Джон Гришам
Адвокат на улицата (23)

23

Пети номер от списъка на изхвърлените беше някой си Келвин Лам и Мордекай каза, че това име му е познато. По негова оценка в столицата имаше около десет хиляди бездомници. Горе-долу толкова бяха и папките, пръснати из Правната консултация на Четиринайсета улица. За Мордекай всяко име беше познато.

Той обикаляше навсякъде — из кухни, приюти и складове, работеше с доставчици, проповедници, ченгета и други улични адвокати. Вечерта отскочихме с неговата кола до една църква, сгушена в центъра на Вашингтон сред луксозни хотели и огромни административни сгради. В просторното й подземие действаше с пълен размах благотворителната програма „Петте хляба“. Залата бе препълнена със сгъваеми маси, край които разговаряха и се хранеха гладни бездомници. Не приличаше на другите благотворителни кухни; чиниите бяха препълнени с царевица, картофи, парче пиле или пуйка, плодова салата, хляб. Не бях вечерял и от приятния аромат мигом огладнях.

— От години не съм идвал тук — каза Мордекай, докато стояхме край входа и оглеждахме столовата. — Хранят по триста души на ден. Не е ли чудесно?

— Откъде идва храната?

— От Централната столична кухня, тя се намира в подземието на ОТН. Създали са изумителна система за събиране на излишна храна от ресторантите — не остатъци, а сурови продукти, които просто ще се развалят, ако веднага не влязат в употреба. Имат цял парк хладилни камиони, с които обикалят града. Събират продуктите, откарват ги в Централната кухня и приготвят замразени порции. Над две хиляди дневно.

— Изглежда вкусно.

— Така си е.

Към нас се приближи млада жена на име Лайза. Тя беше нова в „Петте хляба“. Мордекай познаваше нейната предшественичка и докато аз гледах хранещите се хора, двамата се впуснаха в оживен разговор за нея.

Забелязах нещо, което би трябвало да ми направи впечатление много по-рано. Имаше различни бездомници, ясно очертани нива в обществено-икономическата стълбица. На една маса шестима мъже весело разговаряха за баскетболния мач, който бяха гледали по телевизията. Сториха ми се съвсем прилично облечени. Единият се хранеше с ръкавици, но иначе и шестимата можеха преспокойно да седнат в който и да било бар из работническите квартали, без да проличи, че са бездомници. Зад тях някакъв едър прегърбен мъж с тъмни очила седеше самотен и ядеше пилето с пръсти. Носеше гумени ботуши, като онези, с които Мистър срещна смъртта си. Палтото му беше мръсно и дрипаво. Не обръщаше внимание на околните. Очевидно за него животът бе далеч по-тежък, отколкото за шестимата веселяци на съседната маса. Те имаха достъп до топла вода и сапун; той отдавна не се интересуваше от външността си. Те спяха в приюти; той нощуваше из градинки и паркове заедно с гълъбите. Но и седмината бяха без дом.

Лайза не познаваше Келвин Лам, но обеща да поразпита. Гледахме я как обикаля из тълпата, разговаря с хората, сочи кошчетата за смет в ъгъла, помага на някаква старица. Седна между двама мъже, които изобщо не прекъснаха разговора си. Мина на друга маса, после на трета.

За моя голяма изненада отнейде изникна адвокат — младо момче от голяма фирма, което помагаше доброволно във Вашингтонската правна консултация за бездомници. Двамата с Мордекай се бяха срещали миналата година. По-бъбрихме на юридически теми, сетне той се отправи към една стаичка в дъното, за да започне тричасовия си прием.

— Вашингтонската правна консултация разполага със сто и петдесет доброволци — каза Мордекай.

— Стигат ли им? — запитах аз.

— За нищо не стигат. Май ще трябва и ние да подновим програмата за набиране на доброволци. Ако искаш, можеш да се заемеш с това. Ейбръхам подкрепя идеята.

