Сандра Браун
Предизвикателството (9)

Девета глава

В първия миг Рейна не можа да си спомни защо не искаше да се събужда. После се сети и отново затвори очи.

Трент заминаваше днес.

Обърна се по гръб и се запита дали ще може да го изпрати спокойно. Нямаше много време за чудене, тъй като на вратата се почука дискретно. Тя скочи от леглото и изтича да отвори.

— Нямаше да се налага да идвам на пръсти до вратата ти в шест сутринта, ако ми бе позволила да остана в леглото ти през цялата нощ. Но въпреки това те обичам. — Трент се наведе леко и я целуна. Руби знаеше за връзката им, но Рейна бе непреклонна, че двамата се нуждаят от мъничко усамотение. Тя упорито отказваше да спи с него през цялата нощ. — Защо не си облечена за бягане?

— Не знаех дали ще искаш да излезем тази сутрин — шепнешком отвърна тя.

— Искам. Това е последната ни възможност да потичаме заедно по брега в Галвстоун. Поне за малко. — Той се пресегна и я потупа отзад. — Побързай. Аз ще загрявам пред къщата.

Трент явно щеше да се преструва, че днешният ден е съвсем обикновен поне за няколко часа.

Щом се върнаха от освежителната разходка, пиха плодов сок и закусиха в кухнята, както обикновено. Но когато се качиха горе, той я хвана за ръка и я дръпна в стаята си, като заключи вратата след себе си.

— Какво правиш? — попита тя.

— Заключвам те. Днес ще се къпем заедно.

Това бе още едно нещо, което му бе отказвала досега.

— Трент, нали знаеш колко…

— Недей да спориш. Приеми го като прощален подарък за войник, който отива на фронта.

— Но…

— Обичаш ли ме?

Гласът му бе толкова напрегнат, че Рейна не посмя да се пошегува.

— Да — откровено каза тя. — Обичам те, Трент.

— И аз те обичам. Взаимно опознахме интимността, възможна между мъж и жена. Докосвал съм те, целувал съм те навсякъде. Но искам да те видя на светло. Позволи ми, моля те.

Бе първият — и вероятно щеше да бъде последният — човек, който я обичаше такава, каквато наистина беше. Можеше ли да му откаже нещо през последния им ден заедно? Не се противопостави, когато той започна да съблича сивия й анцуг. Позволи му да свали безформените й дрехи една по една, докато накрая остана съвсем гола.

Трент не каза нищо в продължение на няколко минути. Очите му обходиха тялото й от глава до пети и обратно и после отново и отново, все по-бавно. Поразен, той тихо изруга.

— Защо се обличаш по този начин? Имаш най-красивото тяло, което някога съм виждал. Не разбирам — дрезгаво промърмори, поклащайки глава в недоумение.

На Рейна й се доплака от радост. Неговите думи означаваха повече от всеки друг комплимент, който някога бе получавала. Толкова често бе чувала подобни думи по свой адрес, че накрая бяха изгубили смисъла си. Но изречени от Трент, те придобиха ново значение.

Ако продължеше да мисли за това, щеше да се разплаче, а започнеше ли веднъж, нямаше да може да се спре. Днешният ден бе прекалено важен, за да го пропилее в плач. Затова тя се приближи до него, изправи се на пръсти и прошепна в ухото му:

— Облечен сте с прекалено много дрехи, господин Гамблин.

После се зае да смъква късите му панталони.

Преди да застанат под душа, Трент свали очилата й. Рейна инстинктивно посегна да ги вземе, но той ги държеше високо над главата й. Тя извърна лице встрани.

— Ейна, погледни ме.

Обичаше го, нали? Щеше ли да има голямо значение, ако я познаеше сега? И без това щеше да я напусне след няколко часа. Бавно обърна глава и го погледна.

Трент сякаш потъна в очите й.

