Нора Робъртс
Всичко е любов (2)

Втора глава

Преди почти две години Шелби бе назначила един продавач на половин работен ден и сега можеше да излезе за час или за ден, когато имаше настроение, или пък да прекара няколко дни непрекъснато над грънчарското си колело, ако й дойдеше вдъхновение. Бе намерила разрешението в лицето на Кайл, един борещ се поет, чието работно време бе гъвкаво и чиито характер й подхождаше. Той работеше за Шелби редовно в сряда и събота, и от време на време, когато тя го повикаше. В замяна тя му плащаше добре и слушаше стиховете му. Първото подхранваше тялото му, второто душата му.

Шелби неизбежно определяше съботите за грънчарство, макар че би се изненадала, ако някой я наречеше дисциплинирана — все още мислеше, че тогава работи, защото така иска, не защото е добила такъв навик. Не осъзнаваше напълно доколко тези спокойни съботи край грънчарското колело се бяха превърнали в център на живота й.

Работилницата й бе зад магазина. На двете стени имаше здрави лавици, затрупани с проекти — изпечени или очакващи реда си за пещта. Имаше редици от глазури — нейната палитра, която за нея бе не по-малко важна, отколкото боите за всеки художник. Имаше инструменти — дълги куки с дървени дръжки, четки с различни форми, конуси за печене. Над всичко властваше огромна пещ, сега затворена, по чиито лавици бяха подредени вече изпечени, гледжосани и нарисувани грънци.

Отдушниците бяха отворени, а и стаята не бе голяма, така че от високата температура на пещта бе горещо и задушно. Шелби работеше по тениска и бермуди и с бяла престилка, която трябваше да я пази от пръските.

И двата прозореца гледаха към алеята, затова тя почти не чуваше шума от улицата. Компания й правеше радиото и Шелби, опънала назад косата си с кожена панделка, бе приведена над грънчарското колело с последната топка от глина, която смяташе да довърши този ден.

Може би тази част от занаята й харесваше най-много — да вземе буца глина и да я оформи в онова, което умението и въображението й можеха да създадат. Можеше да е ваза или купа, тумбеста или тънка, ръбеста или гладка. Можеше да е ваза, която трябваше да чака да й се сложат дръжки, или саксия, в която един ден щеше да расте жасминов чай или ароматно кафе. Възможности. Шелби не преставаше да се очарова от тях.

Гледжосването, добавянето на цветове и шарки привличаха различни страни от нейната природа. Това бе довършителна работа — определено творческа и изискваща много. Можеше да работи с цветовете, както й харесва, да е разточителна или пестелива с багрите, да изработва внимателно детайлите или смело да замахне с четката. Работата с глината бе по-първична и следователно по-предизвикателна.

С голи ръце тя можеше да извае, да подмами, да подчини безформената буца кал на своята воля. Шелби разбираше, че хората често правят това един с друг, и особено с децата си. То не й допадаше и тя съсредоточаваше тази си склонност върху глината — нея можеше да оформя, смачква и отново да оформя, докато й хареса. Предпочиташе хората да са по-малко отстъпчиви. Калъпите бяха за неодушевените предмети. Всеки, който се вместваше прекалено точно в някакъв калъп, бе вече наполовина мъртъв.

Бе изкарала въздушните мехурчета от глината. Тя бе влажна и прясна, внимателно омесена до нужната гъстота. Шелби добави едро смлените парчета от стари грънци, за да увеличи твърдостта и бе готова да започне. Навлажнената бухалка чакаше. С две ръце тя натисна буцата и колелото се завъртя. Шелби държеше здраво меката студена глина, докато оживя върху колелото, оставяйки се да почувства формата, която искаше да създаде.

Погълната от заниманието си, тя работеше, а радиото мърмореше тихо зад гърба й. Колелото бръмчеше. Глината се въртеше, поддаваше се на натиска на дланите й, подчиняваше се на неумолимите заповеди на нейното въображение. Шелби оформи един дебел пръстен, после бавно, много бавно го изтегли нагоре между пръстите си, за да оформи цилиндър. Сега можеше да го направи плосък като чиния, да го разтвори в купа, може би да го затвори в сфера — както й се харесва.

