Сандра Браун
Предизвикателството (5)

Пета глава

На сутринта, когато Трент почука на вратата й, за да излязат да тичат, тя се престори, че не го чува. Накрая той се отказа да тропа и тръгна сам, а тя въздъхна облекчено. И донякъде разочаровано. Бе свикнала да очаква с нетърпение сутрешното им бягане по брега.

Внимателно изглади полата, която вече бе довършила, окачи я на закачалка и я покри с голям найлонов плик. Спокойно можеше да заяви, че това е най-добрата й работа досега и се надяваше госпожа Ръдърфорд да я хареса.

Обличането вече не й отнемаше толкова време, колкото преди няколко месеца. Изми косата си и я остави да изсъхне сама. Намаза загорялото си от слънце лице с овлажняващ крем — като малка майка й никога не й бе разрешавала да плува в морето или да играе на брега, за да не загрубее кожата й, — но не се гримира. Сложи си очилата и облече кафеникава права рокля, която дори нямаше колан. Бари щеше да бъде ужасен. Слезе долу, за да закуси набързо, преди да тръгне.

— Виждала ли си Трент тази сутрин? — попита я Руби, докато й сипваше кафе. Рейна забеляза, че хазяйката й се движи много внимателно и потрепва при всеки по-рязък звук. Тя тайничко се усмихна над чашката си с кафе.

— Не. Защо?

— В ужасно настроение е. Мислех, че може да ти е казал каква е причината, докато тичахте по брега.

— Не тичах тази сутрин, защото се приготвях да ходя в Хюстън. Не съм го виждала.

— Като градоносен облак е. Върна се от брега преди малко и се качи направо в стаята си, без дори да изпие плодовия си сок.

— Сигурно е станал накриво — кратко отсече Рейна, докато си мажеше филийка с масло.

Дали се сърдеше, задето не бе отишла да тича с него? Понякога се държеше като дете. Това събуждаше майчиния й инстинкт и я караше да гледа благосклонно на постъпките му. Но сега бързо потъпка това чувство и си напомни, че не бива да изпитва нищо към Трент Гамблин. Що се отнася до него, трябваше да бъде абсолютно безразлична.

— Време е да тръгвам, Руби — каза тя и набързо приключи със закуската си. — Ще се върна чак привечер.

— Успех в работата, скъпа! И моля те, карай внимателно. По пътищата е опасно.

— Ще бъда внимателна. — Целуна Руби по бузата и излезе през задната врата.

Гаражът, разположен зад къщата, бе пристроен допълнително. Рейна се зарадва, като видя, че спортната кола на Трент е паркирана зад тази на Руби, така че нямаше да се наложи да го моли да я премества. Тя окачи опакованата пола отзад и седна зад волана на малката си стара кола.

Отначало задавеното покашляне на мотора не я притесни особено. Колата й винаги палеше трудно. Но след няколко неуспешни опита да я подкара започна да я проклина. В гаража бе задушно дори и по това време сутринта. Тя опита отново, като все повече се притесняваше. Нямаше точно определен час за среща, но все пак трябваше да пристигне в Хюстън същия ден.

— По дяволите! — изруга и удари с юмрук по волана. Бари ще получи удар, ако не му занесе полата навреме.

Върна се до къщата и извика от вратата:

— Руби! Има ли автобуси от Галвстоун до Хюстън? Влезе в кухнята и завари Трент да дъвчи сандвич с бекон. Руби държеше кърпа с лед на челото си и бавно отпиваше кафе. Когато я видя, тя остави компреса на масата.

— Мислех, че си тръгнала, скъпа.

Рейна упорито отбягваше да гледа към Трент, който бе облечен с панталони и спортна риза. На облегалката на стола му бе преметнато леко спортно сако.

— Колата ми не иска да запали. Ще трябва да ида до Хюстън с автобус. Къде мога да го хвана?

— Аз отивам в Хюстън. Ще те закарам — каза Трент.

— Какво мило момче! — усмихна се Руби на племенника си. — Седни и изпий още една чашка кафе, Ейна.

— Но — опита се да протестира Рейна — аз трябва да ида сама.

