Сандра Браун
Предизвикателството (2)

Втора глава

Тя почти стъпи върху него, когато отвори вратата на апартамента си късно на следващата сутрин. Трент се бе проснал на пода в коридора и правеше лицеви опори.

— О! — Рейна притисна ръка към разтуптяното си сърце.

Той скочи на крака:

— Добро утро.

Първото й желание бе да се скрие на сигурно място в апартамента си и да затръшне вратата, за да не се поддаде на изкушението да се наслади на голотата му.

На практика той беше гол. От неприличието го деляха само чифт къси спортни гащета. Те обаче бяха много близо до границата. Ластикът им беше доста под кръста му всъщност доста под пъпа му. Мокри от пот, те бяха залепнали за тялото му.

Колкото до размера и формата на всичко той вече нямаше тайни от нея. Беше щедро надарен и прекрасен.

Рейна усети, че гърлото й е пресъхнало след погледа, който бе стрелнала надолу, въпреки че здравият й разум я съветваше да не го прави.

— Добро утро — едва произнесе тя. Каза си, че трябва да гледа навсякъде другаде, но не и към него.

Гуменките му и чифт мокри чорапи бяха захвърлени до прага на апартамента му. През отворената врата се виждаше, че в стаята е пълна бъркотия. Неразопаковани дрехи се бяха изсипали от куфарите. Една върху друга бяха натрупани множество кутии.

— Спортували ли сте? — запита тя, тъй като не можа да измисли какво друго да каже.

— Да, тичах по брега. Беше страхотно.

Беше изпотен. Вероятно литри пот се бяха излели от това внушително мъжко тяло. По кожата му блестяха капчици, които овлажняваха тъмните къдрави косъмчета по гърдите му. Те се стичаха по абаносовата ивица, която се спускаше от корема към пъпа му. Той вдигна ръка да избърше потта от челото си. Да погледне към тъмната вдлъбнатинка на подмишницата му бе нещо много интимно. Рейна виновно отмести очи.

— Дали… рамото ви… искам да кажа, тези лицеви опори не вредят ли на рамото ви? — Собствените й длани бяха влажни от пот. Възможно най-незабележимо опита да ги избърше в размъкнатите си сиви панталони.

— Не ми вредят. Натоварват се различни мускули.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Ами да, нали лицевите опори са за ръце и гръден кош?

— Да — каза той. — За гръдните мускули. Вие тренирате ли нещо?

— Не и… моите гръдни мускули… — Той се ухили широко. — Тичам понякога — побърза да добави тя.

— Защо не потичаме заедно утре?

— Не мисля, че идеята е добра — каза тя, опитвайки се да мине покрай него. — Е, довиждане.

— Извинявайте, че използвам коридора, но в апартамента ми няма място. Все още не съм разопаковал нещата си.

— Аз всъщност слизах към кухнята. Извинете ме.

Когато Рейна се изравни с него, той каза:

— Госпожице Рамзи?

— Да? — Учтиво, макар и не съвсем разумно, тя се обърна с лице към него. Сега бяха достатъчно близо, за да усети соления мирис на море, който бе донесъл със себе си от брега. Това съвсем не бе неприятно.

— Знаете ли всъщност как точно трябва да се изпълняват лицевите опори?

— Аз никога… не, не знам.

— За да се постигне максимален резултат от упражнението, лицевите опори трябва да се правят, докато някой лежи върху гърба ти.

Тя преглътна:

— Да лежи на гърба ти?

Той се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си. Щеше й се да не го бе правил, тъй като небрежната стойка само подсили ефекта от твърдите мускули по гръдния му кош. Тялото му бе започнало да се охлажда и зърната на гърдите му бяха настръхнали. Рейна отново почувства, че бе видяла нещо забранено и сведе очи. Много неразумен ход, както се оказа. Босите му крака също бяха кръстосани и това подчертаваше издутината между бедрата му.

— Да. Някой, който да добавя допълнителна тежест.

— За да работят по-усилено мускулите ли? — предположи тя.

— Точно това е идеята. Ами мислех си, предполагам, че вие не бихте… — Наклони глава на една страна и остави предложението си недовършено, докато в очите му проблясваха дяволити пламъчета. — Не, предполагам, че не — кратко отсече той. — Няма значение.

