Джон Гришам
Адвокат на улицата (3)

3

На първия етаж, колкото се може по-далече от Мистър, се тълпяха роднини и приятели. Десетки наши колеги се бяха натъпкали из кабинети и коридори да чакат кога ще ни освободят. Когато ни зърнаха, отекна възторжен рев.

Като видяха, че съм окървавен, ме отведоха в залата за спортни занимания в мазето. Тя беше собственост на фирмата, но адвокатите не й обръщаха и капка внимание. Нямахме време за спорт, а ако свареха някого вътре, без съмнение щяха да му трупнат още работа.

Моментално ме обкръжиха лекари, сред които не забелязах жена си. След като ги убедих, че кръвта не е моя, те си отдъхнаха и минаха към нормален преглед. Бях вдигнал кръвното и сърцето ми биеше като лудо. Дадоха ми хапче.

Всъщност най-много се нуждаех от душ. Накараха ме да полежа на една маса десетина минути, докато ми мерят кръвното.

— Да не съм в шок? — попитах аз.

— Едва ли.

Аз обаче не им повярвах. Къде се губеше Клер? Шест часа да стоя на прицел, животът ми да виси на косъм, а тя не си дава труд поне да изчака тук заедно с другите близки.

Дълго стоях под горещия душ. Три пъти си измих косата със силен шампоан, после цяла вечност се бърсах. Времето бе застинало. Нищо не ме интересуваше. Бях жив, дишах и над влажната ми кожа се вдигаше облак пара.

Навлякох нечий чист анцуг, който ми стоеше малко свободно, после се върнах на масата за нова проверка на кръвното. Секретарката Поли влезе и ме прегърна с все сила. Тъкмо това ми трябваше. Зърнах сълзи в очите й.

— Къде е Клер? — запитах аз.

— На повикване. Опитах да се свържа с болницата.

Поли знаеше, че бракът ни едва се крепи.

— Добре ли си? — запита тя.

— Така мисля.

Благодарих на лекарите и напуснах салона. Рудолф чакаше в коридора и ме прегърна неловко. Избъбри нещо от рода на „поздравявам те“, сякаш бях сторил кой знае какво.

— Утре няма да те търсим за нищо — каза той. Да не би да си мислеше, че един ден почивка ще ми реши проблемите?

— Още не мисля за утре — казах аз.

— Трябва ти почивка — добави той, сякаш не вярваше лекарите да са се сетили за това.

Исках да поговоря с Бари Нузо, но останалите заложници вече си бяха тръгнали. Нямаше ранени, само две-три протъркани китки.

След като кръвопролитието бе сведено до минимум и пълната победа на добрите момчета беше факт, вълнението в „Дрейк и Суини“ бързо заглъхна. Повечето адвокати и служители бяха изчакали нервно на първия етаж, далеч от Мистър и динамита. Поли ми носеше палтото и аз го наметнах върху широкия анцуг. С това облекло и луксозните мокасини изглеждах странно, но не давах пет пари за вида си.

— Навън са се струпали журналисти — каза Поли.

А, да, медиите. Каква история само! Не някаква си банална градинска престрелка, а куп адвокати, взети за заложници от обезумял скитник.

Но в крайна сметка не бяха получили нищо, нали така? Адвокатите отърваха кожата, лошият отнесе куршума, експлозивите дадоха засечка, когато собственикът им ритна камбаната. Е, можеше и да стане! Изстрел, след това бомба, ослепителен бял проблясък, избухващи прозорци, хвърчащи разкъсани крайници и всичко това надлежно документирано на живо като водеща новина за вечерта на Девети канал.

— Ще те откарам — рече Поли. — Ела.

Бях безкрайно благодарен, че някой ми казва какво да правя. Мислите ми се влачеха мудно и тромаво, кадър по кадър, без ясна представа за сюжет и развръзка.

Измъкнахме се от салона през служебния изход. Нощният въздух бе студен и пронизващ и аз го вдъхнах до болка в гърдите. Докато Поли изтича да докара колата си, огледах иззад ъгъла цирка пред главния вход. Имаше полицейски коли, линейки, телевизионни екипи и дори пожарна. Една от линейките бе спряла с отворена задна врата до стъпалата, сигурно чакаше да откара Мистър в моргата.

Жив съм! Жив съм! Повтарях си го и за пръв път намерих сили да се усмихна. Жив съм!

Здраво стиснах очи и отправих към небесата кратка, но искрена благодарствена молитва.

Звуците почваха да се завръщат. Седяхме в мълчание, Поли караше бавно и ме чакаше да заговоря. Внезапно отново чух оглушителния трясък на снайперисткия изстрел. После глухия звук, с който куршумът улучи целта, и трополенето на останалите заложници, бързащи да се смъкнат от масата и да изхвръкнат навън.

Какво бях видял? В онзи миг се бях обърнал към масата, където седмината втренчено зяпаха вратата, после към Мистър, който вдигна пистолета и се прицели в тила на Умстед. Когато го улучиха, стоях право зад него. Какво бе попречило на куршума да изскочи и да прониже мен? Куршумите спокойно минават през врати и стени, камо ли през човешка глава.

— Той нямаше да ни убие — изрекох аз едва чуто.

Поли явно бе облекчена, че проговорих.

— А за какво беше всичко тогава?

— Не знам.

— Какво искаше?

— Не каза. Просто учудващо колко малко си казахме. Часове наред само стояхме и се гледахме.

— Защо не пожела да говори с полицията?

— Кой знае? Там му беше най-голямата грешка. Ако не беше изключил телефона, можех да убедя полицаите, че няма да ни убие.

— Не ги осъждаш, нали?

— Не. Напомни ми да им благодаря писмено.

— Ще работиш ли утре?