Бе едновременно господар и роб. Ръцете й властваха над глината също толкова уверено, както вдъхновението властваше над нея. Изпита нуждата от нещо симетрично, уравновесено. В подсъзнанието й бе силният образ на мъжествеността — нещо с чисти, изгладени линии и ненатрапчива елегантност. Започна да разтваря глината. Ръцете й бяха сръчни, уверени и лепкави от червеникавокафявия материал. Нейна цел стана купата, дълбока, с широк ръб, без дръжки. Въртенето и натискът на ръцете й издигнаха стената нагоре. Формата вече не бе само във въображението й.

С опитни длани и точно око тя извая формата в правилните пропорции, като изтъни основата и след това я изравни. Времето и търпението, които проявяваше тук, приемаше като нещо разбиращо се от само себе си, но отделяше за малко други страни на живота. Само енергията бе еднаква навсякъде.

Шелби вече можеше да си представи завършената купа — тъмен нефритовозелен цвят с намек, но само намек за нещо по-меко под повърхността на глазурата. Никаква украса, никакви накъдрени или извити ръбове — купата щеше да се оценява само по своята форма и сила.

Когато творението бе завършено, Шелби устоя на порива да продължи. Прекалено голямото внимание бе също толкова опасно, както и прекалено малкото. Тя за последен път огледа критично купата и я занесе на лавицата за сушене. На следващия ден, когато бе твърда като кожа, щеше отново да я постави на колелото и да я дооправи с инструментите си, като отнеме излишната глина. Да, нефритовозелено, реши Шелби. А с внимателно полагане на глазурата щеше да постигне леки намеци за мекота под богатия смел тон.

Разсеяно изви гръб и оправи малките досадни извивки, които не бе забелязала, докато колелото се въртеше. Една гореща баня, реши тя, преди да излезе и да отиде при приятелите си в онзи нов малък клуб на улица „М“. Въздъхна от задоволство и умора и се обърна. После ахна.

— Много беше интересно — Алън извади ръцете си от джобовете и се приближи към нея. — Знаеш ли каква форма правиш, когато започваш, или изниква, докато работиш?

Преди да отговори, Шелби издуха бретона от очите си. Нямаше да направи очакваното и да го попита какво прави тук или как е влязъл.

— Зависи.

Вдигна вежди, малко изненадана, че го вижда с джинси и пуловер. Мъжът, с когото се бе запознала снощи, изглеждаше прекалено изискан за такива ежедневни дрехи, особено за избелели от носене джинси.

Обувките му бяха скъпи, ала не нови, както и златният часовник на мускулестата му ръка. Богатството му отиваше, но не приличаше на човек, който се отнася безгрижно към него. Сигурно знаеше точно баланса на банковата си сметка — нещо, което Шелби не би могла да твърди за себе си — какви акции притежава и каква е пазарната им стойност.

По време на този оглед Алън не трепна. Бе прекалено свикнал да е пред очите на обществото, за да се смущава от каквато и да е дисекция. Пък и тя имаше право на това, помисли той, след като през последните тридесет минути не бе правил нищо друго, освен да я гледа.

— Предполагам, би трябвало да кажа, че съм изненадана да те видя тук, сенаторе, тъй като наистина съм изненадана — весела усмивка докосна леко устните й. — И тъй като си мисля, че целта ти е била да ме изненадаш.

Алън наклони глава в знак на съгласие.

— Много работиш — забеляза той, свеждайки поглед към омазаните й с глина ръце. — Винаги съм си мислил, че когато нахлуе адреналинът, художниците трябва да изразходват не по-малко енергия от спортистите. Твоят магазин ми харесва.

— Благодаря — усмихна се широко Шелби, защото комплиментът бе прост и искрен. — Да огледаш ли дойде?

— Може и така да се каже — Алън устоя на изкушението отново да плъзне поглед по бедрата й. Те бяха много, много по-дълги, отколкото си бе представял. — Изглежда улучих края на работното време. Твоят помощник каза да ти предам, че затваря.