Не можеше да заведе Трент в магазина на Бари, който би могъл да изрече нещо, издаващо самоличността й. Цяла нощ бе обмисляла идеята да се обади на Мори да приеме онзи договор. Ако се върнеше към предишната си работа, щеше да избегне болката от едно по-дълбоко обвързване с Трент. Но ако в края на краищата вземеше подобно решение, смяташе просто да изчезне. Не искаше той да узнае, че тя не е невзрачната госпожица Ейна Рамзи, за която се представяше. Ако Гамблин някога откриеше истината, щеше да бъде бесен, че го е измамила.

— Сигурно отиваме в съвсем различни части на града — добави тя обезкуражително.

— Къде трябва да отидеш?

— В търговския център.

— Чудесно — кимна той, сякаш това решаваше всичко. — Аз трябва да се видя с лекаря си заради рамото. Кабинетът му се намира там наблизо. Готова ли си? — попита я и стана от масата.

— Наистина не искам да те затруднявам — каза тя с отчаяние в гласа.

— Виж какво — тросна се Трент и рязко издърпа сакото си от облегалката на стола, — аз така или иначе трябва да отида. Би било глупаво от твоя страна да се мъкнеш с автобуса. Е, ще дойдеш ли с мен или не?

Не искаше да го прави. Но реално погледнато, нямаше голям избор. Сведе глава и промърмори:

— Да, благодаря. Ще дойда с теб.

Казаха довиждане на Руби, която повтори напътствията си да карат внимателно. Щом седна в колата на Трент, Рейна сгъна полата в скута си.

— Съжалявам — извини се той и погледна към скута й. — Няма къде да я окачим.

— Няма нищо.

Това бе всичко, което си казаха през половината път до Хюстън. Най-после тя се осмели да попита:

— Как е рамото ти?

— Защо не дойде да тичаш с мен тази сутрин?

— Нямах време. Трябваше да се приготвя за пътуването до Хюстън.

— А защо просто не ми каза?

— Сигурно съм била в банята, когато си дошъл да ме извикаш. Не съм чула почукването ти.

— Аз пък не чух да тече вода в банята.

— Ти да не би да подслушваш на вратата ми?

— А ти да не би да ме лъжеш?

Последва ново неловко мълчание, нарушавано единствено от проклятията на Трент по повод мудния уличен трафик в Хюстън.

Няколко минути по-късно Рейна се почувства засрамена, че и двамата се държат толкова глупаво и се дразнят по този детински начин.

— Как е рамото ти? — попита тя отново.

— Не те разбирам, Ейна — извика той, сякаш бе сдържал гнева си в изчакване на удобния момент да избухне, така както издебваше удачна възможност да профучи с колата си покрай другите шофьори, които бяха прекалено бавни за него. — Имаше пълно право да ми бъдеш ядосана, когато ти досаждах с вниманието си. Ти ме удари през пръстите и аз си признах, че напълно го заслужавах. Мислех, че сега сме приятели, но ти никога не се отпускаш. Изобщо не знам какво чувстваш. Толкова си скована и неотстъпчива. Не се изненадвам, че съпругът ти те е изоставил и нямаш никакви приятели.

Умело подкара колата по една от уличките, които водеха към търговския център.

— Можеш да ме оставиш тук — обади се Рейна с леден глас. Вече бе хванала дръжката на вратата.

Той натисна рязко спирачки и спря на ъгъла. Тя изскочи от колата с едно кратко „Благодаря“.

— Ще мина да те взема след няколко часа — предложи Трент.

— Чудесно — отвърна тя и затръшна вратата.

Бари с нищо не повиши настроението й. В магазина имаше само неколцина клиенти, обслужвани от любезните му помощнички. В момента, в който Рейна влезе, той я сграбчи за ръка и я помъкна към офиса си, разположен зад магазина. За разлика от безупречно подреденото светло помещение, където пазаруваха клиентите, и от пастелните тонове, които преобладаваха там, офисът му бе претъпкан и разхвърлян и миришеше на тютюнев дим. Той я изгледа неодобрително и скръсти ръце пред гърдите си.

— Боже мой, ако това въобще е възможно, изглеждаш дори по-зле от миналия път.

— Не започвай отново, Бари — помоли го тя и като окачи полата на госпожа Ръдърфорд на една кука, се отпусна тежко в единственото кресло в стаята. — Доста ми се насъбра тази сутрин.