— Какво друго да правя?

— Просто си мислех, че може да ти трябва един ден почивка.

— Не ден, година ми трябва. Един ден не върши работа.

Апартаментът ни беше на третия етаж в голям жилищен блок на Пи Стрийт в Джорджтаун. Поли спря пред входа. Благодарих й, слязох и по тъмните прозорци разбрах, че Клер още не се е прибрала.

Срещнах Клер една седмица след пристигането си в столицата. Току-що бях завършил Йейл, имах чудесна работа в богата фирма и блестящо бъдеще като петдесетината си съвипускници. Тя караше последен курс политология в Американския университет. Дядо й беше бивш губернатор на Роуд Айланд и цялото семейство трупаше от векове солидни политически връзки.

Както повечето големи фирми, „Дрейк и Суини“ смята първата година за бойно кръщение. Работех по петнайсет часа на ден, шест дни седмично и само в неделя ми оставаше време за срещи с Клер. Вечер след срещите пак отивах в кантората. Мислехме, че като се оженим, по-често ще бъдем заедно. Вярно, споделихме леглото, но наистина само за сън.

Сватбата бе грандиозна, меденият месец съвсем кратък и когато блясъкът се олющи, пак прекарвах в кантората по деветдесет часа седмично. Три месеца след брака вече бяхме успели да стигнем до осемнайсет дни без секс. Клер го пресметна.

През първите няколко месеца тя прояви търпение, но постепенно отсъствията ми започнаха да й дотягат. Не я осъждах, защото в свещените покои на „Дрейк и Суини“ младшите служители просто нямат право на глас. Едва десет процента успяват да станат съдружници, тъй че конкуренцията е безмилостна. Наградата е огромна — поне милион годишно. По-добре да трупаш работни часове и хонорари, отколкото да имаш щастлива жена. Разводът е обичайно явление. И през ум не ми минаваше да помоля Рудолф да ме товари по-малко.

Към края на първата ни съвместна година Клер бе дълбоко нещастна и започнаха караниците.

Тя реши да учи медицина. Уморена от безделие и телевизия, беше си въобразила, че може да потъне в работа като мен. Сметнах го за чудесна идея. Така отпадаше значителна част от вината ми.

След четири години работа отгоре взеха да пускат намеци за шансовете ни да се издигнем. Намеците се събираха и сравняваха между служителите. Според всеобщото мнение бързо се издигах към мечтаната цел. Само трябваше да работя още по-упорито.

Клер твърдо реши да прекарва извън апартамента повече време от мен и двамата затънахме в нелепото блато на крайния работохолизъм. Престанахме да се караме, просто всеки тръгна по своя път. Тя си имаше приятели и интереси, аз също. За щастие не допуснахме грешката да създадем поколение.

Сега съжалявам.

Някога се обичахме и оставихме всичко да ни изтече между пръстите.

Докато влизах в мрачния апартамент, за пръв път от години насам усетих, че Клер ми е необходима. Щом се сблъскаш със смъртта, трябва да разговаряш за нея. Трябва някой да те желае, да те погали, да ти каже, че не си му безразличен.

Налях си водка с лед и седнах на дивана в хола. Бях бесен, че съм сам. После се замислих за Мистър и шестте часа с него.

Към края на втората водка чух шум зад вратата. Клер отключи и подвикна:

— Майкъл?

Мълчах си, защото още кипях от възмущение. Клер влезе в хола, видя ме и спря на място.

— Добре ли си? — запита тя и личеше, че наистина е загрижена.

— Нищо ми няма — тихо отвърнах аз.

Тя захвърли палтото и чантата си, пристъпи към канапето и се приведе над мен.

— Къде беше? — запитах аз.

— В болницата.

— Естествено. — Помълчах и отпих голяма глътка. — Слушай, днес имах тежък ден.

— Знам всичко, Майкъл.

— Знаеш ли?

— Разбира се.

— Тогава къде беше, по дяволите?

— В болницата.

— Девет души бяхме заложници на някакъв смахнат. Цели шест часа. Осем семейства дойдоха, защото смятаха, че това ги засяга. Имах късмета да оцелея, а после трябваше секретарката да ме докара дотук.

— Не можех да дойда.

— Не си могла, естествено. Колко нетактично от моя страна!

Клер седна на креслото до дивана. Спогледахме се враждебно.

— Задържаха ни в болницата — заговори тя с леден тон. — Знаехме за заложниците и не беше изключено да има ранени — Такава е стандартната процедура при тия случаи — уведомяват болниците и целият персонал трябва да бъде в готовност.

Отпих още една глътка и се помъчих да измисля някаква хаплива забележка.

— В кантората не можех да ти помогна — продължи тя. — Затова чаках в болницата.

— Обади ли се по телефона?

— Опитах. Линиите даваха само заето. Накрая се свързах с някакъв полицай, но той ми затвори.

— Всичко свърши преди два часа. Къде беше досега?

— В спешното отделение. Едно момченце почина на операционната маса; беше блъснато от кола.

— Извинявай — казах аз.

Никога няма да разбера как лекарите издържат на толкова смърт и страдания. Мистър бе вторият труп, който виждах в живота си.

— И ти извинявай — рече тя, после мина в кухнята и се върна с чаша вино.

Поседяхме така в полумрака. Бяхме отвикнали да общуваме и разговорът не вървеше.

— Искаш ли да ми разкажеш? — запита тя.

— Не. Не сега.

Наистина не исках. Алкохолът се смесваше с хапчетата и вече почвах да дишам тежко. Мислех си колко спокоен и безметежен изглеждаше Мистър, макар че размахваше пистолет и носеше динамит около кръста си. Дългото мълчание изобщо не го смущаваше.

Сега ми трябваше тишина.

Утре щях да говоря.