— А, така ли? — тя погледна към прозореца, сякаш за да провери кое време е. Когато работеше, никога не носеше часовник. Почеса се с рамо по брадичката. Тениската се раздвижи върху малките й твърди гърди. — Е, едно от предимствата да си собственик на магазин е, че можеш да отваряш и затваряш, когато си поискаш. Ако ти е интересно, можеш да излезеш и да поразгледаш, докато аз измия тук.

— Всъщност… — той хвана късата опашка в ръка, като че ли преценяваше теглото й. — Повече си мислех да вечеряме заедно. Ти не си яла.

— Да, не съм — отвърна Шелби, макар че това не бе въпрос. — Ала нямам намерение да вечерям с теб, сенаторе. Мога ли да те заинтригувам с керамика в източен стил или с ваза за цветя?

Алън пристъпи една крачка по-близо, наслаждавайки се на непоклатимата й самоувереност и на мисълта, че ще може да я разклати. В края на краищата, затова бе дошъл, нали? За да й върне онези няколко ловки изстрела срещу неговата професия и следователно и срещу него.

— Можем да ядем и вкъщи — предложи той и спусна ръката си от косата към врата й. — Аз не съм капризен.

— Алън! — тя въздъхна театрално, преструвайки се, че от мястото, където пръстите му я докосваха, не пулсираше удоволствие по гръбнака й. — С твоята професия би трябвало да разбираш от политика — неспособна да устои, Шелби леко се протегна под ръката му. Всички болки в мускулите й бяха изчезнали. — Вчера ти казах каква е моята политика.

— Ъхъ — колко е тънък вратът й, помисли той. А кожата там бе достатъчно гладка, за да му създаде някаква представа как би я почувствал под престилката и тениската.

— Е, значи не би трябвало да има проблеми — сигурно работеше нещо с ръцете си, помисли тя за миг. Това не бяха длани на книжен плъх. Остротата в гласа й бе изчислена да се пребори с привличането и с уязвимостта, която вървеше с него. — Правиш ми впечатление на твърде интелигентен, за да има нужда да ти се повтаря.

Алън съвсем леко я придърпа към себе си.

— Обичайна практика е от време на време политиката да се преразглежда.

— Когато я преразгледам, ще… — за да не залитне към него, Шелби опря ръка на гърдите му. И двамата едновременно си спомниха на какво приличаха ръцете й и погледнаха надолу. Тя избухна в смях и Алън вдигна очи към нея. — Сам си го изпроси — усмихна му се Шелби. Очите й се проясниха и на мястото на напрежението се появи смях. Ръката й ясно се бе отпечатала в самата среда на ризата му. — Това — разсъди тя, гледайки петното, — може да е следващата истерия. Би трябвало бързо да го патентоваме. Имаш ли някакви връзки?

— Малко — той погледна ризата си, после обратно в очите й. Нямаше нищо против да се поизцапа, ако бе в интерес на работата. — Обаче ще трябва да се попълнят ужасно много документи.

— Прав си. А тъй като нямам намерение да попълвам повече формуляри, отколкото вече трябва, да забравим за това — Шелби се обърна и започна да търка ръцете си в голям двоен умивалник. — Хайде, съблечи се — заповяда му тя, като остави водата да тече. — По-добре е веднага да изчистиш глината — без да чака отговор, грабна една кърпа, избърса си ръцете и отиде да провери пещта.

Заради непринудеността, с която бе изречена заповедта, Алън се почуди дали й бе навик да приема полуголи мъже в магазина си.

— Всичко това тук ти ли си го направила? — попита той и огледа лавиците, като смъкна ризата през глава. — Всичко, което продаваш в магазина?

— Ъхъ.

— Как започна?

— Вероятно от глината, която бавачката ми даваше да моделирам, за да не правя бели. Въпреки това правех бели — добави Шелби, докато проверяваше отдушниците. — Но наистина ми харесваше да се занимавам с глина. Никога не съм имала такова чувство към дървото или към камъка — наведе се да нагласи нещо.

Алън обърна глава точно навреме, за да види как джинсите се опъват опасно върху бедрата й. Желанието го връхлетя с неочаквана сила.

— Как е ризата?