Бузите й бяха пламнали. Най-напред изчервяването й беше предизвикано от смущение, а после от гняв, като видя многозначителната усмивка върху чувствените му устни.

— Както казах, бях тръгнала към кухнята. — Обърна му гръб и продължи надолу.

Нахален глупак, беснееше тя, долавяйки смеха му, който я следваше по стълбите. Какво я засягаше, че е решил да се мотае наоколо гол като дивак и да се поти като прасе? Гневеше се по негов адрес, но ръцете й трепереха, докато сипваше сода с лед в чашата си.

Вместо да се върне в апартамента си, където би могла отново да го срещне, тя седна на малката масичка в уютната кухня на Руби. Взе молива и бележника, които винаги стояха до телефона, и набързо нахвърля някои от най-новите си идеи. Райски птици, нарисувани върху бледолилав фон? Яркочервен хибискус, заемащ целия гръб на корсажа? Или пък абстрактна комбинация от оранжево, черно и тюркоазено?

— Скицирате нови идеи ли?

Тя непохватно изпусна молива си и в опита си да го задържи почти преобърна чашата със сода.

— Бих искала да не се промъквате така зад гърба ми — тросна се тя на Трент.

— Извинете. Мислех, че сте ме усетили. Предполагам, че бяхте потънали в мислите си.

Тя погледна укорително босите му крака.

— Ако носехте обувки, може би щях да ви усетя.

— Направил съм мазол на малкия си пръст тази сутрин. Ужасно боли.

Ако очакваше съчувствие от нея, щеше много да се разочарова.

Искаше й се да го запита защо счита за необходимо да се разхожда наоколо полуоблечен, но не бе достатъчно смела. Освен това нямаше намерение да се издава, че е впечатлена от отрязаните му панталонки. Срязаните над коленете му джинси така плътно прилепваха по бедрата му, че ускориха пулса й и затрудниха дишането й. Сега бе облечен с тениска без ръкави на Хюстънските мустанги, която стигаше само колкото да покрие гръдния му кош и оставяше корема му гол. Тялото му бе толкова симетрично, сякаш бе проектирано с линия в ръка. Очите й неволно се спряха на пъпа му. Дали един пън би могъл да се нарече красив? Или бе просто загадъчно секси? Както и да е, много й се щеше да го проучи по-отблизо.

— Леля тук ли е?

Рейна с мъка откъсна очите, вниманието и въображението си от долната част на корема му и махна с ръка към една бележка, закрепена за хладилника с магнитче във формата на зелка.

— Излязла е за малко.

— О! — Той смръщи чело. — Каза, че се е запасила с плодов сок заради мен. Имате ли представа къде би могъл да е?

— Проверете в хладилника.

Трент отвори вратата и огледа съдържанието.

— Мляко, бутилка вино, диетична сода — изреди той, като я погледна през рамо, — и нещо в един малък кафяв съд, на който има лепенка: „Не изхвърляй“.

— Това е свинска мас.

— Не мисля, че ще утоли жаждата ми.

Разбрала, че влизането му е сложило край на заниманията й, тя се надигна от стола си с измъчена въздишка, която се постара той да чуе, и каза:

— Понякога Руби държи запасите си на задната веранда.

Рейна тръгна към закритата веранда на гърба на къщата.

— Може и да не ми повярвате, но аз наистина съм спал тук отвън — рече той.

— Така ли?

— Много пъти през лятото, когато бях дете и идвахме с майка ми на гости.

Тя се престори, че това не я интересува, макар че много ясно си представи упоритото малко момченце с ожулени колене.

— Ами баща ви?

— Загинал е при самолетна катастрофа отвъд океана, когато съм бил много малък. Майка ми никога не се омъжи повторно. Почина преди две години.

Той бе сам на този свят — също като нея, но тя не можеше да си позволи да му съчувства. Не биваше да изпитва нищо към него, особено сега, когато мирисът на океана бе заменен от уханието на чиста кожа, крем за бръснене и цитрусов одеколон.

