Джон Гришам
Адвокат на улицата (10)

10

Неделята ми започна с утринно обаждане от Клер — цял куп превзети приказки само за да ми съобщи по кое време ще се прибере. Предложих да вечеряме в любимия си ресторант, но тя каза, че не е в настроение. Не попитах защо. Отдавна бяхме отминали този етап.

Тъй като апартаментът ни се намираше на третия етаж, не бях успял да уредя сигурен начин за получаване на неделния „Поуст“. Опитахме какво ли не, но половината вестници изчезваха.

Изкъпах се и облякох няколко слоя дрехи.

Метеоролозите предсказваха максимални температури около четири градуса под нулата и тъкмо докато се готвех да напусна апартамента, говорителят обяви главната новина за тази сутрин. Замръзнах на място; чувах думите, но не ги осъзнавах веднага. Пристъпих към телевизора върху кухненската маса с натежали крака и вледенено сърце, зяпнал от почуда и недоумение.

Снощи около единайсет часа столичната полиция открила малък автомобил недалеч от Форт Тотън Парк в североизточните бедняшки квартали. Бил паркиран до тротоара и изтърканите му гуми били потънали дълбоко в замръзналата киша. Вътре имало млада майка и четири деца — всички мъртви от задушаване. Според полицията семейството живеело в колата и опитвало да се стопли. Ауспухът на колата бил заровен в купчина сняг, изтласкана настрани от снегорините. Имаше още подробности, но не се споменаваха имена.

Хукнах навън, подхлъзнах се на тротоара, но запазих равновесие, изтичах по Пи Стрийт към Уисконсин Авеню и стигнах до вестникарската булка на Трийсет и четвърта улица. Ужасен и задъхан, грабнах най-горния вестник. Видях новината в долния ъгъл на първа страница, явно я бяха вмъкнали в последния момент. Имена не се споменаваха.

Издърпах местното приложение и захвърлих останалото на мокрия тротоар. Историята продължаваше на четиринайсета страница със стандартните полицейски коментари и също тъй стандартни предупреждения колко опасен може да бъде задръстеният ауспух. После идваше ред на сърцераздирателните подробности. Майката Лонта Бъртън била на двайсет и две години. Бебето се казвало Темеко. Двамата малчугани били близнаци на две години, Алонсо и Данте. И накрая идваше най-големият брат — Онтарио, четиригодишен.

Сигурно съм издал някакъв звук, защото един бягащ за здраве по анцуг ме изгледа странно, сякаш се питаше дали не съм опасен. С приложението в ръка тръгнах назад, стъпвайки по разсипаните страници.

— Извинете — долетя изотзад злобен глас. — Ще си платите ли вестника?

Продължих да вървя. Човекът ме догони и изкрещя:

— Хей, приятел!

Спрях само колкото да измъкна пет долара и да ги хвърля в краката му, без да го поглеждам.

На Пи Стрийт, малко преди нашия блок, се облегнах на тухлената стена около нечия великолепна къща. Тротоарът беше грижливо почистен. Отново изчетох репортажа с нелепата надежда, че краят може да се е променил. Мисли и въпроси връхлитаха като лавина и не успявах да ги догоня. Ала две неща се повтаряха: защо не са се завърнали в приюта? И дали бебето е умряло, завито с джинсово яке?

Мисленето бе същинско мъчение. Да вървя изглеждаше почти невъзможно. След първоначалния потрес върху мен се стовари вината. Защо не бях сторил нещо в петък вечер, когато ги видях за пръв път? Можех да им намеря топъл мотел и да ги нахраня.

Когато влязох в апартамента, телефонът звънеше. Беше Мордекай. Попита дали съм чул новината. Аз го попитах дали си спомня мократа пелена. Същите са, рекох. Той не бе чул имена. Разправих му още за срещата си с Онтарио.

— Искрено съжалявам, Майкъл — каза той, още по-опечален.

— Аз също.

В момента не бях за разговори, просто не намирах думи, тъй че набързо се уговорихме да се видим по-късно. Проснах се на дивана и цял час лежах неподвижно.

После слязох при колата и изнесох торбите с храна, играчки и дрехи, които бях купил за тях.

* * *

Около пладне Мордекай се появи в кабинета ми. Просто от любопитство. Беше посещавал множество големи фирми, но искаше да види лобното място на Мистър. Разведох го насам-натам и набързо му разправих историята.

Потеглихме с неговата кола. Радвах се, че в неделя уличното движение е по-спокойно, защото Мордекай изобщо не обръщаше внимание на останалите автомобили.

— Майката на Лонта Бъртън е на трийсет и осем години, излежава десетгодишна присъда за търговия с наркотици — осведоми ме той. — Двама братя, и двамата са в затвора.

Лонта се е занимавала с проституция и наркотици. Никой нищо не знае за бащата или бащите.

— Откъде научи всичко това?

— Намерих баба й в някакви общински жилища. Когато се видели за последен път, Лонта имала само три деца и продавала наркотици заедно с майка си. Бабата казва, че тъкмо заради това прекратила всякакви връзки с тях.

— Кой ще ги погребе?

