Сандра Браун
Предизвикателството (1)

Първа глава

Срещна го в коридора, докато слизаше за вечеря.

Съвсем не си го бе представяла по този начин. Видът му я порази. Няколко неща се случиха наведнъж — внезапно и рязко си пое въздух, сърцето й лудо заблъска и тя се долепи плътно до стената.

— Здравейте! Стреснах ли ви? — усмихна й се той. Зъбите му бяха бели и правилни. Широката му усмивка стопляше грубоватото му, почерняло от слънцето лице. Докато ъгълчетата на устните му бяха извити нагоре, едната от веждите му бе по-ниско, а другата се бе вдигнала нагоре, сякаш се мъчеше да стигне до немирния катраненочерен кичур, който бе паднал на челото му.

Това бе една необикновена усмивка. Приковаваща вниманието. Секси. Сърцето й биеше все така ускорено.

— Н-не — заекна тя.

— Леля Руби не ви ли каза, че идва нов наемател?

— Да, но аз…

Спря, защото не можеше просто да му каже, че си го бе представяла по-скоро като едва кретащ възрастен господин с жилетка и лула, а не с рамене, които препречваха целия коридор. Бе очаквала, че новият наемател ще има благо лице и кротка усмивка, а не такава, която я караше да мечтае за лудории и приключения.

Все още усмихнат, той остави на пода кашона с плочи и касети, който носеше, и й протегна ръка.

— Казвам се Трент Гамблин.

Рейна се поколеба, преди да поеме ръката му и да промърмори в отговор:

— Аз съм госпожица Рамзи.

Когато се осмели да вдигне очи към лицето му, забеляза, че усмивката му е станала още по-широка. Струваше й се, че се присмива на сковаността й.

— Имате ли нужда от помощ, господин Гамблин? — студено запита тя и издърпа ръката си.

— Мисля, че мога и сам да се справя, госпожице Рамзи.

Сега лицето му бе сериозно, но в очите му все още блестеше весело пламъче. Бяха с цвета на ирландско кафе — тъмни и дълбоки.

Леко раздразнена, че той се забавлява от ситуацията, тя се отблъсна от стената и се изправи срещу него.

— В такъв случай, с ваше позволение, ще сляза за вечеря. Руби се сърди, когато закъснявам.

— Тогава да побързам и аз. Наляво или надясно?

— Моля?

— Кой е моят апартамент? Този отляво или този отдясно?

— Този отляво.

— А онзи отдясно е вашият?

— Да.

— Ще се постарая да го запомня, госпожице Рамзи. Би било много неловко, ако някоя вечер объркам вратите. — Палавите му очи я огледаха от горе до долу. — Не се знае какво би могло да се случи.

Той се шегуваше с нея.

— Ще се видим долу — хладно отсече тя и тръгна напред, като го принуди да се залепи за стената, за да могат да се разминат. И все пак не й беше оставил достатъчно място. Докато минаваше покрай него, дрехите им се допряха. Бе го направил нарочно. Сигурна беше, че сега се усмихва зад гърба й.

Само ако знаеше, беснееше наум тя, докато слизаше по стълбите. Госпожица Рамзи можеше да го заслепи, да го накара да замръзне на място, да изтрие от лицето му тази самодоволна усмивка.

Рейна се сепна и спря на предпоследното стъпало. Защо въобще й минаваха подобни мисли през главата? Не се бе замисляла за външността си месеци наред. Беше загърбила всичко това. Защо сега, след срещата с новия наемател в къщата на Руби Бейли, си мислеше за онази Рейна отпреди шест месеца?

Срамуваше се от мислите си. Бе прекъснала всички връзки с предишния си живот. Не беше готова да се върне към него дори и временно, само за да постави самонадеяния Трент Гамблин на мястото му.

Ако отново се превърнеше в познатата на целия свят Рейна, това щеше да й донесе и болката, и съмненията на известността. Беше се отказала от положението си на знаменитост. Засега нямаше намерение да си го връща. Наслаждаваше се на анонимността на сегашния си живот. Харесваше й да бъде просто госпожица Рамзи — обикновена наемателка в един обикновен пансион в Галвстоун.

Затова пък Руби Бейли бе възможно най-необикновената хазяйка, която човек можеше да си представи. Когато Рейна влезе в столовата, Руби палеше свещите, които бе сложила в центъра на масата. В чест на новодошлия тази вечер масата беше празнично подредена.

— По дяволите! — изруга тя и угаси кибритената клечка. — Замалко да подпаля лака си за нокти.

Огледа внимателно яркочервения си нокът.

Рейна не би могла да определи със сигурност възрастта й, но Руби вероятно бе около седемдесетгодишна, ако се съдеше по случайно изпуснати в разговор забележки. Когато отговори на обявата за апартамент под наем в Галвстоун в един хюстънски вестник, Рейна съвсем не си я бе представяла по този начин.

