— Имам работа. Не можах да свърша кой знае колко днес. — Рейна хвърли обвинителен поглед към Трент, който той пропусна, тъй като бе изцяло погълнат от сладкиша в чинията си.

— Но ти никога не работиш вечер — напомни й Руби. — Казвала си ми, че няма достатъчно светлина, за да рисуваш.

— Вярно е — призна Рейна, — но тази вечер е изключение.

— О, хайде, Ейна, не се инати — намеси се и Трент. — Ще съсипеш плановете ми за вечерта, ако не дойдеш с нас. — Бръкна в джоба на ризата си, извади три билета за кино и ги размаха пред нея. — Вече съм ти купил билет.

— Вече ти е купил билет — повтори след него и Руби.

— Съжалявам — все така твърдо отвърна Рейна. — Не е трябвало да го прави, преди да вземе съгласието ми. Ще се наложи да върне билета и да си вземе парите обратно.

Трент внимателно се вгледа в написаното с дребен шрифт на билета и прочете гласно:

— Пари не се връщат. — Той въздъхна със съжаление. — Виждаш ли? Точно така пише. — Протегна билета към нея. — Пари не се връщат.

— Пари не се връщат, госпожице Рамзи — умолително добави и Руби. Бе доволна, че Трент се е сетил да включи и госпожица Рамзи в излизането им. Доколкото й бе известно, младата жена си нямаше никакви приятели освен някой си Бари, собственик на магазина в Хюстън, където тя продаваше дрехите си. Руби би могла да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти госпожица Рамзи е излизала навън вечер. Ако някой имаше нужда да отиде на кино, то това определено бе тя.

В пълно неведение относно мислите на Руби, Рейна се взираше гневно в Трент. Нарочно го бе направил. Е, добре, тогава ще го постави на място.

— Не спомена ли, че ще ходиш на дневно представление?

Той невъзмутимо отпи от кафето си, преди да й отговори.

— Промених решението си. По-забавно е да се ходи на кино с компания. А и пуканките са по-вкусни. — Намигна й, за да й напомни за предишния им разговор за пуканките. Рейна беснееше наум.

Руби скочи така, сякаш бе стъпила на пружина.

— Значи всичко е решено. Аз ще…

— Не съм казала, че ще дойда.

— Но ще дойдеш, нали, миличка? — Усмивката на Руби бе тъй трогателно умолителна, че Рейна не можеше да й откаже.

— Ами предполагам, че ще дойда, след като вече ми е купил билет — тихо каза тя.

— Прекрасно — плесна с ръце Руби, сякаш бе малко момиченце. — Тичай горе да се приготвиш, а аз ще измия набързо съдовете и после всички ще се срещнем отпред.

Трент бе достатъчно благоразумен да не направи някоя остроумна забележка. Той запази мълчание, докато Рейна напусна стаята. След петнайсет минути всички се събраха на входа. Руби, облечена в червено от глава до пети, бе разочарована от вида на госпожица Рамзи. Беше се надявала, че младата жена ще използва случая да се поиздокара. Вместо това, тя изглеждаше по-опърпана от когато и да било с безформените си панталони в маскировъчен цвят и широката до коленете риза. Това момиче нямаше ли нещо по-подходящо за този сезон, нещо по-леко, по-лятно?

Въпреки че косата й бе сресана, тя скриваше лицето й повече от всякога. Виждаха се само устните, носът и отвратителните й очила. Руби бе поразена, но въздъхна и си каза, че няма да позволи пълното пренебрежение на госпожица Рамзи към модата да развали вечерта й.

Тя бъбреше весело, докато Трент ги водеше към нейната кола — щяха да пътуват с нея, тъй като в неговия малък спортен автомобил нямаше място за тримата. Той отвори предната врата и подкани Рейна да седне на мястото до шофьора. Вместо това, тя избута Руби напред и без да изчака Трент да й помогне, отвори задната врата, вмъкна се вътре и затръшна вратата след себе си.

