Сандра Браун
Предизвикателството (6)

Шеста глава

Мори е мъртъв. Мори е мъртъв.

Бяха минали почти трийсет и шест часа, откакто Рейна за пръв път чу тези думи от майка си, а все още не можеше да повярва, че са истина. Дори и след като бе стояла над гроба му и бе видяла ковчега, всичко това й изглеждаше невероятно.

Толкова много неща се бяха случили, откакто майка й й бе съобщила новината за смъртта на Мори, че онзи следобед, прекаран в оранжерията с Трент, сякаш принадлежеше на някакъв друг живот. Докато си спомняше събитията, които последваха онова телефонно обаждане, се почувства уморена и физически, и психически.

Набързо бе нахвърляла малко дрехи в един куфар. Бе изтичала надолу по стълбите и бе помолила Руби да й заеме колата си. Хазяйката й бе предложила Трент да я закара до летището, но Рейна се бе противопоставила така яростно, че Руби се отказа да спори с нея и уважи молбата й да не вика племенника си от оранжерията, за да си кажат довиждане. Рейна уведоми приятелката си, че ще отсъства неопределено време. Не уточни къде отива.

Когато хазяйката й изрази загрижеността си за състоянието й, единственото обяснение на Рейна беше: „Ще ти кажа, когато се върна“.

На международното летище в Хюстън трябваше да изчака отлитането на два самолета за Ню Йорк, преди най-после да се намери място за нея в третия.

Щом пристигна в града, взе такси до апартамента си, в който все още живееше майка й. За пръв път от шест месеца се срещаха лице в лице. Сюзън не прикриваше враждебността си, въпреки че Рейна се нуждаеше от утешение.

— Изглеждаш нелепо, Рейна. Надявам се, не очакваш, че ще те призная за своя дъщеря, след като си облечена по този начин.

— Какво стана с Мори, мамо?

— Мъртъв е. — Сюзън доближи златната си запалка „Картие“ до цигарата, дръпна от нея драматично и после издуха дима над главата си.

Рейна, изтощена от пътуването от Галвстоун до Хюстън, от дългото висене на летището там, от изморителния полет, както и от болката в душата си, се отпусна на канапето и затвори очи. В Ню Йорк бе два часът след полунощ. Чувстваше се потисната и нервите й бяха изопнати до краен предел — току-що бе загубила най-добрия си приятел и най-верния си съюзник, а първите думи на майка й бяха за външния й вид. В този миг мразеше Сюзън Рамзи.

— Това ми каза и по телефона, мамо. Какво искаш да направя, да те моля за подробностите ли? — Отвори очи и се вгледа в жената, на която никога не бе успяла да угоди, независимо от старанията си. — Добре, моля те. Какво се случи? — Разстроените й нерви не издържаха и от очите й бликнаха сълзи.

Със самодоволно изражение на лицето Сюзън седна на другия край на дивана. Въпреки късния час, тя изглеждаше безупречно. По роклята й от сатен нямаше нито една гънка.

— Той почина у дома си. Един от съседите открил тялото му късно тази сутрин, когато Мори не се появил на уговорената им среща.

Мори живееше сам, с жена му се бяха развели дълго преди Рейна да го срещне. Той никога не бе успял да се съвземе от раздялата, но пък и не се бе отказал от хазарта, който бе в основата на семейните му проблеми.

— Сърдечен удар ли е било? Или инсулт? — Мори имаше наднормено тегло, високо кръвно налягане и пушеше прекалено много.

— Не точно — студено и презрително каза Сюзън. — Замесени са наркотици.

— Наркотици! — възкликна Рейна, поразена. — Не мога да повярвам.

— Имам предвид хапчета и алкохол. В апартамента му намериха следи, че предната нощ е пил.

Рейна изтръпна. Не можеше да бъде. Никога нямаше да повярва. Самоубийство? Не!

— Нещастен случай ли е било? — попита с пресъхнало гърло.

Сюзън угаси цигарата си в кристалния пепелник върху малката мраморна масичка.

— Мисля, че полицията го смята за случайна смърт.

— Но ти мислиш, че е самоубийство, нали?