— Какъв необикновен цвят! — унесено промърмори той, като че ли говореше на себе си. — Престъпление е от твоя страна да криеш такива прекрасни очи зад оцветените стъкла на очилата си.

Остави очилата й на мивката и покри лицето й с нежни целувки. Целуваше я по затворените клепачи, по бузите, по челото, по брадичката, преди горещите му устни да се озоват върху нейните.

Къпането им заедно се превърна в любовен ритуал. Устните им отпиваха вода от пулсиращата плът без свян и насита. Насапунисаните им ръце се плъзгаха по гладката кожа, галеха и масажираха, предизвиквайки стонове на удоволствие.

— Толкова ме възбуждаш! — дрезгаво прошепна той и проникна в нея. Сливането им бе прекрасно и сякаш продължи безкрай.

Водата от душа охладня много преди страстта им.

Обедът бе изключително тържествен. Руби бе необичайно мълчалива.

— Сигурен ли си, че не си забравил нещо?

— Опаковах всичко и проверих стаята два пъти, лельо. Ако съм пропуснал нещо, можеш да го изпратиш в къщата ми в Хюстън. Дори и да ме няма, икономът ми ще е там.

Рейна също не говореше много. Едва се сдържаше да не заплаче, докато безцелно побутваше пилешката салата из чинията си.

— Кога е полетът ти? — попита Руби.

— Трябва да излетим в четири, но съм сигурен, че интервютата за пресата ще ни забавят, както обикновено.

Намръщи се угрижено, докато гледаше Ейна. Бе очаквал, че ще е натъжена, тъй като нямаше да се виждат цели три седмици. Но не мислеше, че ще е толкова покрусена.

— Ще ви интервюират ли от телевизията? — попита го Руби.

— Вероятно. Гледайте новините довечера и може да ме видите. — За да разведри малко атмосферата, той намигна на леля си. — Искаш ли да ти махна с ръка?

Когато най-после приключиха с обеда, бе време да се сбогуват. Трент прегърна леля си и я целуна звучно по устата.

— Благодаря ти от свое име, от името на треньора ми, от името на отбора и от името на всичките ми почитатели.

Тя се престори на разсърдена:

— Какви ги приказваш, глупчо такъв?

— Ако не ми бе осигурила тиха стая за почивка и пълноценно хранене три пъти дневно, сега нямаше да съм в такава страхотна форма. За разлика от мен, на всички останали в лагера ще им бъде далеч по-трудно да се справят с тренировките, а това го дължа изцяло на нежните ти грижи.

Руби изтри сълзите си с носна кърпичка и промърмори, че винаги е добре дошъл и може да остане колкото иска. След като той я увери, че често ще я посещава, тя дискретно се оттегли и го остави насаме с Рейна. Още преди да обядват, бе натоварил багажа си в колата, която го чакаше зад ъгъла.

Без да каже и дума, той я притегли в прегръдките си. Рейна притисна лице до гърдите му и обви ръце около кръста му. Искаше й се да улови силата, уханието, топлината му и да ги затвори в бутилка, от която да отпива, когато има нужда от него.

— Ще ми кажеш ли? — нежно попита Трент, докато галеше косите й.

— Какво да ти кажа?

— Защо изглеждаш така, сякаш някой току-що е прегазил любимото ти котенце?

Тя се усмихна несигурно:

— Така ли изглеждам?

— По-зле.

— Тъжна съм. Не ми се иска да заминаваш.

— Само за три седмици.

За цял живот.

— Ще ти се обаждам всяка вечер.

За известно време, а после някоя вечер ще забравиш, после отново.

— Ще ми липсваш. Ужасно много.

Докато срещнеш някоя друга!

Той се наведе и я целуна. Рейна знаеше, че за последен път усеща устните му върху своите и вложи цялата си любов в тази целувка.

Когато се отдръпна от нея, Трент погали устните й с палец.

— Ако ме целунеш така още няколко пъти, няма да ми е нужен самолет, за да прелетя до Калифорния. — Отново я притисна до себе си. — Ще се видим след три седмици.