Той само се засмя, докато заобикаляше колата, за да седне отпред. Тя бе ядосана. Чудесно! Укротяването на госпожица Рамзи щеше да бъде много забавно.

Киносалонът бе препълнен и те едва успяха да намерят три места едно до друго. Рейна седна първа, като знаеше, че Трент ще отстъпи на леля си да мине преди него.

Тайният й план успя, но само временно. Трент бе много изобретателен. Остави ги сами по време на кинопрегледа и отиде да купи нещо за пиене. Когато се върна с пълни ръце, помоли Руби да сменят местата си, така че и тримата да могат да си взимат от огромния пакет с пуканки, който бе донесъл. Руби се съгласи, без да спори, и Рейна се оказа седнала до него въпреки старателното си маневриране.

Той им раздаде поръчаните напитки, връчи на Руби пакет шоколадови бонбони и й предложи да си взема и от пуканките.

— Не, благодаря, скъпи. Получавам газове. — Рейна едва не се засмя, но бързо се стегна, когато усети твърдото коляно на Трент до своето. Той разтвори мускулестите си бедра и напъха между тях пакета с пуканките.

Наведе се към нея и почти докосвайки ухото й с устни, прошепна:

— Можеш да си вземаш, когато пожелаеш.

Тя само изсумтя презрително, без да отклони поглед от екрана. Бе достатъчно изпитание да усеща коляното му до крака си и лакътя му на облегалката до ръката си. За нищо на света обаче нямаше намерение да бърка между краката му за пуканки!

Тя не полагаше никакви усилия да прикрие огорчението си, но той оставаше невъзмутим. Всеки път, когато отдръпнеше коляното си, неговото я следваше. Буквално бе заклещил ръката й между своята и седалката. Ако се опиташе да я освободи, щеше да привлече вниманието на околните, затова тя остана неподвижна. Не искаше той да узнае, че усеща стоманената твърдост на мускулите му и топлината, която сгрява ръката й и стига чак до гърдите й.

— Клинт не изглежда ли болнав през оцветените стъкла на очилата ти? — дрезгаво прошепна той и я накара да настръхне.

— Не.

— Защо не ги свалиш?

— Без тях не мога да виждам.

— Сигурна ли си? Стъклата не изглеждат чак толкова дебели.

— Сигурна съм. — Всъщност те бяха от обикновено оцветено стъкло, но дори и без грим очите й бяха необичайно привлекателни.

— Въобще не си взимаш от пуканките.

— Не ми се ядат пуканки, благодаря.

Той се наклони към нея:

— Взел съм дори салфетки в случай че все пак решиш, че не искаш да оближа пръстите ти.

— Млъкни!

— Шшт! Шшт! Шшт! — дочу се от няколко посоки едновременно. Руби се наведе напред и ги изгледа укорително.

— Дръжте се прилично! — смъмри ги тя, преди отново да се облегне назад и да се съсредоточи върху филма.

— Видя ли сега какво направи? Докара ни сума неприятности — промърмори Трент няколко минути по-късно, когато всички се бяха успокоили.

— Аз ли? Ти си този, който настояваше да дойда да гледам проклетия филм — ядосано прошепна в отговор тя. — Което ми напомня, че съм бясна, задето ме манипулира по този начин пред Руби. Но така или иначе го направи и аз съм тук. Постигна своето. Най-малкото, което би могъл да сториш, е да замълчиш и да ме оставиш да гледам филма.

— Искаш да гледаш филма?

— Нали това е целта на идването ни?

— Киносалоните не са само за това, както знаеш.

— А за какво друго?

— Тайни срещи. Палуване в тъмното. Бихме могли да идем на последния ред на балкона и да се прегръщаме.