— Знам само, че когато говорих с него за последен път, той бе ужасно разстроен, задето си отхвърлила онзи прекрасен договор. Недоумяваше, също както и аз, защо предпочиташ да мизерстваш по този начин — със смразяващ тон каза тя и махна с ръка към Рейна, сякаш бе нещо мръсно, — вместо да живееш като принцеса. Мори имаше финансови неприятности благодарение на теб.

Рейна скри лицето си в ръце, но Сюзън упорито продължи:

— Трябваше да напусне онзи разкошен офис, който бе наел. Когато ти така егоистично заряза него, както и мен, той бе принуден да се занимава само с второразредни модели и минали величия.

— Защо той не ми каза нищо? — простена Рейна, като питаше повече себе си, отколкото майка си.

Сюзън й отговори с най-голямо удоволствие:

— И какво щеше да постигне с това? Ако те беше грижа за някого друг, освен за себе си, въобще нямаше да ни напуснеш. Откъде накъде ще те е грижа какво се случва с някакъв си агент, от когото аз исках да се отървем още преди години, след като не те е грижа за собствената ти майка?

Тя запали нова цигара. Рейна знаеше, че Сюзън още не е свършила, затова не каза нищо. Нямаше смисъл да спори.

— Аз жертвах всичко, за да те направя такава, каквато беше, но ти проигра шанса си, без дори да ми благодариш. Отказа да се омъжиш за един от най-богатите мъже в Америка. Има ли значение за теб, че едва успявам да плащам сметките за този апартамент? Не.

Сюзън можеше да си намери и по-скромен апартамент, който да бъде достатъчно луксозен за нея. Можеше да си намери и работа. Рейна знаеше от опит, че майка й е способен мениджър. Тя бе и изключително привлекателна. Защо не си хванеше някой заможен съпруг, когото да държи под чехъл? Но Рейна бе прекалено уморена и разстроена, за да се впусне в словесна престрелка с майка си, като подхвърли някое от тези предложения.

Тя се изправи на крака. Всяко от движенията й издаваше умората й.

— Ще си лягам, мамо. Кога е погребението?

— Утре в два. Наела съм лимузина, която ще ни вземе оттук. Ще намериш апаратчето си за зъби на нощното шкафче до леглото. Сложи си го. Зъбите ти изглеждат ужасно.

— Ти иди с лимузината. Аз ще взема такси. Тъй като нямам намерение да нося проклетото апаратче никога повече през живота си, а зъбите ми са ужасни, сигурна съм, че ще предпочетеш да се возиш сама в лимузината и да не те виждат с мен.

На погребението Рейна застана встрани от останалите опечалени, скрита от чифт черни очила и черна шапка, които бе купила същата сутрин. Никой не я разпозна. Никой не я погледна. Никой не я заговори, докато ронеше сълзи сред малката групичка хора, които се разпръснаха веднага след края на церемонията. Всеки един от тях изглеждаше доволен, че е изпълнил обществените си задължения и сега можеше да се махне от жегата и задуха в гробището на Ню Джърси, за да си отдъхне в обзаведената си с климатик кола.

Рейна остана там даже и след като Сюзън мина покрай нея, без дори да й кимне. Защо, Мори, защо?, питаше тя отрупания с карамфили ковчег. Защо не й беше казал за финансовите си проблеми? Наистина ли се бе самоубил?

Тази мисъл бе прекалено ужасяваща, но тя си спомни вълнението в гласа му, когато й бе казал за големия договор, както и отчаянието, с което я бе помолил да помисли над предложението.

И сега, на път от Хюстънското летище за Галвстоун, тези въпроси все още не й даваха мира. В добавка към мъката й по магистралата валеше проливен дъжд. Беше безрадостен, мрачен дъжд, който напълно отговаряше на настроението й.

Бъдещето й се простираше пред нея като равната крайбрежна магистрала. Еднообразно. Монотонно. Пусто. Не виждаше никакъв лъч светлина в това бъдеще. Как можеше отново да бъде щастлива и безгрижна с незаличимата мисъл за самоубийството на Мори, което тежеше на съвестта й?

Къщата беше тъмна. Забеляза, че колата на Трент я няма. Сигурно двамата с Руби бяха излезли някъде. Тя взе куфара си и изтича под дъжда до задната врата.