Рейна провери в килерчето, където Руби държеше всичко — от тоалетна хартия и препарат за миене на съдове до домашно приготвено сладко. На една от полиците откри кутии с най-различни плодови сокове.

— Ябълка, грейпфрут или портокал?

— Портокал.

Трент препречи коридора към кухнята. Краката му бяха дълги и стройни, но здрави като дънери. Бицепсите му бяха прорязани от сини вени, които тя проследи надолу, по загорелите му от слънцето ръце — чак до китките. На десния му лакът личеше белег от операция. Два от пръстите на дясната му ръка бяха леко изкривени заради счупвания. Вероятно са наранявания, типични за професията му, предположи Рейна.

— Извинете — промърмори младата жена, когато стигна до вратата. Той се отмести, за да й направи място, и тя отнесе кутията портокалов сок в кухнята. — Наблюдавайте ме, за да знаете следващия път къде да търсите каквото ви е необходимо.

— Наблюдавам ви много внимателно, госпожице Рамзи.

Тя се престори, че не забелязва двусмислието в думите му и отвори кутията с отварачката, която намери в едно от чекмеджетата. Напълни чаша със сок и му я подаде.

— Ето, заповядайте.

— Благодаря — намигна й той. Вдигна чашата и като наведе глава назад, изгълта сока до последната капчица. Рейна забеляза, че той пресуши чашата само на три глътки. — Още, ако обичате. — Протегна чашата си и тя автоматично я напълни, поразена, че някой може да изпие подобно количество толкова набързо. Той погълна и втората чаша сок по същия начин и премлясна от удоволствие. — О! Вече мога да изпия спокойно следващата чаша.

— Да не би да искате още? — недоверчиво попита тя, когато й подаде чашата си за трети път.

Очите му сякаш се мъчеха да проникнат през стъклата на очилата й.

— Това е само една от неутолимите ми жажди, госпожице Рамзи. — Погледът му бавно се премести върху устните й.

— Здравей, Руби!

Рейна подскочи, сякаш бе чула изстрел. Позна веселото подвикване на пощальона. Той имаше навика да се отбива да побъбри с Руби всеки ден, когато носеше пощата. Ако Руби бе с двайсет години по-млада, Рейна би казала, че я ухажва. А може би именно такава бе истината, въпреки възрастта на Руби.

Тя остави кутията със сок на бюфета.

— Обслужете се сам, господин Гамблин. Насам, господин Фелтън — извика на пощальона и забърза към задната веранда. — Руби я няма. О, боже, днес имаме доста писма, нали?

— Повечето са сметки. Няколко списания. Ето, това е всичко. Поздравете Руби от мен.

— Непременно ще го сторя.

Рейна се върна в кухнята с пощата и я стовари на масата. Докато я преглеждаше, за да види дали има нещо за нея, Трент се приближи иззад гърба й.

Беше му станало навик да наблюдава и изучава госпожица Рамзи. Бе толкова различна от жените, които познаваше. По-грозни дрехи от тези, които носеше днес, никога не бе виждал. Широките панталони, пристегнати в кръста й с удобен кожен колан, щяха да са по мярка на жена с двойно повече килограми от нейните. И щяха да бъдат съвсем на мястото си на някой товарен кораб — бяха толкова износени, удобни и грозни.

Формата на краката й оставаше пълна загадка за него. Здравият разум отхвърляше опръсканата й с боя мъжка риза. Запретнатите й ръкави откриваха ръцете й до лактите, но безформената жилетка, която носеше отгоре, се спускаше почти до коленете й. Гърдите й сигурно не бяха нищо особено, но за своя изненада, искаше да разбере точно какви са. Беше ужасно любопитен да узнае повече за гърдите й.

Загледа се в косата й. Не се бе постарала кой знае колко. Тя просто се стелеше по гърба й на тежки, добре сресани кичури. Но затова пък ухаеше страхотно. Харесваше му мирисът на цветя от шампоана й. Или може би използваше ароматни соли за вана?

Самата мисъл за госпожица Рамзи, отпусната във вана, пълна с мехурчета, бе нелепа. Но нали всички жени, дори и най-непретенциозните, се радваха на подобни чисто женски дреболии, мислеше си той. Разбира се, че обича да се излежава във вана с мехурчета. Сигурно е така.