Той объркано погледна към водата, която шуртеше върху дрехата. Изненада се, че пулсът му не бе съвсем спокоен. Трябваше да направи нещо за това, реши той. Доста мислене и преосмисляне… Утре.

— Много е добре — спря крана и изви ризата. — Ще бъде… Ще бъде интересно да си отида полуоблечен — реши Алън и я преметна през умивалника.

Шелби му хвърли един поглед през рамо, ала отговорът, който бе намислила, й убягна. Той бе достатъчно слаб, за да може да преброи ребрата му, но широките му гърди и рамене, и тънкият му кръст създаваха усещане за сила и издръжливост. Тялото му я накара да забрави за другите мъже, които някога бе виждала.

Той е бил, разбра тя веднага, за него бе мислела, когато бе изтегляла глината в чистите форми на купа.

Шелби остави първата вълна на възбудата да премине през нея, защото тя бе колкото остра, толкова и сладостна. След това се напрегна срещу нея и я превърна в едно далечно пулсиране, което можеше да овладее.

— Ти си в отлична форма — отбеляза Шелби безгрижно. — Можеш да изтичаш до вас за по-малко от три минути.

— Шелби, това е направо недружелюбно.

— Мислех, че е по-скоро грубо — поправи го тя, борейки се с усмивката си. — Сигурно мога да се проявя като добро другарче и да я пъхна в сушилнята.

— Това беше твоята глина.

— Това беше твоето движение — напомни му Шелби, ала взе мократа риза. — Добре, качи се горе — смъкна с една ръка работната си престилка, хвърли я настрани и излетя през вратата. — Предполагам, че ти се полага едно питие в тази къща.

— Имаш златно сърце — измърмори Алън и тръгна след нея по стълбите.

— Славата за моята щедрост върви пред мен — тя отвори вратата. — Ако искаш уиски, то е ей там — махна неясно с ръка и се насочи в обратна посока. — А ако предпочиташ кафе, кухнята е направо. Кафеварката е на масата, а пакетът с кафе е в бюфета до прозореца — с тези думи изчезна с ризата в съседната стая.

Той се огледа наоколо. Интересът, който изпитваше към тази жена, само се задълбочи сега, когато влезе в жилището й. Нахвърляните един върху друг цветове би трябвало да не си подхождат, но си подхождаха — смело зелено, жизнерадостно синьо, тук-там алено. Бохемско. Може би по-добре можеше да се опише като пищно. Всяко прилагателно подхождаше на това жилище, както и на жената, която живееше тук. Както не подхождаше нито на неговия начин на живот, нито на вкуса му.

Върху дългия диван без облегалки бяха натрупани големи възглавници на райета. В огромна ваза, тъмносиня с диви грамадни макове, растеше буйна папрат. Килимът бе зигзаг от цветове върху голо дърво.

Тапетите на едната стена бяха с геометрични мотиви, които създаваха у Алън усещане за горски пожар. До стол с красива дърворезба пиянски лежаха чифт италиански обувки с невъзможно високи токове. От другата му страна седеше ментовозелен керамичен хипопотам, висок около един метър.

Това не бе стая за тихи размишления и спокойни вечери, а място за действие, енергия и търсене.

Той се обърна натам, накъдето бе посочила Шелби, и рязко спря, когато видя котарака. Моше лежеше, опънат върху облегалката на един фотьойл, и подозрително го наблюдаваше със здравото си око. Не помръдна дори на милиметър, затова за момент Алън го помисли за толкова неодушевен, колкото и хипопотама. Превръзката през другото му око би трябвало да изглежда странно, ала както и всичко останало в стаята, тя просто подхождаше.

Над котарака висеше осмоъгълна клетка, в която седеше доста проскубан на вид папагал. Както и Моше, птицата го гледаше със смесица от подозрителност и любопитство. Алън поклати рязко глава да се отърси от фантазиите си и се приближи към тях.

— Да ти сипя ли едно питие? — попита той котарака и с опитен жест го почеса под брадичката.

Моше присви око от удоволствие.

— Няма да отнеме повече от десет-петнадесет минути — съобщи Шелби от вратата. От десет метра чуваше как котаракът й мърка. — Значи си се запознал с моите съквартиранти.