* * *

Много се зарадвах да узная, че Мордекай, Ейбръхам, а без съмнение и София са обмислили с какво още да ме натоварят.

— Така ще разширим дейността, ще станем популярни в адвокатските среди и по-лесно ще набираме средства.

— Сигурно — промърморих аз, макар че не ми се вярваше.

Лайза се върна и кимна към края на залата.

— Келвин Лам е в дъното. На предпоследната маса. Носи червено каскетче с емблемата на „Редскинс“.

— Поприказва ли с него? — запита Мордекай.

— Да. Човекът е трезвен, доста умен и казва, че бил настанен в ОТН. Работел към общинската служба за чистота.

— Има ли къде да поговорим насаме?

— Разбира се.

— Кажи на Лам, че един адвокат иска да го види.

Лам не ни поздрави, нито пък протегна ръка. Мордекай седеше зад масата. Аз стоях в ъгъла. Лам зае единствения свободен стол и хвърли към мен такъв поглед, че ме полазиха мравки.

— Няма нищо нередно — успокои го Мордекай. — Просто искаме да ти зададем няколко въпроса.

Лам не обели и дума. Беше облечен като типичен обитател на приют — джинси, пуловер, маратонки, вълнено яке — за разлика от смрадливите многослойни дрипи на онези, които спяха под мостовете.

— Познаваш ли жена на име Лонта Бъртън? — запита Мордекай. Очевидно щеше да говори от името на двама ни.

Лам само поклати глава.

— А Девън Харди?

Ново отрицание.

— Вярно ли е, че миналия месец си живял в един изоставен склад?

— Аха.

— На ъгъла на Ню Йорк и Флорида Авеню?

— Аха.

— Плащаше ли наем?

— Аха.

— Сто долара месечно ли?

— Аха.

— На Тилман Гантри?

Лам застина и затвори очи, за да обмисли въпроса. После запита:

— На кого?

— Кой беше собственик на склада?

— Наема го прибираше един тип на име Джони.

— За кого работеше Джони?

— Де да знам. Не ми пука. Не съм го питал.

— Колко време живя там?

— Към четири месеца.

— Защо напусна?

— Изхвърлиха ме.

— Кой те изхвърли?

— Не знам. Един ден дойдоха ченгета и някакви други гадове. Грабнаха ни — и право на тротоара. Два дни по-късно сринаха склада.

— Обясни ли на полицаите, че плащаш наем, за да живееш там?

— Много хора им го казаха. Една жена с малки деца се опита да се бие с полицията, ама нищо не стана. Аз с ченгета не се бия. Грозна работа беше, мой човек.

— Дадоха ли ти някакви документи преди изхвърлянето?

— Не.

— Предупреждение за напускане?

— Не. Нищо. Просто дойдоха и ни изхвърлиха.

— И нямаше нищо черно на бяло?

— Нищо. Ченгетата рекоха, че сме скитници и трябва да се омитаме незабавно.

— Значи си се заселил там миналата есен, сигурно през октомври.

— Нещо такова.

— Как откри мястото?

— Не знам. Някой разправяше, че в склада давали квартири. Евтино, нали разбираш. Наминах да проверя. Вътре тъкмо издигаха стени от дъски и шперплат. Имаше покрив, тоалетна, течаща вода. Сносна работа.

— И ти се нанесе?

— Точно така.

— Подписа ли договор за наем?

— Не. Онзи тип рече, че квартирите са нелегални и не бива да има нищо на хартия. Заръча, ако някой ме пита, да казвам, че съм се самонастанил.

— И искаше наема в брой?

— Само в брой.

— Всеки месец ли плащаше?

— Опитвах се. На петнайсето число онзи идваше да събира парите.

— Дължеше ли наем, когато те изхвърлиха?

— Малко.

— Колко?

— Май за един месец.

— Затова ли те изгониха?

— Не знам. Никой не ни обясни. Просто изхвърлиха всички накуп.