— Изглеждаш направо ужасно.

— Благодаря ти. Точно такава е целта ми. Искам да остана незабелязана — нещо, което ти затрудняваш ужасно много с излагането на онази реклама за бельо в магазина си. Как можа да го направиш, Бари?

— Но тя привлича клиенти, скъпа. Много клиенти. Повярвай ми — каза и я огледа критично, — никой няма да те познае. Аз самият ще направя всичко възможно да го предотвратя. Ако клиентките ми зърнат идола си — Ейна Р., ще изпищят от ужас. Те може и да те приемат за ексцентрична художничка, за каквато те представям, но не биха искали да те видят, облечена като просякиня.

— Имаш ли диетична сода?

— Да — отвърна Бари и отвори малкия хладилник, скрит под една отрупана полица, — но недей да се отпускаш прекалено. Трябва да поговорим делово. Между другото, полата е фантастична. — Той повдигна найлоновия плик и я огледа внимателно. — Госпожа Ръдърфорд ще бъде възхитена.

Половин час по-късно Рейна бе готова да си тръгне. Имаше да обмисля ново предложение, а в чантата си отнасяше тлъст чек и четири поръчки.

— Добре че последния път се запасих с много копринени и памучни платове — каза тя. — Погрижи се шивачката ти да ми изпрати мерките на клиентки те следващата седмица. Искам тези, които тя лично е взела, а не онези, които дават клиентките. Дамите имат навика да спестяват някой и друг сантиметър.

Бари взе няколко кичура от косата й и ги прихвана на тила й.

— Ето, това е частица от предишната Рейна. Защо не ми позволиш да те изпратя в салона на Нийман — да те гримират и да оправят косата ти? А после ще те облека в новата колекция на Унгаро. Или пък в коприните на Камали, които са точно в стила на Рейна. Днес направи само едно ревю тук и продажбите ми ще скочат до небесата. Това ще се отрази добре и на двама ни.

Тя поклати глава и той с огромно съжаление остави косата й отново да скрие класическите й скули.

— Не, Бари.

— Ще се върнеш ли някога към това, което правиш по-добре от всички останали, скъпа?

— Мори ме увещава да го сторя. — Разказа на Бари за двегодишния договор, който й бяха предложили. — Още не съм решила дали да го приема.

Той въздъхна:

— Щастлива ли си така, Рейна?

— Щастлива? — А дали някога през живота си е била щастлива? Възможно ли бе това? — Доволна съм. Мисля, че това е всичко, което човек може да желае.

Тъй като не искаше да се размеква повече, тя го целуна, благодари му отново за поръчките и го увери, че ще си помисли за новото му предложение. Когато излезе на улицата, се сети, че не се бяха уговорили с Трент къде да се срещнат. Безпокойството й не продължи дълго, защото го видя да се разхожда безцелно по улицата, като от време на време спираше да погледа младежите на ролкови кънки, които правеха най-различни номера.

Бе толкова привлекателен! Всеки път, когато го видеше, оставаше леко изненадана колко много го харесва. Не беше толкова набит и масивен, колкото другите професионални футболисти, но мускулите му се очертаваха под спортното сако и панталона. Макар да не бяха официални, дрехите му бяха изключително добре ушити и точно по мярка. Харесваше й тъмната му коса, която се къдреше около ушите и над яката на ризата. Носеше тъмни очила, вероятно за да не го разпознаят почитателите му.

Бавно се запъти към него, доволна от възможността да го наблюдава, без той да знае. Бе все още доста далеч, когато Трент извърна глава в нейната посока. Сигурно я забеляза веднага, защото започна да си пробива път към нея през тълпата.

— Извинявай, Ейна — започна припряно той, когато бе достатъчно близо да го чуе. — Това, което казах…

В този момент една забързана жена, излязла на пазар, се блъсна в него. Той хвана Рейна за ръка и я изведе извън потока от хора, като я предпазваше с тялото си. Тя вдигна глава, за да го погледне. Той свали очилата си и ги пъхна в горния джоб на сакото. Тъмните му очи бяха разтревожени.

— Това, което ти казах сутринта, преди да слезеш от колата, е непростимо — промълви той. — Изобщо не го мислех. Просто бях много ядосан.

