Нора Робъртс
Всичко е любов (12)

Дванадесета глава

Мейн бе красив през юни — зелен и див. Шелби караше покрай брега, без да мисли за нищо. През отворените прозорци на колата чуваше как водата се блъска в скалите. Страст, гняв, скръб — тя можеше да изрази всичко. Шелби разбираше това.

От време на време край пътя се виждаха диви растения, силни малки цветчета, които можеха да издържат на солта и вятъра. Но най-много имаше скали, изгладени от вечното блъскане на вълните, блестящи до водата, сухи и мрачни над нея, докато дойде приливът и погълне и тях.

Ако поемеше дълбоко въздух, тя можеше отново да диша. Може би затова и дойде, и при това дойде бързо, преди Вашингтон да я бе задушил. Въздухът тук бе свеж и чист. Лятото, което толкова бързо бе победило пролетта, още не бе стигнало толкова далеч на север. Шелби имаше нужда още поне малко да остане в пролетта.

Видя кулата на фара върху тясната ивица земя, издадена дръзко в морето и напрегнатите й пръсти върху кормилото се отпуснаха. Душевно спокойствие — може би щеше да го намери тук, където брат й винаги го бе търсил.

Едва зазоряваше. Когато самолетът й се приземи, бе още тъмно. Тя видя как слънцето изгрява, изливайки цветове в морето, видя как чайките се спускат и реят над скали, пясък и вода. Още бе прекалено рано, за да хвърлят сенки. Птиците надвикваха шума на прибоя — тъжни, самотни крясъци. Шелби се отърси от тази мисъл. Сега нямаше да мисли за тъга и самота.

Нямаше да мисли за нищо.

Когато слезе от колата, плажът бе пуст, а въздухът студен и ветровит. Кулата на фара бе голямо бяло кълбо, което се издигаше срещу стихиите. Може би тук-там бе малко олющена и разрушена от вятъра, ала въплъщаваше някаква първична сила, която оставаше вечна и реална. Приличаше на място, където човек можеше да се скрие от всякакви бури.

Тя извади сака си от багажника и се приближи към вратата в основата на кулата. Знаеше, че ще бъде заключено. Грант никога не държеше вратата си отворена за всички. Почука с юмрук по дървото, като се чудеше колко ли време няма да й обръща внимание. Щеше да я чуе, защото той чуваше всичко, както и виждаше всичко. Това не се бе променило, въпреки че се бе откъснал от останалата част от човечеството.

Отново потропа и се загледа в изгряващото слънце. Минаха малко повече от пет минути, преди вратата да се открехне.

Грант приличаше на баща им, помисли Шелби — тъмно, интелигентно и красиво лице, може би малко грубовато. Изненадващо зелените му очи още бяха замъглени от съня, гъстата му и малко дълга коса разрошена.

Той я погледна намръщено и потърка наболата си брада.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Типично посрещане в стил Грант Кембъл — тя се надигна на пръсти да го целуне по бузата.

— Колко е часът?

— Рано е.

Той изруга, прокара ръка през косата си и отстъпи назад да й направи път. За момент се облегна на вратата да се опомни, пъхнал пръст в колана на бермудите си — единственият компромис, на който бе готов в името на благоприличието. После тръгна след нея по стръмните скърцащи стълби към жилищната част.

Горе хвана сестра си за раменете и бързо се вгледа в нея с настойчивост, с която така и не бе успяла да свикне. Шелби стоеше мълчаливо, с полуусмивка на устните и сенки под очите.

— Какво не е наред? — попита направо.

— Да не е наред ли? — тя сви рамене и хвърли чантата си на един стол, който отдавна имаше нужда от претапициране. — Трябва ли нещо да не е наред, за да ти дойда на гости? — погледна отново към него и забеляза, че още не бе напълнял. Бе по-скоро слаб, отколкото строен, но въпреки това в него, както и в дома му, имаше някаква първична сила. Това също й трябваше. — Ще направиш ли кафе?

— Да — Грант мина през помещението, което му служеше за хол, въпреки праха, и влезе в спретната и добре подредена кухня. — Искаш ли да закусиш?

— Разбира се.

Той се подсмихна и извади парче бекон.

— Само кожа и кости си, детенце.

— И ти не си дебел.

В отговор Грант изръмжа, после попита:

— Как е мама?

— Много е добре. Струва ми се, че ще се омъжи за французина.

— Диленьо, с големите уши и хитрия ум?