Това предложение я накара да се обърне рязко и да го погледне. Едната половина на лицето му бе тъмна и неразгадаема, другата бе осветена от светлината, идваща от екрана. Очите му бяха приковани в нея и завладяващи, а усмивката му бе чувствена и подканваща. Едната от тъмните му вежди бе повдигната и намекваше, че това би могло да е покана, която завършва с: „Какво ще кажеш?“ Беше красив. Опасно красив. И го знаеше. Тогава Рейна реши, че не го харесва особено. Всъщност даже силно го мразеше.

Измъкна ръката си изпод неговата и отново се обърна към екрана. Сви се на стола си така, че коляното му да не я докосва.

Той очевидно схвана посланието й. Загледа се във филма намусено, като мълчаливо дъвчеше пуканките си. Когато прожекцията свърши, учтиво изведе дамите от киното през тълпата от хора, докато стигнаха до колата. Руби оживено бъбреше за сюжета на филма, за наситеното с напрежение действие, като се спря на всяка подробност от горещите любовни сцени и безброй пъти повтори колко сексапилен е Клинт Ийстууд.

Рейна седеше мълчаливо на задната седалка и броеше минутите до края на вечерта. Веднага щом се прибраха, тя каза:

— Благодаря за поканата за кино, господин Гамблин. Лека нощ, Руби.

— Мислех, че всички ще пийнем по чаша чай заедно — разочаровано се обади Руби. Тя все още не бе свършила с коментарите за филма.

— Не тази вечер. Много съм уморена. Ще се видим утре.

Като завършек на един и без това изнурителен ден, посещението на киното я бе изтощило до краен предел — физически и емоционално. Освен това съм адски ядосана, добави тя, като затваряше вратата на апартамента си.

Почукването на вратата прекъсна горчивите й размишления. Както и предполагаше, беше Трент. И както обикновено, нахално се бе облегнал на рамката.

— Да не би да е заради нещо, което съм казал?

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Не. Заради самия вас е, господин Гамблин.

— И какъв съм аз, моля?

— Високомерен, разглезен, самовлюбен развратник. Егоцентричен грубиян, който си мисли, че е нещо повече от жените.

Той подсвирна.

— Познавам мъжете като вас и ви презирам. Мислите си, че всяка жена е създадена само за да ви служи като играчка, че можете да я използвате и да се разпореждате с нея, както ви скимне.

Сега вече бе привлякла вниманието му. Той се изправи и самодоволната усмивчица изчезна от устните му.

— Хей, чакай малко.

— Не, ти почакай малко. Още не съм свършила. Ти си от този тип мъже, които поглеждат една жена и автоматично дават оценка на външния й вид по скалата от едно до десет. Не отричай. Знам, че е вярно. Ти не виждаш самата жена. Виждаш само външната обвивка. И това е всичко, което има значение за теб. Не те интересува характерът или интелигентността й, още по-малко — чувствата й.

— Аз…

— Погледни ме, а после виж и себе си — продължи тя, като жестикулираше оживено. — Като знам от кой тип мъже си, нима е възможно да си въобразявам, че се интересуваш от романтична връзка е мен? Нищо подобно. Не съм толкова глупава. Нито пък съм достатъчно наивна да си мисля, че ако ме бе срещнал на улицата, щеше да си кой знае колко впечатлен. Обръщаш ми внимание само защото съм единствената жена наоколо. Ако пък по някаква странна причина наистина се интересуваш от мен, то трябва да знаеш, че не давам пет пари за теб. И считам за обидно предположението ти, че би трябвало да съм впечатлена от теб. Писна ми от хлапашките ти намеци и досадни предложения. Считам ги за проява на ужасно лош вкус. Не съм създадена за твое забавление и презирам подобни мисли от твоя страна. Ако си въобразяваш, че съм поразена от чара ти, красотата ти или от изтърканите ти забележки, коригирай мнението си. — Тя сложи ръце на кръста си и продължи, изгаряйки го с поглед: — За какъв се мислиш, че да си играеш по този начин с едно човешко същество? Гледаш на мен само като на средство за уплътняване на времето, докато си тук. Е, забрави за това. Прекалено много харесвам Руби и не искам да наранявам чувствата й, иначе въобще не бих ти проговорила, докато си тук. Накратко казано, господин Гамблин, смятам те за първокласен негодник.