— Няма нужда да се извиняваш, Трент.

— Разбира се, че има. Това е за теб. — Подаде й букет маргаритки. — Исках да ти взема рози, но бяха свършили. Прощаваш ли ми? Моля те.

Очите й се напълниха със сълзи, докато се взираше безмълвно в маргаритките. Наведе се и зарови лице в нежните им цветове. Често й бяха изпращали цветя. Бе получавала екстравагантни букети от рози и орхидеи, подарени от графове и президенти на корпорации. Те никога не бяха означавали нещо за нея. Тези непретенциозни маргаритки бяха най-ценния дар, който някога бе получавала.

— Благодаря ти, Трент. Прекрасни са.

— Нямах никакво право да ти говоря така.

— Аз те предизвиках.

— Е, както и да е. Извинявай.

— Приемам извиненията ти.

Търговската улица бе препълнена с хора, които забързано минаваха покрай тях. Но те не помръдваха от мястото си. Трент продължаваше да се взира в нея.

— Отдавна ли чакаш? — попита той.

— Не, видях те веднага щом излязох от магазина.

— Толкова бях ядосан, че дори забравих да ти кажа къде да ме чакаш.

— Няма значение. Нали се намерихме един друг.

— Да. Намерихме се.

Не откъсваше очи от нея. Изведнъж думите й придобиха нов смисъл. Пристъпи още по-близо. Вдигна ръка и погали лицето й. Прошепна името й. После се наведе и докосна с устни бузата й.

Рейна престана да диша. Не можеше да помръдне. Маргаритките, които държеше до гърдите си, останаха притиснати между двамата. Тя усети как зелената хартия, в която бяха увити, се смачка и мокрите им листенца докоснаха ръцете й.

Вниманието й обаче бе обсебено от мъжа до нея. Той ухаеше на слънчево лято и мъжки парфюм. Искаше й се да се сгуши до него и да вдъхне дълбоко от този мирис. Устните му, допрени до бузата й, започнаха да я изгарят. Той дишаше забързано и накъсано, докато шепнеше името й. С огромни усилия на волята Рейна се сдържа да не обвие ръце около врата му и никога повече да не го пусне.

Той се поколеба, сякаш се мъчеше да вземе някакво решение. После се отдръпна.

— Да се махаме оттук. — Хвана я за ръка и я поведе през улицата.

— Как е рамото ти? — попита тя, щом влязоха в колата и потеглиха.

Трент се засмя.

— Вече няколко пъти ми задаваш този въпрос.

— А ти нито веднъж не ми отговори. Какво каза лекарят?

— Каза, че за тренировъчния лагер ще бъда в страхотна форма.

— Това е чудесно, Трент! — възторжено възкликна тя, като потисна в себе си вълната от тъга, която я заля при тази новина. Когато замине за лагер, той завинаги ще напусне живота й.

— Предполагам, че почивката и спокойният живот си казват думата — усмихна й се и почернялото му от слънце лице светна. — Гладна ли си?

Тя кимна:

— Така и не успях да обядвам.

— Нито пък аз.

Заведе я в един от любимите си мексикански ресторанти. Тя тъкмо бе започнала да експериментира с чуждонационалната кухня.

— Сигурен ли си, че ще се измъкнем живи оттук? — недоверчиво попита Рейна, когато спряха на покрития с чакъл паркинг пред ресторанта. Заведението едва ли би могло да се нарече така. „Закусвалня“ би било по-точно като описание. Предната веранда изглеждаше доста занемарена. Табелата над входа бе толкова избеляла, че се виждаха само няколко букви. Прозорците бяха с помътнели стъкла и украсени със саксии с ярки изкуствени цветя.

— Не съм твърдял, че е изискан, а само, че е най-добрият.

Шегуваха се и се смееха, докато похапваха от ястията, поръчани от Трент. Поднесе им ги една невероятно дебела жена, която непрекъснато го потупваше ласкаво по рамото и го наричаше „Анхелито“.

След като напуснаха ресторанта, той разведе Рейна из Хюстън и й показа разни забележителности, които туристите рядко виждаха.

Отдавна се бе стъмнило, когато се върнаха в Галвстоун. Руби ги чакаше на задната врата.