А какво ли облича след това? Оскъдно дантелено бельо, фино като паяжина? Някак си не можеше да си я представи в нещо толкова предизвикателно и възбуждащо. Вероятно носеше памучно бельо, което напълно прикриваше формите й.

Защо, по дяволите, въобще мислеше за бельото й? Не беше за вярване, че просто си стои и си фантазира за бельото на госпожица Рамзи. Боже господи, вероятно се нуждаеше от жена повече, отколкото си бе представял. Може би тялото му отчаяно жадуваше секс, а той все още не бе го осъзнал с разума си. Дали да не се обади на Том и да го помоли да му изпрати някоя подходяща жена? Незабавно. Още утре.

Не, не, мислено отхвърли идеята. По дяволите! Нали точно затова напусна Хюстън? За да се откъсне за малко от безкрайните шумни веселби. Прекалено много се бе забавлявал. През следващите няколко седмици щеше да се приближава до жените само във фантазиите си. А и единствено госпожица Рамзи подхождаше на възрастта му. Изборът му и без това бе много ограничен, защо тогава да не си пофантазира малко за нея? Това не вредеше никому.

Несъмнено тя бе интересна жена, макар че изглеждаше толкова дружелюбна, колкото и плет от бодлива тел. Сутринта, когато бе налетяла на него по време на упражненията му в коридора, по лицето й се бе изписало смущение.

Всъщност той би могъл да освободи достатъчно място в собствения си апартамент за лицевите си опори, но се бе надявал тя да се натъкне на него. Горкото момиче — вероятно никога досега не бе виждало толкова разголен мъж. Дали знаеше как мирише мъжката пот? Вероятно бе научила едва тази сутрин. Определено бе изглеждала объркана. Дори и сега с мъка сдържаше смеха си при мисълта за шокираното й изражение. Но затова пък видяното й бе харесало. Би заложил репутацията си на Казанова, че е така.

— Има ли нещо за мен?

Дъхът му погали косите й. Едва тогава Рейна разбра колко е близо до нея.

— Не — каза тя и бързо прегледа останалите пликове. След това хвърли пощата на масата, при което едно от модните списания на Руби се отвори.

Рейна затаи дъх.

Тя беше там, грациозна и сексапилна, излетната върху бял чаршаф. Махагоновата й коса бе разпиляна във формата на ветрило по гърба й. Бе отнело повече от час на фризьора и фотографа да я нагласят точно така. Скулите й ясно се очертаваха, очите й гледаха предизвикателно. Устните й блестяха в подканваща усмивка.

Бе облечена в бяло, което бе запазената й марка. Такова беше изискването на Мори — не би й позволил да направи рекламата за бельо без това условие.

— Рейна носи само бяло, както знаете — бе казал на рекламодателите. Те искаха точно нея и бяха съгласни с всяко условие, както и да платят невероятна сума пари.

На снимката едното й коляно бе предизвикателно вдигнато. Бедрото й бе натъртено там, където се бе ударила във вратата на таксито предния ден. Цяло предизвикателство бе за гримьора да скрие синината, но в края на краищата бе успял и кожата й изглеждаше, сякаш бе полирана и след това напудрена. Докато гледаше снимката, човек почти можеше да усети копринената й мекота.

Бикините, които носеше, бяха дълбоко изрязани. Една мъжка ръка придържаше гърдите й. Мъжът лежеше до нея, но извън обектива на фотоапарата. Лицето му приличаше на картоф, но затова пък имаше ръце на поет. Изкарваше прехраната си, като вършеше какво ли не: потупваше бебета по дупетата в реклами на памперси или пък отваряше кутии бира, така че да се разпенят.

Мотото на рекламата беше: Нежността никога не е била по-нежна.