Следвайки инструкциите, които Руби й бе дала по телефона, Рейна лесно намери къщата. Бе много развълнувана, когато спря до тротоара. Сградата, построена във викториански стил през разцвета на Галвстоун, беше устояла на природните бедствия и на разрушителната сила на времето. Разположена бе наред с други, наскоро реставрирани къщи на една тиха уличка с много дървета. На Рейна, която през последните десет години бе живяла сред небостъргачите на Манхатън, й се струваше, че прекрачва в друго столетие. Това я очарова. Надяваше се, че тя и Руби Бейли ще си допаднат.

Косата на хазяйката й бе побеляла, но не бе опъната назад в традиционния за възрастните жени кок, както бе очаквала Рейна. Вместо това, Руби я бе подстригала късо и я бе накъдрила по последна мода. Освен това тя съвсем не беше закръглена, както предполагаше Рейна, а слаба и стройна като топола. Облеклото й също много се различаваше от консервативното — джинси и пуловер с цвета на яркочервените мушката, които цъфтяха в бетонните саксии на верандата отпред.

— Имаш нужда от добра храна — бе първото нещо, което й каза Руби, след като я огледа преценяващо и делово с кафявите си очи, чийто поглед би стреснал дори и закоравял докер. — Хайде влизай. Ще започнем с бисквити и билков чай. Обичаш ли билков чай? Аз го обожавам. Полезен е за какво ли не — от зъбобол до запек. Разбира се, ако се храниш с пълноценна и балансирана храна, каквато смятам да ти приготвям, няма да имаш подобни проблеми.

Изглежда, с това всичко бе решено. Руби вече считаше апартамента на втория етаж за нает.

Рейна скоро щеше да разбере, че билковият чай на Руби често е щедро долят с „Джак Даниълс“, особено вечер преди лягане. Тя нямаше нищо против тази чудатост на приятелката си, така както не се разсърди за намръщването й, което тя не се и опита да скрие, когато я видя да слиза по стълбите.

— Надявах се да се поиздокараш малко тази вечер. Имаш разкошна кестенява коса. Не ти ли е хрумвало някога да я хванеш отзад и да откриеш лицето си?

Рейна, скъпа, скулите ти са невероятни! Покажи ги, съкровище. Виждам как цялата тази разкошна коса се разстила по гърба ти на големи вълни, обгръща лицето ти като грива и се спуска назад като водопад. Разтърси глава, миличка. Точно така! О, боже, наистина си невероятна! Скоро всеки бутик в страната ще рекламира Стила на Рейна.

Рейна се усмихна при спомена за първия път, когато Мори я изпрати при известния моден фризьор.

— Не, Руби, така се харесвам. — Руби бе настояла да се обръща към нея само на първо име — госпожа Бейли я карало да се чувства прекалено стара. — Масата изглежда чудесно тази вечер.

— Благодаря ти — нетърпеливо изрече Руби, която бе забелязала петно от боя на ръкава на Рейна. — Имаш време да се преоблечеш, скъпа — тактично подметна тя.

— Има ли значение с какво съм облечена?

Руби въздъхна примирено.

— Предполагам, че няма. Вероятно ще навлечеш някои от многото си размъкнати дрехи, с които дори аз бих се срамувала да се покажа пред хората, а съм поне с трийсет години по-стара от теб. Сигурна съм, че ако се постараеш, би могла да изглеждаш далеч по-привлекателна, госпожице Рамзи.

Руби никога не се обръщаше към гостите си с малките им имена.

— Не се интересувам от външния си вид.

По-възрастната жена огледа преценяващо ниските и удобни обувки на Рейна, безформената й рокля и гъстата коса, спускаща се от двете страни на слабото й лице, което изглеждаше още по-изпито заради огромните й кръгли очила. „Това е повече от очевидно“, говореше неодобрителното й изражение. На глас тя просто каза:

— Трент пристигна току-що.

— Да, срещнах го горе, в коридора.

Весели пламъчета се появиха в кафявите очи на Руби:

— Нали е много очарователно момче?

— Не предполагах, че е толкова млад. — Толкова млад, толкова привлекателен, толкова мъжествен и толкова опасен, довърши наум Рейна. Ами ако я познае? — Доколкото си спомням, каза ми, че новият наемател е твой братовчед.

— Племенник, скъпа, племенник. Той винаги ми е бил любимец. Сестра ми ужасно го разглези, за което винаги съм я укорявала. Но тя просто не можеше да се сдържи. А и кой ли би могъл? Ако пожелае, той може да завърти всяка жена на малкия си пръст. Когато се обади и каза, че иска да остане няколко седмици, аз се престорих на ужасена, но всъщност много се радвам. Ще бъде чудесно да се навърта наоколо.

— Само за няколко седмици ли става дума?

— Да, после ще се върне в собствената си къща в Хюстън.