Затръшна вратата в лицето му, без да му даде време да каже и думичка. За пръв път през последните няколко месеца се чувстваше така добре. Господи, колко хубаво беше да го прати по дяволите! Най-после бе изразила гласно чувствата си по повод отношението на повечето мъже към жените. Те се бяха натрупвали у нея с години.

Рейна разделяше мъжете на три категории. В първата бяха онези, които бяха толкова впечатлени от красотата и успеха й, че я смятаха за недостижима. Дори и ако се покажеше благосклонна към тях, те се държаха настрана, тъй като не можеха или не искаха да се мерят с нея.

Във втората категория бяха онези, които се осмеляваха да я поканят на среща, но се отнасяха с нея така, сякаш бе от крехък порцелан, произведение на изкуството, което може да се счупи, ако не внимават. Как би могла да гради някакви взаимоотношения с мъж, който я смята за толкова съвършена, че не смее да я докосне?

Мъжете от третата категория бяха най-многобройни и най-неприятни. Те я използваха за украшение. Тъй като фотографите винаги дебнеха Рейна за някоя изненадваща снимка — по улиците на Ню Йорк, на излизане от ресторант, на някое парти, в парка, докато яде фунийка сладолед, — придружителят й също се възползваше от безплатната реклама.

Бяха я ухажвали много политици, рок-звезди и бизнесмени и всеки от тях се бе стремял към широко разгласена романтична връзка с Рейна.

Този тип мъже бяха най-изобретателни и най-жестоки. Те виждаха единствено лицето и тялото й и въобще не се интересуваха от чувствата на жената зад бляскавата външност. Само я използваха, използваха я с безмилостен егоизъм.

Също толкова егоистично, макар и по различен начин, Трент Гамблин използваше „Ейна“ Рамзи. Тя бе съвсем обикновена жена. Доста невзрачна. Беше сама. Той несъмнено бе решил да поразвлече горката стара мома, да съживи малко безцветното й съществуване, да я накара да преживее нещо, за което после да пише в дневника си, да й даде нещо, за което да си спомня с копнеж през всички онези самотни години, които я очакват.

В същото време и той щеше да се позабавлява. За него щеше да е ново преживяване да ухажва жена, толкова различна от онези, с които обикновено излизаше. Щеше да има какво да разказва на момчетата в съблекалнята, когато се върнеше при тях: „Хей, братлета, няма да повярвате колко жадна за малко любов беше тя.“

Какви безсъвестни егоисти са мъжете!

Рейна знаеше от опит, че за хората, които се възползват от другите, няма никакви граници.

Тази вечер бе защитила второто си аз — госпожица Рамзи — и бе отмъстила за всички жени. Това бе победа над всеки мъж, който някога е използвал жена, било тя красива или не, просто за свое собствено забавление.

Когато най-после заспа, тя се чувстваше пречистена. Защо не се бе опитвала и по-рано да се противопостави по този начин на хората, които я използваха? Защо едва сега, след толкова години на страдания и разочарования, разбираше, че светът няма да се свърши, ако защити собствената си позиция?

На следващата сутрин, когато излизаше от банята, все още сънена, забеляза бележката, пъхната под вратата й. Ръцете й, в този момент протегнати над главата й, замръзнаха за момент във въздуха. Тя бавно ги свали и потисна следващата прозявка, докато се взираше в сгънатия лист хартия на пода. За момент си помисли, че е най-добре да не му обръща внимание. Но любопитството й надделя. Приближи се до листчето и го вдигна.

Ти си абсолютно права. Държах се като първокласен негодник. Извинявай. Можем или да подпишем взаимноизгодно примирие и да изпушим лулата на мира, или да излезем да потичаме заедно. Аз предпочитам второто. Ако се присъединиш към мен, ще приема това като знак за прошка. Моля те.

