Сандра Браун
Предизвикателството (10)

Десета глава

Изглеждаше фантастично.

Роклята бе специално ушита за рекламата на един парфюм. Беше бяла и изключително провокираща. Когато прерови куфарите, изпратени от майка й, избра именно нея, защото бе една от любимите й и идеално подхождаше на стила на Рейна.

Заради наедрялата си фигура бе поотпуснала малко страничните шевове, но коприната все още очертаваше всяка извивка на тялото й така, сякаш я милваше. Деколтето, което изцяло откриваше едното й рамо, бе обсипано с мъниста. Не носеше други бижута освен покритите с камъчета обици, които блестяха на ушите й.

Сама бе подрязала връхчетата на косата си и й бе сложила балсам. След като престоя час и половина с ролки на главата, тя ги свали и енергично разреса косата си. Когато отметна глава назад, разкошни къдрици обрамчиха лицето й и се разпиляха по раменете й.

Ноктите й бяха все така къси, но си бе направила маникюр и бе сложила лак с коралов цвят, който подхождаше на червилото й.

Кожата на лицето й блестеше след маската, която си бе направила. Матовият й оттенък бе подсилен от слънчевия загар. Не бе забравила как се слага грим. Той бе ненатрапчив, но с поразителен ефект. Сресаната й назад коса откриваше изящните й скули.

Екзотичното й лице напомняше за езическа жрица. От него струеше неприкрит сексапил. Камерите го обожаваха.

Лимузината плавно спря пред имението Ривър Оукс, където се провеждаше тържеството. Шофьорът побърза да й отвори вратата. Рейна взе малката си бяла чантичка, покрита с изкуствени диаманти, и прие протегнатата й ръка.

— Благодаря — тихо каза тя.

— Удоволствието е изцяло мое, госпожице Рамзи. Приятна вечер.

Бе топла и уханна лятна привечер, изпълнена с аромата на гардении и магнолии. Но влажният въздух не бе единствената причина за потните й длани. Беше нервна.

Репортерите се тълпяха зад временно опънатото въже, за да снимат пристигащите членове на отбора и техните гости.

С изправени рамене и високо вдигната глава, Рейна мина покрай тях. Някой подсвирна:

— Господи, с кого ли е тя?

Мъжът бе спортен журналист и не я позна. Затова пък колежката му, която се занимаваше със светската хроника, веднага се досети коя е.

— Бързо! — възбудено извика тя на фотографа си. — Направи няколко снимки, преди да е влязла вътре.

— Но коя е тя? — полюбопитства спортният журналист.

— Рейна, глупак такъв. Не четеш ли нищо друго освен спортни списания? Всъщност сега се сещам, че преди няколко години тя рекламира цяла колекция бански костюми в „Спортс Илъстрейтид“.

— О, да, сега си спомням. Тя е известен модел, нали?

— От най-известните.

— Какво прави тук? — попита той.

— Не знам, но смятам да разбера. Не се е показвала на публични места от месеци. Носеха се слухове, че е надебеляла или нещо такова.

— Всяка жена би трябвало да е толкова дебела — многозначително се усмихна спортният журналист.

Рейна долови достатъчно от разговора им, за да разбере, че е разкрита. Нямаше връщане назад. Каквото бе писано, щеше да стане. Не я бе грижа какво щяха да кажат другите за нея. Как ли щеше да реагира Трент?

С леки стъпки се изкачи по стълбището пред входа на построената в колониален стил къща. До вратата стоеше изискана възрастна двойка. Рейна позна собствениците на хюстънския футболен отбор, които разговаряха с Том Танди.

Поколеба се за миг, но после смело продължи напред. Том я зърна и типично по мъжки я огледа от глава до пети.

— Здравей, Том! — промълви тя. Той едва я чу сред оживената глъчка и музиката в залата.

Изненадано се вгледа в очите й и измърмори едно „Здравей“. Направи й място да се приближи до собствениците на отбора, които любопитно я оглеждаха и очевидно очакваха да им я представи.