— Бях започнала да се тревожа — каза тя. — Трент, да не би да си забравил, че обеща да ме заведеш на боулинг тази вечер?

Рейна почти долови измъченото му стенание, но той го сподави заради леля си и се усмихна.

— Разбира се, че не съм. Нали го очаквам с нетърпение цяла седмица! Имаш ли нещо против и Ейна да дойде с нас?

— Ама разбира се — съгласи се Руби. — Колкото повече — толкова по-весело.

Рейна бе прекарала такъв чудесен ден, че й се щеше той да свърши, преди да се е случило нещо, което да го развали. Освен това не искаше да се натрапва на Руби, която искаше да прекара вечерта с любимия си племенник.

— Мен въобще не ме бива на боулинг. Вие двамата вървете. Аз съм уморена и ще си легна рано.

Искаше й се да вярва, че Трент е разочарован. Със сигурност изглеждаше така, когато Руби буквално го измъкна навън.

— Не забравяй да заключиш вратата — напомни й той, докато тя им махаше за довиждане. Бе убедена, че би предпочел да остане с нея, вместо да придружи леля си до залата за боулинг. Прощалната му усмивка я стопли цялата.

Горе, в стаята си, Рейна натопи маргаритките в една ваза и ги сложи така, че да може да ги вижда, докато се излежава в топлата вана. Тъкмо излизаше от нея, когато звънна телефонът.

— Къде се губиш цял ден? — попита дрезгав глас, щом вдигна слушалката.

— Здравей, Мори! Трябваше да ида до Хюстън.

— Така ми каза и хазяйката ти.

— Можеш да се гордееш с мен. Върнах се с куп пари.

— Жалко, че не получавам процент от тях. — Рейна отново се запита дали Мори не си е навлякъл неприятности със залагания. Но преди да успее да го попита, той премина към деловия тон: — Е, обмисли ли предложението ми?

— Да, Мори.

— Спести ми напрежението, моля те.

— Отговорът ми е не.

Беше мислила много, претегляйки всички последици от решението си. Предната нощ се бе колебала дали да не се върне към предишния си живот — въпреки страданията, които той щеше да й причини.

Но днес, когато Трент й поднесе цветята, разбра какъв напредък е постигнала. Един мъж й подари цветя, независимо че не бе красива. Маргаритките не бяха дар за външния й вид, а за жената вътре в нея.

Не искаше да се връща към онзи фалшив живот, в който я смятаха за стока за продан само защото Господ я бе дарил с красиво лице и тяло.

— Разбираш ли от какво се отказваш, Рейна?

— Моля те, не се опитвай да промениш решението ми, Мори. То е окончателно. Не казвам, че никога няма да се върна. Но точно сега не е моментът.

Въздишката му издаваше разочарование, но той само попита:

— Значи това е окончателният ти отговор?

— Да, това е.

После поприказваха за други неща. Тя се поинтересува от здравето на майка си. Мори говореше за майка й без всякаква симпатия, но я увери, че Сюзън е в отлично здраве.

— Ще побеснее, когато й кажа, че отхвърляш договора. И тъй като не си тук, ще си го изкара на мен.

— Знам и много съжалявам, че ще трябва да понесеш гнева й.

— Е, това не е нещо ново.

— Много ли си разочарован, Мори?

— Да, разочарован съм. Мисля, че не си с всичкия си, но въпреки това те обичам.

— Аз също те обичам. Извинявай, че ти причинявам толкова неприятности.

— Животът е пълен с тях, Рейна. Учудващо пълен.

След това си пожелаха лека нощ. Щеше й се да бъде по-уверена в решението си. Разговорът с Мори я бе натъжил и я бе накарал да почувства известна носталгия по миналото.

И тогава обърна поглед към букета от маргаритки. Те бяха като слънчев лъч, който разпръсна мрачното й настроение и върна радостта й от живота. Изпълнена от светли чувства, тя най-после заспа.

 

 

Спа до късно. Когато отвори очи и погледна през прозореца, разбра, че слънцето отдавна е изгряло. Часовникът й потвърди този факт. Веднага щом стана от леглото, забеляза бележката, пъхната под вратата.

Почуках два пъти, но не чух никакъв отговор. Да, често подслушвам на вратата ти. Предполагам, че спиш до късно. Напълно го одобрявам. Ще се видим по-късно.