И след това замина.

Тя едва се добра до пейката под стълбището и се строполи върху нея. Заплака. Горчиво. Разтърсващо. Този път нямаше кой да я утеши.

 

 

Рейна бе ужасно заета по цял ден. Довърши поръчките за десет дни. Бари бе популяризирал идеята за ръчно рисувани дамаски и вече имаше поръчка за три големи възглавници за плетени градински столове.

За нейна огромна радост, Трент й се обаждаше всяка вечер и разговаряха, докато Том, с когото деляха една стая, не му извикаше да затваря и да гаси лампите. Той звънеше толкова редовно, че една вечер Руби я извика на телефона и с известна изненада й каза:

— Мъж е, но не е Трент. Който и да е, той произнесе името ти погрешно. Търсеше Рейна.

Тя взе слушалката, без да отговаря на въпроса в погледа на Руби.

— Ало?

— Рейна Рамзи?

Хвърли бърз поглед през рамо, за да се убеди, че хазяйката й отново се е загледала в сериала по телевизията.

— Да, аз съм.

Мъжът от другата страна на линията се представи за служител на застрахователна компания от Ню Йорк.

— Вие сте посочена като облагодетелствано лице на полица от петдесет хиляди долара и исках да се уверя за настоящия ви адрес. Ще получите чек за цялата сума, тъй като данъците са платени още при легализирането на завещанието.

Гърлото й се сви от тревога:

— Кой… кой?…

— О, извинете ме. Господин Мори Флетчър.

Усети как коленете й се подкосяват. В никакъв случай не искаше да се облагодетелства финансово от самоубийството на Мори. Призляваше й само от мисълта за това. Тя преглътна, прокашля се и навлажни устни с език.

— Не мислех, че в такива случаи се изплащат застраховки живот.

Мъжът явно бе изненадан:

— Извинете, не разбирам за какво става въпрос. Какво значи „такива случаи“?

Не можеше да произнесе гласно ужасната дума.

— Ами начинът, по който е умрял.

— Застрахователната компания не намери нищо нередно около смъртта на господин Флетчър, госпожице Рамзи. Никой не би могъл да предвиди реакцията на организма му към лекарството.

— Лекарство? — едва успя да каже тя, поемайки си дълбоко въздух.

— Да, лекарството за понижаване на кръвното налягане, което неговият лекар му е предписал. Много се извинявам. Мислех, че сте запозната с обстоятелствата около смъртта на господин Флетчър.

— Аз също мислех така — промърмори Рейна. Едва сега започваше да разбира какво означава този телефонен разговор. Щеше да й бъде много по-трудно да приеме начина, по който майка й бе представила смъртта на Мори.

— В онзи ден лекарят му бил изписал ново лекарство за кръвното.

— Разбрах, че е пил алкохол заедно с хапчетата.

— Да, аутопсията потвърди описаното в полицейския протокол, но съдържанието на алкохол в кръвта е съвсем нищожно. Вероятно просто е изпил чаша вино на вечеря. За съжаление много е трудно да се определи точната доза на лекарството, което е взимал, както и да се предвиди реакцията на пациента към него. Ако е имало някой с него, когато е загубил съзнание, можело е животът му да бъде спасен, но чашата вино не е изиграла голяма роля нито в положителна, нито в отрицателна насока. Съжалявам, че ви разстроих, госпожице Рамзи — добави той, като чу подсмърчането й в слушалката.

— Не, не, няма нищо. Благодаря ви, че ми съобщихте.

Смъртта на Мори е била случайна!

Може и да е бил разочарован от отказа й да подпише новия договор, но това не го е довело до самоубийство. Щеше да продължи да тъгува за него, но вече без да носи товара на отговорността за смъртта му.

Все още бе в повишено настроение, когато Трент се обади малко по-късно вечерта. Разказа му за телефонното обаждане.