— Очевидно. За какво е тази превръзка?

— Моше Даян загуби едното си око във войната. Не обича да говори за това — тонът й бе твърде безгрижен, за да прозвучи като шега и Алън я изгледа изпитателно. Шелби обаче не забеляза, защото се бе насочила към барчето с напитките. — Не ми мирише на кафе. Уиски ли избра?

— Предполагам. Говори ли папагалът?

— Не е казал и една дума от две години — тя наля в две чаши. — Откакто Моше дойде да живее тук. Леля Ем е специалист по сдържане на недоволството си. Само веднъж потропа по кафеза.

— Леля Ем ли?

— Помниш ли… „Най-хубаво е у дома. Върви по пътя с жълтите павета.“ Винаги съм мислила, че Леля Ем на Дороти е въплъщение на уютната леля. Заповядай — подаде му Шелби чашата.

— Благодаря — нейният избор на имена за домашните й любимци му напомни, че тя съвсем не бе от типа жени, които винаги бе разбирал. — Откога живееш тук?

— Ммм, от около три години — Шелби се тръшна на дивана, вдигна крака и седна като индианец.

На ниската масичка пред нея имаше ножица с оранжеви дръжки, един брой на „Вашинтгон пост“, отворен на хумористичната страница, една-единствена обеца с примигващи сапфири, неотворени може би от една седмица писма и поомачкан екземпляр на „Макбет“.

— Снощи не разбрах съвсем — обади се той и седна до нея. — Робърт Кембъл баща ли ти е?

— Да, познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Бях в колежа, когато го убиха. Срещал съм се с майка ти, разбира се. Тя е много красива жена.

— Вярно е — Шелби отпи. Уискито бе тъмно и меко. — Често съм се чудила защо никога не се е опитвала да се заеме с политика. Тя винаги е обичала този живот.

Алън го долови — много, много лекия намек за възмущение. Това бе нещо, което трябваше да проучи по-късно, реши той. Правилно подбраният момент често бе основната причина за успеха или неуспеха на което и да е начинание.

— Имаш и брат, нали?

— Грант? — погледът й за момент се плъзна към вестника. — Да, през повечето време той гледа да е извън Вашингтон — под прозореца зави сирена и ехото й бавно отмря. — Предпочита относителното спокойствие на Мейн — по лицето й пробягна сянка на смях — една тайна, която заинтригува Алън.

Инстинктът му подсказваше, че няма скоро да я разкрие. Разумът му напомни, че нейните тайни всъщност не го интересуват.

— Във всеки случай, никой от нас не е наследил синдрома на държавния служител.

— Така ли го наричаш? — Алън се размърда. Възглавницата зад гърба му бе студена и гладка. Представи си, че по същия начин би усещал кожата й срещу своята.

— Не подхожда ли? — възрази тя. — Отдаденост на масите, преклонение пред документите. Вкус към властта.

Отново го имаше онова леко пренебрежение, примесено с презрение.

— Ти нямаш ли вкус към властта?

— Само върху собствения си живот. Не искам да се бъркам в живота на другите.

Алън започна да си играе с кожената панделка в косите й, докато я разхлаби. Може би в края на краищата бе дошъл да спори с нея. Шелби сякаш го предизвикваше да защитава онова, в което винаги бе вярвал.

— Мислиш ли, че някой от нас може да изживее живота си, без да се докосне до вълните на живота на другите?

Шелби не каза нищо, когато косата й падна свободно. Тя погъделичка врата й, напомняйки й за усещането на пръстите му на почти същото място. Откри, че бе точно толкова просто, колкото си бе представяла да седи до него, когато стройните му мускули бяха голи и на една ръка разстояние.

— Всеки сам решава дали да се отдръпне или да навлезе в тези вълни — заяви Шелби накрая. — Е, за днес толкова философстване ми стига. Ще отида да видя дали ризата ти е изсъхнала.

Надигна се да стане и Алън стисна по-здраво косата й. Тя обърна глава и видя замислените му внимателни очи, приковани към лицето й.

— Вълните между нас още не са се надигнали — промълви той тихо. — Може би е добре да започнеш да навлизаш в тях.