Бележката не бе подписана, но нечетливият почерк и хуморът й бяха много добре познати.

Облече се и слезе долу. Къщата бе празна. Излезе през задната врата и реши да посети оранжерията на Руби. Хазяйката й често се хвалеше с резултатите от труда си там.

В стъклената постройка бе топло и влажно, но миризмата на прясно разкопана почва й допадна. Въздухът бе абсолютно неподвижен. Водните пари се кондензираха в малки капчици по стъклените стени и покрива. Бе тихо. Стъпките й по меката почва бяха безшумни. Мина покрай дълги маси, върху които в правилни редици бяха подредени саксии с растения. Тя ги разгледа внимателно, като се любуваше на всеки екзотичен цвят и всеки нежен лист, прорязан от тънки жилки.

— Лентяйството е грях.

Стресна се и рязко се обърна.

— Пак го направих, нали? Приближих се тихо и те изплаших? Извинявай, не беше нарочно.

Трент свали торбата с торфена смес, която носеше на рамото си, и изтри ръце в отрязаните си до колене джинси. Тениската му бе мокра от пот.

Рейна му се усмихна.

— Сигурна съм, че не е било нарочно. Тук е толкова тихо. О, добро утро все пак. Къде е Руби?

— Току-що я накарах да се прибере и да полегне. Заедно ходихме до разсадника да вземем торфената смес. Там е толкова топло и задушно, че леко й прилоша. Казах й, че ще довърша започнатото от нея.

— И какво е то?

— Ще засадя онези растения в тези саксии — посочи й ги той.

— Красиви бегонии — отбеляза Рейна, докато запретваше ръкавите на ризата си. — Ще ти помогна.

— Не си длъжна да го правиш.

— Но аз искам.

Като дете никога не й бе разрешавано да играе на пясъка. Не биваше да прави нещо, което би навредило на съвършения й вид. Всяко косъмче в прическата й трябваше да бъде на мястото си. Не й бе разрешено да кара колело или ролкови кънки, защото можеше да ожули коленете си. Драскотините и белезите трябваше да се избягват на всяка цена. Когато бе в гимназията, понякога се бунтуваше срещу наложените ограничения, но когато майка й откриеше, че е нарушила някое правило, така се разгневяваше, че Рейна дълго не смееше да повтори опита.

Като малка никога не бе имала и приятели, с които да играе. Не й бе разрешено да тича с хлапетата от квартала. През ученическите си години също нямаше много приятелки, защото другите момичета смятаха необикновения й външен вид за заплаха. Кое момиче с достатъчно ум в главата си би искало да бъде сравнявано с Рейна?

В гимназията момчетата изпитваха някакво страхопочитание към нея и рядко я канеха на срещи. Рейна Рамзи бе най-прекрасното създание, което повечето от съучениците й бяха виждали някога. Беше ги страх да изпробват новопридобитата си мъжественост пред нея.

Сега Рейна реши да се възползва от възможността да си поиграе като дете в пясъка.

— С какво да започна?

— Най-напред съблечи някоя и друга дреха — каза Трент.

— Какво?!

— Не мислиш ли, че е добра идея?

— Не.

— Не се прави на срамежлива. Ако искаш, и аз ще се поразсъблека. — Той се засмя в отговор на смразяващия й поглед. — Ейна, ще се свариш в тези дрехи. Тук е като в сауна.

— Нищо ми няма. Добре съм.

— Страхувам се, че ще се разтопиш и от теб ще остане само купчина дрехи, които никой няма да иска дори да погледне, и аз ще се чудя какво да ги правя.

Погледна го заплашително, но видя, че той просто се шегува.

— Не се тревожи за мен и дрехите ми.

Той озадачено поклати глава, като се питаше дали тя не страда от някакво ужасно кожно заболяване, което иска да скрие от хората. Сутрин тичаше с него, облечена в анцуг, който я прикриваше от глава до пети.

— Добре, но ако получиш топлинен удар, спомни си, че съм те предупредил.

Показа й как да пълни саксиите с почва и колко от торфената смес да добавя към нея. Не след дълго тя работеше с лопатката така, сякаш го бе правила цял живот. От време на време бършеше с ръкав потта от челото си, но толкова се забавляваше, че дори не забелязваше горещината и задуха.