— Не можеш да си представиш колко облекчена се чувствам, като знам, че не е умрял, мразейки ме.

Трент не знаеше, че Мори е бил нейният агент, смяташе, че й е бил много добър приятел.

— Никога не съм вярвал в това, скъпа. — Помълча за миг, после каза: — След като си в такова добро настроение, ще те попитам сега.

— Какво да ме попиташ?

— Ще дойдеш ли с мен на партито по случай откриването на сезона?

Тя стисна здраво слушалката.

— Парти по случай откриването на сезона?

— Да, собствениците на отбора организират голямо тържество всяка година след тренировъчния лагер и преди първия мач. Всички се обличат официално и става голяма веселба. Искам ти да бъдеш моята дама за вечерта.

— Не мисля, че бих могла да дойда, Трент — бързо каза тя.

— Защо не? Вече си ме заменила с някой друг? Да не би леля Руби да е дала стаята ми на някой красавец, приличащ на Робърт Редфорд? Да не би да предпочиташ руси мъже? Добре, ще изруся косата си.

— Чакай малко! Не, не съм те заменила с друг, просто не мисля, че съм подходяща за такова парти. Особено щом се иска официално облекло.

— Хей, успокой се. Ти ще си с мен, а аз съм звезда.

За миг си представи ленивата му самодоволна усмивка и сърцето й трепна. Какво ли щяха да си помислят приятелите му и съотборниците му за безвкусно облечената Ейна Рамзи?

Спомни си изражението върху лицето на Том Танди, когато за пръв път я видя, и в същия миг разбра, че никога няма да подложи Трент на такова унижение.

Нито пък щеше да отиде на празненството като Рейна. Трент би се почувствал като невероятен глупак и тя не можеше да му причини подобно нещо в навечерието на най-важния сезон в кариерата му. Той вече се чувстваше като полузащитник в Супер-лигата. Не би направила нищо, което да подрони новопридобитото му самочувствие.

— Ще видим — уклончиво отвърна тя, за да отложи отказа си.

Но вече бе решила, че за нищо на света не би присъствала на това парти.

 

 

— Мамо!

— Здравей, Рейна.

Рейна пребледня и остана на прага, вторачена в гостенката на Руби, която седеше с възрастната дама в гостната.

— Майка ти пристигна преди около половин час, скъпа — каза Руби, като се правеше, че не забелязва очевидната неприязън между двете жени. Не бе харесала Сюзън Рамзи още с появата й и първите й впечатления съвсем не се подобриха, когато жената продължи да настоява, че името на дъщеря й е Рейна, а не Ейна.

Само благодарение на вродената си южняшка гостоприемност Руби бе поканила Сюзън в гостната да изчакат Ейна, или Рейна, да се върне от покупки. Никак не й харесаха и подпитванията на Сюзън и тя й отговаряше колкото е възможно по-уклончиво.

— Искаш ли чаша чай, Ейна?

— Не, благодаря ти, Руби — отвърна Рейна, без да сваля очи от майка си, която не се и опитваше да прикрие неодобрението си към живописно облечената хазяйка, къщата и дъщеря си.

— Тогава ще ви оставя да си поприказвате двете. Тя излезе, като окуражително потупа Рейна по рамото и мимоходом й прошепна:

— Ако имаш нужда от мен, извикай ме.

— Изглеждаш ужасно — започна Сюзън без предисловия. — Лицето ти е изгоряло от слънцето.

— Тук сме на остров, мамо. Прекарвам доста време навън и това ми харесва.

Сюзън изсумтя неодобрително:

— Тази жена, Руби, ми каза, че си имаш обожател.

— Нищо подобно не ти е казала — спокойно отрече Рейна. Настани се на един стол срещу майка си, която седеше с идеално изправен гръб, така че въобще не докосваше облегалката. — С лукавите си подпитвания може и да си успяла да измъкнеш от нея достатъчно информация, за да си направиш подобен извод, но недей да намекваш, че приятелката ми е клюкарствала зад гърба ми. Добре я познавам. А също и теб, мамо.