Нямаше подпис, но пък колко хора бе нарекла „негодник“ в последно време? А и този едър мъжки почерк би могъл да бъде само на един човек.

Въпреки яда си от предната вечер, тя се усмихна. Сгъна отново бележката и отиде до прозореца. Загледа се навън, но всъщност не виждаше нито искрящата от роса трева, нито хоризонта, който леко трептеше, обещавайки още един топъл и задушен ден.

Трент се бе показал достатъчно вежлив да й предложи извиненията си. Тя не можеше да не ги приеме, без да прояви ненужна грубост.

Беше много рано. Слънцето тъкмо изгряваше и въздухът бе невероятно свеж. Тичането по брега щеше да й се отрази добре. Физическото натоварване щеше да напрегне тялото и ума й, така че когато по-късно през деня се заемеше с работа, щеше да твори с нови сили.

Изтича към гардероба и извади спортния си екип, преди да се е разколебала. Облече се, набързо завърза обувките си, сложи си очилата и изтича към вратата на апартамента си, преди съседът й да се е отказал и да тръгне без нея.

Чакаше я кротко в коридора и съзерцаваше износените си маратонки. Бавно вдигна очи към нея.

— Здравей! — каза й предпазливо.

— Добро утро.

Той реши, че облеклото й е добър знак. Носеше сив анцуг — провиснал и съвсем не по мярка, както и останалите й дрехи, маратонки и бейзболна шапка. Трент се опита да си представи сценарий, при който сваля очилата й, а тя разтърсва коси и се превръща в поразителна красавица, както обикновено ставаше с невзрачните библиотекарки във второкласните филми. Искрено се съмняваше обаче, че такава метаморфоза е възможна в този случай.

— Готова ли си за бягане? — попита той.

— Да, утрото е много подходящо. Не е много влажно.

— В сравнение с какво? — попита той и избърса челото си, което вече бе мокро от пот.

— В сравнение с джунглите на Бразилия.

Той се засмя и посочи с глава стълбите.

— След теб, моля. И те предупреждавам съвсем честно: това е последната отстъпка, която ти правя днес.

Решиха, че е по-добре да отидат до брега с кола. Трент се намръщи на пухтенето и пърпоренето, което малката й, взета на старо лека кола издаваше при потегляне, но се съгласи да ползват нея, тъй като солената мъгла край брега едва ли би могла да влоши особено външния й вид.

Преди да тръгнат да бягат, направиха няколко упражнения за разтягане на мускулите. Бе удивен от гъвкавостта и грацията на тялото й, докато тя методично разгряваше. Можеше да се наведе и да докосне земята с длани, без да пъшка и стене. Щеше му се да не е така скрита в дрехите си. Сивият й анцуг бе наистина отвратителен, но без значение как точно изглеждаше тялото й, то бе много гъвкаво.

— Е, приятели ли сме? — запита той, докато правеше няколко дълбоки прикляквания.

Рейна се помъчи да отклони поглед от мускулестите му бедра.

— А ти искаш ли да бъдем приятели?

Той разкрачи широко крака, опрял ръце на земята, и започна да се накланя наляво и надясно.

— Да, искам.

Когато се изправи, лицето му бе зачервено. Не бе сигурна дали е заради упражненията, или пък е притеснен.

— Ами тогава значи сме приятели — усмихна се тя.

Той кимна, но продължи да хапе притеснено устните си. После смръщи вежди.

— Може би първо трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Никога досега не съм имал жена за приятел.

Погледнаха се и не откъснаха очи един от друг за няколко мига. По това време на деня брегът бе пуст. Все още бе рано за младите майки да изведат децата си на разходка. Нямаше ги групичките тийнейджъри с музиката, гърмяща от касетофоните им, да си разменят лосиони против изгаряне. Рано бе и за семействата, дошли на почивка, с техните кошници за пикник и оживени спорове за това какво да правят през деня.