— Господин и госпожа Харисън, бих искал да ви запозная с госпожица… ъ-ъ…

Беше ясно, че Том не може да се сети коя е, така че тя реши да му спести притеснението и се представи сама, като протегна ръка:

— Аз съм Рейна.

Господин Харисън пое ръката й безмълвно. Беше поразен, както се случваше с повечето мъже, които я срещаха за пръв път. Затова пък съпругата му се усмихна приветливо и каза:

— За нас е чест да ни гостувате, Рейна. Роклята ви е ослепителна.

— Благодаря ви.

— Том, защо не предложиш на Рейна да пийне нещо?

— Да, да, разбира се. Искаш ли да… ъ-ъ… — Кимна към бара, канейки я да го придружи дотам. Не смееше да я докосне. Тя благодари на семейство Харисън за гостоприемството и ги остави да посрещат останалите гости, които се тълпяха на входа. Докато си проправяше път през тълпата, Том недоумяваше откъде познава това божествено създание. Защо не си спомняше да я е срещал? Никога не е бил чак толкова пиян!

— „Рейна“ ли каза?

— Да, но ти бях представена като Ейна. В Галвстоун. Преди няколко седмици. Виждал ли си Трент? Тук ли е вече?

Том се закова на място и зяпна от изненада. Хвана Рейна за раменете с големите си ръце и внимателно я изгледа.

— Дяволите да ме вземат! — повтори той няколко пъти, после отметна глава назад и избухна в гръмогласен смях. — Кучият му син… Чакай само да ми падне в ръчичките. И преди ми е погаждал номера, но този наистина си го бива. Боже, този път направо ме разби. Ама и теб си те бива! И ти участваше, нали? Милостиви боже, не бих те познал за нищо на света.

— Това не беше точно шега. Виж, аз…

Тогава забеляза Трент.

Стоеше на няколко метра встрани и разговаряше със съотборниците си — нападатели, ако можеше да се съди по ръста им. Доста го надвишаваха на височина, но за Рейна той бе най-внушителният мъж в залата.

Косата му бе небрежно пригладена и падаше над яката му. Загорялото лице рязко контрастираше на бялата му риза. Само Трент можеше да си позволи да носи толкова прилепнали бели панталони. Бяха безукорно ушити и точно по мярка. Идеално подхождаха на морскосиния му блейзър.

Той се смееше и белите му зъби блестяха на светлината. Непрекъснато поглеждаше към входната врата и очите му бяха изпълнени с вълнение и нетърпение.

Сърцето й преливаше от любов. Не й се искаше да откъсва очи от него. Ако можеше да отложи неизбежното… Но беше невъзможно. Само няколко секунди след като го бе видяла, той огледа присъстващите и спря вниманието си върху нея.

Също както и приятелят му преди това, Трент огледа преценяващо зашеметяващата дама в бяло. Тя имаше тъмна махагонова коса, кожата й бе блестяща като мрамор и апетитна като праскова, а фигурата й бе направо невероятна.

Сърцето му се разтуптя лудо и това го накара да се почувства виновен. Къде беше Ейна?

Нещо в очите на жената го накара да я погледне отново. Тя все още се взираше в него. В отговор той кимна. Устните й се разтвориха в колеблива усмивка. Тогава забеляза, че предните й зъби са малко криви, но това изобщо не накърняваше…

Рейна почувства мига, в който Трент я позна. Видя как прозрението се разля по лицето му като мастило върху лист хартия. Изумлението скоро бе заменено от удоволствие. Той дори се опита да си пробие път и пристъпи към нея. За миг я изпълни истинско блаженство, преди по лицето му да се изпише изражението, от което се бе страхувала.

Широката му усмивка изчезна за миг. Топлината в очите му бе заменена от студен блясък. Дори и стойката му се промени. Целият се скова, сякаш застана мирно.

Видя го как ядосано се завърта на пети и си запроправя път през тълпата. Другите гости на партито, в пълно неведение за драмата, която се разиграваше сред тях, продължаваха да пият, да похапват и да се забавляват.