— Същият — Шелби седна на един стол до кръглата дъбова маса да чака бекона, който започна да цвърчи в тигана. — Ще го обезсмъртиш ли?

— Зависи — хвърли й един дяволит поглед. — Предполагам, мама няма да се изненада, ако види годеника си в „Макинтош“.

— Няма да се изненада, ще й стане приятно… — замълча и сви рамене. — Наистина й се иска да наминеш.

— Може би — той стовари чинията на масата.

— Ще има ли и яйца? — тя стана да вземе чинии и чаши, докато Грант счупи шест яйца в една купа. — Разбира се, добре опържени — подхвърли зад гърба му. — Имаш ли много туристи напоследък?

— Не.

Думата бе толкова безизразна и окончателна, че Шелби едва не се разсмя.

— Винаги можеш да опиташ да минираш и да се оградиш с бодлива тел. Чудно ми е как човек, който толкова добре разбира хората, може толкова да ги мрази.

— Аз не ги мразя — той сипа яйцата в друга чиния. — Просто не искам да съм около тях.

Без да се придържа към етикета, седна и започна да пълни чинията си. Грант ядеше, а тя се преструваше, че яде.

— Как са твоите съквартиранти?

— Постигнали са мирно съвместно съществуване — съобщи Шелби и отхапа парченце бекон. — Кайл ще се грижи за тях, докато съм тук.

Грант я погледна над ръба на чашата си.

— Колко ще останеш?

Този път тя наистина се засмя.

— Винаги си бил много любезен. Не повече от седмица. Не, моля те — вдигна ръка. — Не ме убеждавай да остана повече, просто не мога — знаеше, че той ще се мръщи, ще ругае и ще отвори дома си за нея за толкова време, колкото й бе необходимо.

Грант довърши последното си яйце.

— Добре, докато си тук, можеш да отидеш до града за продукти.

— Винаги се радвам, когато мога да услужа — измърмори Шелби. — Как успяваш да се снабдяваш с всички по-важни вестници, които се издават в страната?

— Плащам си — отвърна той простичко. — Мислят ме за странен.

— Наистина си странен.

— Точно така. А сега… — избута чинията си настрани и се облегна на лакти. — Защо си тук?

— Просто исках да се измъкна за няколко дни — започна тя, ала брат й я прекъсна. Вместо да му отговори също така грубо или да се измъкне с шега, Шелби сведе очи към чинията си. — Трябваше да се измъкна — прошепна тя. — Грант, в живота ми е пълна каша.

— С кой не е така? — отвърна той, но протегна ръка и вдигна брадичката й. — Недей, Шелби — измърмори, като видя, че очите й се замъгляват. — Поеми дълбоко въздух и ми разкажи.

Тя пое дълбоко въздух, макар и треперливо, и се опита да овладее сълзите си.

— Влюбена съм, а не бива да бъда и той иска да се оженим, а аз не мога.

— Е, това обобщава нещата. Алън Макгрегър — Шелби му хвърли един бърз поглед и той поклати глава: — Не, никой не ми е казвал. През последния месец вестниците пет-шест пъти писаха за вас. Добре, той е един от малкото хора, за които честно мога да кажа, че уважавам.

— Той е добър човек — заяви Шелби и премигна да спре сълзите. — Може би дори е велик.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не искам да обичам велик човек! — възкликна тя разгорещено. — Не мога да се оженя за велик човек.

Грант стана да вземе кафеварката, напълни отново двете чаши, после седна и избута сметаната към нея.

— Защо?

— Не мога отново да мина през всичко това, Грант.

— През кое?

Погледът й стана остър, сълзите пресъхнаха.

— Да те вземат дяволите, не ме измъчвай така.

Той спокойно отпи от кафето си, доволен, че Шелби се нахвърли върху него, вместо да плаче.

— Чувал съм слухове, че сенаторът може рано или късно да се насочи към върха. Може би по-рано, отколкото се очаква.

— Както обикновено, чуваш правилно.

Грант отпи бавно от кафето си, черно и силно.

— Не си ли мечтаеш да си купуваш роклите от известни модни къщи?

— Чувството ти за хумор винаги е било странно.

— Благодаря.

Тя ядосано избута настрани чинията си.

— Не искам да обичам сенатор.

— А сенатор ли обичаш? — възрази той. — Или обичаш човека?

— Това е едно и също!

— Не, не е — Грант остави кафето и си взе парче бекон от недокоснатата й чиния. — Знаеш го по-добре от мнозина други.