Трент и Рейна бяха сами. Бяха обгърнати от тишина, нарушавана само от крясъците на чайките, които се спускаха над водата да уловят нещо за закуска, и от вълните, които неспирно се разбиваха на брега и образуваха дантели от пяна.

— Никога ли? — тихо попита Рейна.

Той присви очи, загледан в новороденото слънце, докато обмисляше въпроса й и се ровеше в паметта си.

— Не. Никога. Дори когато дружах с Ронда Сю Никерсън, малкото момиченце, което живееше до нас, винаги исках да си играем на „семейство“, така че аз да съм „таткото“ и да мога да я целуна, когато тръгвам за „работа“.

— На колко години сте били тогава?

— На шест или на седем, предполагам. Когато станахме на осем, вече предпочитах да играем на „чичо доктор“.

— Дори и тогава си манипулирал жените.

Той изглеждаше засегнат, но кимна в знак на съгласие.

— Предполагам, че си права. Никога не съм гледал на една жена по друг начин, освен в сексуален аспект.

— Е, тогава приятелството ни ще бъде ново преживяване за теб.

— Точно така. — Вдигна ръце на тила си и започна да се извива в кръста. След миг спря и озадачено се загледа в нея. — Как… ами как… се прави това?

— Как се прави кое?

— Ами това — да си приятел с една жена?

Тя се засмя.

— По същия начин, както и с мъж.

— Наистина ли?

— Ами да.

— Ще те надбягам до кея!

Той се затича без предупреждение. Изненадана, тя остана на място за секунда и после се втурна след него.

— Спечелих! — обяви той, когато стигна до кея. Едва се бе задъхал.

— Ти ме изигра!

— Винаги правя така с приятелите си.

— Типично за теб — да се възползваш от новосъздаденото ни приятелство. — Тя отметна назад глава и се засмя. Той забеляза, че горните й предни зъби са леко изкривени. Този дребен недостатък му се стори очарователен.

— Знаеш ли какво, Ейна?

— Какво? — Изхлузи едната от маратонките си и изтърси пясъка от нея.

— Харесваш ми.

Тя рязко вдигна глава, а босият й крак все още висеше няколко сантиметра над пясъка.

— Това май те изненадва.

Той се засмя.

— Ами май да.

— Така е, защото въпреки че съм жена, виждаш отвъд външния ми вид.

— Срамота е, че хората обръщат такова внимание на външния вид, нали?

Тя се наведе, за да обуе маратонката си.

— Да, така е — съгласи се тихо. Той вероятно си мислеше, че Ейна Рамзи не е била щастлива, защото не е красива. И Трент като мнозина други не знаеше, че красотата също може да направи хората нещастни.

— Да не би нарочно да се остави да те победя? — подозрително запита той.

— Разбира се.

— Това също е дискриминация на полова основа, да знаеш.

— Приятелството ни е толкова крехко все още, че не исках с нищо да нарушавам равновесието. — Тя наклони глава настрани и се усмихна. За всяка друга жена, освен Ейна Рамзи, Трент би казал, че флиртува.

— Готова ли си да потренираме малко за издръжливост?

— Дадено!

Той тръгна и наложи ритъма на бягането. Не след дълго Рейна забеляза, че съвсем не е във форма. Задъхана, тя му махна с ръка да продължи:

— Давай напред, тичай. Аз ще те почакам тук. — И след това се стовари на твърдия пясък.

Измина почти половин час, преди Трент да се върне. Не спря веднага, а лекичко продължи да бяга във все по-малки кръгове около нея, докато накрая и той се отпусна върху пясъка.

— Ако имах една лилия, която да сложа в ръцете ти, щеше съвсем да заприличаш на труп от някое анимационно филмче — подразни я той. Тя лежеше по гръб, с кръстосани крака и с ръце, сключени върху корема.

— Тихо. Тъкмо си подремвам.

