Нора Робъртс
Всичко е любов (4)

Четвърта глава

Шелби прекара една много натоварена седмица, преминала под знака на творческата треска, която изпитваше веднъж на няколко месеца. Три дни Кайл движеше магазина, а тя се бе затворила в своята работилница и часове наред се занимаваше с грънчарското си колело или със своите глазури. Ако започнеше в седем и половина сутринта, до късно вечерта все още имаше достатъчно вдъхновение, за да меси глината. Познаваше се достатъчно добре, за да осъзнава, че такова настроение й идваше, когато й бе трудно да се отърси от нещо, което я безпокои.

Когато работеше, съсредоточаваше и мислите, и чувствата си върху това, което правеше с ръцете си. По този начин какъвто и проблем да имаше, той просто преставаше да бъде проблем през това време. След като си изпуснеше парата, обикновено стигаше до решение. Не и този път.

В петък вечерта устремът, който я бе движил през почти цялата седмица, се изчерпа. Алън все още бе в ума й. Не би трябвало да бъде. Шелби можеше да си го казва колкото иска нетърпеливо, но това не променяше факта, че той бе толкова неотменно в мислите й, както последния път, когато бяха заедно.

Нямаше значение, че бе успяла да прекара приятно остатъка от вечерта у Дитмайърови. Въпреки това, Алън я бе спрял насред крачка пред вратата й с една от онези дълги, опустошителни целувки. Не бе настоял да влезе. Тя би могла да му бъде благодарна за това, ако не подозираше, че бе част от добре обмислената му обсада. Объркай врага, атакувай го със съмнения, остави го на ръба на нервите. Много умна тактика.

От няколко дни той бе в Бостън — Шелби го знаеше, защото й се бе обадил да й го съобщи, въпреки че с нищо не го бе поощрила. Каза си, че това е една временна отсрочка. Ако Алън бе на няколкостотин километра, не можеше неочаквано да се появи пред вратата й. Зарече се, че когато и ако се появи отново, тя няма да отключи вратата. Много й се искаше да вярва, че би могла.

После, по средата на седмицата, дойде прасето — голямо, натъпкано с лавандула прасе с глуповата усмивка и плюшени уши. Шелби се опита да го напъха в един шкаф и да забрави за него. Той изглежда знаеше, че пътят да достигне до нея минаваше през чувството й за хумор. Тя не допускаше, че Алън го има — не трябваше да го има, обаче го имаше. Как можеше един човек с толкова консервативни и непоклатими възгледи за правилата и порядките да купува плюшени играчки? Шелби едва не се размекна. Приятно й бе да мисли, че той бе способен на такъв жест, особено след като това бе толкова нехарактерно за него. Приятно й бе да мисли, че тъкмо тя бе причината да се проявява тази негова черта. Но… Нямаше начин Алън да разколебае решителността й с една глупава играчка, предназначена за деца или лекомислени жени.

Нарече го Макгрегър и го остави на леглото си — една шега и за двамата, помисли Шелби. Прасето бе единственият Макгрегър, с когото щеше да спи.

Ала го сънуваше. През нощта, в голямото си месингово легло, независимо колко много бе работила, независимо с колко приятели се бе срещала, винаги се връщаше към него. Веднъж й се присъни, че десетина Макгрегъровци бяха обградили къщата й. Не можеше да излезе, без да бъде заловена. Не можеше да остане вътре, без да полудее. Събуди се, като проклинаше и него, и неговите обсади, и собственото си развихрено въображение.

Към края на седмицата тя си обеща, че няма да приема повече никакви пратки и че просто ще затвори телефона, когато чуе гласа на Алън. Ако увещанията и спокойствието не успяваха да го вразумят, откровената грубост щеше да успее. Дори един Макгрегър трябваше да има някакъв здрав разум.

Поради режима, който си бе наложила през седмицата, Шелби даде на Кайл ключовете от магазина с указанието в събота да отвори в десет часа. Тя щеше да се наспи. Нямаше нужда да ходи в работилницата си, дори ако все още й бе останало някакво вдъхновение. През последните няколко дни бе измислила достатъчно неща, за да й стигнат за седмици наред. Сега щеше да вложи също толкова мисъл и енергия в идеята просто да мързелува.