— Не мога да рискувам! — извика Шелби с внезапна страст. — Той ще спечели, Грант, ако живее достатъчно дълго. Не мога да се справя с това… С възможностите…

— Ти и твоите възможности! — избухна и той. Споменът болеше, ала Грант се отърси от него. — Добре, нека вземем някои от тези възможности. Първо, обичаш ли го?

— Да, да, обичам го. По дяволите, току-що ти казах, че го обичам.

— Какво значи той за теб?

Тя прекара пръсти през косата си.

— Всичко.

— Тогава, ако той се кандидатира и нещо се случи с него… — замълча, защото цветът се оттече от лицето й. — Ще те боли ли по-малко, ако нямаш халка на пръста си?

— Не — Шелби притисна длани към устата си. — Недей, Грант.

— Трябва да се примириш с това — отсече той сурово. — И двамата трябва да свикнем с това, да го носим със себе си. И аз бях там, и аз не съм забравил. Ще се заключиш ли извън живота заради нещо, което се е случило преди петнадесет години?

— Ти не си ли го направил?

Добро попадение, помисли Грант. Но не си призна.

— Сега не говорим за мен. Да вземем друга от твоите възможности. Представи си, че той те обича достатъчно, за да се откаже заради теб.

— Ще се ненавиждам.

— Точно така. А сега последната. Представи си… — за пръв път я хвана за ръката. — Представи си, че той се кандидатира, печели и доживява до дълбока старост, пише си мемоарите, пътува като пратеник на добра воля или играе вист на слънце на верандата. Ще се побъркаш от яд, че е преживял петдесет години без теб.

Тя издиша.

— Да, но…

— Вече минахме през всички „но“ — прекъсна я Грант. — Разбира се, между тези възможности сигурно има няколко милиона други. Може да го блъсне кола, докато пресича улицата, както и теб може да те блъсне. Може да загуби изборите и да стане мисионер или водещ на новините в шест часа.

— Добре… — Шелби отпусна чело върху сплетените им пръсти. — Никой не може по-добре от теб да ми покаже каква глупачка съм.

— Това е един от по-дребните ми таланти. Слушай, излез на плажа, прочисти си главата. Когато се върнеш, хапни нещо, после легни и спи дванадесет часа, защото на нищо не приличаш. А след това… — той изчака, докато тя вдигна глава и го погледна с усмивка. — След това си иди у дома. Аз си имам работа.

— Обичам те, животно такова.

— Даа… — възнагради я с една от своите бързи усмивки. — Аз също.

 

 

Къщата му бе прекалено празна и прекалено тиха, ала нямаше нито едно място, където Алън искаше да отиде. Бе се насилил да даде на Шелби един цял ден, после почти се бе побъркал, когато в петък разбра, че никъде не може да я намери. Двадесет и четири часа по-късно все още се мъчеше да убеди себе си.

Тя имаше право да отиде където и когато поиска. Той нямаше причини да очаква, че Шелби ще му се обади или ще му обясни. Ако бе решила да замине някъде за няколко дни, Алън нямаше никакво право да е сърдит, и определено нямаше причини да се тревожи.

Стана от бюрото и закрачи из кабинета си. Къде, по дяволите, беше? Колко време щеше да я няма? Защо поне не му бе казала?

Объркано пъхна ръце в джобовете си. Винаги бе успявал да намери изход от всеки проблем. Ако не се получаваше по един начин, ставаше по друг, но винаги имаше надеждна система. Бе въпрос само на време и търпение. Той вече нямаше търпение. Болеше го, както никога не си бе представял, че може да го боли — навсякъде, едновременно и неумолимо.

Когато я намереше, щеше да… Какво? Да я принуди, да й вдигне скандал, да й се моли? Заради нея можеше да се откаже от част от себе си и въпреки това да си остане цял, ала без нея никога нямаше да може да е нещо повече от половин човек. Тя бе откраднала нещо от него и после му бе захлопнала вратата, помисли яростно.

Не… Беше й го бе дал доброволно, въпреки че Шелби не искаше да приеме любовта, която й предлагаше. А сега не можеше да си я вземе обратно, дори ако тя изчезнеше от живота му.

Шелби бе способна на това, осъзна Алън с внезапна паника. Тя можеше да си стегне куфарите и да си отиде, без да остави никаква следа зад себе си. Ами, можеше! Той отново се намръщи към телефона. Щеше да я намери. Първо щеше да я намери. След това щеше да се разбере с нея, по един или друг начин.