Развод без съмнение, помисли си Рейна. Племенникът на Руби явно се нуждаеше от място, където да се усамоти, докато приключат неприятностите с развода му. Е, леля Руби можеше да го смята за „очарователно момче“, но Рейна познаваше добре този тип арогантни самонадеяни мъже, които си мислят, че стоят много по-високо от жените. Тя лично имаше намерение да се държи настрана от господин Очарование. Вероятно нямаше да й бъде трудно. Мъж като Трент Гамблин не би обърнал никакво внимание на жена като „госпожица Рамзи“.

— Нещо ухае прекрасно.

Рейна направо подскочи от дълбокия му звучен глас — Трент влизаше през тежката завеса, която висеше на вратата. Уверените му стъпки отекнаха по дървения под. При всяка крачка на обутите му в ботуши крака дъските проскърцваха и порцелановите и стъклени чаши в бюфета издрънчаваха.

Две мускулести ръце, които биха били достойни за скулптура на Микеланджело, обгърнаха крехкото тяло на Руби. Трент се наведе и зарови лице в косата й.

— Какво си ми сготвила, лельо?

— Пусни ме, горила такава. — Тя се освободи от задушаващата му прегръдка, но зачервените й бузи и оживеният й поглед говореха колко й е приятно всичко това. — Сядай и се дръж прилично. Изми ли ръцете си, преди да слезеш?

— Да, госпожо — смирено отвърна той, като в същото време намигна на Рейна.

— Ако обещаеш да се държиш като добро момче, ще ти позволя да седиш начело на масата. А сега помоли любезно госпожица Рамзи да ти налее малко шери. Извинете ме за минутка, отивам да донеса вечерята.

Като каза това, Руби се втурна към кухнята, шумолейки с електриковосинята си пола. Когато се обърна, Трент все още се усмихваше одобрително по адрес на енергичната си леля.

— Ама и нея си я бива, а?

— Да, така е. Много я харесвам — съгласи се Рейна.

— Надживяла е трима съпрузи и една дъщеря. Но това съвсем не я е сломило. — Поклати глава, изпълнен с недоумение и възхищение. — Вие къде седите?

Рейна се запъти към обичайното си място, но той я изпревари и заобиколи масата с грацията на танцьор, за да стигне преди нея и да й кавалерства, докато тя седне.

Рейна беше висока. Той бе още по-висок. Беше необичайно и странно приятно да стои до мъж, който се извисява над нея. Дори и да бе с най-високите си обувки, Трент Гамблин пак щеше да бъде по-висок от нея.

Едва след като тя се настани на стола от палисандрово дърво, той зае мястото си начело на масата.

— Откога живеете тук?

— От шест месеца.

— А преди това?

— Преди живеех на изток — неопределено каза тя. Той се усмихна широко.

— Знаех си аз, че акцентът ви не е тексаски.

— Съвсем не — отвърна на усмивката му.

За да не се загледа в него, тя си играеше с лъжицата си, като прокарваше пръст по изящната сребърна изработка.

— Познавахте ли предишния наемател?

— Гост.

— Моля?

— Леля ви ни нарича гости. Казва, че наемател звучи прекалено комерсиално.

— Аха — кимна той. Вратът му бе загорял и силен. Яката на ризата му бе разкопчана и Рейна забеляза да се подават малки къдрави косъмчета. Тази гледка предизвика присвиване на стомаха й, така че тя извърна очи. — Ще трябва да разчитам на вас да ме запознаете с правилата в къщата. Кога е вечерният час?

Той отново се шегуваше с нея и както и по-рано, това я обезпокои. Познаваше достатъчно мъже, някои далеч по-умели от Трент Гамблин, които разиграваха тези дребни флиртове. В тези игрички жената неизменно бе плячка, а мъжът — преследвач. Рейна винаги бе ненавиждала подобни занимания, считайки ги за досадни и унизителни. Така смяташе и сега.

Освен това, защо този мъж си играеше с невзрачната госпожица Рамзи?

И тогава си отговори. Освен леля му, тя бе единствената жена наоколо. Едно нещо бе очевидно за господин Гамблин — беше роден женкар. Човек трудно отвикваше от навиците си.

— Предишният обитател на вашият апартамент беше една вдовица на възрастта на Руби — отсечено поясни Рейна. — Когато здравето й се влоши, отиде да живее в Остин, по-близо до семейството си.

Тя отпи от чашата си с вода, като се надяваше, че с този жест ще прекрати разговора, докато домакинята им донесе вечерята. Трапезарията изглеждаше много тясна и задушна тази вечер. Тя изключи възможността Трент Гамблин да е причина за това. Може би Руби трябваше да нагласи термостата на климатичната инсталация.

Пренебрегвайки инструкциите на леля си да се държи прилично, Трент се облегна с лакти на масата, подпря брадичка на ръката си и безцеремонно заоглежда госпожица Рамзи.