Единствената реакция на Сюзън спрямо думите на дъщеря й бе леко повдигане на идеално поддържаните й вежди.

— Живееш тук с някакъв мъж, така ли?

— Не, но се влюбих в един мъж, който живееше тук. Той замина.

— И аз така разбрах. Някакъв футболист — изсмя се пренебрежително тя. — Правиш се на глупачка заради широките му рамене. Трябваше да се досетя, че нещо такова те задържа тук, вместо да се върнеш, където ти е мястото.

— Трент няма нищо общо с решението ми да не се върна към предишната си работа.

— Наистина ли?

— Да.

— Говориш за Трент Гамблин, нали?

— Да.

— Според това, което дочух напоследък, кариерата му е в упадък.

— Получил е травма на рамото през миналия сезон, но сега се завръща в чудесна форма.

— За бога, Рейна, спести ми ласкателствата по негов адрес. — Тя изтърси невидима прашинка от полата си. — И как ще завърши жалкото ти увлечение?

— Не знам. Но едно е сигурно, мамо. Това изобщо не е твоя работа — отвърна Рейна, като наблягаше на всяка дума. Лицето на Сюзън се изопна. — Сега имам нов живот. Нова кариера. Бизнесът ми върви добре и все повече се разраства. Ако някога реша да се върна на модния подиум, решението ще бъде само мое и няма да има нищо общо с теб.

Тя се наведе напред, свали очилата си и напрегнато се вгледа в майка си.

— Защо ме накара да повярвам, че Мори се е самоубил?

Самообладанието на Сюзън се поразклати:

— Не съм.

— О, напротив! За теб просто няма граница, която не би преминала, нали? Би сторила всичко, за да постигнеш целта си. Съжалявам те, мамо. Сигурно си ужасно самотна.

Сюзън скочи на крака.

— Спести си съжалението. Успях да се съвзема, след като ти ме изостави. Продадох апартамента и възнамерявам да задържа цялата сума за себе си.

— Поздравявам те. Задръж парите. Винаги съм мразела онзи студен мавзолей, който ти погрешно наричаше „дом“.

Сюзън продължи, сякаш не я бяха прекъсвали:

— Благодарение на разумните финансови препоръки на един човек, когото наскоро срещнах, ще живея доста добре и без теб, Рейна. Покани ме да остана при него за известно време. В замяна предложих да му помогна да разреши някои лични проблеми.

Рейна се усмихна при тази новина. Сюзън отново бе намерила някого, чийто живот да управлява.

— Това е добре, мамо. Надявам се да бъдеш щастлива.

— Ще бъда. А ти ще пропилееш живота си с някакъв мускулест глупак, който тича с футболна топка по терена.

— Не знам дали двамата с Трент имаме бъдеще заедно. Но сега поне подреждам живота си сама, а не го нравиш ти вместо мен.

— Той знае ли коя си?

Рейна срещна погледа на майка си, без да каже нищо. Сюзън се усмихна тържествуващо, доволна от точното си попадение.

— Не? От леля му разбрах, че той е с много крехко самочувствие, особено що се отнася за кариерата му. Не би се зарадвал на международната ти известност, нали? Затова ли криеш от него истинската си самоличност?

— Не!

— Е, всъщност това не ме засяга — безгрижно продължи тя. — Приятелят ми има малко работа в Хюстън, така че долетяхме само за няколко часа. — Взе чантичката си, изправи се и пое към вратата. — Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея за срещата ни на летището. Исках да ти дам последен шанс да се върнеш, но няма да се меся отново в живота ти, Рейна. Ако си решила да тънеш в неизвестност и мизерия, твоя си работа. Между другото, когато се изнесох от апартамента, опаковах всичките ти вещи. Ще ти ги изпратя. Прави с тях каквото искаш. Довиждане.

