Джон Гришам
Адвокат на улицата (16)

16

По причини, които скоро щях да разбера, Мордекай изпитваше дълбока неприязън към столичните полицаи, макар повечето от тях да бяха чернокожи. Според него те се държаха грубо с бездомниците, а именно тази мярка му служеше винаги, за да отделя доброто от злото.

Но все пак имаше познати и между полицаите. Един от тях бе сержант Пийлър, за когото Мордекай се отзова ласкаво: „Наш човек, от улиците.“ Пийлър работеше с непълнолетните в общинския център близо до Правната консултация и двамата с Мордекай посещаваха една и съща църква. Имаше много връзки и знаеше как да се добера до колата си.

В събота сутринта малко след девет той влезе в кантората. Двамата с Мордекай тъкмо се опитвахме да се стоплим с по чаша кафе. Пийлър не работеше в събота. Имах чувството, че би предпочел да си остане в леглото.

Потеглихме по хлъзгавите улици към североизточните квартали — аз бях на задната седалка, а Мордекай караше и говореше през цялото време. Предсказаният от метеоролозите сняг се оказа всъщност студен дъжд. Нямаше много движение. Още едно мразовито февруарско утро; само най-храбрите дръзваха да излязат навън.

Спряхме край тротоара близо до заключените порти на общинския паркинг, недалеч от Джорджия Авеню. Отново видях останките от колата си.

— Чакайте тук — каза Пийлър.

Той отиде до портата, натисна бутона на единия стълб и вратата на бараката се отвори. Отвътре излезе дребен и мършав униформен полицай с чадър в ръката. Двамата размениха няколко думи.

Пийлър се върна при нас, затръшна вратата и изтръска капките от раменете си.

— Върви, чакат те.

Излязох под дъжда, вдигнах чадъра и бързо тръгнах към портата, където полицай Уинкъл чакаше без следа от радушие или сърдечност. Той измъкна огромна връзка ключове, с доста усилия откри кои са за трите тежки катинара и докато отваряше портата, изръмжа:

— Насам.

Последвах го през покрития с чакъл паркинг, гледайки по възможност да не нагазвам в дупките, пълни с кал и мътна вода. Цялото тяло ме болеше при всяко движение, тъй че възможностите ми за лавиране и подскоци бяха доста ограничени. Полицаят пое право към колата ми.

Най-напред надзърнах на предната седалка. Досието го нямаше. За секунда изпаднах в паника, после го открих на пода отзад, цяло и невредимо. Грабнах папката и се наканих да тръгна обратно. Нямах желание да гледам от каква развалина съм се измъкнал. Нали бях отървал кожата, друго не ме интересуваше. Идната седмица щях да се пазаря със застрахователната компания.

— Това ли е? — запита Уинкъл.

— Да — казах аз, готов да хукна назад.

— Последвайте ме.

Влязохме в бараката, където откъм бучащата газова горелка в ъгъла лъхаше топъл въздух. По стената висяха десетина дъсчици с прикрепени за тях списъци. Полицаят избра една и се вторачи в ръцете ми.

— Кафява картонена папка — промърмори той, докато пишеше. Аз стисках папката, сякаш беше от злато. — Около пет сантиметра дебела. Има ли някакъв надпис?

Нямаше как да протестирам. При първия опит за хитруване изхвръквах от играта.

— Защо ви е всичко това? — запитах аз.

— Сложете я на масата — нареди полицаят.

Подчиних се безропотно.

— „Ривър Оукс“, чертичка, корпорация ТАГ — рече той, продължавайки да записва. — Досие номер ТБЧ–96–3381.

Следата ми ставаше все по-отчетлива.

— Ваше ли е това? — запита той, без да крие недоверието си.

— Да.

— Добре. Можете да си вървите.

Благодарих му. Той дори не ме погледна. Искаше ми се да хукна обратно, но едва се държах на крака. Полицаят заключи портата зад гърба ми.

Щом седнах вътре, Мордекай и Пийлър се завъртяха да видят папката. Нямаха представа какво толкова има в нея. Бях казал на Мордекай само, че е много важна и трябва да се добера до нея, преди да бъде унищожена.

Толкова шум заради някаква си обикновена папка?

Изкушавах се да я прелистя по обратния път към кантората. Но не го сторих.

Благодарих на Пийлър, сбогувах се с Мордекай и предпазливо подкарах към новата си квартира.