Интересно. Не би могла да е много възрастна. Вероятно около трийсетте. Озадачаваше го. Защо една на пръв поглед здрава и интелигентна млада жена би се свряла за дълго в пансиона на леля Руби, колкото и очарователен да бе той? Какво би могло да накара една жена нарочно да се самоизолира?

Може би семейна трагедия? Или пък някаква объркана любовна история? Дали е била зарязана пред олтара, или й се е случило нещо също толкова разтърсващо?

Госпожица Рамзи му приличаше на стара мома — директорка на училище отпреди сто години. Слабо лице, проскубана коса — макар че на светлината на свещите блестеше с невероятен цвят, отвратителна сива рокля, която напълно скриваше фигурата й дори от неговите проницателни очи. Нямаше грим, но лицето й бе свежо. За разлика от повечето червенокоси хора, кожата й имаше матов оттенък. Всъщност косата й бе прекалено тъмна, за да се нарече червена. Цветът не бе червен, а по-скоро тъмен махагон.

Ръцете й, които продължаваха да си играят със сребърните прибори, бяха забележително малки и с дълги пръсти, но изглеждаха загрубели. Ноктите й бяха изрязани до кожа. Не ги бе лакирала. Освен това не използваше парфюм. Той можеше да различи и назове поне петдесет различни аромата. Госпожица Рамзи не използваше нито един от тях. Но най-много мразеше кръглите й очила. Техните синкави стъкла напълно скриваха очите й.

Предизвикателният му нескрит оглед я изнервяше. Това си личеше по неспокойното й въртене на стола. Донякъде беше доволен, че вниманието му я притеснява. Горката жена — сигурно се нуждаеше от нещо, което да разнообрази монотонното й сиво ежедневие. Дали можеше да й помогне — защо пък не? И без това нямаше с какво друго да се занимава.

— Защо живеете тук?

— Това не е ваша работа.

— О, винаги ли сте толкова докачлива?

— Само когато някой е толкова груб, че да зяпа хората и да задава нахални въпроси.

— Нов съм тук. Предполага се, че трябва да бъдете мила с мен.

Леля Руби не го хвалеше напразно. Наистина беше очарователен, особено когато се цупеше по момчешки, както сега. Това някак си много отиваше на чувствените му устни.

— Желаете ли малко шери? — Рейна вдигна гарафата от оловен кристал.

— Ама вие сериозно ли говорите? — При тези думи тя я остави обратно. — Дали има студена бира?

— Не мисля, че Руби държи бира.

— Обзалагам се обаче, че никога не остава без уиски.

Рейна се изчерви.

— Аз не…

— Хайде, хайде, госпожице Рамзи. На мен можете да ми кажете. Аз съм от семейството. — Наведе се напред заговорнически и приближи лицето си на сантиметри от нейното: — Старата дама все още ли предпочита „Джак Даниълс“?

Преди Рейна да успее да отговори, Руби се появи откъм кухнята, като буташе количка, натоварена със сребърни съдове.

— Ето ме и мен, скъпи. Сигурна съм, че умирате от глад, но на кифличките им трябваха още няколко минутки във фурната.

Трент се засмя тихо, все още загледан в шокираното изражение върху лицето на Рейна.

— Трент, престани с този дразнещ смях — нахока го Руби. — Винаги си бил най-невъзпитаното дете на масата и имаш навика да се смееш без каквато и да било причина. Седни с изправен гръб, ако обичаш, и ми помогни, като нарежеш и сервираш печеното. Госпожица Рамзи обича нейното да е добре изпечено. Сипи й достатъчно, без да обръщаш внимание на протестите й. Мъча се да поохраня мършавите й кости, но все още има много да се желае. Е, не е ли чудесно? — ентусиазирано продължи Руби, докато сядаше на мястото си. — Ще ни бъде толкова уютно да споделяме всяко хранене — само ние тримата.

Рейна се стараеше да не обръща внимание на изучаващия поглед на Трент, който се мъчеше да разбере точно колко мършави бяха костите й, и се питаше дали би било прекалено очевидно, ако помоли от утре да й сервират храната горе в стаята й.

Трент имаше завиден апетит. Руби продължи да пълни чинията му, докато той най-сетне вдигна безпомощно ръце, след като бе изял по две порции и половина от всяко ястие.

— Моля те, лельо Руби, стига толкова. Ще взема да надебелея.

— Глупости. Ти все още растеш. Не мога да те изпратя на летен лагер хилав и недохранен.

Рейна се задави със задушения картоф, който тъкмо хапваше, и бързо отпи глътка вода. Очите й се напълниха със сълзи, но тя се постара да ги избърше, без да маха очилата си.

— Добре ли си, скъпа? — загрижено попита Руби.

— Да, да, всичко е наред — промълви Рейна. След като се успокои достатъчно, тя се обърна към Трент: — Не сте ли малко възрастен, за да бъдете изпращан на летен лагер?

Руби и Трент решиха, че въпросът й е страшно забавен и се разсмяха от все сърце.