— Познаваше ли се с другите хора от склада?

— С един-двама. Но не общувахме много. Всички квартири имаха хубави врати, с ключалки.

— Ти спомена за една майка, която нападнала полицаите. Познаваше ли я?

— Не. Може и да съм я мярнал веднъж-дваж. Тя живееше в другия край.

— От твоя апартамент виждаше ли се нейният?

— Не. Складът беше голям.

— Какво представляваше квартирата ти?

— Две стаи, за размерите нямам представа.

— Електричество?

— Да, бяха прокарали жици. Можехме да си включим радио или някой друг уред. Имахме осветление. И течаща вода имаше, но тоалетната беше обща.

— А отопление?

— Слаба работа. Ставаше доста студено, ама не чак като да спиш на улицата.

— Значи мястото ти харесваше?

— Биваше го. Нали разбираш, кой дава повече за сто долара месечно.

— Каза, че си познавал двама души. Помниш ли имената им?

— Хърман Харис и Шайн, не му знам фамилията.

— Къде са сега?

— Не съм ги виждал.

— А ти къде живееш?

— В ОТН.

Мордекай извади от джоба си визитна картичка и я подаде на Лам.

— Колко време смяташ да останеш там?

— Не зная.

— Ще ми се обаждаш ли от време на време?

— Защо?

— Може да ти потрябва адвокат. Просто врътни един телефон, ако смениш приюта или си намериш квартира.

Лам безмълвно пое картичката. Благодарихме на Лайза и се върнахме в кантората.

Както при всеки съдебен процес, имаше няколко начина да атакуваме виновните страни. Те бяха три — „Ривър Оукс“, „Дрейк и Суини“ и ТАГ. Не вярвахме да се появят нови.

Първият метод бе да ги нападнем от засада. Вторият — да играем със сервиси и волета.

При засадата щяхме да подготвим иска в най-общи линии, после да изтичаме до съда, да заведем дело, да пуснем слух из вестниците и да се надяваме, че ще докажем твърденията си. Предимството бе в изненадата, стъписването на ответниците и евентуалната подкрепа на общественото мнение. Недостатъците се криеха във факта, че подобен процес е като да скочиш в пропаст със силното, но непотвърдено убеждение, че нейде долу има опъната мрежа.

Сервисите и волетата трябваше да започнат с писмо до ответниците, в което щяхме да изложим същите обвинения, но вместо да им пратим съдебна призовка, щяхме да ги поканим на разговор. Сетне писмата тръгваха напред-назад, при което всяка страна можеше сравнително точно да предвиди какво ще направи противникът. Ако се намереха доказателства за вината им, можехме тихомълком да уредим споразумение. До съд нямаше да се стигне.

И двамата с Мордекай предпочитахме засадата по две причини. Фирмата не проявяваше намерение да ме остави на мира; двата обиска доказваха категорично, че Артър от горните етажи и Рафтър заедно с неговите съдебни главорези са решили да ми видят сметката. Арестуването ми щеше да е чудесна сензация, а те несъмнено щяха да окажат пълно съдействие на пресата, за да ме унижат и притиснат още по-здраво. Трябваше да бъдем готови с планове за атака.

Втората причина опираше до самата сърцевина на случая. Хектор и другите свидетели можеха да бъдат извикани пред съда само ако започнехме процес и ги принудехме да се явят. През първоначалния период на разследване след завеждането на делото имахме право да задаваме на ответниците всевъзможни въпроси и от тях се изискваше да отговарят под клетва. Освен това можехме да привлечем за свидетел когото си пожелаем. Ако откриехме Хектор Палма, щяхме да уредим кръстосан разпит под клетва. Ако попаднехме по дирите на другите изхвърлени, можехме да изкопчим от тях подробности за случая.

Трябваше да разберем какво знаят всички, а това можеше да се постигне единствено с нареждане от съда.