В студиото беше хладно през онзи ден. Зърната й бяха настръхнали и ясно очертани под памучния сутиен. Рекламодателят бе невероятно щастлив от ефекта. Той искаше точно това — сексапил без вулгарност. Фотографът се интересуваше само от осветлението и фокуса. Помощникът му се шегуваше, че мъжът, чиито ръце използваха за рекламата, тайно опипва гърдите на Рейна, докато никой не гледа. Сюзън Рамзи се засегна от тези шегички и енергично започна да протестира срещу подобна нелепост. А тъй като помощникът бе и любовник на фотографа, той пък се обиди от думите на Сюзън и заплаши, че ще я изгони от студиото, ако не млъкне.

През цялото това време Рейна лежеше отегчена, уморена, с болки в гърба заради продължителното стоене в една и съща поза, а стомахът й къркореше от глад, както винаги.

— Чудесна е.

Дълбокият мъжки глас, прозвучал близо до ухото й, я върна в настоящето. Тя рязко затвори списанието.

— Какво има? Не ви ли харесва? — попита Трент, очевидно развеселен от свенливата й реакция на еротичната реклама.

— Да… не… аз, аз трябва да се връщам към работата си.

Проправи си път край него и буквално побягна нагоре по стълбите. След като се затвори в апартамента си, тя се облегна задъхана на вратата, като очакваше той да дойде след нея, размахал списанието — със зинала уста, най-сетне разпознал я.

Тогава разбра, че страхът й някой да не я познае е нелеп. Нито Трент, нито който и да било друг би могъл да я свърже с рекламата. Госпожица Рамзи нямаше нищо общо с жената от снимката.

Най-после се отдръпна от вратата и се върна към полата, върху която рисуваше, преди да реши да си почине. Струваше й се, че е било преди векове.

Беше преживяла двоен шок. Най-напред бе видяла Трент Гамблин да прави упражненията си, а след това бе зърнала и себе си в онова списание. Шест месеца бе живяла изолирана, без никаква заплаха за разкриване на истинската й самоличност. Дори когато уведоми Мори и майка си за новия си адрес, беше ги предупредила, че ако се опитат да я уговарят да се върне в Ню Йорк, отново ще изчезне, без да им съобщи къде отива.

Сега, когато Трент живееше в къщата, разкриването на истината изглеждаше неизбежно. Усамотението й бе нарушено. Руби бе прекалено суетна, за да носи очила, въпреки че не виждаше добре. Ето защо, макар че редовно четеше списанията за мода, тя никога не би свързала скромната си наемателка със зашеметяващата Рейна.

Дали племенникът й щеше да се окаже по-проницателен?

Мислите й бяха прекъснати от позвъняването на телефона. По навик избърса ръцете си в един парцал, преди да вдигне слушалката.

— Здравей, Бари! — каза весело, когато разбра кой е отсреща.

— Надявам се, че работиш усилено. Много си търсена.

— Наистина ли? — Това й доставяше удоволствие. Споразумението им се бе оказало толкова изгодно и за двамата. Рейна бе срещнала Бари Голдън в Ню Йорк, където той работеше като моден съветник за един голям магазин. Бари обичаше модната индустрия, но мразеше града. Когато получи скромно наследство от дядо си, той се върна в родния си Хюстън и отвори бутик, който обслужваше предимно богати клиенти.

Преди да напусне Ню Йорк, беше казал на Рейна да го потърси, ако някога се нуждае от нещо. Преди шест месеца му се бе обадила. Макар и единствено случайността да я бе довела в пансиона в Галвстоун, то Бари беше този, който я бе накарал да дойде в района на Хюстън.

Идеята й да рисува върху дрехи му допадна и той ентусиазирано се съгласи да изложи някои от готовите неща в бутика си срещу процент от продажбата. Те се разпродадоха веднага и клиентите му настояваха за още. Сега тя работеше почти изцяло по поръчка.

— Твоите дрехи са последният вик на модата и най-търсените модели напоследък — каза й Бари.

Тя се усмихна, представяйки си го как си дръпва от поредната тънка черна цигара. Бе раздразнителен, откровен до жестокост, а понякога и направо груб. Но грубостта му бе правопропорционална на привързаността му към човека, към когото се обръщаше. Колкото по-оскърбително се държеше, толкова повече го харесваха клиентите му.