Шелби чу, че на вратата се чука, размърда се под завивките и се изкуши просто да не обръща внимание. Все още полузаспала, се изтърколи от леглото. Просто не й бе в характера да не отговори на телефонен звън или на чукане. Спъна се в халата, който снощи бе хвърлила на пода и това й напомни да го навлече, докато излизаше от стаята. Отвори вратата, примижала от светлината.

— Добро утро, госпожице Кембъл. Имате още една пратка.

На прага стоеше усмихнато момчето, което й бе донесло ягодите и прасето.

— Благодаря — прекалено сънена, за да си спомни клетвите, тя протегна ръка. Той й връчи преплетените връзки на двадесетина розови и жълти балони.

Момчето си отиде и Шелби влезе вътре, преди да се бе събудила достатъчно, за да осъзнае какво се бе случило.

— О, не! — вдигна поглед и видя как балоните танцуват на върха на връзките си. Отдолу на панделка висеше малък бял плик.

Нямаше да го отвори, реши тя. И без това знаеше от кого е. От кого друг? Не, нямаше да го отвори. Всъщност, щеше да намери една карфица и да спука всички балони до последния. Какво бяха те, освен връзка горещ въздух? Това бе смешно. За да си го докаже, пусна връзката и балоните отплуваха към тавана. Ако той мислеше, че ще я победи с глупави подаръци и остроумни бележчици… Значи бе абсолютно прав, по дяволите!

Шелби подскочи, не стигна със сантиметри и изруга. Примъкна един стол, покатери се на него и сграбчи плика.

„Жълтото е като слънчева светлина, розовото като пролет. Сподели ги с мен.

Алън.“

— Побъркваш ме — измърмори тя, изправена върху стола с картичката в едната ръка и балоните в другата. Откъде знаеше, откъде можеше да знае какво може да й подейства? Ягоди, прасета, балони… Беше безнадеждно. Шелби ги гледаше и й се искаше да не й идва да се усмихне.

Време бе да е твърда — много, много твърда, каза си тя и слезе от стола. Ако оставеше това без последствия, той щеше да й изпрати още нещо. Затова щеше да му се обади и да му каже — не да настоява — да престане. Щеше да му каже, че това я ядосва — не, че й досажда. Досадата бе непростима обида. Шелби нави връзките на балоните около китката си и посегна към телефона. Алън й бе дал домашния си номер, който бе отказала да си запише. Разбира се, помнеше всяка цифра. Докато го набираше, успя да се докара до най-високомерното си настроение.

— Ало?

Настроението й спадна като спукано с карфица.

— Здравей, Алън.

— Здравей, Шелби.

Тя се помъчи да не се трогне от тихия, сериозен тон, който никога не би я трогнал. Обичаше мъже със смях в гласа.

— Алън, това трябва да престане.

— Да престане ли? То още не е започнало.

— Алън… — опита се да си спомни решението си да бъде твърда. — Говоря сериозно. Трябва да престанеш да ми изпращаш разни неща. Само си губиш времето.

— Имам малко време за губене — отвърна той меко. — Как мина седмицата?

— Натоварено. Слушай, аз…

— Липсваше ми.

От това просто признание остатъкът от лекцията отиде в забрава.

— Алън, недей…

— Всеки ден — продължи Алън. — Всяка нощ. Ходила ли си в Бостън, Шелби?

— Ъъъ… Да — успя да произнесе, като се бореше с обземащата я слабост. Безпомощно вдигна поглед към балоните. Как можеше човек да се бори с нещо, което бе толкова нематериално, че плуваше под тавана?

— Искам да те заведа там през есента, когато мирише на мокри листа и на дим.

Шелби си каза, че сърцето й не пърха.

— Алън, не ти се обадих да си говорим за Бостън. Ще ти го кажа съвсем просто. Искам да престанеш да ми се обаждаш, искам да престанеш да се отбиваш и… — започна да повишава глас, защото си го представи как слуша с неговата търпелива, сериозна усмивка и спокойни очи. — Искам да престанеш да ми изпращаш балони и прасета, и всичко! Ясно ли е?