На теория случаят изглеждаше сравнително прост. Заселниците от склада плащат в брой, без никакви документи, на Гантри или някой негов човек. После Гантри открива възможност да продаде терена на „Ривър Оукс“, но сделката трябва да се сключи спешно. Той излъгва адвокатите на „Ривър Оукс“, че хората в склада са скитници. С пълномощията си по сделката „Дрейк и Суини“ изпращат Хектор Палма да провери склада преди затварянето му. При първото посещение Хектор е нападнат, при второто води охрана и след проверка открива, че жителите на сградата не са никакви скитници, а наематели. Излага това в докладна до Брейдън Чанс, който взима злополучното решение да пренебрегне фактите и да продължи по предварителния план. Наемателите биват изхвърлени безцеремонно като самонастанили се скитници.

Едно официално изваждане би отнело поне още трийсет дни, а никой от участниците в сделката не желае да губи толкова време. След трийсет дни най-големите студове биха отминали; отпада заплахата от снежни бури и мразовити нощи, както и необходимостта да се спи в кола с включен двигател.

Какво пък — нали са си имали работа с обикновени улични клетници без документи, без разписки за платен наем. Няма нищо черно на бяло.

Да, на теория случаят изглеждаше прост. Но препятствията бяха огромни. Довеждането на бездомници пред съда винаги криеше риск, особено ако мистър Гантри решеше да се намеси. Той бе господар на улиците — арена, където нямах ни най-малко желание да се сражавам. Мордекай разполагаше с необятна мрежа от връзки, взаимни услуги и слухове, ала и той не можеше да се мери с тежката артилерия на Гантри. Цял час обсъждахме как да изключим корпорация ТАГ от списъка на ответниците. Очевидно процесът щеше да е далеч по-опасен и неприятен, ако в него участваше Гантри. Можехме да отправим обвинение и без него, а останалите ответници — „Ривър Оукс“ и „Дрейк и Суини“ — имаха пълното право да го привлекат като трета страна.

Но ни беше необходим в разработената от нас версия за носене на съдебна отговорност и ако го пренебрегнехме, сами щяхме да си докараме главоболия в хода на делото.

На всяка цена трябваше да издирим Хектор Палма. Откриехме ли следите му, все някак щяхме да го убедим да извади скритата докладна или поне да ни каже какво е имало в нея. Издирването едва ли щеше да е особено трудно; убеждаването обаче можеше да се окаже невъзможно. Вероятно нямаше да е приказлив, след като от мълчанието зависеше работата му. Сам ми бе казал, че има жена и четири деца.

Около процеса имаше и други проблеми, първият от които бе чисто процедурен. Като адвокати нямахме право да завеждаме иск от името на наследниците на Лонта Бъртън и четирите й деца. Трябваше да бъдем наети от нейните близки. Майката и двамата братя бяха в затвора, името на бащата тънеше в неизвестност. Мордекай смяташе, че трябва да подадем молба до съда да определи попечител над наследството на Лонта. Така можехме да заобиколим семейните затруднения, поне на първо време. В случай, че спечелехме обезщетение, подялбата щеше да е същински кошмар. Близко бе до ума, че четирите деца сигурно са поне от двама различни бащи, и трябваше да уведомим всички тия улични котараци за неочакваната печалба.

— По-късно ще му берем грижата — рече Мордекай. — Първо да победим.

Бяхме в приемната. На бюрото до София имаше стар компютър, работещ когато му скимне. Аз траках на клавиатурата, Мордекай се разхождаше напред-назад и диктуваше.

Заговорничихме до полунощ. Крояхме и прекроявахме жалбата, спорехме по теоретични въпроси, обсъждахме процедури, мечтаехме как ще замъкнем „Ривър Оукс“ и бившата ми фирма на шумен съдебен процес. За Мордекай това бе водораздел, ключов момент, който ще възроди западналия обществен интерес към участта на бездомниците. За мен бе просто опит да се поправи едно сторено зло.