— Добра идея. — Той също се изтегна до нея. — Пясъкът е все още хладен.

— Чудесен е, нали?

— Аха.

Изучаваше профила й. Обърна се настрана и подпря глава с ръка.

— Мисля, че в теб има нещо, което не се вижда с просто око.

Удивена от думите му, тя извърна глава:

— Какво?

— Мисля, че в миналото ти се крие някаква дълбока тайна.

— Не говори щуротии. — Тя отново извърна лице към небето.

— Някаква тъга.

— Нищо по-различно от това, което повечето хора изпитват.

— Какво правиш, усамотена, в къщата на леля ми, Ейна?

— А ти какво правиш тук?

— Знаеш какво — лекувам рамото си. В Хюстън живеех прекалено натоварено, не си почивах достатъчно.

— Защо просто не промени начина си на живот там?

— Нямам никаква воля.

Младата жена тихичко се засмя на признанието му.

— Когато Руби ми каза, че ще останеш за известно време, си помислих, че вероятно се криеш от алчната си бивша жена и адвоката й.

Трент забеляза лекото повдигане на гърдите й, докато се смееше. „Роденият женкар си остава женкар“, горчиво си помисли той. Но нали в края на краищата беше мъж!

— Никога не съм се женил.

— Така ли? — попита го тя, като отново се обърна към него.

— Не. А ти?

— Бях омъжена. Преди години. Тогава бях много млада.

Това го изненада. И то доста. Сега вече бе убеден, че тази жена крие нещо.

— Хъм.

Тя се претърколи настрана и се обърна с лице към него.

— „Хъм“? Звучи доста многозначително. Но можеш да забравиш това, което си мислиш.

— А какво си мисля?

— Че страдам от разбито сърце и наранена душа, тъй като злият ми съпруг ме е тормозел.

— Нали така става обикновено?

— Не и в моя случай. Нашият брак бе разтрогнат по взаимно съгласие. Просто решихме, че така е най-добре и за двама ни.

— В такъв случай все още очаквам отговор на въпроса си, въпреки че те поздравявам за усилията, които положи, за да ме отклониш от него. От какво се криеш?

— Не се крия! — Яростният й протест говореше колко точно бе налучкал проблема.

— Стига, Ейна. Една интелигентна, привлекателна и талантлива жена като теб не би живяла в пансиона на възрастна дама като леля ми, ако не е принудена да го стори.

— Не съм принудена. Тук съм по свое собствено желание. А и ти не ме смяташе за привлекателна до тази сутрин, когато реши да ми бъдеш приятел, вместо да се държиш като развратен досадник.

— Винаги съм те намирал привлекателна. — Докато изговаряше гласно думите, осъзна, че това е самата истина. В съвсем буквален смисъл бе привлечен от Ейна Рамзи още от първия миг, в който я видя. — Е, добре, признавам, че по отношение на дрехите ти има още много да се желае — добави той в отговор на изумлението, изписано на лицето й, — и ти не си… не си…

— Красива — подсказа му тя, като се наслаждаваше на затруднението му.

— Не в класическия смисъл, не. Но ми харесва да съм около теб. И недей отново да започваш с теориите си за това, че съм женкар. Комплиментът ми е напълно платоничен. Харесва ми да съм с теб. Когато съм в компанията ти, се чувствам спокоен и се отпускам така, както с никоя друга жена сред познатите ми, тъй като не се налага да се правя на мъжага. Знаеш ли колко е трудно да поддържаш този образ?

— Мога да си представя — разсеяно отвърна тя.

Кой, ако не тя, можеше да разбере колко е трудно да поддържаш определен образ, но сега не й бе до това защото изведнъж осъзна, че лежат един до друг на самотния бряг, почти като любовници. Тялото й бе отпуснато и топло. А тъкмо преди той да се заоплаква от образа си на мъжага, тя си мислеше колко красиво е мускулестото му тяло.