Парите идваха от правителството — нещо съвсем нормално за Вашингтон. Пощите възнамеряваха да вложат двайсет милиона долара в строежа на свой клон за извънгабаритни пратки и „Ривър Оукс“ бе сред десетината напористи компании за недвижими имоти, които се надяваха да получат разрешително за строеж и поддръжка на сградата. Властите още се колебаеха между няколко терена, разположени все в бедни и занемарени квартали. През миналия декември три от фирмите бяха получили предварително одобрение. „Ривър Оукс“ трескаво търсеше евтини имоти.

ТАГ се оказа законно регистрирана компания, чийто единствен акционер бе Тилман Гантри, описан в една докладна като бивш сводник и дребен мошеник с две присъди за джебчийство. Един от многото подобни типове в този град. След затвора Гантри се насочил към търговията със стари коли и недвижими имоти. Купувал порутени сгради, правел набързо ремонт и ги препродавал. Понякога пускал наематели. В приложения списък се изброяваха четиринайсет имота на ТАГ. Пътищата на Гантри и „Ривър Оукс“ се пресекли, когато от пощите взели да търсят удобен терен.

На шести януари администрацията уведомила с препоръчано писмо „Ривър Оукс“, че компанията е избрана за строител, собственик и наемодател на новия клон. Официалното споразумение предвиждало милион и половина долара годишен наем за гарантиран период от двайсет години. Писмото добавяло с удивителна за бюрократи прибързаност, че окончателният договор между „Ривър Оукс“ и пощите трябва да бъде сключен не по-късно от първи март, в противен случай предложението отпадало. След седем години планиране и протакане властите изведнъж искали всичко да стане за нула време.

* * *

„Ривър Оукс“ щурмувала задачата с цяла армия търговци и адвокати. През януари компанията закупила четири недвижими имота на Флорида Авеню близо до склада, от който бяха изгонили бездомниците. В досието имаше две скици на района и върху тях бяха отбелязани както закупените имоти, така и онези, за които все още се водеха преговори.

До първи март оставаха само седем дни. Нищо чудно, че Чанс бе открил липсата на досието толкова скоро. Навярно работеше по него ден и нощ.

Складът на Флорида Авеню бил закупен от ТАГ през юли миналата година. Не се споменаваше сума. „Ривър Оукс“ придобила имота срещу двеста хиляди долара на трийсет и първи януари, четири дни преди принудителното изваждане, което бе изхвърлило на улицата Девън Харди и семейство Бъртън.

Сложих папката върху голия дъсчен под на онова, което щеше да стане мой хол, предпазливо извадих съдържанието лист по лист и го описах подробно в бележника, за да върна всичко на място в същия ред. Имаше купища документи, каквито навярно се намираха във всяко досие за недвижими имоти: данъчни декларации от предишни години, нотариални актове, бивши собственици, договори за покупко-продажба, служебна кореспонденция, заключителни разпоредби. Сумата бе изплатена в брой, тъй че банки не се намесваха.

От вътрешната страна на корицата имаше дневник — официален формуляр с графи за датите и кратко описание на всеки прибавен документ. За организационните способности на една секретарка в „Дрейк и Суини“ можеше да се съди по това доколко грижливо води дневник на досиетата. Всяка хартийка, карта, снимка или скица — изобщо всичко, влизащо в папката, трябваше да се отрази в дневника. Втълпяваха ни този закон още от първите дни. Най-често го разбирахме на собствен гръб — няма нищо по-отчайващо от мъчението да ровиш из папките в търсене на документ, който не е отбелязан както трябва. Неписаният закон гласеше: не го ли намериш за трийсет секунди, работата е безнадеждна.

Досието на Чанс бе образцово; явно имаше съвестна секретарка. И все пак липсваха документи.

На двайсет и втори януари Хектор Палма бе посетил склада сам за обичайната проверка преди закупуване на имота. На влизане бил нападнат от двама скитници, които го ударили по главата с тояга, после извадили нож и прибрали парите и портфейла му. На двайсет и трети си бе взел болнични и бе написал докладна за нападението. В последното изречение обещаваше:

„На 27 януари, понеделник, ще посетя още веднъж склада с въоръжена охрана.“

Отчетът бе отбелязан грижливо в дневника.

Но нямаше и следа от докладна за второто му посещение. За двайсет и седми януари в дневника бе записано:

„Докладна от Х. П. — посещение на терена и проверка на сградата“.

На двайсет и седми Хектор бе посетил сградата с въоръжен придружител и в хода на проверката несъмнено бе установил, че е заселена. А след това трябва да бе написал Докладна — най-подробна, ако се съдеше по другите му документи.

