Джон Гришам
Адвокат на улицата (25)

25

Почуках на вратата до бившия апартамент на Хектор Палма и някаква жена подвикна отвътре:

— Кой е?

Дори не си направи труда да дръпне резето и да отвори. Бях обмислял ролята си дълго и упорито. Дори я репетирах, докато карах колата към Бетесда. Но нямах представа дали ще я изиграя добре.

— Боб Стивънс — раболепно отвърнах аз. — Търся Хектор Палма.

— Кого? — запита жената.

— Хектор Палма. Той живееше в съседния апартамент.

— Какво искате?

— Дължа му пари. Мъча се да го намеря, това е.

Ако търсех пари или имах някаква друга неприятна задача, съседите, естествено, щяха да ме посрещнат враждебно. Мислех си, че съм скроил лукав и хитър план.

— Няма го — сухо отвърна гласът иззад вратата.

— Знам, че го няма. Не разбрахте ли къде е заминал?

— Не.

— Дали е напуснал града?

— Не знам.

— Видяхте ли кога се изнесоха?

Беше излишно да питам; нямаше начин да не ги е видяла. Но вместо да ми услужи, жената отстъпи към вътрешността на апартамента, навярно за да повика охраната. Повторих въпроса, после пак позвъних. Тишина.

Тогава се отправих към вратата от другата страна. След като позвъних два пъти, тя се открехна, доколкото позволяваше веригата, и един мъж на моя възраст с майонеза в ъгълчето на устните запита:

— Какво искате?

Повторих измислицата за Боб Стивънс. Той ме изслуша внимателно, макар че отзад хлапетата му вилнееха из хола, а телевизорът гърмеше ли, гърмеше. Вече минаваше осем, беше студено и мрачно. Май им бях прекъснал вечерята.

Но човекът прояви любезност.

— Не го познавах — каза той.

— А жена му?

— И нея. Аз често пътувам. Почти не се свъртам тук.

— Съпругата ви познаваше ли ги?

— Не — отговори той прекалено бързо.

— Видяхте ли ги как се изнесоха?

— Не бяхме тук през почивните дни.

— И нямате представа накъде са заминали?

— Никаква представа.

Благодарих му, после се завъртях и зърнах насреща си шишкав униформен пазач, който стискаше палка в дясната си ръка и потупваше с нея дланта на лявата като ченге от стар филм.

— Какво правиш тук? — озъби се той.

— Търся един човек — казах аз. — Приберете това чудо.

— В тоя квартал просията е забранена.

— Глух ли сте? Не прося, търся един човек.

Минах край него и се отправих към паркинга.

— Оплакаха ни се от вас — подвикна той зад гърба ми. — Трябва да си вървите.

— Отивам си.

* * *

Вечерях мексиканска пълнена питка и бира в шумен ресторант недалече от жилището на Хектор. В предградията се чувствах по-спокоен. Заведението беше част от нова верига за бързо хранене, която трупаше точки в лъскавите квартали. Сред навалицата преобладаваха млади държавни служители, спрели за малко, преди да се приберат у дома.

Всички разговаряха за работа и политика, пиеха наливна бира и разпалено коментираха мача по телевизията.

Самотата беше въпрос на навик. Вече нямах нито жена, нито приятели. Седемте години в месомелачката на „Дрейк и Суини“ не бяха особено подходящи за създаване на приятелства, както впрочем и на семейство. На трийсет и две години не бях подготвен за ергенския живот. Докато гледах ту мача, ту жените наоколо, се запитах дали пак ще тръгна да си търся приятелка по заведенията. Все трябваше да има други места и други начини.

Стана ми чоглаво и излязох.

Бавно подкарах към центъра, защото не бързах да се прибера в квартирата. Договорът с моето име бе вкаран нейде из компютрите и вероятно полицията можеше да ме открие без особени затруднения. Ако се канеха да ме арестуват, несъмнено можеха да го сторят още до сутринта. Би им доставило удоволствие да ме стреснат с чукане посред нощ, да нахълтат дивашки, да ми щракнат белезниците и да ме изблъскат през вратата към асансьора, стиснали лактите ми в желязна хватка. После — грубо наместване върху задната седалка на патрулна кола и бързо пътуване към градския затвор, където щях да съм единственият бял човек с добра професия сред арестуваните през тази нощ. За тях щеше да бъде истинска радост да ме хвърлят в килията при обичайния измет и да ме изоставят на произвола на съдбата.

Каквото и да вършех тия дни, задължително носех със себе си две неща. Едното бе клетъчен телефон, с който да позвъня на Мордекай веднага щом ме арестуват. Другото бе тънка пачка пари — двайсет банкноти по сто долара — с които да си платя гаранцията и при малко повече късмет да се измъкна, преди да ме хвърлят в килията.