Най-напред щеше да се обади на майка й, после да мине през всички, които я познаваха. С нервен смях вдигна слушалката. При Шелби това щеше да му отнеме почти цяла седмица.

Преди да успее да набере номера, на вратата се позвъни. Алън изчака да чуе звъна три пъти, преди да се сети, че Макгий бе в Шотландия. Изруга, хлопна слушалката и отиде да отвори.

Куриерът му се усмихваше.

— Пратка за вас, сенаторе — каза той весело и му връчи прозрачен найлонов плик. — Странни хора сте вие — добави и си тръгна, без да бърза.

Алън затвори вратата и погледна към плика в ръката си. Вътре уплашено плуваше яркооранжева рибка. Той бавно влезе в приемната и заразглежда подозрително подаръка. Какво, по дяволите, се предполагаше да прави с това? Нервиран, че го бяха прекъснали, извади голяма стъклена купа и изсипа вътре рибата и водата. После остави настрани плика и отвори прикрепената към него картичка.

„Сенаторе,

Ако ти можеш да живееш като златна рибка в аквариум, аз също мога.“

Алън прочете изречението три пъти и затвори очи. Тя щеше да се върне. Картичката падна на масата. Той се обърна и се запъти към вратата. Още докато я отваряше, чу звънеца.

— Здрасти — Шелби се усмихваше, макар поздравът й да бе достатъчно бодър, за да издаде нервите й. — Може ли да вляза?

Искаше му се бързо да я грабне, за да е сигурен, че няма да си отиде. Но не това бе начинът да я задържи.

— Разбира се — вместо да пристъпи напред, направи крачка назад, за да я остави да влезе сама. — Нямаше те.

— Само едно бързо пътешествие — тя пъхна ръце в джобовете на широката си джинсова престилка. Забеляза, че Алън изглеждаше уморен, сякаш не бе спал. Ръцете я сърбяха да докосне лицето му, ала ги държеше дълбоко скрити.

— Влез и седни — той посочи към гостната и тръгнаха натам, и двамата предпазливи и смутени. — Макгий го няма. Мога да направя кафе.

— Не, за мен няма нужда — Шелби тръгна из стаята. Как щеше да започне? Какво щеше да каже? Всички внимателни речи, красноречиви речи, страстни речи тихо се изплъзнаха от главата й. Алън бе поставил купата, която му бе направила, до прозореца, където можеше да улавя светлината. Тя се загледа в нея. — Предполагам, че като начало трябва да ти се извиня, задето оня ден си изпуснах нервите.

— Защо?

— Защо ли? — Шелби се обърна към него. — Как защо?

— Защо трябва да се извиняваш?

Тя вдигна рамене, после отново ги отпусна.

— Мразя да плача. Предпочитам да ругая или да ритна нещо — трепереше от нерви — нещо, което не бе очаквала. А спокойният му сериозен поглед с нищо не ги успокояваше. — Ти си ми сърдит.

— Не.

— Беше ми сърдит — закрачи неспокойно из стаята. — Имаш право да се сърдиш, аз… — погледът й попадна върху златната рибка, която плуваше в кръг. — Ето, тя е дошла на този свят — каза с нервен смях. — Не вярвам да й харесва. Алън… — когато този път го погледна, очите й бяха огромни, питащи и безпомощни. — Искаш ли ме още? Развалих ли всичко?

Той можеше да отиде при нея в този момент, да я вземе при всякакви условия — негови или нейни. Но искаше повече от момента, много повече.

— Защо си промени мнението?

Шелби се приближи и го хвана за ръцете.

— Има ли значение?

— Има — Алън пусна ръцете й, ала само за да обхване с длани лицето й. В очите му бе това замислено сериозно изражение, от което коленете й все още омекваха. — Трябва да знам, че ще бъдеш щастлива, че ще имаш това, което искаш и ще можеш да живееш с него. Аз искам от теб целия живот.

— Добре — тя вдигна ръце към китките му и ги задържа за момент, преди да се отдръпне. — Премислих всички възможности — започна тихо. — Прехвърлих всички „ако“ и „може би“. Не всички ми харесаха, но тази, която най-много не ми хареса, беше живот без теб. Ти няма да играеш вист без мен, Макгрегър.

Той вдигна вежди:

— Няма ли?

— Няма — Шелби отметна бретона си с несигурен смях. — Ожени се за мен, Алън. Аз няма винаги да съм съгласна с политиката ти, ала ще се опитвам да бъда тактична пред журналистите… Поне от време на време… Няма да оглавявам никакви комитети и ще ходя на официални обеди само когато няма как да се измъкна, но собствената ми професия е достатъчно извинение. Няма да давам традиционни приеми, а интересни. Ако ти си готов да поемеш риска да ме пуснеш в световната политика, коя съм аз да споря?