— Това е футболен летен лагер — обясни Руби. — Не ти ли казах, че Трент е професионален футболист?

Рейна се почувства доста неловко и се зае да оправя салфетката в скута си.

— Боя се, че не.

— Играе за Хюстънските мустанги — гордо поясни Руби и хвана мускулестата ръка на племенника си. — Той е най-важният играч — полузащитник е.

— Разбирам.

— Не харесвате ли американски футбол, госпожице Рамзи? — запита Трент. Беше леко засегнат, че не го бе познала. Дори не изглеждаше достатъчно впечатлена от факта, че вечеря заедно с човека, когото някои спортни журналисти смятаха за най-добрия полузащитник в професионалния футбол след Стар и Стобах.

— Не разбирам много от футбол, господин Гамблин. Но сега вече знам повече от преди.

— Какво имате предвид?

— Ами разбрах, че играчите ходят на летен лагер.

Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Госпожица Рамзи имаше чувство за хумор. Може би следващите няколко седмици нямаше да се окажат толкова скучни. Всъщност му бе трудно да си спомни откога не се бе наслаждавал на такава спокойна и приятна вечеря. Нямаше нужда да се старае да впечатли леля си. Тя и така го боготвореше. Госпожица Рамзи, изглежда, също го харесваше, без да му се налага да полага особени усилия. За пръв път от години насам можеше да се държи естествено в женска компания и това много му допадаше.

— Как е рамото ти, Трент? — Руби се обърна към Рейна, за да й обясни: — Има травма, която се лекува трудно. Разместване на рамото.

— Отделяне, лельо.

— Извинявай, отделяне. Лекарят му препоръча да се откъсне от приятелите си и да прекрати всякакви странични занимания, за да може рамото му да заздравее преди тренировъчния лагер. Нали така, скъпи?

— Точно така.

— Травмата болезнена ли е?

Той сви рамене:

— Понякога. Само когато претоваря рамото си. — Намръщи се, спомняйки си за последното си посещение при лекаря на отбора.

— Проклетото рамо просто не ще да се подобри, докторе — оплакал се бе той. — А знаеш, че трябва да бъда в идеална форма за тренировъчния лагер.

Загрижено бе захапал устни. Ако се представеше, както през миналия сезон, то треньорът щеше да си потърси някой по-млад и по-талантлив играч.

Трент не се заблуждаваше. Беше на трийсет и четири години. Скорошното му оттегляне от професионалния футбол бе неизбежно. Но искаше само още един добър — не, велик сезон. Не желаеше да се оттегли като някой съсипан физически и съкрушен духом спортист, за когото хората да казват с поклащане на глава: „Свършен е, но не иска да си признае.“ Дълбоко в себе си знаеше, че вече е приключил със спорта. Искаше просто рамото му да се оправи, за да се оттегли на върха на славата. Едва тогава щеше кротко да си иде. Не и по-рано.

— Недей да ми хленчиш, Трент — беше му отвърнал лекарят. — Том Танди ми каза, че отново си изкълчил рамото си, докато си играл тенис. Тенис, за бога! Да не си си изгубил ума?

Трент бе присвил очи от болка, докато опитните ръце на лекаря опипваха рамото му.

— Трябваше да поработя върху ниските си удари.

— Глупости. Знам върху какви удари си работил. Том ми каза също, че си партнирал на собственичката на клуба и то не само на корта.

— С бъбриви приятели като Том човек…

— Недей да си го изкарваш на Том. Виж какво, момче — бе подхванал със сериозен глас лекарят на Мустангите, придърпвайки стола си до този на Трент, — рамото ти никога няма да заздравее, ако продължаваш, както досега. Разбирам, че вече сме извън сезона и ти заслужаваш да се позабавляваш. Но до тренировъчния лагер остават само няколко седмици. Кое е по-важно за теб — спортната ти кариера или волният ергенски живот? Какво предпочиташ да бъдеш — полузащитник в Суперлигата или супер-жребец?

Още същия следобед Трент се бе обадил на леля си.

Беше постъпил правилно, мислеше си той сега, докато бавно отпиваше от кафето, което Руби му бе сипала в порцеланова чашка. Вероятно имаше нужда от почивката, от спокойния живот и редовното хранене, които усамотението в Галвстоун предлагаше. Леля Руби в никакъв случай не можеше да се нарече досадна. Той още си спомняше с умиление за посещенията си при нея като дете.

Загледа се замислено в другата жена на масата. Госпожица Рамзи може би щеше да се окаже забавна, ако поне малко се поотпуснеше. Дали не би могъл да й помогне в това отношение?

— С какво си изкарвате прехраната? — направо попита той.

— Трент! Колко си груб! — скара се леля му. — Нима сестра ми не те е научила на никакви обноски? Май прекарваш прекалено много време с невъзпитаните си съотборници.

