двайсет часа седмично в магазин за хранителни стоки.

Хектор й казал да си събере багажа и да се готви за изнасяне. Сградата щяла да бъде съборена след десет дни. Тя изпаднала в отчаяние. Хектор се опитал да изкопчи още нещо. Попитал я дали има някакво доказателство, че плаща наем. Тя измъкнала чантата си изпод леглото и му подала късче хартия — парче лента от касов апарат. На гърба било надраскано:

15 яну. пулуч. От Лонта Бъртън $ 100 наем.

Докладната заемаше две страници. Но към нея бе прикрепена и трета — копие от почти нечетливата разписка. Хектор взел листчето от жената, изкопирал го и приложил оригинала към докладната. Текстът беше размазан, надраскан набързо и с правописни грешки, но въпреки всичко представляваше потресаващо откритие. Сигурно съм издал възторжен възглас, защото шофьорът врътна глава и ми хвърли едно око в огледалото.

Докладната представляваше безпристрастно описание но всичко, което Хектор бе чул, видял и казал. Нямаше нито изводи, нито протести към висшестоящите. Сигурно си бе рекъл: дай им въже, самички ще се обесят. Той бе само един нищожен служител, без право да изказва съвети и мнения, камо ли да се изпречва пред важна сделка.

От летището пратих по факса до Мордекай копие на докладната. Ако самолетът катастрофираше, ако ме ограбеха и някой я задигнеше, исках копието да бъде на сигурно място сред купищата папки в Правната консултация на Четиринайсета улица.