Джон Гришам
Адвокат на улицата (31)

31

Уорнър ми позвъни в пет часа сутринта.

— Буден ли си? — запита той.

Обаждаше се от хотелския апартамент, бодър и свеж като краставичка. Отрупа ме с хиляди въпроси и коментари относно процеса. Беше прочел вестника.

Сгушен на топло в спалния чувал, аз слушах подробните му указания как точно да процедирам по делото. Уорнър беше отличен специалист по гражданско право и просто нямаше сили да устои пред великолепния случай. Малко обезщетение сме поискали — десет милиона били дреболия. При свестни съдебни заседатели сумата можела да хвръкне до небето. Ех, как му се искало да докопа това дело. Ами Мордекай? Има ли съдебен опит? А хонорарът? Сигурно сме се разбрали за четирийсет процента. Е, май все още съм имал ум в главата.

— Десет процента — промърморих аз в тъмното.

— Какво? Десет процента! Да не си се побъркал?

— Ние сме дружество с идеална цел — опитах се да обясня, но той не слушаше. Ругаеше ме на поразия.

Обясни ми, че досието представлявало огромен проблем, като че сам не можех да се досетя.

— Можеш ли да докажеш вината им без досието?

— Да.

Уорнър изрева от смях — беше зърнал във вестника стария Джейкъбс между двама престъпници. После каза, че самолетът му за Атланта излитал след два часа. В девет щял Да си бъде в кантората. Изгарял от нетърпение да разпространи снимките. Незабавно щял да ги прати по факса до Западния бряг.

Затвори както приказваше.

Бях спал около три часа. Повъртях се насам-натам, но вече не ми се спеше. Твърде много неща се променяха, за да почивам спокойно.

Изкъпах се и излязох. До разсъмване пих кафе при пакистанците, после купих курабийки за Руби.

На ъгъла на Четиринайсета улица и Кю Стрийт, близо до нашата кантора, бяха спрели две непознати коли. В седем и половина бавно минах край тях и инстинктът ми подсказа да карам по-нататък. Не видях Руби на стъпалата пред входа.

Тилман Гантри не би се поколебал да използва насилие, ако сметнеше, че това ще му помогне в предстоящия съдебен процес. Мордекай ме бе предупредил, макар че нещата си бяха ясни. Позвъних му и разказах какво съм видял. Уговорихме си среща пред кантората в осем и половина. Той обеща да предупреди София. Ейбръхам беше извън града.

* * *

От две седмици насам главната ми цел беше процесът. Имаше и други важни неща — Клер, преместването, навлизането в новата професия, — но през цялото време делото срещу „Ривър Оукс“ и моята бивша фирма не ми излизаше от ума. Всеки голям процес започва с предстартова треска, сетне идва време за дълбока въздишка и приятно спокойствие, след като бомбата вече е гръмнала и прахът бавно уляга.

Гантри не ни уби в деня, когато бяхме подали иск срещу него и другите двама ответници. В кантората всичко си вървеше съвсем нормално. Телефоните не бяха по-натоварени от друг път. Идваха все същите посетители. Временното затишие около делото ми позволяваше да се съсредоточа върху останалите задачи.

Можех само да си представя каква паника е настанала в мраморните покои на „Дрейк и Суини“. Нямаше да има усмивки, клюки на чаша кафе, майтапи и спортни разговори из коридорите. Щеше да е по-тихо, отколкото в погребално бюро.

Онези колеги, които ме познаваха най-добре, щяха да са особено мрачни. Поли щеше да е тиха, смирена и по-усърдна отвсякога. Рудолф нямаше да напуска кабинета си, освен за да се свре на съвещание с голямото началство.

Когато прекараш под ножа четиристотин адвокати, тъжно е само едно — неоспоримият факт, че почти всички те са не само невинни, но и изобщо нямат представа за какво става дума. Никой не се интересуваше какво става в отдел „Недвижими имоти“. Малцина познаваха Брейдън Чанс. Аз бях работил там седем години, преди да се срещнем, а и това стана само защото го потърсих. Жал ми бе за невинните — за старите ветерани, които бяха изградили могъща фирма и ни даваха мъдри съвети; за момчетата от моята категория, които щяха да продължат стремежа към съвършенство; за зелените новобранци, осъзнали внезапно, че уважаваният им работодател е причинил по някакъв начин смъртта на пет човешки същества.

Но не изпитвах съчувствие към Брейдън Чанс, Артър Джейкъбс и Доналд Рафтър. Те бяха решили да ми изпият кръвчицата. Нека се потят сега.

Меган реши да избяга за малко от непосилния труд да поддържа ред и спокойствие сред осемдесет бездомни жени. Излязохме да се поразходим с колата из северозападните квартали. Тя нямаше представа къде живее Руби, тъй че не се надявахме да я открием. Но все пак имахме подходящ повод да бъдем заедно.

— Често стават такива неща — опита се да ме успокои тя. — По принцип бездомниците са непредсказуеми, особено ако са и наркомани.

— Имала ли си й други такива случаи?

— Какво ли не съм имала. Чувствата постепенно улягат.

Когато някоя от клиентките скъса с дрогата, намери си работа и квартира, тихичко благодаря на Бога. Но не изпадам във възторг, защото знам, че ще дойде друга несретница, още по-клета от Руби. Скръбта при нас се среща много по-често от радостите.

— Как не изпадаш в униние?

— Черпя сила от гостенките. Те са невероятни жени. Повечето от тях са родени без никакъв шанс и все пак оцеляват. Препъват се, падат, но пак стават и опитват отново.