Остави багажа на верандата, свали шапката си и я изтърси от водата. Съблече сакото си и го сложи на един стол да изсъхне. После бе ред на обувките и чорапите й.

Боса се запъти към кухнята. Там беше необичайно мрачно. Дори колосаните дантелени пердета на прозорците изглеждаха тъжни и унили на фона на безрадостния пейзаж отвън. Наля си вода от чешмата, но след като отпи два пъти, остави чашата на мивката. Чувстваше се така съкрушена, че всяко движение бе мъка за нея. Ръцете и краката й тежаха като олово и полагаше върховни усилия, за да ги движи. Беше изпаднала в мрачно отчаяние.

Баща й бе починал, когато бе съвсем малка, така че не си го спомняше. Сега за пръв път в живота си страдаше от загубата на някой, когото наистина бе обичала. Как се справяха хората със загубата на любим съпруг или на дете? Смъртта беше толкова ужасяващо окончателна. Без да включи лампите, тя мина през изпълнената със сенки трапезария и отиде в преддверието. По високите тесни прозорци на входната врата се стичаха ручейчета дъжд. Бяха печални, сребристи и студени. Приличаха на сълзи. Рейна погледна нагоре към тъмното стълбище и се запита дали ще намери сили да се качи до стаята си.

Апатично се отпусна на малката пейка, сгушена под стълбището. Подпря лакти на коленете си, положи глава на дланите си и зарида. На погребението бе плакала тихо и сдържано, но сега можеше да се отдаде на мъката си.

Парещи и горчиви сълзи бликаха от очите й неспирно, както дъждът зад стъклата. Те се стичаха по бузите й и канеха от брадичката й. Раменете й се тресяха от риданията.

Усети го миг преди да докосне рамото й с ръка. Вдигна глава. Той стоеше пред нея, извисил мъжественото си тяло. Сивкавата светлина едва се промъкваше във фоайето, камо ли под стълбите. С мъка успяваше да различи чертите на лицето му, но забеляза, че тъмните му вежди са свъсени тревожно.

Майка й не й бе предложила никаква утеха. Останалите хора на погребението не я познаваха. Нуждаеше се от успокоение, жадуваше за някакъв знак на подкрепа. Тя посегна към единствения достъпен източник. Без да мисли, здраво хвана ръцете му. Трент се отзова веднага, като седна на твърдата пейка до нея и я прегърна. Не каза нищо, само притисна лице до мократа й коса. Нежно положи главата й върху рамото си. Тя зарови лице в ризата му и остави неспирния поток от солени сълзи да попива в мекия плат.

Той погали косата й и изненадан откри колко гъста, разкошна и мека е. Докосна кожата на главата й и започна нежно да я масажира. Устните му се допряха до ухото й:

— Притеснявах се за теб.

Загрижеността му я трогна дълбоко и тя се вкопчи в ризата му. Усещаше топлината на кожата му, очертанията на твърдите му мускули, къдравите косъмчета на гърдите му.

— Къде беше, Ейна?

Това име й беше чуждо и за момент не можа да съобрази защо я нарича така. После си спомни. Това име бе една лъжа. Лъжа, както и всичко останало. Целият й живот бе изтъкан от фалшиви образи и преструвки. В този момент не желаеше нищо друго, освен да чуе истинското си име — Рейна — от устните на Трент. Искаше да усети дъха му, докато шепне името й. Искаше да види как устните му го изричат.

— Защо плачеш? Къде беше?

— Не ме питай, Трент.

— Намирам те да плачеш сама в тъмното. Мислиш ли, че мога да пренебрегна това? Кажи ми какво има. Мога ли да помогна? Къде беше и защо тръгна, без да ми кажеш дори довиждане?

Тя се отблъсна от него. Без да се срамува, изтри лице с опакото на ръцете си. Изведнъж осъзна, че е без очила. Но той не би могъл да разпознае в мрака подутите й от плач очи.

— Трябваше да ида на погребението на един приятел.

Трент изчака малко, после я прегърна през раменете. Прокара показалеца си по бузата й и избърса сълзите, които бяха останали там.

— Съжалявам. Близък приятел ли ти беше?

— Много.

— Внезапна смърт?

Тя отново закри лицето си с ръце и простена:

— Да… да. Самоубийство.