— Съвсем. Прекарай деня с мен.

Можеше ли този човек някога да загуби спокойствието си? Не понасяше спокойни мъже.

— За бога, Алън!

— Ще го наречем експериментална разходка — предложи той със същия равен тон. — Не среща.

— Не! — отсече тя, едва сдържайки смеха си. Не можеше да го понася, опита си да си напомни. Предпочиташе по-безвкусни, по-непосредствени мъже. — Не, не, не!

— Не звучи достатъчно бюрократично?

Гласът му бе толкова спокоен, толкова… Сенаторски! Прииска й се да изпищи, но писъкът опасно приличаше на смях.

— Добре, нека да помисля… Стандартен дневен поход за разширяване на приятелските отношения между враждуващи кланове.

— Отново се опитваш да бъдеш чаровен — измърмори Шелби.

— Успявам ли?

На някои въпроси бе най-добре да не се обръща внимание.

— Алън, наистина не знам как да се изразя по-ясно.

Дали това бе част от привлекателността й, помисли той — фактът, че непокорната циганка за един миг можеше да се превърне в царствена дама? Съмняваше се дали тя имаше представа, че бе едновременно и едното, и другото.

— Имаш чудесен глас. Кога ще бъдеш готова?

Шелби се намуси и се замисли.

— Ако аз се съглася да прекарам известно време с теб днес, ще престанеш ли да ми изпращаш разни неща?

Алън дълго мълча.

— Ще приемеш ли думата на един политик?

Сега вече тя не можа да не се разсмее.

— Добре, тук ме закопа.

— Днес е много хубав ден, Шелби. Повече от месец не съм имал свободна събота. Излез с мен.

Тя нави шнура на телефона около пръста си. Един отказ би прозвучал толкова дребнаво, толкова злобно. Той наистина молеше за толкова малко, а по дяволите — тя искаше да го види.

— Добре, Алън. Всяко правило от време на време трябва да се нарушава по малко, за да се докаже, че наистина е правило.

— Щом казваш. Къде искаш да отидем? В Националната галерия има изложба на фламандското изкуство.

Устните й трепнаха.

— В зоологическата градина — отсече Шелби и зачака реакцията му.

— Прекрасно — съгласи се той веднага. — Ще бъда там след десет минути.

Тя с въздишка реши, че това просто не бе мъж, който лесно можеше да бъде разубеден.

— Алън, не съм облечена.

— Ще бъда там след пет минути.

Шелби прихна и затръшна телефона.

 

 

— Харесват ми змиите. Те са толкова хлъзгаво надменни.

Докато Алън гледаше, тя се притисна към стъклото да види по-отблизо една боа, която изглеждаше по-скоро отегчена, отколкото надменна. Когато предложи зоологическата градина, не бе сигурна дали го бе направила, защото й се ходеше, или защото много искаше да види как ще реагира той. Не трябваше кой знае колко да мисли, за да разбере, че и двете предположения бяха верни.

Едно посещение в Националната зоологическа градина обещаваше тълпи и тайфи от деца. Вивариумът бе претъпкан и ехтеше от писъци. Шелби изглежда нямаше нищо против мушкането с лакти, докато си проправяше път към един дебел питон.

— Прилича на нашия депутат от Небраска.

Напуши я смях, като си представи дебеловратия кривоглед конгресмен. Развеселена от забележката му, тя обърна глава да го погледне. Още сантиметър, и устните им щяха да се докоснат. Би могла да се отдръпне, въпреки че това означаваше да настъпи няколко души по пръстите. Би могла просто да завърти глава обратно към питона. Вместо това вдигна брадичка, за да останат очите им на една линия.

Какво имаше в него, което я караше да иска да изкуши съдбата? Защото със сигурност точно това щеше да направи, ако разрешеше този следобед да се превърне в нещо повече от една приятелска разходка. Алън не бе мъж, от когото една жена можеше лесно да се отърве, след като бе направила тази последна стъпка. Мъж като него можеше тихо да властва и методично да поглъща хората около себе си, преди те изобщо да са разбрали какво става. Дори и само заради това би трябвало да бъде нащрек с него, да се държи по-внимателно, отколкото с другите си приятели. Ала не можеше да забрави кой бе той — обещаващ млад сенатор, чието бъдеще направо изискваше от него да се състезава за най-високия пост.