Харесваше й острата миризма на изпотеното му тяло, примесена със соления въздух, харесваше разбърканата му от вятъра коса, харесваха й полепналите по мократа му кожа песъчинки. Устата й пресъхна, докато обхождаше с очи гърдите му, покрити с гъсти тъмни косъмчета.

— Това си е цяло мъчение — продължи той, без да забелязва сладостните тръпки, които тялото му предизвикваше в напрегнатите зърна на гърдите й. — Тъй като съм необвързан, професионален спортист с репутация на купонджия, всяка жена около мен очаква да играя ролята си. Хубаво е да има някой като теб, с когото просто да си поговоря. — Прокара ръка по лицето си. — Господи, ти ме нарече негодник. Сега май говоря като такъв. Това е, защото не мога да си спомня някога да съм лежал на пясъка до жена и да не съм се любил с нея.

Забранената, немислима представа за това ги завладя, докато лежаха, вперили погледи един в друг. Въпреки че телата им не участваха, мислено се отдаваха на еротични фантазии.

Тя си мислеше какво би било да го докосне, да сложи ръце на гърдите му и да прокара пръсти през меките косъмчета там.

Той си мислеше как би пъхнал ръце под горнището на сивия й анцуг, за да изследва формата на гърдите й.

Тя си мислеше колко са къси гащетата му и какво има под тях.

Той си представяше как я целува, как я докосва с език и вкусва от устните й.

Тя си представяше как я обръща по гръб, покрива я със силното си тяло и преплита крака с нейните.

Той си представяше как я обръща по гръб, покрива стройното й крехко тяло и преплита крака с нейните.

Изведнъж фантазиите им предизвикаха такава физическа реакция, че и двамата не можеха да издържат и миг по-дълго.

Той реагира пръв, като скочи на крака и й подаде ръка да се изправи. Тя погледна ръката му и за момент се поколеба дали да я приеме.

Дългите му силни пръсти, свикнали да държат футболната топка, обхванаха дланта й и я задържаха, докато вървяха обратно към колата. Трент поддържаше оживен разговор с шеговит тон, тъй като се чувстваше гузен, задето бе сексуално привлечен от нея.

Рейна се нахока наум, отърсвайки се насила от сексуалната възбуда, която я бе обзела. Тя и Трент бяха приятели, другари, съмишленици. Нали това бе искала, за това бе настоявала? Рейна не се обвързваше с мъже. Точно така. А колкото до госпожица Рамзи, такива романтични преживявания й бяха абсолютно чужди.

Сега Трент говореше за вътрешната красота на жената, но след седмица-две, когато мъжественото му тяло започнеше да взема превес над разума му, не би избрал госпожица Рамзи, за да задоволи сексуалния си апетит.

— Какво ще правиш днес? — попита той, когато пристигнаха в къщата и влязоха в прохладното преддверие.

— Работа, работа, работа. — Размаха показалеца си под носа му. — И да не си посмял да ме разсейваш днес.

— Ама и ти си една приятелка! Мислех си, че бихме могли…

— Трент — строго каза тя.

— Добре, добре, изчезвам — навири нос той и тръгна към стълбите.

— Здравейте, милички! — показа се от трапезарията Руби, щом ги чу. Върху джинсите си бе сложила престилка с маргаритки. — Госпожице Рамзи, търсят ви по телефона. Чух ви да влизате и казах на господина да почака. Трент, приготвила съм ти плодовия сок в кухнята.

Рейна изтича по стълбите и вдигна телефона в апартамента си.

— Ало — задъхано се обади тя.

— Рейна, здравей. Мори се обажда.

— Здравей! — Зарадва се да го чуе. — Как си? Как е кръвното ти налягане?

— Ти можеш да го смъкнеш. Като се върнеш отново на работа.

Към следващата част или към съдържанието

Сандра Браун Предизвикателството (3)

Метаданни

Данни

Предизвикателството

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава

Сандра Браун
Предизвикателството (3)