Трент тихо изруга и ръката върху рамото й се стегна. Той отново положи главата й върху гърдите си.

— Лоша работа. Знам какво е. Преди да започна да играя за „Мустангите“, имах приятел от друг отбор. Коленете му се скапаха дотолкова, че накрая му казаха, че повече не може да играе. Той се застреля. Разбирам как се чувстваш.

— Не, не разбираш — извика ядосано тя и рязко се изтръгна от ръцете му. — Ти не си бил виновен за смъртта на приятеля си.

Рейна се опита да се изкачи по стълбите, но той я настигна, хвана я за ръката и я обърна към себе си.

— Искаш да кажеш, че ти си виновна за това самоубийство?

— Да.

— Не вярвам — твърдо отсече той и леко я разтърси. — Не можеш да отговаряш за нечий друг живот. Никой не може.

— О, Трент, продължавай да ми го казваш, докато повярвам. — Обви ръце около стоманените му бицепси и го погледна умолително. — Повтори го хиляди пъти, ако това ще ме убеди.

Той я придърпа към себе си и я притисна в прегръдките си.

— Така е. Повярвай ми. Ако приятелят ти е бил склонен към саморазрушение, ти не си можела да направиш почти нищо, освен да го забавиш.

— Изоставих го, когато имаше нужда от мен.

— Повечето хора се научават да се справят с разочарованията. Не се обвинявай, че приятелят ти не е успял.

Той я залюля в прегръдките си и след малко попита:

— Сега по-добре ли си?

— Да. Още ме боли, но не е толкова непоносимо.

Стояха почти до стената. Тя се облегна на нея, но ръцете й продължаваха да са върху раменете на Трент. Той допря устни до шията й.

— Съжалявам, че страдаш от всичко това.

Тя несъзнателно отпусна глава назад.

— Благодаря ти. Не можех да говоря за това с никого. Имах нужда от това… от теб.

— В такъв случай се радвам, че бях тук.

Ласките му вече не бяха утешителни. Те носеха съвсем друго послание.

— Ейна?

— Хм?

Погледна удивен лицето й.

— Ейна?

След миг устните му бяха върху нейните — топли, твърди и настоятелни. Обхвана лицето й с длани и леко наклони глава. От гърдите му се изтръгна дълбоко стенание.

Рейна стисна здраво раменете му, извърна глава и задъхано простена:

— Не.

— Да.

Не й даде друга възможност да протестира. Властните му устни уловиха нейните в целувка, която напълно я лиши от воля.

Цялото й тяло сякаш омекна и тя щеше да се свлече на пода, ако неговото мускулесто тяло не я притискаше до стената и не я задържаше изправена.

Обви ръце около врата му и отговори на звуците, които се изтръгваха от гърдите му, със свои стенания, изпълнени с желание — неукротимо и първично.

Езикът му се плъзна между устните й и предизвика експлозия от светлини и цветове в главата й. Това прекрасно усещане бе ново за нея. Всяко движение изпращаше сигнали из цялото й тяло. Зърната на гърдите й настръхнаха. Сърцето й биеше ускорено.

Спряха за миг — да си поемат въздух, погледнаха се удивено и отново потънаха в обятията си. Първата хапка само бе изострила апетита им и сега и двамата бяха още по-гладни от преди.

Трент бе завоевателят, но Рейна с удоволствие му се отдаваше. Жаждата й се подсилваше от годините, прекарани в неведение и лишения. Съпругът й никога не я бе целувал с такова необуздано желание. Другите мъже не се бяха осмелявали.

Трент не признаваше никакви ограничения. Устните му не можеха да й се наситят. А скоро целувките станаха недостатъчни.

Той бавно плъзна ръце надолу към кръста й и с едно бързо и рязко движение я повдигна.

— Желая те — простена той, докато устните му изгаряха нежната кожа на шията й.

— Не можем…

— Ще го направим.

— Къде е Руби?

— Сами сме.

— Но…

— Недей да спориш. И двамата знаехме, че рано или късно ще се случи.