— Алън… — гласът й оставаше тих и спокоен, въпреки че усети вълнение. — Вече ти казах, че между нас няма да започне нищо. Не го приемай лично — добави с лека усмивка. — Ти си много симпатичен. Просто не ме интересува.

— Така ли? — той обви свободната си ръка около кръста й. — Пулсът ти се е ускорил.

Раздразнението й бе бързо, отразено във внезапния пламък в очите й, внезапното дръпване на брадичката й.

— Винаги съм доволна, когато мога да повдигна самочувствието на някого — забеляза Шелби спокойно. — А сега ще ти донеса ризата.

— Повдигни го още малко — предложи Алън и я привлече към себе си. Една целувка, помисли си, и щеше да му стига. Не му харесваха крещящи и прекалено агресивни жени, а тя определено бе такава. Една целувка, помисли отново, и нямаше да иска нищо друго.

Шелби не бе очаквала той да е упорит, както не бе очаквала и яростния копнеж, когато дъхът му заигра върху устните й. Бързо въздъхна от досада, с което се надяваше, че ще го вбеси. Значи сенаторът от Масачузетс искаше да си опита късмета с една свободомислеща художничка, ей така, за разнообразие. Успокои се и вдигна глава. Добре тогава, реши тя. Щеше да му даде една целувка, която да го удари в земята… После щеше да събере каквото е останало от него и да го изхвърли през вратата.

Но Алън още не докосваше устни до нейните, само я гледаше. Защо не се справяше с него, чудеше се Шелби, докато устните му бавно се приближаваха. Защо не… В този момент езикът му лениво очерта една линия над устните й и тя не бе способна повече да мисли. Не можеше да направи нищо друго, освен да затвори очи и да се отдаде на усещането.

Никога не бе познавала някой, който да е толкова внимателен при една целувка, а устните му още не бяха докоснали нейните. Върхът на езика му обрисуваше и вкусваше устата й толкова нежно, толкова бавно. Цялата чувственост, цялата възбуда бе съсредоточена там. Как можеше да знае, че едни устни могат да бъдат толкова чувствителни? Как можеше да знае, че една целувка, която дори не бе и целувка, можеше да я направи неспособна да се помръдне?

След това той улови долната й устна между зъбите си и дъхът й се разтрепери. Алън леко я захапа, докато Шелби усети как дълбоко в нея се надига неумолимо желание. Имаше ритъм, той я водеше към него, а тя бе забравила да се съпротивлява. Палецът му се плъзгаше нагоре и надолу по вената на китката й, върховете на пръстите му едва докосваха врата й. Точките на удоволствие се разширяваха, докато цялото й тяло затрептя. А устните му все още не бяха докоснали нейните.

Шелби простена — нисък, гърлен звук, който изразяваше едновременно и отстъпление, и настояване. Бяха устни до устни и в момента на допира възбудата избухна в страст.

Алън знаеше, че устните й ще са такива — горещи и нетърпеливи. Знаеше, че тялото й ще е такова срещу неговото — меко и силно. Затова ли се събуди, мислейки за нея? Затова ли се озова пред магазина й, когато следобедът избледняваше? За пръв път през живота си откри, че причината нямаше значение. Бяха притиснати един към друг и това му бе достатъчно.

Косите й имаха неописуемия аромат, който помнеше. Зарови пръсти в тях, сякаш можеше да поеме уханието през порите си. Езикът й посрещна неговия, търсещ и опитващ, докато във вкуса й се събраха всички вкусове, които някога бе пожелавал. Възглавниците прошумоляха меко, когато той я притисна между тях и себе си.

Шелби не бе очаквала от него такава неподправена, всепоглъщаща страст. Стил — би очаквала стил и прелъстяване с всички подробности. Това можеше да избегне или да му устои. Ала не можеше да устои на желание, което толкова бързо бе надминало нейното. Не можеше да избегне страст, която вече я бе уловила. Тя плъзна длани по голия му гръб и простена от удоволствие, когато усещането запали нов огън в нея.