На три пресечки от нашата консултация минахме край авторемонтна работилница с множество смачкани автомобили в задния двор. Отпред пазеше на верига грамадно озъбено куче. Не възнамерявах да се ровя из ръждивите таратайки, а присъствието на псето само затвърди решението ми да продължа. Предполагахме, че Руби живее някъде между Правната консултация на Четиринайсета улица и Наоми на Десета, близо до пресечката с Ел Стрийт — тоест приблизително от Лоуган Съркъл до Маунт Върнън Скуеър.

— Но човек никога не знае — каза Меган. — Непрестанно се изумявам от тяхната подвижност. Имат много свободно време и понякога вървят часове наред.

Наблюдавахме уличните несретници. Карахме бавно и оглеждахме всеки просяк. Слизахме да обиколим градинките, взирахме се в бездомниците, пускахме монети в паничките им и се надявахме да срещнем някой познат. Не ни провървя.

Откарах Меган обратно и обещах привечер пак да й позвъня. Руби бе станала чудесен повод за срещи.

Конгресменът от Индиана караше вече пети мандат. Беше републиканец, казваше се Бъркхолдър и имаше апартамент на Вирджиния Авеню, но обичаше преди смрачаване да тича около Капитолийския хълм. Секретарят му бе споделил с журналистите, че се къпе и преоблича в една от рядко използваните гимнастически зали под Камарата на представителите.

Като член на Камарата, Бъркхолдър беше просто един от общо 435-те законодатели; от десет години насам буквално никой не усещаше присъствието му във Вашингтон. Беше на четирийсет и една — умерено амбициозен, безупречно чист и побъркан на тема здравословен живот. Занимаваше се с проблемите на земеделието и председателстваше транспортната комисия.

Стреляли по него, както тичал сам в сряда привечер близо до Юниън Стейшън. Бил само по анцуг — без портфейл, без пари, без джобове, в които да носи нещо ценно. Нямало и мотив за убийството. Навярно бе срещнал някого, може да бе имало сблъсък, свада, остри думи, последвани от два изстрела. Единият куршум минал покрай конгресмена, другият се забил високо в ръката му, пронизал рамото и спрял съвсем близо до шията.

Изстрелите отекнали малко след смрачаване на тротоара близо до оживена улица. Присъствали четирима свидетели. Всички те описваха нападателя доста повърхностно — чернокож мъж с вид на бездомник. Мракът го погълнал и докато първият свидетел спре колата си, за да изтича към Бъркхолдър, от човека с пистолета вече нямало и следа.

Светкавично откарали конгресмена в университетската болница „Джордж Уошингтън“, където след двучасова операция извадили куршума и обявили състоянието му за стабилно.

От години насам не бяха стреляли по конгресмен във Вашингтон. Имаше неколцина пребити и ограбени, но без сериозни телесни повреди. Обикновено печалните произшествия даваха на пострадалите отличен повод за речи срещу нарастващата престъпност, липсата на морални ценности и всеобщия упадък; естествено, всички камъни падаха в двора на другата партия.

Когато го зърнах по телевизията в единайсет вечерта, на Бъркхолдър не му беше до речи. Дремех в креслото пред телевизора с вестник в ръка. Столичният ден бе минал без особени произшествия — поне до стрелбата по Бъркхолдър. Водещият говорител задъхано съобщи новината и изложи основните факти с портрет на конгресмена зад себе си. После обяви, че предават на живо от болницата, където една репортерка трепереше на студа край входа на спешното отделение, през чиито врати бяха вкарали Бъркхолдър преди четири часа. Беше застанала пред линейка с мигащи лампи и тъй като нямаше как да покаже на зрителите кръв или труп, опита се да раздуха сензацията.

Операцията била успешна, съобщи репортерката. Състоянието на пациента се стабилизирало и в момента Бъркхолдър почивал. Лекарите бяха направили изявление, от което нищо не се разбираше. Неколцина колеги на Бъркхолдър бяха пристигнали в болницата и репортерката бе успяла да ги подмами пред камерата. Трима от тях стояха един до друг, опечалени и мрачни, макар че изобщо не бе имало опасност за живота на конгресмена. Мижаха срещу прожекторите и се преструваха, че произшествието е брутална намеса в личния им живот.

Никога не бях чувал имената им. Те изказаха тревога за своя колега и описаха състоянието му с далеч по-страшни думи от лекарите. После охотно споделиха своето мнение за упадъка на столицата.

Превключиха пак на живо от мястото на стрелбата. Нова префърцунена репортерка обяви, че стои точно на мястото, където е паднал, и този път имаше какво да се покаже. С драматичен жест посочи локвичка кръв пред краката си. Клекна и почти докосна с ръка тротоара. След това пред камерата застана полицай, който доста мъгляво обясни какво се е случило.

Репортажът беше на живо, но в далечината примигваха червени и сини полицейски лампи. Аз забелязах това; репортерката не обърна внимание.

Провеждаха хайка. Вашингтонската полиция бе излязла в пълен състав да прочисти улиците, да натъпче уличния народ в камионетки и да го изхвърли нейде по-надалеч. Цяла нощ ченгетата обикаляха Капитолийския хълм, арестувайки всеки, когото заварят да спи на пейка, да седи в парка, да проси по тротоарите, и изобщо всеки, който прилича на бездомник. Обвиняваха ги в скитничество, замърсяване на тротоарите, пиянство на обществено място, просия.

Не всички задържани попадаха в затвора. Две камионетки подкараха към Роуд Айланд Авеню и изхвърлиха товара си на паркинга близо до един общински център с денонощна благотворителна кухня. Друга кола с единайсет задържани спря до Калвинистката мисия на Ти Стрийт, само на пет пресечки от нашата кантора. Предложиха на хората избор: да се пръждосват или да отидат в затвора. Камионетката се изпразни.