— Просто искам да знам. — Усмивката му бе обезоръжаваща. — Защо да го увъртаме! След като с госпожица Рамзи ще живеем заедно, не смяташ ли, че трябва да се опознаем?

Тъмните му очи обходиха тялото на Рейна, оставяйки гореща диря след себе си. Искаше й се да отрече, че я бе почувствала. Поради някаква необяснима причина се зарадва, че той не се крие заради неприятности покрай развод, макар че това съвсем не изключваше вероятността да е женен.

Дори бе изпитала известно съжаление към него като към спортист, който очевидно се безпокои за бъдещето си. Знаеше достатъчно за света на професионалния спорт, за да е наясно, че травми като неговата могат да означават край на кариерата.

Обаче сега, когато я гледаше с добре познатия й поглед, който казваше: „Мога да те схрускам на закуска, сладурче,“ съчувствието й се изпари и се върна предишната й неприязън. А с нея — и твърдата решимост да стои настрана от него.

— Работя с бои — кратко отвърна тя.

— С бои? Какво имаш предвид — рисуваш картини или боядисваш стени?

— Нито едното, нито другото. — Бавно отпиваше от кафето си, като се надяваше да го раздразни със забавянето на отговора си. — Рисувам върху дрехи.

— Върху дрехи? — повтори той с напълно объркано изражение.

— Да, върху дрехи — потвърди тя, като го наблюдаваше през синкавите стъкла на очилата си.

— Рейна е невероятно изобретателна — допълни Руби с престорена веселост.

Толкова се бе надявала, че племенникът й ще успее да накара госпожица Рамзи да излезе от черупката си, но по време на първата им съвместна вечеря надеждите й бяха разбити на пух и прах. Госпожица Рамзи се бе затворила още повече в себе си, ако това изобщо бе възможно. Сякаш се криеше зад очилата си, свиваше се в грозните си дрехи, които не й бяха по мярка, и се отдръпваше зад нови стени от недоверие и тайнственост.

— Трябва да видиш някои от творбите й — невъзмутимо продължи Руби. — Тя обаче работи прекалено много. Постоянно се опитвам да я накарам да излиза повече. Да се среща с хора на своята възраст.

Трент не сваляше очи от госпожица Рамзи.

— Тук ли работите?

— Да. Подредила съм всекидневната на апартамента като студио. Светлината е много подходяща.

— Аз май нещо не разбирам. — Той протегна напред дългите си краха. Коляното му докосна нейното под масата и тя побърза да се отдръпне. — Как така рисуваш върху дрехи? Върху какви дрехи? Каква техника използваш?

Рейна се усмихна, неволно поласкана от интереса му.

— Купувам излишъците от платове и готови дрехи от големите магазини и после рисувам на ръка върху тях каквото ми хрумне.

Той се намръщи скептично:

— Има ли търсене на такива ъ-ъ дрехи?

— Успявам да си платя наема, господин Гамблин — натъртено отвърна тя, след което издърпа рязко стола си и стана от масата. — Вечерята бе прекрасна, както винаги, Руби. Лека нощ.

— Нали не се каниш да се оттеглиш в стаята си толкова рано? — попита хазяйката й, разтревожена от внезапната промяна в настроението на госпожица Рамзи. — Мислех, че всички ще изпием по чаша чай в гостната.

— Моля да ме извините тази вечер. Чувствам се уморена. Господин Гамблин — кимна му хладно, преди да напусне трапезарията.

— По дяволите! — промърмори Трент. — Какво я прихвана изведнъж…

— Трент, не ставай груб! — намеси се Руби. — Чакай! Какво… Къде…

Без да обръща внимание на изненаданата си леля, той се изправи, хвърли салфетката си и напусна масата също толкова ядосан и забързан, колкото и госпожица Рамзи миг преди това. Дългите му крака му позволяваха да се движи по-бързо от нея. Настигна я до стълбите.

— Госпожице Рамзи?

В гласа му звучеше заповедническият тон на сержант, обръщащ се към новобранец. Тя спря при първото стъпало и се обърна към него.

Преди да се опомни, той здраво бе хванал дясната й ръка.

— Не ми дадохте възможност да изкажа благодарността си за очарователната ви компания. — Въпреки напиращия гняв, гласът му бе нежен. Никоя жена не бе зарязвала Трент Гамблин. — За мен бе удоволствие, госпожице Рамзи. — Вдигна ръката й до устните си и я целуна.

Тя се опита да диша нормално, но не успя. Чувстваше се така, сякаш някой току-що я бе ударил в корема. Тялото й все още тръпнеше. Рязко издърпа ръката си, пророни ледено „лека нощ“ и се оттегли нагоре с високо вдигната глава.

Трент все още се усмихваше, когато се върна в трапезарията.

— Не ми харесва самодоволното изражение на лицето ти, Трент — строго рече Руби.

Той седна отново на мястото си и си наля още една чаша кафе от сребърната каничка.

— Госпожица Рамзи може и да се държи като докачлива стара мома, но все пак е жена.