Това бе нещо прекалено здраво, за да бъде изваяно, прекалено твърдо, за да бъде променено. Този мъж бе оформил себе си така, както бе решил сам. Шелби го разбра инстинктивно и усети как дори само от това страстта й се разгаря. Но със страстта дойде и осъзнаването, че тя самата ставаше прекалено мека, прекалено податлива, дойде страхът, че той можеше вече да е променил формата й с тази целувка.

— Алън… — Шелби събра съпротивителните си сили, когато всяка пора, всяка клетка крещеше да се предаде. — Достатъчно — успя да произнесе в устните му.

— Не съвсем — възрази той и я привлече по-близо, когато искаше да се измъкне.

Отново я увличаше в дълбока вода, откъдето нямаше изход и където нямаше контрол върху момента.

— Алън! — тя се отдръпна дотолкова, че да може да види лицето му. — Искам да спреш — дишането й бе неравномерно, очите й бяха тъмни като дим, ала съпротивлението в тялото й бе съвсем реално.

Той почувства горещ прилив на гняв, който майсторски овладя, и остро желание, с което имаше повече проблеми.

— Добре — Алън разхлаби прегръдката. — Защо?

Рядко й се налагаше да си заповядва да направи нещо толкова просто като да се отпусне. Но дори и след това в основата на врата й остана леко напрежение.

— Много добре се целуваш — забеляза Шелби престорено равнодушно.

— Като за политик ли?

Тя въздъхна възмутено и се изправи. Да го вземат дяволите, задето знаеше точно къде да я клъвне — и за умението му да я клъвне без никакво усилие. Надут е, каза си. Надут, самодоволен и погълнат от себе си.

В апартамента бе почти тъмно. Шелби светна лампата, изненадана колко време бе минало, след като всичко сякаш се бе случило толкова бързо.

— Алън… — сплете пръсти, както правеше, когато решеше да е спокойна.

— Не отговори на въпроса ми — настоя той и се облегна на възглавниците, които му напомняха за кожата й.

— Може би не съм била достатъчно ясна — едва се сдържа да не каже нещо, което да изтрие този мек заинтригуван поглед от очите му. По дяволите, биваше си го, помисли си неохотно, и с думите, и с израженията. Искаше й се да се изправи срещу него, когато сърцето й не се блъскаше така. — Всичко, което казах снощи, го мисля.

— Аз също — наклони глава, сякаш да я разгледа от друг ъгъл. — Ала може би и ти като твоя папагал умееш да сдържаш недоволството си.

Тя замръзна и отпусна ръце.

— Недей да ровиш.

— Обикновено не ровя в старите рани — болката бе там, Алън я видя, както и дълбоко вкоренения гняв. Трудно му бе да си напомни, че я познаваше от по-малко от един ден и нямаше право нито да любопитства, нито да очаква. — Извинявай — добави и стана.

При това извинение сковаността й изчезна. Алън умееше да казва простите неща с проста искреност, помисли Шелби и откри, че ако не за друго, поне заради това го харесваше.

— Няма нищо — прекоси стаята и след малко се върна с ризата му. — Като нова е — обяви тя и му я подхвърли. — Е, много ми беше приятно. Не смея да те задържам повече.

Той не можа да не се разсмее:

— Вратата ли ми показваш?

Без да си прави труда да скрие усмивката си, Шелби въздъхна театрално:

— Винаги съм толкова прозрачна. Лека нощ, сенаторе. Оглеждай се, като пресичаш улицата — отиде да отвори вратата към външните стълби.

Алън навлече ризата през главата си и се приближи към нея. Винаги бе мислил, че единствен брат му Кейн никога не можеше да приеме един обикновен отказ с учтив поклон. Може би се бе лъгал. Може би това си бе общо за всички Макгрегърови.

— Шотландците могат да са много упорити — забеляза той и мина край нея.

— Не забравяй, че аз съм Кембъл. Кой може по-добре да го знае? — тя отвори вратата малко по-широко.

— Значи и двамата си знаем — хвана с две ръце брадичката й и й подари още една силна целувка, която подозрително приличаше на закана. — До следващия път.

Шелби затвори вратата зад него и за момент остана облегната на нея. Алън щеше да й създава проблеми, реши тя. Алън Макгрегър щеше да й създава много сериозни проблеми.