Рейна бе открила, че под външното му лустро Бари е грижовен приятел, чиито превземки са просто защитен механизъм. Вероятно изпълняваше очакванията на всички, така както бе правила и тя допреди шест месеца.

— Госпожа Тапълуайт хареса ли новата си рокля?

— Скъпа моя, когато я видя, беше толкова развълнувана, че едва не пръсна по шевовете роклята, с която беше облечена. А тя бе с най-противния десен, който някога съм виждал.

— Ти ли й я продаде?

— Разбира се — засмя се той. — Някои от клиентите ми може и да нямат вкус, но аз не съм глупак.

— Затова ли се съгласи да излагаш моите дрехи в бутика си?

— Ти си изключение от правилата, скъпа. Беше първия модел, който някога съм срещал да не е бил обсебен от образа си в огледалото. С теб беше удоволствие да се работи по време на всички онези модни спектакли, които организирах. Не беше никак капризна.

— Затова пък майка ми беше.

— Недей да ме подсещаш за нея, иначе няма да спра да приказвам цял ден. Ще кажа само, че обожавам теб и работата ти. Направо се чувствам виновен, че продавам тези произведения на изкуството като стока.

— Обзалагам се, че е така — недоверчиво отвърна Рейна.

Той престорено въздъхна.

— О, боже, толкова добре ме познаваш! Хайде стига — каза й, сменяйки темата. — Кога ще дойдеш в Хюстън? Кога ще е готова полата на госпожа Ръдърфорд? Тя направо ми лази по нервите, като се обажда по три пъти на ден.

— До края на седмицата.

— Добре. Имам още четири поръчки за теб.

— Четири?

— Да, четири, и вдигнах цената ти.

— Бари! Отново ли? Знаеш, че не правя това за пари. Мога да се издържам с парите, които имам.

— Не ставай смешна. В нашето общество правим всичко за пари. А и богатите ми клиентки не се пазарят за цената. Колкото по-скъпо струва нещо на съпрузите им, толкова повече им харесва. Хайде сега, бъди добро момиче и недей да спориш за етикетите с цената, които слагам на дрехите ти. Все още ли държиш на онова нелепо правило да не се срещаш лично с купувачите?

— Да.

— Все същата причина ли?

— Да. Има някаква вероятност някой от тях да ме разпознае.

— Е, и какво от това? Аз бих бил щастлив. Знаеш какво мисля за абсурдната ти криеница.

— Аз съм по-щастлива от всякога, Бари — тихо каза тя.

— Много добре. Няма да ти натяквам повече. Но имам нещо различно и вълнуващо, което искам да обсъдя с теб, когато те видя.

— И какво е то?

— Сега няма значение. Просто довърши полата на госпожа Ръдърфорд.

— Добре. Аз ще… Изчакай за секунда. Руби е на вратата. — Рейна остави слушалката и изтича до вратата. Но на прага й не стоеше Руби, а Трент. Той спокойно се бе облегнал на рамката.

— Имате ли лейкопласт?

— Говоря по телефона — прекъсна го тя. Изглеждаше страшно съблазнителен и Рейна се ядоса на себе си, че въобще го забелязва.

— Няма нищо, ще почакам.

Мина покрай нея и влезе, така че не й оставаше друго, освен да затвори вратата след него. Определено не можеше да го изрита от апартамента си. Погледна го намръщено и се върна на телефона.

— Извинявай, Бари. Трябва да прекъсвам.

— Аз също. Ще те видя ли по-късно тази седмица, скъпа?

— Да, в петък. Довиждане.

— Кой е Бари? — без увъртане запита Трент веднага щом тя затвори телефона.

— Не е ваша работа. Какво искахте?

— Приятел ли ви е?

Погледна го ядосано през синкавите стъкла на очилата си и преброи наум до десет.

— Да, Бари е мой приятел, но не в смисъла, който вие влагате. А вие прекъснахте разговора ни заради лейкопласт, нали?

— Сигурна ли сте, че е само приятел? Нали ще се виждате в петък? На мен ми прилича на среща.

— Искате ли лейкопласт или не?

Тя ядно тръсна глава, отметна назад косата си и го изгледа войнствено, с ръце на кръста. Трент с удоволствие забеляза закръглените очертания на гърдите й под размъкнатата риза. Хубави гърди. Даже много хубави.