Сърцето на Рейна потръпна от удара. Това бе всичко. Не можеше да повярва, че се сбогува с майка си толкова студено и вероятно никога повече няма да я види. По всичко личеше, че Сюзън вдига ръце от нея.

— Мамо — извика тя с треперещ глас и направи няколко крачки напред с протегнати ръце — Сюзън се обърна, но остана на мястото си. Рейна също спря, но реши въпреки високомерното държане на майка си, да й каже това, което мисли. — Смяташ, че живея в мизерия, но грешиш. Аз съм богата. По-богата от когато и да било. — Спря за миг, като отчаяно търсеше малко топлина и разбиране в безизразните очи на майка си. — Открих истинската красота. Разбрах какво е да обичаш. Трент ме научи, макар и да не го съзнава. Мислех, че те мразя, но не е вярно. Обичам те. Не заради това, което си, а въпреки всичко. Там е тайната, не разбираш ли? Обичам те, мамо, и те съжалявам, защото никога няма да опознаеш радостта — не щастието, а радостта, която носи любовта.

Не очакваше отговор. Не го и получи. Сюзън се завъртя на пети и излезе навън.

 

 

— Е, идваш ли или не?

— Аз…

— Говори малко по-високо, скъпа. Обаждам се от съблекалнята, а тук е шумно като на пазар. Ще дойдеш ли на партито? Аз съм единственият в отбора, който си няма дама. Момчетата никога няма да престанат да ми се подиграват за това. Ти не би позволила подобно нещо, нали?

След посещението на Сюзън Рейна непрекъснато мислеше как да постъпи на този ден. Ето че моментът бе дошъл, а тя все още не бе решила какво да прави. Отборът се бе върнал в Хюстън късно предната вечер. И тъй като треньорът бе насрочил тренировка рано сутринта, Трент не бе успял да отскочи до Галвстоун и да я види. Партито започваше след няколко часа. Той имаше пълното право да настоява да разбере дали тя ще отиде или не.

Рейна се бе измъчвала часове наред, размишлявайки над проблема. Срещата със Сюзън, макар и болезнена, все пак бе довела до нещо. Майка й несъзнателно бе повдигнала някои много важни въпроси, които накараха Рейна да се замисли сериозно за любовта си към Трент. Както и за неговата към нея. Беше й се заклел в любов, преди да замине от Галвстоун, и многократно й казваше колко я обича, когато се обаждаше по телефона. Чувствата му не бяха охладнели по време на раздялата им. Рейна не бе очаквала, че ще го види отново, но Трент очевидно я смяташе за част от живота си.

Всичко се свеждаше до следното: дали той я обичаше заради това, което е, или онова, което не е? Щеше ли да обича Рейна така, както обичаше Ейна? Тя не можеше да се преструва вечно. В това поне бе сигурна. Бе толкова Рейна, колкото и Ейна. Грозните, размъкнати дрехи на Ейна бяха само маска, също както и бляскавите тоалети и гримът на Рейна.

Да обичаш означаваше да приемаш другия. Трент или я обичаше, или не. Това бе сурово изпитание за любовта им, но трябваше да преминат през него. Иначе не биха имали никакво бъдеще заедно.

На нея също не й бе лесно и тя съвсем не бе сигурна, че ще успее да го понесе.

— Да, ще бъда там — тихо каза тя.

— Чудесно! Ще изпратя шофьор с лимузина да те доведе.

— Недей! Да не си полудял?

— Луд съм от любов. И не отговарям за действията си, щом те видя.

Той дори не подозираше за иронията в думите си.

Набързо си казаха довиждане. Рейна отиде в банята като в транс. Взирайки се в огледалото, свали бавно синкавите си очила и ги счупи, като ги удари в ръба на ваната, за да не би да се разколебае в решението си. После изхвърли парчетата в коша. Хвана косата си и я върза на опашка.

Едва тогава отвори шкафчето над мивката и извади гримовете си.