— Надявам се, че няма да направиш нещо недискретно и ще се отнасяш към госпожица Рамзи с най-голямо уважение. Тя е добро момиче, но много държи на усамотението си. През всичките тези месеци не е споделила нищо лично. Мисля, че в миналото й се крие някаква голяма мъка. Моля те, недей да я провокираш.

— Не бих си и помислил подобно нещо — отвърна той с усмивка, която бе всичко друго, но не и искрена.

Леля му, която винаги го бе обожавала, и за миг не се усъмни в намеренията му.

— Добре. Хайде сега, бъди добър и ела с мен в кухнята да ми правиш компания, докато почистя. Искам да чуя всичко, което се е случило с теб напоследък.

— Дори и нецензурните историйки ли?

Тя се засмя и го хвана за брадичката:

— Тях искам да чуя най-напред.

Трент последва леля си в кухнята, но мислите му бяха заети от госпожица Рамзи. Как, по дяволите, й беше малкото име? Беше забелязал, че въпреки дрехите й — дрехи, които дори една просякиня би се срамувала да носи, — походката й бе удивително лека и грациозна. Държеше тялото си гордо изправено. Ръцете й, макар и без оформен маникюр, бяха изтънчени и крехки до чупливост. Странно, но въпреки загрубялата кожа и леката миризма на боя и терпентин, му бе изключително приятно да я целуне.

 

 

Сама в спалнята на апартамента си, който заемаше източната половина на горния етаж, Рейна се съблече. През последните шест месеца бе избягвала огледалата, но сега внимателно се вгледа в отражението си. Голямото огледало, поставено в единия ъгъл на старинно обзаведената стая, й позволяваше да се види цялата.

Когато напусна Ню Йорк, тежеше петдесет килограма. Това не беше кой знае колко за височината й от метър и седемдесет и пет сантиметра. Благодарение на кулинарните умения на Руби, както и на постоянното й натякване, бе наддала почти девет килограма. Според всички стандарти все още бе слаба. Тя мислеше, че е дебела. Коремът й не бе хлътнал и тазобедрените й кости не стърчаха. Гърдите й се бяха налели и оформили, бяха станали много по-женствени.

Допълнителните й килограми личаха и по лицето й. Скулите й, които се бяха превърнали в легенда благодарение на многобройните снимки във водещите световни списания за мода, вече не бяха така ясно изразени на фона на позакръглените й бузи.

Тя свали напълно излишните очила. Очите, вперени в нея от огледалото, бяха изумруденозелени и бяха изкусили хиляди жени по света да си купят от колекциите сенки за очи с имена „Пясъците на Сахара“ и „Горски бисери“. Изкусно гримирани, те бяха забележителни. Но дори и без грим леко скосената им лешникова форма привличаше вниманието. Ето защо се налагаше да ги крие зад синкавите стъкла на очилата си, ако искаше истинската й самоличност да остане в тайна.

Устните й се извиха в усмивка. Зъбите й отново бяха започнали да се изкривяват. Майка й би получила нервна криза, ако можеше да ги види. Сюзън Рамзи бе похарчила луди пари да изправи зъбите на Рейна. И въпреки това без фиксатора, който трябваше да си слага всяка вечер преди лягане, предните й четири зъба упорито се връщаха в предишното си положение.

Взе четката за коса и среса назад тежките кичури, които се спускаха от двете страни на лицето й. Разтърси глава, така както я бяха учили. Ето, това беше — стилът на Рейна. Грива от тъмна махагонова коса, обрамчваща екзотично лице. Разбира се, това, което виждаше в огледалото, бе само бледо подобие на предишния й образ, но все пак бе достатъчно, за да я върне към болезнените спомени от миналото й.

Дори и сега можеше да почувства пожълтелите от тютюна пръсти на агента, който я бе хванал за брадичката и въртеше главата й в различни посоки, за да я огледа по-добре.

— Тя просто изглежда прекалено екзотична, госпожо Рамзи. Хубавичка е, но някак чужда. Да, това е проблемът. Не е достатъчно типична американка.

— Вие вече си имате модели, които изглеждат типично по американски — бе казала с отвращение Сюзън Рамзи. — Моята Рейна е различна. Точно затова е толкова ценна.

Никой — нито пресметливият агент, нито прозяващият се фотограф, нито пък майка й бяха забелязали как Рейна потрепна. Беше гладна. Само при мисълта за чизбургер устата й се изпълваше със слюнка. Напразно се самоизтезаваше. Щеше да се радва да получи разрешение да подправи салатата си от маруля с нискокалоричен сос, ако въобще обядваше.

— Съжалявам — отвърна агентът, докато събираше в разбъркана купчина лъскавите снимки на Рейна и ги подаваше на Сюзън Рамзи. — Тя е красиво момиче, само че не е за нас. Опитахте ли при Форд? Ейлийн направи добра кариера при Али Макгро, макар че бе с тъмни коси и очи.