— Да, моля — усмихна й се той.

Рейна отиде до банята и откри цяла кутийка с лейкопласт в аптечката за първа помощ над мивката. Най-после отвори кутията, взе една лепенка и се обърна. Трент стоеше точно зад нея. Налетя право върху него.

Всичко се случи за миг, но за Рейна продължи цяла вечност.

Тя автоматично вдигна ръце и се опря на гърдите му. Ръцете му я хванаха за раменете, за да я задържат. За частица от секундата телата им се докоснаха. Навсякъде. Гърди, бедра и всичко останало се допря с нежно докосване с драстични последици.

Бе като свързване на електрическа верига. Протече ток. Разхвърчаха се невидими искри.

Рейна притисна длани до гърдите му, за да се отблъсне от него. Той също отстъпи крачка назад. Почувства се така зашеметен, както и когато Големият Джо Грийн връхлетя върху му изотзад отвъд наказателната линия.

Изведнъж и на двамата не им достигаше въздух и в стаята се чуваше само накъсаното им дишане.

— Ето… ето лейкопласта — подаде му лепенката с трепереща ръка.

Той я взе.

— Благодаря. — Да, тя определено имаше хубави гърди. И стегнати бедра.

Трент се извърна и тя си пое облекчено дъх. Но той не се отправи към вратата. Вместо това, седна на дивана й и преметна крак върху крак. Опита се да се справи с целофанената обвивка на лепенката, но след минута се отказа.

— Бихте ли я отворили вместо мен, ако обичате?

— Разбира се. — Тя се приближи и взе лепенката. Искаше й се гостът й да си тръгне по-бързо. Да напусне отшелническото й убежище. Това бе скривалището й, тук се чувстваше в безопасност и той бе нежелан натрапник. — Сигурна съм, че Руби има лейкопласт — каза тя, като се надяваше да е доловил укора в гласа й.

— Несъмнено е така, но нея все още я няма вкъщи. Извинете, че ви обезпокоих.

Наистина я безпокоеше. Не беше се обвързвала с мъж, откакто се бе развела преди седем години. Мъжете бяха забранена територия. Те бяха ненужен риск. Приятели като Бари и Мори бяха нещо чудесно. Бизнес-партньорите — също, доколкото се придържаха към деловите отношения. Но никога, никога нямаше да се влюби отново в някой мъж. Такова бе решението й. Беше се заклела пред себе си, че никога няма да си позволи да се развълнува сексуално така, че ръцете й да треперят, както сега. Една катастрофална връзка й бе достатъчна.

— Имам си доста работа, а днес не съм свършила кой знае колко. — И причината е в теб, добави наум тя.

Той се намръщи леко, взе лепенката от нея и внимателно я уви около малкия пръст на крака си.

— Готово. Това ще трябва да ме предпази от усложнения. — Изправи се. — Работите ти са прекрасни, Ейна.

— Моля? — Как я бе нарекъл? Дори бе произнесъл първата сричка меко, за да се римува с истинското й име.

— Забелязах ги още с влизането си. Много са интересни.

Посочи с глава към работната й маса, където бяха разстлани дрехи в различен стадий на изработка. Отиде до тях и започна да изучава настоящия й проект — полата на госпожа Ръдърфорд. Дизайнът представляваше букет тигрови лилии, които започваха от подгъва и се извиваха наляво чак до колана. И точно там, върху едно пъстро венчелистче, се спотайваше дискретният й саморъчен подпис Ейна Р. Бяха се споразумели с Бари, че така разместени, буквите от истинското й име ще бъдат нейната запазена марка.

— Скъпа моя, цената им ще се вдигне, ако са подписани. Всички оригинални произведения на изкуството трябва да са подписани — бе казал Бари. А да използва „Рейна“ бе все едно да обяви на първа страница на хюстънския „Кроникъл“ къде се намира.

— Чудех се как ли е малкото ти име — каза Трент.