— Имаш ли нещо против? — попита я след малко Трент, хванал подгъва на тениската си.

— Ами не.

Той я свали и я хвърли настрана.

— Май аз съм този, който се разтапя.

Докато гледаше голото му тяло, Рейна усети как и тя започва да се разтапя. Но причината не бе в горещината, а вътре в нея. Краката й омекнаха, сякаш нямаше кости.

— Определено изглеждаш в добра спортна форма — каза тя възможно най-небрежно, предвид свитото й гърло. Всяко движение на ръцете и раменете му караше мускулите под загорялата му кожа да изпъкват.

— Надявам се да е така.

Забеляза загриженото изражение на лицето му и колебанието в гласа му.

— Имаш ли някакви съмнения?

Той се засмя, но смехът му съвсем не бе весел.

— Живея с тези съмнения, откакто започнах да играя в професионалната лига, а дори и отпреди това, когато предстоеше важен мач в шампионата.

— Но ти имаш забележителна кариера. — Когато Трент я погледна въпросително, тя побърза да поясни: — Руби ме осведоми подробно за нея, когато ти пристигна. Или гордостта й е преувеличена? Не е ли вярно, че те смятат за един от най-добрите играчи?

Обикновено приемаше подобни комплименти като нещо напълно заслужено. Но пред Рейна се чувстваше задължен да бъде откровен докрай.

— Имал съм и добри сезони, но миналогодишният бе истинска катастрофа.

— Защо, Трент?

— Остарявам.

Тя остави настрана лопатката си и го погледна внимателно.

— Остаряваш? Та ти нямаш и трийсет и пет.

— Което в професионалния футбол означава, че отдавна съм прехвърлил средната възраст.

Притеснен, че изказва гласно най-съкровените си страхове, той започна да се занимава с една лейка. И все пак бе облекчение да има някой, който да го слуша толкова внимателно. От дълго време изпитваше нужда да се довери на някого. Сега не би могъл да спре, дори и да искаше.

— През последния сезон годините започнаха да ми тежат, макар че от известно време се боря с това. Преди три години се наложи да оперират рамото ми. После отново влязох във форма, но рамото ми ме притесняваше. Всеки пас ми причиняваше адски болки. С всеки мач ставах все по-неточен в подаванията си. И тъй като нападението на отбора ни зависи преди всичко от точните пасове, резултатите бяха катастрофални. Нямаше кого друг да обвинят. Вината бе в полузащитата. И по-точно — в мен.

Рейна не разбираше почти нищо от футбол, но въпреки това му съчувстваше. Познаваше модели, които на трийсет години смятаха, че животът им е свършил, защото бяха прекалено стари да продължат кариерата си.

Тя се приближи до него, като се бореше с желанието си да го докосне утешително по рамото.

— Но нали от самото начало си знаел, че това не може да продължи вечно?

— Разбира се, че знаех. Аз съм реалист. Никога не съм си заравял главата в пясъка. Финансово съм се подготвил да се оттегля от футбола. Съдружник съм в една изключително преуспяваща агенция за недвижими имоти в Хюстън. Но искам да се оттегля, когато сам реша, а не защото съм принуден да го направя. Всеки сезон в отбора идват нови играчи. И те наистина са добри, Ейна. И толкова млади, по дяволите! — Печално поклати глава. — Вероятно си мислиш, че хленча, защото ревнувам от по-младите момчета. Кълна се, че не е така.

— Вярвам ти — тихо каза тя.

Той стисна юмруци и затвори очи.

— Искам само още един сезон. Печеливш сезон. Искам да си ида, когато съм на върха, а не когато съм достоен единствено за съжаление и присмех.

Ръката й сякаш сама посегна и стисна неговата, за да подсили думите й.

— Никой няма да те съжалява, Трент. Мисля, че това наистина ще бъде един велик сезон за теб. Сигурна съм.

— Наистина ли?

Погледът й бе искрен и сериозен.

— Да, наистина.

Изведнъж всичко наоколо изгуби значение. Сякаш двамата бяха сами в света. Тя жадно поглъщаше с очи лицето му и усещаше несигурността и страха му така ясно, както бе усещала и своите тревоги в миналото.