Не, за да предотврати болка и за двете страни, Шелби нямаше да се задълбочава. Независимо колко го искаше.

— Има много хора — прошепна тя и очите й се засмяха.

— Колкото повече стоим тук… — бедрата му докоснаха нейните, когато едно детенце се провря към стъклото. — Толкова повече заобичвам змиите.

— Да, и на мен ми харесват. Това първично излъчване на зло е толкова привлекателно — гърдите й се притиснаха към него, защото хората от всички страни започнаха да се блъскат.

— Първичният грях — промърмори Алън и лесно долови нейния аромат през смесените миризми на човешки същества. — Змията изкушила Ева, а Ева изкушила Адам.

— Винаги съм мислила, че Адам твърде лесно се е поддал — отбеляза Шелби. Сърцето й биеше бързо и не съвсем равномерно срещу неговото, но тя не се отдръпна. Трябваше да изпита това, преди да разбере как да го предотвратява. — Змиите и жените са поели истинския риск, а мъжът се е оказал невинен страничен наблюдател.

— Или същество, което рядко може да устои на изкушение във формата на жена.

Гласът му бе станал прекалено мек. Шелби го хвана за ръката и го издърпа, като смяташе това за стратегическо отстъпление.

— Хайде да излезем и да отидем да видим слоновете.

Тя си пробиваше път между хората и направо го влачеше, като се промъкваше между бебета в проходилки. Той би ходил бавно. Шелби винаги би се носила бързо напред. Когато излязоха на слънце, тя закрепи на носа си огромни слънчеви очила, без да забави крачка.

Миризмата на животни проникваше навсякъде, разнасяна от вятъра, остра и първична. Можеха да се чуят рев, крясък или мучене. Шелби се стрелкаше по пътеките, спираше пред клетките, навеждаше се срещу решетките, поглъщаше всичко, сякаш й бе за пръв път. Около тях имаше двойки, стари и млади, деца с капещи фунийки сладолед. Около клетките се носеха разговори на различни езици.

— Виж, прилича на теб — тя показа една черна пантера, която се бе опънала на слънце и спокойно наблюдаваше течащата край нея река от хора.

— Така ли? — Алън се вгледа в котката. — Мързелива? Покорна?

Шелби се засмя с нейния дрезгав смях.

— О, не, сенаторе. Спокойна, замислена. И достатъчно самонадеяна, за да е сигурна, че тази клетка не е нещо, с което не може да се справи — обърна се, облегна се на парапета и се вгледа в Алън, както преди това бе разглеждала пантерата. — Тя е преценила обстановката и е решила, че при това положение може да си живее живота както й харесва. Чудя се… — смръщи вежди. — Чудя се какво ще направи, ако наистина се ядоса. Изглежда така, сякаш изобщо не може да се нервира. Котките обикновено не се нервират, освен ако много ги предизвикат, и тогава… Тогава са смъртоносни.

Той й се усмихна странно, хвана я за ръката и я поведе отново по пътеката.

— Те обикновено внимават да не ги ядосват често.

Шелби отметна глава и го погледна мило.

— Ела да видим маймуните. Винаги имам чувството, че седя на балкона на Сената.

— Това е злобно — отбеляза Алън и я дръпна за косата.

— Знам, ала нищо не мога да направя — за момент опря глава на рамото му, както си вървяха. — Често не съм добър човек. И двамата с Грант изглежда сме наследили някакъв сарказъм… Или може би цинизъм. Вероятно от дядо ни по бащина линия. Той наистина прилича на една от тези мечки гризли, които гледахме — дебнещ, крачещ напред-назад, нервен.

— И ти си луда по него.