Явно бе много наблюдателен, щом забеляза подписа й върху дрехата. Естествено бе предположил, че „Р“ означава Рамзи. Племенникът на Руби определено не бе вчерашен. Трябва да внимава с него. Добре поне, че бе наела апартамента под това име, така че ако двамата с Руби започнеха да си обменят информация, нямаше да има различия в сведенията им.

С голямо усилие на волята успя да остане спокойна, когато той отново се обърна към нея:

— Имаш много хубаво име.

— Благодаря. — Май се опитваше да надникне зад очилата й. Погледът му бе необичайно изпитателен и проницателен. Когато очите му се стрелнаха към устните й, тя отново се почувства замаяна. — Моля да ме извините, господин Гамблин.

— Наричай ме Трент. Аз ще те наричам Ейна. В края на краищата нали сме съседи! — Усмивката му бе закачлива и толкова очарователна. А може би привлекателността му се дължеше на разпиляната по момчешки коса върху челото му.

— Както вече ви казах, господин Гамблин — натъртено повтори тя, — аз съм много заета.

— О, хайде, човек не може само да работи и въобще да не се забавлява. — Той пъхна палци в колана на отрязаните си джинси. — Мислех да ида на кино днес следобед. Защо не дойдеш и ти?

Тя зяпна от изненада.

— Не мога да ида…

— Да гледаш Клинт Ийстууд? Не намираш ли, че е много секси?

— Да, но аз…

— Ще ти купя пуканки.

— Не мога…

— С двойна доза масло. Обичам ги много мазни, а ти?

— Да, но…

— Имаш ли нещо против, ако си облизвам пръстите?

— Не, аз…

— Чудесно. Ако ме помолиш, ще оближа и твоите.

— Господин Гамблин! — извика тя в отчаян опит да прекъсне неспирния поток от закачки. Пое си дълбоко въздух. — Вие може и да сте свободен да пропилявате деня си, но аз съм заета. Бихте ли си тръгнали, моля?

Усмивката му се стопи и той обидено стисна устни, а тялото му се скова.

— Добре, разбрах. Няма да преча на работата ти и минутка повече. — Отправи се към вратата и почти я изтръгна от пантите й при отварянето. — Благодаря още веднъж за лейкопласта — добави през рамо, преди да затръшне вратата след себе си. — Госпожица Скованост — измърмори под носа си на път за своя апартамент, който все още изглеждаше така, сякаш през него бе минал ураган. — Студена, надута, префърцунена. — Тръшна и собствената си врата с надеждата, че вибрациите ще преобърнат някое от шишенцата й с боя. — На кого ли си притрябвала, госпожице?

За каква се мислеше, че да му казва какво да прави, сякаш бе някое провинило се хлапе? Никоя жена не бе имала дързостта да му говори по този начин. Той решаваше кога да напусне компанията на една жена, а не обратното.

— Господин Гамблин, господин Гамблин — подигравателно повтори той.

По дяволите! Сякаш не му стигаше, че ще живее далеч от приятелите си през следващите няколко седмици, ами се оказа, че има за съседка монахиня!

— Обзалагам се, че едва не припадна, когато предложих да оближа пръстите й. Обзалагам се, че…

Точно така, осъзна той. Тя е съвсем обикновена жена. В скучния й живот досега едва ли е имало кой знае какви вълнения, особено от сексуален характер. Без съмнение имаше огромна нужда от романтика. И ето че се появява мъж, доста привлекателен при това, „скромно“ отбеляза той. Тя естествено не знае какво да прави и затова издига защитни прегради около себе си.

Разбира се! Как не се бе сетил досега? Тя нямаше да се държи толкова отбранително, ако бе напълно безчувствена към него, нали?

Очите му заблестяха, докато в главата му бавно се оформяше планът за това как да преодолее съпротивата й. Щеше да бъде забавно. Беше чисто предизвикателство — нещо, с което да запълва времето си, докато траеше изгнанието му. Не можеше постоянно да чете теория на футболната игра.

Отказа да се занимава с истинската причина за намеренията си. За секунда, когато крехкото й тяло бе докоснало неговото, бе откликнал горещо на допира й. Колкото и немислимо да бе, той, принцът на баровете за ергени и на дамските будоари, бе възбуден от госпожица Ейна Рамзи.