Ако не бях красива, майка ми изобщо нямаше да ме обича.

Така бе разсъждавало малкото самотно момиченце. Допреди шест месеца бе вярвала, че единственото ценно нещо в нея е външният й вид. Откакто бе отхвърлила образа на красавицата Рейна, бе успяла да си намери двама много добри приятели — Руби и Трент. Тя бе човек, достоен за приятелство и любов, независимо от външността си.

Откак се помнеше, се бе опитвала да бъде това, което майка й искаше от нея. Отчаяно се бе стремяла да заслужи одобрението на Сюзън, но така и не бе успяла да оправдае очакванията й.

— Дръж гърба си изправен, Рейна… Не се прегърбвай, Рейна… Това да не би да е пъпка, Рейна?

— Бог ми е свидетел, че непрекъснато ти повтарям да почистваш лицето си, но ти не го правиш Носиш ли апаратчето си за зъби? Да не би да искаш да имаш криви зъби?… Омачкала си роклята си, след като ми трябваше половин час да я изгладя!

Дори и когато Рейна бе толкова близо до съвършенството, колкото бе възможно за един простосмъртен, Сюзън винаги намираше някакъв недостатък.

Да, Рейна можеше да почувства болката и несигурността на Трент. В стремежа си да успее на терена той не обръщаше внимание на счупените кости, разтегнатите сухожилия, болката от тренировките. Той бе състезател. Винаги издържаше докрай и даваше всичко от себе си. И когато се окажеше, че това не е достатъчно, страдаше жестоко.

— Благодаря ти, че казваш това.

Не отместваше поглед от лицето й. Въздухът помежду им бе наситен от дълго потискани желания. Усещаше тялото си трескаво и натежало от чувство, което не можеше да назове, защото никога досега не бе го изпитвал. Знаеше само, че в този миг Ейна Рамзи е красива. Искаше да я притисне в прегръдките си, да придобие нейната увереност и да бъде достоен за нея.

— Наистина мисля така.

Във въздуха витаеше напрежение. Някъде наблизо бръмчеше муха, но иначе всичко бе застинало. По лицето му се стичаха капчици пот. Телата им бяха напрегнати от усилията, които полагаха да останат на разстояние един от друг. И все пак не можаха да устоят.

Трент докосна с ръка косата й и после бавно я погали по шията. Тя леко наклони глава и положи буза на дланта му. Той се съсредоточи върху устните й. Докато ги наблюдаваше, те леко се разтвориха. Изглеждаха невероятно меки и уязвими и обещаваха утеха и удоволствие.

— Ейна! — Наведе глава и докосна с устни нейните.

— Ейна — долетя друг глас.

Бързо отскочиха един от друг. Ругатнята, която се откъсна от устата на Трент, бе цветиста и изгаряща като бялото тексаско слънце отвън. Рейна се отдалечи от него и забърза към входа на оранжерията. Сърцето й биеше ускорено.

— Да, Руби. Тук съм. Какво има?

— Търсят те по телефона, скъпа.

Рейна погледна назад към Трент. Той сви рамене и се усмихна, но усмивката му бе наситена с копнеж. Тя прекоси забързано двора и влезе в къщата през задната врата, която Руби държеше отворена за нея.

— Майка ти е.

Рейна забави крачка:

— Майка ми?

Руби кимна и преглътна въпросите, които напираха на устните й. Младата жена никога не бе говорила за майка си.

Рейна се запъти нагоре по стълбите. Двете с майка й общуваха само чрез съобщения, препредавани от Мори през последните шест месеца. Не бяха разговаряли лично, откакто Рейна се противопостави на плановете за женитба, които Сюзън кроеше, и си тръгна.

Защо ли й се обаждаше сега? Дали бе ядосана, задето Рейна бе отказала предложения й договор? Или искаше просто да я чуе какво прави? Да й каже: „Обичам те“?

Рейна се присмя сама на себе си, че все още таи подобни надежди. И въпреки това, когато вдигна телефонната слушалка, ръцете й леко трепереха и гърлото й бе пресъхнало.

— Ти ли си, мамо? Здравей. Как си?

— Мори е мъртъв. Смятам, че най-малкото, което можеш да направиш, е да се върнеш в Ню Йорк за погребението му.