— Да. Ще ти купя пуканки — настроението й внезапно се промени и тя се запъти към количката. — Не можеш цял ден да се скиташ из зоологическата градина без пуканки. По-лошо от това е само да гледаш двусериен филм без пуканки. Голям пакет — каза Шелби на продавача и измъкна от задния джоб на джинсите си една банкнота. Хвана в една ръка пакета, а с другата пъхна рестото обратно в джоба си. — Алън… — тя се отказа, поклати глава и продължи да върви.

— Какво? — той небрежно се пресегна да си вземе пуканки.

— Щях да направя едно признание. После се сетих, че не ги правя особено добре. Още не сме видели маймуните.

— Нали не мислиш, че ще пусна това покрай ушите си?

— Ами… Мислех си, че най-добрият начин да те обезкуража, е да се съглася да изляза с теб на някое такова място, което ще те отегчи до смърт. И после да се държа колкото се може по-противно.

— Държиш ли се противно? — гласът му бе мек и твърде сериозен. — Мислех, че се държиш съвсем естествено.

— Ах! — Шелби притисна ръка към въображаемата рана под сърцето си. — Във всеки случай, имам определеното впечатление, че изобщо не съм те обезкуражила.

— Наистина ли? — той се пресегна да си вземе още пуканки и се наведе да прошепне в ухото й: — И как стигна до този извод?

— Ами… — тя се прокашля. — Просто имам такова чувство.

Алън прие това едва загатнато проявление на нерви като награда. Да, пъзелът започваше да се подрежда, парче по парче. Това бе начинът, по който винаги бе строил живота си.

— Странно. А на мен неведнъж, откак сме тук, ми минава през ума, че би ми се искало да намеря една малка тъмна стаичка и да правя любов с теб, отново и отново.

Шелби го погледна предпазливо:

— Бих предпочела да не го правиш.

— Добре — той обви ръка около кръста й. — Няма да го споменавам, докато сме тук.

На устните й трепна усмивка, но тя поклати глава:

— Няма да се стигне дотам, Алън. Не може да се стигне дотам.

— По този въпрос имаме дълбоки противоречия — той спря на един мост. Под тях гордо плуваха лебеди. — Защото според мен трябва да се стигне дотам.

— Ти не ме разбираш — Шелби се обърна и се загледа в птиците, защото очите му й даваха едно успокоение, от което дори не бе осъзнала, че има нужда. — След като веднъж реша, съм твърда като камък.

— Не само произходът ни е общ — Алън гледаше как слънчевата светлина разгаря пламъците в косите й. Докосна ги леко, само с върховете на пръстите си и помисли как ли биха изглеждали, след като са правили любов. Див огън. — Желая те от минутата, в която те видях. И с всяка изминала минута те желая все повече.

Тя обърна глава, изненадана и неволно развълнувана. Това не бе празна фраза или клише. Алън Макгрегър бе казал точно това, което мислеше.

— А когато пожелая нещо толкова изведнъж и толкова силно — прошепна той и плъзна пръсти по брадичката й, — аз не се отказвам от него.

Устните й се разтвориха, когато палецът му премина по тях. Не можеше нищо да направи за това, както и за внезапно пламналото желание.

— И така… — като се мъчеше да звучи небрежно, Шелби си взе още пуканки и остави пакета на пейката. — Ти ще насочиш енергията си да ме убедиш, че и аз те желая.

Алън се усмихна. Бавно, непреодолимо обхвана с пръсти шията й и я привлече по-близо.

— Няма нужда да те убеждавам в това. По-скоро трябва да те убедя, че позицията, която си приела, е безрезултатна, губеща и безнадеждна.

Тя почувства, че се поддава и иска да бъде убедена. Устните му бяха точно над нейните. И въпреки това той бе внимателен. Дори съсредоточена върху собствените си страхове, Шелби разбираше това. Алън винаги щеше да бъде предпазлив на обществени места. Тя винаги щеше да е безгрижна. Това я дразнеше. И я интригуваше.

Очите му, толкова сериозни, толкова спокойни, сякаш пробиваха всяка разумна защита, която Шелби би издигнала или би могла да издигне между тях. Преди да бе успяла да се приближи или да се отдалечи от него, нещо дръпна тениската й.