— Хей, не разбирам — каза Том, когато Рейна последва Трент. — Какво му е? Какво става?

— По-късно ще ти обясним всичко, Том.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Благодаря ти все пак, но трябва да поговорим насаме — отвърна тя през рамо.

Този поглед назад бе достатъчен да изгуби Трент от очи. Винаги й се бе струвал много висок, но в сравнение с повечето от съотборниците си, бе направо дребен. Мъжете наоколо й заприличаха на огромни секвои, докато се опитваше да се промъкне между тях. Непрекъснато се озърташе в напразен опит да види Трент.

Забеляза го да излиза през остъклените врати в другия край на залата и понечи да се промуши през тълпата помежду им. Задачата й бе затруднена от факта, че точно тогава оркестърът реши да изпълни химна на отбора. Опиянени от шампанското и от очакванията за предстоящия сезон, гостите станаха доста шумни.

Най-накрая успя да се промъкне през танцуващите хора и излезе навън в задушната вечер. Слезе по стъпалата към покрития с тухли вътрешен двор, където имаше разкошен басейн. Без да се стеснява, влюбена двойка се прегръщаше на един шезлонг.

Трент крачеше гневно от другата страна на басейна, като яростно дърпаше възела на вратовръзката си.

— Трент, почакай!

Той или не я чу, или не обърна внимание на вика й. Боеше се, че бе второто и се затича след него. Движенията й бяха затруднени от високите токчета и тясната й пола. Тя захвърли обувките си и запретна роклята си над коленете.

Тухлите бяха топли, но докато следваше Трент през поляната към изкуственото езерце, усети колко мокра и хладна е тревата. На обраслия с папрат бряг се издигаше бяла беседка, украсена с дърворезба.

Именно там успя да настигне Трент. Той тъкмо бе свалил блейзъра си и се канеше да го захвърли върху един плетен стол. Вратовръзката му висеше разхлабена около врата, а ризата му бе разкопчана почти до кръста. Внушителният му гръден кош се повдигаше учестено от ярост.

В мига, в който тя пристъпи в беседката, той се нахвърли върху й:

— Дойде да видиш дали ми растат ушите?

Озадачена от въпроса му, тя поклати глава. Едва сега усети, че плаче. Сълзите се стичаха по бузите й.

— Какво? Какво имаш предвид?

— Изкара ме магаре. Предполагам, че си дошла да видиш дали мога да рева.

— Не е вярно, Трент.

Той войнствено подпря ръце на хълбоците си.

— Не е ли? А за какво тогава? Бъди така любезна поне да ми кажеш защо ме направи на глупак?

— Не съм искала да те правя на глупак. Ти ме преследваше, а не аз теб. Не си ли спомняш?

Той погледна към пръста, който тя размахваше под носа му. Не му приличаше на онзи, който толкова често бе виждал, изцапан с боя. Очите, които се взираха в неговите в мрака, бяха прекрасни. И също толкова непознати. В миг гневът му се превърна в недоумение.

— Коя, по дяволите, си ти?

— Казвам се Рейна.

— Знам това — раздразнено каза той. — Не съм някакъв задръстен глупак, макар че ти очевидно ме смяташ за такъв. Чета списания. Движа се по магистралата, за бога. — Махна ядосано с ръка. — Кой би могъл да не забележи полуголата ти фигура върху рекламните табла край пътя? Гледам телевизия и глупавите предавания, в които се обсъждат наистина важни неща, като дължината на подгъва например, докато половината свят гладува.

— О — засегна се тя, — предполагам, че футболът е от много по-голямо значение за световния ред.

За миг той покри лицето си с ръце, като се опитваше да удържи гнева си.

— Права си. И двамата не струваме кой знае колко, нали? Това, което ме дразни, е, че аз поне не се правя на велик. А ти, на свой ред… За какво бе целият маскарад? Онези проклети дрехи и всичко останало?

— Зарязах кариерата на модел преди повече от шест месеца. Омръзна ми.