Това бе истина. От мига, в който го бе срещнала в коридора, знаеше, че Трент Гамблин представлява заплаха за нея. Далеч не зловеща, но все пак заплаха. Още когато за пръв път се вгледа в тъмните му очи и попадна в плен на очарователната му усмивка, знаеше, че той ще промени живота й. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се примири със съдбата си. Но примирението нямаше нищо общо с готовността, с която приемаше ласките му. Когато дланите му докоснаха гърдите й и бавно започнаха да ги масажират, тя затвори очи. Той чертаеше с пръсти нежни кръгове и галеше зърната й, докато не получи в отговор желаната реакция. После продължи любовната игра, като приближи лице до шията й и целуна нежната й топла кожа.

С трескави и непохватни пръсти разкопча блузата й, изгарящ от желание да види това, което ръцете му бяха открили. Знаеше, че тя не носи сутиен, но остана приятно изненадан от дантеленото й бельо.

— О, боже! — прошепна той и отстъпи крачка назад, за да й се полюбува.

Искаше му се да е много светло, защото това, което му се струваше, че вижда, бяха невероятно красиви гърди — малки, но стегнати и добре оформени. Кожата, която прозираше през дантелата, приличаше на сметана, а зърната й бяха като току-що напъпили рози.

Едва докосвайки дантелата, той погали принцесата, която се криеше под грозните дрехи. Тя бе съвсем истинска. Не беше някоя от фантазиите, с които се приспиваше напоследък. Това се случваше наистина. Той я докосваше.

Усещаше топлата й кожа през дантеленото бельо. А когато погали примамливите й форми, отговорът й го накара да настръхне целия. Той дори простена от силата на желанието, което изпита. Смъкна тънките презрамки от раменете й и с полувъздишка, полустенание долепи устни до едната й гърда.

Рейна извика името му и зарови пръсти в гъстата му коса. Тя затвори очи. Дишаше накъсано. Всяко движение на устните му предизвикваше отклик дълбоко в утробата й. Изгаряше от желание.

Тялото й безмълвно издаде нуждата й и в отговор ръцете му се спуснаха надолу и повдигнаха полата й. Тя потрепера, когато усети загрубелите му длани върху гладките си бедра. Затаи дъх в очакване. Той не би го направил. Не тук. Не сега.

Но Трент искаше да открие тайните й. Да я опознае напълно.

Ръцете му се наслаждаваха на всеки сантиметър от нежните й като коприна бедра. Пръстите му се срещнаха върху корема й и отново поеха надолу по сатенените й бикини към центъра на женствеността й.

Рейна си пое рязко въздух. Стисна здраво раменете му, за да не падне или да не полети. В този миг не се чувстваше свързана със земята. Гравитацията не я теглеше толкова силно, колкото докосването на Трент.

Замря, когато той плъзна пръсти под бикините й и ги свали. Смело отвори очи и срещна погледа му. Беше изгарящ. Дори мракът не можеше да скрие това. Въобще не се опита да протестира. Нямаше такова намерение. Цялото й тяло изгаряше от желание да бъде завладяно от него.

Тя се освободи от бикините си, без да се стеснява. В отговор Трент я възнагради с още една изпепеляваща целувка — Езикът му бе настойчив и всяка милувка бе изпълнена с напрежение.

Покри шията й с парещи целувки. Когато отново стигна до гърдите й, сърцето й щеше да изскочи.

Тя изхлипа от вълнение.

Той я докосна.

Тя му отвърна разгорещено.

Галеше я бавно и нежно, предизвиквайки нови вълни от удоволствие у нея.

Тя усети как цялото й тяло оживява под милувките му.

Пръстите му я приканваха да се предаде. И тя го направи.

Заляха я вълни на неописуемо блаженство. Рейна потръпваше при всеки прилив на удоволствие. Сякаш нямаха край. Когато и последната вълна се оттегли, тя не искаше да отвори очи, за да не прогони този прекрасен сън.

Усети дъха му върху бузата си и нежните му целувки. Тогава отвори очи. Трент й се усмихваше.

Но тялото му съвсем не бе така спокойно, както лицето му. Усещаше натрупаното в него напрежение, което чакаше да бъде освободено. Той провря ръка между телата им и смъкна ципа на джинсите си.

После я повдигна така, че краката й се увиха около кръста му. Проникна в нея и тя отпусна глава върху рамото му с въздишка на удоволствие.