Паркирах на две преки от блока и внимателно огледах дали в някоя спряла кола не се спотайват съмнителни типове. После се добрах до фоайето без произшествия. Холът ми вече бе обзаведен с два градински стола и голям пластмасов кашон, използван според обстоятелствата като масичка или табуретка. Върху друг подобен кашон стоеше телевизорът. Оскъдната мебелировка ме забавляваше и бях решил да запазя квартирата само за себе си. Никой нямаше да види как живея.

Беше се обаждала майка ми. Изслушах записа от телефонния секретар. Двамата с татко се тревожели за мен и искали да дойдат на гости. Обсъдили положението с брат ми Уорнър, той също се канел да пристигне. Представих си как са анализирали новия ми живот. Сега щяха да ме учат на ум и разум.

Демонстрацията заемаше централно място в късните телевизионни новини. Показаха в близък план петте черни ковчега върху стъпалата на общината и по-късно начело на шествието. За малко се мярна говорещият Мордекай. Тълпата изглеждаше по-голяма, отколкото си представях — според говорителя присъствали около пет хиляди души. Кметът отказа коментар.

Изключих телевизора и набрах номера на Клер. Не бяхме се чували от четири дни и смятах, че е време да разтопя леда с малко любезност. Формално все още бяхме женени. Не би било зле да вечеряме заедно след около седмица.

След третия сигнал непознат мъжки глас колебливо изрече:

— Ало.

За момент онемях от смайване. Беше четвъртък, единайсет и половина вечерта. При Клер вече имаше мъж. Не бе изтраяла и една седмица. Понечих да затворя, но се опомних и казах:

— Клер, ако обичате.

— Кой я търси? — безцеремонно запита онзи.

— Майкъл, съпругът й.

— В момента се къпе — отвърна той с нескрито задоволство.

— Предайте й, че съм се обаждал — казах аз и побързах да затворя.

Обикалях трите стаички до полунощ, после пак се облякох и излязох да се разходя на студа. Когато бракът ти се разпада, неволно обмисляш всички възможни причини. Дали просто пътищата ни се бяха разминали, или имаше нещо повече? Не бях ли пропуснал да забележа първите признаци? Случайно ли бе допуснала онзи мъж в леглото си, или се срещаха от години? Кой беше той — някой разгонен доктор с жена и куп дечурлига или млад як студент по медицина, способен да й даде онова, което не бе получила от мен?

Непрекъснато си повтарях, че няма значение. Не се развеждахме заради изневяра. Вече бе твърде късно да се тревожа с колко мъже е преспала.

Бракът ни чисто и просто бе приключил. Все едно по каква причина. Клер можеше да върви по дяволите. Тя вече бе свършен, отминал, забравен епизод. Щом имах пълното право да тичам по жени, същото се отнасяше и до нея.

Добре де.

В два часа през нощта се озовах на Дюпон Съркъл. Без да обръщам внимание на любовните подвиквания на травеститите, крачех покрай скамейките, по които спяха хора, омотани в няколко слоя дрипи и одеяла.

Беше опасно, но не ми пукаше.

* * *

Няколко часа по-късно пристигнах на работа, носейки две големи кафета, вестник и кутия с дванайсет понички от всички видове. Руби търпеливо чакаше край вратата и потръпваше от студа. Очите й бяха по-зачервени от друг път и не се усмихваше.

Вече си имахме обичайно място в приемната — край бюрото, върху което купищата забравени папки бяха малко по-ниски. Поразчистих плота и сервирах кафето и поничките. Тя не обичаше шоколадови, предпочиташе с плодов пълнеж.

— Четеш ли новините? — запитах аз, докато разгръщах вестника.

— Не.

— Четеш ли изобщо?

— Не много добре.

Реших да й почета. Започнахме от първата страница, най-вече защото там имаше голяма снимка на петте ковчега, сякаш плаващи над човешкото множество. Статията заемаше долната половина от страницата и аз я изчетох дума по дума на Руби, която слушаше напрегнато. Вече бе чувала слухове за смъртта на семейство Бъртън; подробностите приковаха вниманието й.

— Може ли и аз да умра така? — запита тя.

— Не. Освен ако колата ти има двигател и пуснеш отоплението.

— Де да имах отопление.

— Може да умреш от хипотермия.

— Какво е това?

— Да измръзнеш до смърт.

Тя избърса устата си със салфетка и отпи глътка кафе. През нощта, когато загина семейството на Онтарио, температурата бе паднала до минус дванайсет градуса. Как ли бе оцеляла Руби?

— Къде отиваш, когато стане много студено? — запитах аз.

— Никъде.

— В колата ли спиш?

— Да.

— Как не замръзваш?

— Имам си много одеяла. Просто се заравям в тях.

— Никога ли не ходиш в приют?

— Никога.

— А би ли отишла, ако това ще ти помогне да се срещаш с Терънс?

Тя извъртя глава на една страна и ме погледна замислено.

— Я повтори пак.

— Ти искаш да видиш Терънс, така ли е?

— Така е.

— Значи трябва да се отървеш от дрогата. Прав ли съм?

— Прав си.