— Да изглеждаш невероятно? Светът да лежи в краката ти и всяка жена да се опитва да изглежда като тебе? Хайде стига, Ейна — или Рейна, или както там е името ти, не съм вчерашен. Дай ми поне една правдоподобна причина.

— Не беше заради самата кариера. А заради всичко останало, което върви с нея.

— Да — саркастично каза той, — като славата и богатството например.

— Майка ми се опитваше да ме продаде на един богат старец — разгорещено заяви тя. — Това достатъчно правдоподобна причина ли е за теб? Реших да не търгувам с тялото си по този начин и напуснах Ню Йорк. Дойдох тук, заживях при Руби. Исках ново име. Незабележимо, обикновено лице. Анонимност. Спокойствие. Исках хората да ме приемат без външния блясък, да надникнат зад повърхността и да видят жената вътре в мен.

— Добре, засега ще приема това. — Погледът му се плъзна по прическата, роклята и бижутата й. — А тази вечер? Защо, след като си направила такава драстична промяна, реши да се появиш в този вид тук?

Тя пристъпи към него.

— Влюбих се, Трент. В теб.

Той й обърна гръб и пъхна ръце в джобовете си. Загледа се в неподвижното езеро. Не се долавяше никакъв полъх на вятъра. Беше много задушно и горещо. Щурчетата свиреха в дърветата около езерото. От хладните си кални скривалища се обаждаха и жабите. Музиката от партито им се струваше много далечна, сякаш не можеше да проникне през тежкия въздух.

— Какво общо има това? — попита той след продължителната напрегната пауза.

— Това променя всичко. Ти каза, че ме обичаш. Мен — наблегна тя, като притисна ръце до гърдите си. — Е, сегашният ми вид е част от мен. Допреди няколко месеца беше много съществена част.

— Откъде да знам дали любовта ти към мен не е също толкова фалшива, както и всичко останало?

Обърна се и отново се вгледа в нея. Обвинителният му поглед я разгневи.

— Какво беше фалшиво у Ейна Рамзи?

— Най-напред името й — каза той, подчертавайки думите си с насочен към нея пръст.

— Ти предположи, че името ми е Ейна, защото видя подписа „Ейна Р.“ на рисунките ми. Това е анаграма на Рейна, в случай че не си забелязал.

— Много умно — саркастично каза той. — Ти защо не ме поправи?

Тя закърши ръце:

— Беше ме страх от разкриване. Все още не бях решила какво да правя. Имах нужда от повече време.

— След това имаше време. Достатъчно време.

— И кога би било подходящо да ти кажа, Трент? Ти се влюбваше в мен и аз те желаех. — Една сълза се търкулна по бузата й. Това ни най-малко не намали красотата й — беше кристално чиста и блестяща като скъпоценните камъни по обиците й. — Ти беше първият човек в живота ми, който ме хареса, а после и обикна заради самата мен, а не заради външния ми вид. Не можех да рискувам да те загубя. Прости ми, че те заблудих. — Тя потрепера, докато си поемаше дъх на пресекулки. — Ядосан си — и имаш пълно право. Знаех, че ще стане така, когато дойдох тук тази вечер. Но никога не съм искала да те правя на глупак. Не ми беше лесно да те лъжа през цялото време. Много пъти ми се искаше да призная коя съм, но ти казваше, че ме обичаш, защото съм различна. Не бях сигурна, че ще обичаш Рейна така, както обичаше Ейна. — Изтри сълзите си и тихо се засмя. — След първата ни нощ заедно исках да си сложа грим, да се облека хубаво. Исках да бъда красива заради теб, както всяка жена желае да бъде красива за любимия си. Но нещата, които ми бе казал, докосванията ти ме караха да се чувствам красива. По-красива от когато и да било. И това нямаше нищо общо с начина, по който изглеждах. За да разбереш мотивите ми, трябва да познаваш самотата, която това лице ми е носило цял живот. Няма да се спирам подробно на това, защото би могъл да си помислиш: „От какво се оплаква? Лицето й е донесло богатство. Красива е.“ Но аз съм преживяла същата дискриминация, на каквато е подложена и една непривлекателна жена. Предразсъдъци, отблъскване, изолация, болка, без значение каква е причината. — Застана до него и смело положи ръка на гърдите му. — Ти обичаше Ейна въпреки невзрачния й външен вид. Аз съм същата тази жена, Трент. Можеш ли да ме обичаш, нещо повече — да ме приемеш, с това лице?