Беше толкова нежен! Рейна го приласка в себе си и той блажено простена. Този стон бе най-прекрасното нещо, което бе чувала през живота си. Бе доставила някому удоволствие, независимо от външния си вид.

Той проникваше дълбоко в нея и тя се прекланяше пред силата, с която я завладяваше. Тихите звуци, изтръгващи се от устните й, свидетелстваха за това. Заради нея му се искаше да се представи по-добре от всеки друг път. Отново започна да целува нежно и настойчиво гърдите й.

Рейна не мислеше, че това е възможно, но усети как желанието повторно се надига дълбоко в нея. Всяко движение на тялото му разпалваше кръвта й и скоро тя отново гореше в огъня на страстта.

Той изчакваше, полагайки неимоверни усилия да се сдържа. Едва когато тя стигна върха, Трент отприщи страстта си. Освобождението, което изпита в този миг, бе толкова пълно и толкова прекрасно, че разтърси не само тялото, но и сърцето и душата му.

Останаха прегърнати, вплели мокри от пот тела. Сърцата им биеха с един и същи ритъм. Тя усещаше дъха му върху рамото си, където бе отпуснал глава. Нейната бе заровена във врата му.

Ромоленето на дъжда отвън бе като музика за ушите им. Ударите на стенния часовник във всекидневната бяха заглушени от тежкото им дишане и биенето на сърцата им.

Едва сега Трент я пусна да стъпи на пода. После отново я притисна в прегръдките си и се удиви колко слаба е всъщност. Можеше да я обгърне цялата дори и с една ръка. Нежно я целуна по косата.

Пое безмълвно ръката й и я поведе нагоре по стълбите. Той вървеше пръв, но не откъсваше очи от нея, докато се изкачваха бавно към втория етаж. Заведе я в спалнята си и затвори вратата, сякаш за да изолира външния свят. Остави я в средата на стаята и се зае да разпъне сгъваемото легло. После протегна ръка към нея и кимна към леглото.

— Трябва да поговорим — дрезгаво каза тя.

— Не, не трябва.

Трент бавно разкопча ризата си. Рейна почувства как в гърдите й отново се надига болезнено желание. Той свали ризата си и небрежно я захвърли на пода. След това пъхна палци в колана на джинсите си и ги смъкна.

Когато се изправи, бе съвсем гол. И прекрасен. Бавно прекоси мрачната стая и дойде при нея. Сивкавата светлина, проникваща през прозорците, хвърляше причудливи сенки върху голотата му. Тя отново го желаеше.

Ръцете й бяха отпуснати до тялото й в знак, че напълно приема действията му. Той безмълвно издърпа разкопчаната блуза от полата й и я захвърли на пода до своите дрехи. После се зае с презрамките на дантеленото й бельо и ги смъкна до кръста й. Нежно погали гърдите й. После наведе глава и по-дразни едната с език. Реакцията, която последва, бе толкова женствена, че той продължи да си играе с нея по-дълго, отколкото бе имал намерение първоначално.

— Трент — прошепна тя с омекнали колене.

— Шшт.

Бързо разкопча полата й и я свали заедно с бельото й. Застанаха голи един срещу друг. После я взе на ръце, бавно я положи на леглото и се намести върху нея.

Тя с удоволствие почувства тежестта му върху себе си. Тялото му бе толкова силно и стегнато, че изгаряше от любопитство да го опознае. Игриво прокара ръце по гърба му и Трент се усмихна широко.

Тя го целуна страстно.

Той й отвърна, като устните му я оставиха без дъх.

— Все още ли искаш да поговорим? — провлачено я запита, докато покриваше с целувки шията й.

— Длъжни сме да го направим.

Тя простена, когато устните му се плъзнаха към едната й гърда.

— Ти никога не се отпускаш, госпожице Рамзи. Тя потрепера от насладата, която изпита.

— Трент?

— Хм?

Рейна инстинктивно вдигна колене и той се намести между тях.

— Ние наистина трябва…

Следващата му милувка бе толкова себеотдайна и щедра, че думите замряха върху устните й и сърцето й сякаш престана да бие.

— Ето какво трябва да правим — приглушено прошепна той. — И аз имам намерение да го правя дълго-дълго време.