Той мислеше, че не може да я обича повече, отколкото вече я обичаше. Оказа се, че се е лъгал.

— Шелби, мога да се върна към правото, да стана адвокат тук, в Джорджтаун.

— Не! — тя се отскубна от него. — Не, по дяволите, ти няма да се върнеш към правото, нито заради мен, нито заради когото и да било друг! Аз не бях права. Обичах баща си, обожавах го, ала не мога да позволя това, което се случи с него, да определя остатъка от моя живот… Или от твоя — Шелби замълча. Имаше нужда да овладее гласа си. — Аз няма да се променя заради теб, Алън. Не мога. Но мога да направя това, което ме помоли. Да ти имам доверие — поклати глава, преди да бе казал нещо. — Няма да се преструвам, че никога не ме е страх, или че не мразя някои неща в живота, който трябва да водим. Ала ще се гордея с това, което правиш — поуспокоена се обърна отново към него: — Аз се гордея с теб. И ако все още има неща, с които трябва да се преборя, ще го направя.

Той се приближи към нея, погледна я в очите и я прегърна.

— С мен?

Тя въздъхна облекчено.

— Винаги — когато обърна глава, откри, че устните му бяха също толкова гладни и търсещи, колкото и нейните. Имаше чувството, че бяха минали не дни, а години и го повлече със себе си на килима.

В никой от тях нямаше търпение, само желание. Алън изруга, докато се мъчеше да се пребори със закопчалките на гащеризона й, а Шелби се засмя, изтърколи се върху него и го подлуди с устните си върху голите му гърди. На него обаче не му стигаше само да бъде докосван. Ръцете му я намериха през джинсовия плат и я накараха да отмалее, а съзнанието й се замъгли.

Когато най-после нямаше повече препятствия, към ръцете му се присъединиха и ненаситните му устни. В къщата бе тихо, чуваха се само задъхано прошепнати думи и тихи въздишки. Той отново зарови лице в косите й, за да погълне аромата им, и тя го привлече в себе си.

После нямаше нищо, освен удоволствие, отчаяното, вихрено удоволствие да бъдат заедно.

Когато Шелби се размърда върху него, бе късен следобед и светлината бе станала по-мека. Лежаха заедно на дивана, прегърнати, голи и изтощени. На масата до тях се стопляше бутилка вино.

Когато отвори очи, тя видя, че Алън още спи. Лицето му бе спокойно, а дишането равномерно. Отново изпита задоволството, спокойното, пълно задоволство, което изпитваше всеки път, когато лежеше в прегръдките му. Шелби отметна глава и се загледа в лицето му, докато и той се размърда и отвори очи. С усмивка се наведе и докосна устните му със своите.

— Не помня да съм прекарвала по… По-приятна събота — въздъхна и погъделичка езика му.

— Тъй като нямам намерение да се помръдна през следващите двадесет и четири часа, да видим как ще ти хареса и неделята.

— Мисля, че много ще ми хареса — сложи ръка на рамото му. — Не искам да ти давам зор, сенаторе, но кога ще се ожениш за мен?

— Мислех през септември в Хайанис Порт.

— Крепостта на Макгрегърови.

Алън видя по очите й, че идеята й допада.

— Ала септември е чак след два месеца и половина!

— Нека бъде август — той захапа ухото й. — А междувременно ти и твоите съквартиранти можете да се пренесете тук. Или можем да започнем да търсим друго жилище. Би ли искала да прекараме медения си месец в Шотландия?

Тя се сгуши във врата му.

— Да — отново вдигна глава. — Междувременно — произнесе бавно и плъзна длани към кръста му, — исках да ти кажа, че има една част от твоята вътрешна политика, която изцяло харесвам, сенаторе.

— Така ли? — устните му се пуснаха и се надвесиха над нейните.

— Ти имаш… — Шелби захапа долната му устна. — Моята пълна подкрепа. Чудех се дали би могъл… Да я приложиш още един път върху мен.

Алън спусна ръка по гърба й.

— Мой граждански дълг е да бъда на разположение на всичките си избиратели.

Пръстите й се втурнаха по гърдите му, за да спрат брадичката му, точно преди да бе уловил устните й.

— Стига това да съм само аз, сенаторе… — тя обви ръце около врата му — Това е системата „един човек — един глас“.