В очите му напираха сълзи и той премигна, опитвайки се да спаси достойнството си.

— Толкова си красива! — промълви дрезгаво. — Аз не те познавам. Ти си като някакво неземно създание, като богиня.

— Не съм, Трент. Говори ми — помоли тя. — Докосни ме. Целуни ме и ще разбереш, че съм същата.

Направи първата крачка и протегна ръце напред и на него не му оставаше друго, освен да се наведе към нея. Рейна облегна глава на гърдите му и го притисна към себе си.

— Липсваше ми — прошепна тя, сгушена в обятията му. Дъхът й галеше къдравите му косъмчета. Целуна загорялата му кожа. — Липсваше ми.

Той изстена тихо и придърпа познатото й тяло по-близо до себе си. Зарови пръсти в косите й и наклони главата й назад за целувка. Но миг преди устните им да се срещнат, Трент се поколеба.

Рейна го сграбчи и го притисна към себе си.

— Да не си посмял да се тревожиш, че ще развалиш грима ми! Целуни ме така, както винаги си го правил.

Не му бе нужна допълнителна покана. Впи жадни устни в нейните. Тя посрещна езика му с тих стон на удоволствие и собственически обви ръце около врата му. Изви тялото си към него, за да станат едно цяло.

И тогава Трент разбра. Тя беше негова. Той си беше у дома.

— Какво каза леля Руби?

— Горката жена, остана безмълвна този път.

— Тя разпозна ли Рейна?

— О, да. Нали знаеш колко обича модните списания? Освен това бе чула майка ми да ме нарича Рейна и…

— Майка ти ли? Кога?

— Посети ме неочаквано. Разбрах, че Мори…

— Кой е Мори?

— Моят агент. Приятелят ми, който почина.

— Този, за когото мислеше, че се е самоубил?

— Да, защото майка ми ме накара да повярвам в това.

— Каква змия!

— Ами да…

— Извинявай, че те прекъсвам. Продължавай. Всичко е толкова объркващо.

— По-късно ще ти обясня подробно. Засега е достатъчно да знаеш, че майка ми дойде да ме види и срещата ни не бе от най-щастливите. — В гласа й се прокрадна тъга. — Надявам се, че някой ден двете ще постигнем известно разбирателство и ще изпитаме по-топли чувства една към друга.

Трент я целуна нежно по челото.

— И аз се надявам на същото, но само заради теб. Както и да е, разкажи ми за леля Руби.

— Ами тя всъщност бе чула двама души да ме наричат Рейна, но очевидно това не й бе направило впечатление. Когато тази вечер слязох долу, тя само ме изгледа втрещено и не можа да промълви и дума. Казах й, че ще й обясня всичко по-късно.

— Изглежда, има доста да обясняваш, госпожице Рамзи — каза той и с пръст повдигна брадичката й.

— Да. Но както казах по-късно.

Трент я издърпа върху себе си и сплете ръце на тила й. Целувката им бе продължителна и страстна.

Не бяха останали дълго на партито, след като се сдобриха. След няколко страстни целувки в беседката пооправиха дрехите си, намериха обувките на Рейна и се върнаха в къщата. Том ги посрещна на двора с измъчен и объркан вид.

— Какво става, по дяволите? — попита той. Поканиха го да се присъедини към тях, докато си похапваха от изобилния бюфет. През това време го осведомиха накратко за събитията. Том поклати глава умислено.

— Трябваше да се досетя, че приятелчето ми, супер-жребецът Гамблин, накрая ще грабне най-ослепителната жена в цялата страна — измърмори той.