Някой бе махнал отчета от папката. По принцип в това нямаше нищо престъпно, аз самият често вадех документи, без да го отбелязвам в дневника. Но на всяка цена ги връщах обратно. Щом веднъж нещо е влязло в дневника, непременно трябва да бъде върнато на мястото си.

Официално складът бе обявен за събаряне на трийсет и първи януари, петък. Четири дни по-късно, във вторник, Хектор отишъл да опразни сградата. Придружавали го: един охранител от частна фирма, един общински полицай и четирима биячи от специализирана компания за принудително изваждане. Според отчета от две странички цялата работа отнела около три часа. Хектор бе положил усилия да прикрие чувствата си, но личеше, че изхвърлянето го е потресло.

Сърцето ми спря, когато прочетох следното:

„Майката имаше четири деца, едното от тях пеленаче. Живееше в две стаи без водопровод. Спяха на пода върху два дюшека. Пред погледа на децата си тя се нахвърли върху полицая. В крайна сметка бе отстранена.“

Значи Онтарио бе видял майка си да се бие.

Имаше списък на изхвърлените, общо седемнайсет души без децата. Същият списък, който някой бе сложил върху бюрото ми в понеделник сутринта заедно с копие от репортажа на „Поуст“.

Към края на досието открих седемнайсет хвърчащи листчета, незаписани в дневника — предупреждения за напускане. Не бяха ги връчили. Незаконно настанилите се нямат никакви права, включително и правото на предупреждение. Призовките бяха оформени по-късно, най-обикновен опит да се прикрие истината. Вероятно самият Чанс ги бе натракал след нападението на Мистър за в случай, че му потрябват.

Опитът за подправяне беше глупав и очевиден. Но Чанс несъмнено разчиташе на положението си. Нямаше буквално нито един случай властите да са изискали досие от съдружник във фирмата.

И в крайна сметка досието не бе изискано, а откраднато.

Кражба с взлом, углавно престъпление, за което в момента събираха доказателства. Извършено от идиот.

Като част от формалностите при назначаването ми преди седем години бях дал отпечатъци от пръстите си в една детективска фирма. Не представляваше никаква трудност да ги сравнят с откритите по канцеларския шкаф на Чанс. Въпрос на минути. Не се съмнявах, че вече са го сторили. Дали щяха да издадат заповед за арест? Неминуемо.

Когато след три часа приключих, почти целият под бе осеян с документи. Грижливо ги върнах в папката, после отскочих до кантората и направих фотокопия на всичко.

* * *

Клер бе оставила бележка, че излиза да пазарува. Имахме няколко хубави куфара, но при подялбата не бяхме опрели до тях. В близко бъдеще тя щеше да пътува по-често, затова взех евтините неща — спортни чанти и сакове. Не исках да ме завари, тъй че нахвърлях всичко върху леглото — чорапи, бельо, тениски, ризи, тоалетни принадлежности, обувки, — но подбирах само каквото бях носил миналата година. Другото можеше да изхвърли сама. Набързо събрах вещите си от чекмеджетата и медицинското шкафче. Жестоко наранен както физически, така и душевно, понесох саковете към колата, после се върнах за костюмите. Открих стария спален чувал, който не бях използвал поне от пет години, и го свалих долу заедно с плетеното одеяло и една възглавница. По споразумение имах право на будилник, радио, портативен плейър с няколко компактдиска, малкия цветен телевизор от кухнята, една кафеварка, сешоар и синия комплект хавлиени кърпи.

Когато напълних колата, оставих бележка, че си отивам. Сложих я до нейната и веднага извърнах глава. В момента нямах сили да се преборя с накипелите смесени чувства. За пръв път напусках дома си и нямах представа как е най-правилно да постъпя.

Заключих вратата и слязох по стълбището. Знаех, че след ден-два ще намина да взема останалото, но имах чувството, че си тръгвам завинаги.

Тя щеше да прочете бележката, после да провери какво липсва от гардероба и чекмеджетата, а щом осъзнаеше, че наистина съм напуснал, щеше да седне в хола и да пророни една-две сълзи. Можеше и наистина да се разплаче. Но нямаше да тъгува дълго. Щеше да пристъпи без затруднения към следващия етап.

Докато се отдалечавах с колата, не изпитах чувството, че съм свободен. В повторното ми ергенство нямаше нищо вълнуващо. И двамата с Клер бяхме загубили.