— За да се отървеш, трябва да поживееш известно време в клиника. Готова ли си да го направиш?

— Може би — каза тя. — Не знам, но може и да го сторя.

Стъпката бе малка, но важна.

— Мога да ти помогна пак да се срещаш с Терънс, да станеш част от живота му. Но трябва да се откажеш от крека веднъж завинаги.

— Как да го направя? — запита тя, без да ме поглежда в очите. Пак бе прегърнала чашата и пред лицето й се издигаше облаче пара.

— Ще ходиш ли днес при Наоми?

— Да.

— Разговарях с ръководството. Днес там ще има две сбирки — на алкохолиците и на наркоманите. Искам да ги посетиш и двете. Ще проверя.

Руби кимна като виновно дете. Засега нямаше смисъл да я притискам повече. Тя дъвчеше понички, пиеше кафе и слушаше с жив интерес новините, които й четях. Не даваше пет пари за спорта и външната политика, но се прехласваше по столичните вести. Преди много години веднъж бе гласувала, а и действията на общината й се струваха по-разбираеми. Наясно беше и с криминалната хроника.

Дълга редакционна статия сипеше огън и жупел върху Конгреса и кметството, задето са оставили без средства службите за подпомагане на бездомните. Лонта няма да е последната, предупреждаваше авторът. И други деца ще измират по улиците в сянката на Капитолия. Преразказах статията на Руби и тя горещо се съгласи с всяка дума.

Навън бе почнал да ръми леден дъждец, затова откарах Руби с колата към следващото й убежище за този ден. Женският център на Наоми се намираше в една от многото стари четириетажни къщи на Десета улица. Отваряше в седем сутринта, затваряше в четири и всекидневно осигуряваше храна, душ, облекло, занимания и съвети на всяка бездомна жена, която успееше да се вреди. Руби беше редовна клиентка и когато влязохме, приятелките й я посрещнаха най-сърдечно.

Тихо поговорих с директорката, млада жена на име Меган. Двамата с нея започнахме да кроим планове да тласнем Руби към нормален живот. Половината жени в центъра бяха душевноболни, половината страдаха от един или друг вид наркомания, а една трета бяха серопозитивни. Доколкото знаеше Меган, Руби не страдаше от заразни болести.

Когато си тръгнах, жените се бяха събрали в централната зала и пееха.

Бях потънал в работа, когато София почука на вратата и влезе, без да изчаква отговор.

— Мордекай казва, че търсиш някого — рече тя. Носеше бележник, готова да записва.

За момент я погледнах учудено, после се сетих за Хектор.

— А, да. Наистина търся.

— Мога да ти помогна. Разкажи ми всичко, което знаеш за него.

Тя седна и започна да пише. Набързо изредих каквото можех да си припомня — име, адрес, последна месторабота, описание на външността и факта, че е женен с четири деца.

— Възраст?

— Около трийсет години.

— Приблизителна заплата?

— Трийсет и пет хиляди.

— Щом има четири деца, нормално е да предположим, че поне едно ходи на училище. С тая заплата и апартамент в Бетесда едва ли може да си позволи частно учебно заведение. Има испански корени, значи сигурно е католик. Нещо друго?

Не ми хрумваше нищо повече. София излезе, седна зад бюрото си и взе да прелиства дебел азбучник. Оставих вратата отворена, за да виждам и чувам. Първото обаждане бе До някого в пощите; Моментално преминаха на испански и престанах да разбирам каквото и да било. Сетне разговорите тръгнаха един подир друг. София поздравяваше на английски, питаше за агента си и веднага сменяше езика. По някое време се обади до Католическата епархия и онова, което чу, предизвика нова серия бързи разговори. Постепенно загубих интерес.

Един час по-късно тя пристъпи към вратата на кабинета ми и обяви:

— Преместили са се в Чикаго. Трябва ли ти адрес?

— Ама как…

Не довърших, просто седях и я зяпах смаяно.

— Не питай. Една моя приятелка има приятелка в тяхната църква. Изнесли са се набързо през почивните дни. Трябва ли ти новият им адрес?

— За колко време може да се открие?

— Няма да е лесно. Мога обаче да те насоча по следата.

В приемната край прозореца поне шестима клиенти я чакаха за съвет.

— Не сега — казах аз. — Може би по-късно. Благодаря ти.

— Няма защо.

Нямало защо! Бях се наканил тая вечер още няколко часа да обикалям в студа по хорските врати и да се крия от пазачите, за да не ме застрелят по грешка. А тя просто навъртя няколко телефона и откри безследно изчезналия.

В чикагския клон на „Дрейк и Суини“ работеха над сто адвокати. На два пъти бях ходил там като консултант по антитръстови дела. Кантората се намираше в един небостъргач близо до езерото. Фоайето на сградата заемаше няколко етажа, покрай стените имаше фонтани и магазинчета, асансьорите сновяха нагоре-надолу. Идеално място, където да укрият Хектор Палма и да го държат под око.