— Същите, които погребаха и Девън Харди.

— Колко може да струва едно прилично погребение?

— Зависи. Интересува ли те?

— Бих искал някой да се погрижи за тях.

Движехме се по Пенсилвания Авеню покрай грамадните здания на Конгреса, зад тях се извисяваше Капитолият и аз неволно изпратих две-три безмълвни проклятия към глупците, които прахосваха милиарди всяка година, докато хиляди хора спяха под мостовете. Как бе възможно четири невинни деца да умрат на улицата, едва ли не в сянката на Капитолия, само защото нямат къде да живеят?

Да не са ги раждали, биха казали някои хора от моя квартал.

Телата бяха откарани в Главната санитарна инспекция, където се намираше и моргата. Службата се оказа кафява двуетажна пристройка към Централната столична болница. Щяха да останат там, докато някой ги потърси. Ако никой не се явеше, след четирийсет и осем часа щяха да бъдат положени в дъсчени ковчези и набързо погребани в гробището край стадион „Робърт Кенеди“.

Мордекай спря колата на място за инвалиди, помълча малко и запита:

— Сигурен ли си, че искаш да влезеш?

— Да, струва ми се.

Той не идваше за пръв път и бе уговорил всичко по телефона. Някакъв пазач с провиснала униформа дръзна да ни спре, но Мордекай го скастри тъй яростно, че ме стресна. Стомахът ми и бездруго се бе свил на топка.

Пазачът благоразумно предпочете да му се махнем от главата. Стигнахме до двойна врата от матово стъкло с черен надпис „МОРГА“. Мордекай влезе спокойно, като че мястото беше негово.

— Аз съм Мордекай Грийн, адвокат на семейство Бъртън — изръмжа той на младежа зад бюрото. Прозвуча като покана за дуел.

Младежът провери някакъв списък, после взе да рови из документите.

— Какво правиш, по дяволите? — кресна Мордекай.

Младежът високомерно вдигна глава и изведнъж осъзна размерите на противника.

— Един момент — каза той и посегна към компютъра.

Мордекай завъртя глава към мен и високо изрече:

— Още малко, и ще повярвам, че вътре има хиляди мъртъвци.

Осъзнах, че той просто не е в състояние да търпи бюрократи и държавни служители, после си спомних разказа за секретарката от Общественото осигуряване. За Мордекай половината правна наука беше в умението да хокаш и сплашваш противника.

Някакъв блед мъж със зле боядисана черна коса и лепкаво ръкостискане изникна пред нас и се представи с името Бил. Носеше синя престилка и обувки с дебели гумени подметки. Откъде ли намираха кандидати за работа в моргата?

Последвахме го през една врата в дъното към коридор, където постепенно ставаше все по-студено, и накрая достигнахме самата морга.

— Колко докараха днес? — запита Мордекай, сякаш всеки ден наминаваше да преброи труповете.

Бил завъртя дръжката на вратата и отвърна:

— Дванайсет.

— Добре ли си? — погледна ме Мордекай.

— Не знам.

Бил бутна металната врата и прекрачихме вътре. Из ледения въздух се носеше мирис на дезинфекция. Подът беше от бели плочки, отгоре грееха синкави луминесцентни лампи. Последвах Мордекай с приведена глава, като се мъчех да не поглеждам настрани, но това бе невъзможно. Телата бяха покрити с бели чаршафи от главата до глезените, точно както показват по телевизията. Отминахме редица бели нозе с етикетчета на големия пръст. После редица кафяви.

Завихме и спряхме на ъгъла между количка отляво и маса отдясно.

— Лонта Бъртън — обяви Бил и с театрален жест отметна чаршафа до кръста й.

Зърнах майката на Онтарио, облечена в бяла болнична нощница. Смъртта не бе оставила белези по лицето й. Сякаш просто спеше. Нямах сили да я гледам.

— Тя е — каза Мордекай, като че я познаваше от години.

Погледна ме за потвърждение и аз се насилих да кимна.

Бил заобиколи масата. Стиснах зъби. Децата бяха под един общ чаршаф.

Те лежаха в идеална редичка, плътно едно до друго, със скръстени ръце върху еднаквите бели престилки — спящи херувимчета, малки улични бойци, намерили най-сетне вечен покой.

Исках да докосна Онтарио, да го погаля по ръката и да му кажа, че съжалявам. Исках да го събудя, да го отведа у дома, да го нахраня и да му дам всичко, което пожелае.

Пристъпих напред да погледна децата отблизо.

— Не пипайте — обади се Бил.

Кимнах и Мордекай каза:

— Те са.

Докато Бил ги покриваше, аз затворих очи и изрекох наум кратка молитва за милост и опрощение. Не позволявай да се повтори, отвърна ми Господ.

В една стая надолу по коридора Бил измъкна две големи телени кошници с личните вещи на семейството. Тръсна ги върху масата и ни помогна да проверим съдържанието. Дрехите бяха мръсни и дрипави. Най-прилично изглеждаше моето джинсово яке. Имаше три одеяла, дамска чанта, евтини играчки, бебешки крем, кърпа, още мръсни дрехи, пакетче вафли с ванилия, кутия бира, цигари, два презерватива и около двайсет долара на дребно.