 

 

— Наистина ли си „супержребец“? — попита го после Рейна, захапвайки го леко по ухото. Лежаха, прегърнати и голи, в огромното му легло. След кратка обиколка на къщата му и пожелание за „лека нощ“, отправено към иконома, Трент я бе отвел направо в спалнята.

— Оплакваш ли се? — Той я притисна към себе си.

— Хм — въздъхна тя и започна да се движи. — Но аз съм моногамно същество, Трент.

Впи поглед в очите й:

— Аз също. Отсега нататък.

Тя проследи очертанията на устните му с пръст.

— Имаме ли бъдеще заедно?

— Имаме, ако приемеш една развалина за свой съпруг.

Рейна хвана дясната му ръка и целуна деформираните му пръсти.

— Искам те за свой съпруг повече от всичко на света. Но ти съвсем не си развалина.

— Говоря сериозно, Рейна. — Вече произнасяше истинското й име с лекота. — Може би този сезон ще изляза на терена и ще стана за посмешище на всички футболни фенове от Грийн Бей до Маями.

— Не, няма! — разпалено отвърна тя. — Но дори и да не спечелиш нито един мач, това няма да бъде краят на света. Не знаеш ли какъв голям успех си постигнал вече?

— Така ли?

— Да, в наистина важните неща.

— Като например?

— Като например това, че си любящ и грижовен човек.

— Значи не смяташ, че те манипулирам? Том ме обвини, че съм се влюбил в „Ейна“ само защото е била първата жена, която не заплашва крехкото ми его.

Тя отрече тази теория с поклащане на глава:

— Не съм съгласна с него, но може би и аз съм те научила на нещо.

— И какво е то?

— Че всеки от нас трябва да дава най-доброто от себе си. Ако постъпваме така, успяваме, независимо от крайния резултат.

— Да, разбрах това. Но трябва да ми обещаеш, че няма да ми се караш, ако изпадна в лошо настроение след загубен мач.

Тя го целуна:

— Просто ще трябва да измисля начини да те развеселявам, нали така?

Той наклони глава и в очите му проблесна игриво пламъче.

— Знаеш ли, в известен смисъл ревнувах тази вечер, когато на излизане от партито бяхме заобиколени от онези фотографи. Искаха да направят снимки както на мен, така и на теб. Би ли желала да се върнеш някога към кариерата на модел?

— Може би, но само ако това не пречи на теб и на децата.

На устните му се изписа лукавата усмивка, която толкова й харесваше. Той повдигна вежди:

— Децата?

— Имаш ли нещо против?

— Не, по дяволите! Винаги съм искал да понапълня тази къща с дечурлига.

— Чудесно, защото ми се иска да започнем веднага!

Той се засмя и я прегърна.

— Господи, наистина си невероятна! — Гордо огледа лицето й. — Ще ми се да те видя в действие, пред камерата или на подиума, под светлините на прожекторите.

— Най-напред ще трябва да поотслабна малко.

— Да поотслабнеш? И без това си само кожа и кости!

— Не съм достатъчно слаба, за да се кача на подиума. Но сега, когато се научих да харесвам печеното месо и картофите, не съм сигурна, че ще успея да се върна към диетата от марули и вода.

— Само недей да губиш тези — каза той и повдигна глава, за да целуне гърдите й. — Идеални са.

Тя простена, докато Трент я целуваше, намествайки тялото си, за да я изпълни с топлината си.

— Това е прекрасно — въздъхна той.

— Кое?

— Този тихичък звук, който издаваш всеки път, когато те обладавам. Искам да го чувам поне веднъж на ден до края на живота си.

— Значи имаш намерение да останеш с мен?

— Предполагам, че да.

— Казваш го, сякаш правиш голяма саможертва.

— Ами всъщност май малко те съжалявам.

— Така ли?

— Да. — Той изстена от удоволствие, когато тя раздвижи бедрата си. — Ако не се оженя за теб, може да си останеш стара мома.

— Защо? — попита Рейна с тиха въздишка, когато той проникна още по-дълбоко в нея.

— Защото, мое грозно патенце, предните ти зъби са криви.

После я целуна и се понесоха във вихъра на страстта.