Сюзън напъха снимките обратно в голямата си папка и като хвана Рейна за ръката, забързано напусна офиса. В асансьора зачерта името на агента от дългия си списък.

— Не се тревожи, Рейна. Не може всички в Ню Йорк да са толкова слепи и глупави. Стой добре изправена, моля те. И бъди така добра да се усмихваш малко повече следващия път.

— Раменете ми са приведени, защото ми премалява от глад, мамо. Закусила съм една препечена филийка и половин грейпфрут. Досега сме извървели поне няколко километра. Болят ме краката. Не може ли да спрем някъде, да седнем и да похапнем?

— Само още няколко интервюта — разсеяно отвърна Сюзън, докато преглеждаше останалите имена в списъка си.

— Но аз съм уморена.

Когато стигнаха до партера, Сюзън издърпа Рейна от асансьора.

— Ти наистина си голяма егоистка, Рейна. Аз те отървах от нещастния ти брак. Продадох дома си, за да събера пари да те доведа в Ню Йорк. Жертвам личния си живот заради твоята кариера. И каква благодарност получавам за всичко това? Само хленчиш.

Рейна премълча това, което наистина си мислеше — че кариерата на модел бе идея на майка й, а не нейна; че самата Сюзън бе пожелала да продаде къщата в Демойн и да се премести в Ню Йорк; че бракът й беше нещастен заради постоянното месене на майка й.

— Следващата ни среща е след петнайсет минути. Ако престанеш да се мотаеш, ще пристигнем там пет минутки по-рано. Тъкмо ще имаш време да пооправиш грима си. Моля те, не забравяй да се усмихваш. Не се знае кога една усмивка или очарователен поглед ще се окажат решаващи. Все някой от тези агенти ще забележи скритите ти заложби.

Агентът, който в края на краищата я забеляза, бе Мори Флетчър. Офисът му не беше на някоя от престижните улици. Той самият бе с наднормено тегло, небрежно облечен и оплешивяващ. Името му беше в края на списъка на Сюзън. Но той погледна през майката, без да я забележи, и видя деветнайсетгодишното момиче зад нея. Стомахът му се преобърна, и то не заради сандвича с телешко, който му бяха изпратили от закусвалнята на долния етаж. Щом закоравял професионалист като него бе развълнуван от това лице и тези очи, мислеше си той, то какво остава за масовата публика!

— Седнете, госпожице Рамзи. — Предложи стол най-напред на момичето. Изненадана, тя се строполи на него и незабавно свали обувките си. Той се усмихна и тя му отвърна със същото.

След два дни вече бяха сключили договора, който Сюзън подробно бе прегледала няколко пъти. Това беше само началото.

Мисълта за следващите няколко месеца караше Рейна да се чувства уморена. Тя приведе рамене. Главата й се наклони напред и косата й отново скри класическите й скули.

Облече тениската си, с която спеше, и отиде боса до прозореца. Ако се заслушаше внимателно, можеше да чуе неуморните вълни на мексиканския залив, които се плискаха в брега, на няколко пресечки от къщата. Вятърът шумолеше в гъстите клони на дърветата и към този звук се прибавяше острото скрибуцане на щурците. Необичайността на тези звуци все още я вълнуваше. Бяха толкова различни от уличния шум, който бе чувала през прозореца на апартамента си на трийсет и втория етаж в Източен Манхатън. Предпочиташе тази чудато обзаведена спалня пред строгия модернизъм на професионално мебелирания й апартамент в Ню Йорк. Тишината и спокойствието тук бяха нещо, което винаги щеше да цени.

Само че тази нощ не бе толкова спокойна.

Откри това веднага щом се пъхна между чаршафите. Мислите й постоянно се връщаха към мъжа, който сега живееше от другата страна на коридора. Той така се вписваше във всеобщата представа за мъжага, че бе направо смешен. Странно, но въпреки това, мислеше си тя, съвсем не й бе до смях.

Все пак можеше да бъде спокойна за едно нещо — не я бе разпознал. Разбира се, той сигурно четеше спортните списания, а не „Воуг“. Госпожица Рамзи ни най-малко не приличаше на модел от рекламите на козметика по телевизията. А и никой не би очаквал загадъчната Рейна да се окаже в някакъв пансион в Галвстоун, Тексас.

Ама че бе дързък — да целуне ръката й по този начин! Беше го направил от чиста злоба. Как щеше да живее под един покрив с мъж, който бе толкова самонадеян?

Ще го избягвам, реши тя.

Но вече се ослушваше за стъпките му по стълбите и се чудеше какво прави. Ядосана на себе си, тя смачка възглавницата си и изтри Трент Гамблин от съзнанието си. Докато сънят я унасяше, Рейна си мислеше за усмивката му и за привлекателния начин, по който бе озарила лицето му.

А с опакото на ръката си все още усещаше изгарящите му устни.