— Колата е на общинския паркинг — каза Бил. — Чух, че била пълна с боклуци.

— Ще се погрижим за нея — отвърна Мордекай.

Подписахме инвентарните списъци и си тръгнахме с личните вещи на семейство Бъртън.

— Какво ще правим с тия неща? — запитах аз.

— Ще ги отнесем на бабата. Искаш ли си якето?

— Не.

* * *

Мордекай познаваше един свещеник, който имал погребално бюро. Каза, че не го харесвал, защото църквата му не полагала достатъчно грижи за бедните, но все пак щял да се спазари с него.

Спряхме пред църквата на Джорджия Авеню, близо до университета Хауърд. Тук кварталът беше по-чист и почти не се виждаха заковани прозорци.

— По-добре остани тук — рече Мордекай. — Насаме с него ще разговаряме без заобикалки.

Не ми се оставаше сам в колата, но вече бях свикнал да му доверявам живота си.

— Дадено — рекох аз, като снижих глава и се озърнах.

Щом излезе, побързах да заключа вратите. След няколко минути се поотпуснах и почнах да размишлявам. Мордекай искаше да остане насаме със свещеника по делови съображения. Моето присъствие щеше да усложни нещата. Кой бях аз и защо се интересувах от семейството? Цената моментално щеше да хвръкне.

Движението по тротоара бе оживено. Гледах как хората притичват, гонени от пронизващия вятър. Мина майка, хванала за ръка две дечица с топли, дебели дрехи. Запитах се къде ли са били снощи, когато Онтарио и семейството му са се свивали в ледената кола, вдишвайки коварния въглероден окис, докато се унесат. Къде сме били всички ние?

Светът сякаш спускаше кепенците. Вече нищо нямаше смисъл. За по-малко от седмица бях видял шестима мъртви бездомници и нямах нито сили, нито опит, за да устоя на тоя шок. Бях образован бял адвокат, сит и заможен, устремен неудържимо към истинското, богатство и всички прекрасни неща, които то може да купи. Вярно, бракът ми вече издишаше здравата, но все някак щях да се оправя. Хубави жени колкото щеш. Нямаше за какво да се тревожа.

Проклинах Мистър, задето изкара живота ми от утъпкания коловоз. Проклинах Мордекай, че ме кара да се чувствам виновен. И Онтарио, че ми разби сърцето.

* * *

Тихо почукване по стъклото ме накара да подскоча. Нервите ми вече за нищо не ставаха. Мордекай стоеше в снега до бордюра. Открехнах прозореца.

— Казва, че ще ги погребе за две хиляди долара. И петимата.

— Колкото каже — промърморих аз и Мордекай изчезна.

След малко отново се озова зад волана и подкара с пълна скорост.

— Погребението ще е във вторник. Тук, в църквата. Дървени ковчези, но от свестните. Той ще намери цветя — нали разбираш, за красота. Искаше три хиляди, убедих го обаче, че ще има журналисти и може да го покажат по телевизията. Това му хареса. Две хиляди е прилична цена.

— Благодаря, Мордекай.

— Добре ли си?

— Не.

По обратния път към фирмата почти не разговаряхме.

* * *

Лекарите бяха открили, че Джеймс, по-малкият брат на Клер, страда от болестта на Хочкинс — именно това се оказа поводът за семейното съвещание в Провидънс. Срещата нямаше нищо общо с мен. Слушах я как разказва за двата почивни дни, за покрусата от страшната вест, за сълзите и молитвите, за всеобщата сплотеност и утешителните слова към Джеймс и жена му. В нейния род много си падаха по прегръдките и риданията; изтръпвах при мисълта, че можеха да поканят и мен. Лечението щяло да почне незабавно, прогнозите били добри.

Тя бе щастлива, че най-сетне е у дома и има с кого да сподели тревогите. Пийнахме по чаша вино край камината в хола с плетено одеяло върху коленете. Беше почти романтично, но не смеех дори да мисля за сантименталности. Полагах храбри усилия да слушам нейните думи, съвестно окайвах горкия Джеймс и вмъквах тук-там някое подходящо възклицание.

Не това бях очаквал и не знаех дали изобщо го искам. Мислех, че пак ще почнем словесни престрелки или дори скандал. Нещата бързо щяха да загрубеят, после може би да преминат в студена учтивост и накрая да уредим раздялата като възрастни хора. Но след Онтарио нямах сили да влагам чувства в каквото и да било. Бях изцеден. Тя непрекъснато ми повтаряше колко изморен изглеждам. Едва не й благодарих.

Усърдно изслушах историята докрай, после разговорът бавно се насочи към мен и тукашните почивни дни. Разказах й всичко — за новия си живот като доброволец в приютите, после за Онтарио и неговото семейство. Показах й репортажа във вестника.

Тя се трогна искрено, но бе и озадачена. Вече нямаше срещу себе си мъжа от миналата седмица и сама не знаеше дали новият вариант й допада повече. Аз също не знаех.