Тя смутено погледна надолу и видя малко момченце, около осемгодишно, с ориенталско лице, което я гледаше. То започна да излива бърз, мелодичен поток от думи, допълнен с жестове и въртене на очите. Шелби разбра объркването му, ала не и съдържанието на речта.

— По-бавно — помоли го тя, измъкна се от прегръдката на Алън и клекна пред детето. Първата й мисъл бе, че бе загубило родителите си. Очите му бяха тъмни и красиви, но по-скоро ядосани, отколкото уплашени. То отново заговори, според нея на корейски, после с много възрастна въздишка вдигна пред себе си две петцентови монети и посочи автомата за храна за птици зад себе си.

Десет цента, разбра Шелби и се усмихна. Той имаше точно колкото трябва, ала нямаше нужната монета. Преди да успее да бръкне в джоба си, Алън извади десет цента и сериозно, с прости жестове, показа, че двете по пет цента правят десет цента. Очите на момчето светнаха, то взе десетте цента и подаде двете по пет. Алън отначало помисли да откаже да ги вземе, но погледна лицето му и се отказа. Вместо това, прие монетите и леко се поклони. Момчето отново заговори бързо на корейски, отвърна на поклона и се втурнал към автомата.

Друг мъж, помисли Шелби, като гледаше как детето хвърля храна на лебедите, би настоявал да се прояви като великодушен — ако не за друго, то за да впечатли жената, с която е. Но Алън бе разбрал, че и децата имат гордост. Той бе направил размяната като сделка на мъж с мъж, вместо като снизхождение на възрастен към дете. И всичко това без нито една дума.

Облегна се на парапета и се загледа как лебедите се впускат след храната, извиват дългите си шии и после лакомо лапат. От време на време някой от тях започваше да кряска и да кълве съседа си, който бе навлязъл в неговата територия. Ръцете на Алън почиваха върху парапета от двете й страни. Забравила всичко, освен настоящия момент, тя се облегна на него и си позволи да намести главата си в онова удобно местенце между брадичката и рамото му.

— Много красив ден — прошепна Шелби.

Алън леко сложи ръцете си върху нейните.

— Последния път, когато идвах в зоологическата градина, бях около дванадесетгодишен. Баща ми бе в една от малкото си командировки в Ню Йорк и настоя всички да дойдем с него — докосна с буза косите й, наслаждавайки се на мекото и интимно усещане. — Чувствах се длъжен да се преструвам, че съм прекалено голям, за да се радвам на лъвовете и тигрите, ала баща ми се забавляваше най-много от всички. Странен е този кратък период на старост, през който минаваме, когато сме много млади.

— При мен продължи около шест месеца — спомни си Шелби. Знаеше, че неговият никога няма напълно да отмине. — Горе-долу толкова време се обръщах към майка си по име.

— На колко години беше?

— На тринадесет. „Дебора“, казвах й, „смятам, че съм достатъчно възрастна, за да си изруся няколко кичура коса“. Тя отговаряше нещо в смисъл, че много скоро ще го обсъдим. После продължаваше колко била горда, че съм вече достатъчно зряла, за да вземам самостоятелни решения, какво облекчение изпитвала, че не съм разглезена или разпусната като толкова много момичета на моята възраст.

— И ти, естествено, се разтапяше от удоволствие и забравяше за изрусените кичури.

— Естествено — Шелби със смях го хвана под ръка и отново тръгна. — Струва ми се, че едва когато минах двадесетте, оцених колко е била умна. Ние с Грант не бяхме лесни деца.

— Той на теб ли прилича?

— Грант? Като мен? — замисли се за момент върху това. — Донякъде, но той е самотник. Аз никога не съм била. Когато Грант е с хора, той наблюдава… Всъщност поглъща. Скрива се и се появява, когато си поиска. Може да живее без хора седмици или месеци наред. Аз не мога.

— Да, обаче ти също се оттегляш, когато си поискаш. И не мисля, че някога си допускала който и да е… Във всеки случай, който и да е мъж — поправи се той и отметна глава да я погледне — да се приближи прекалено много до теб.

Шелби се изкуши да отговори гневно, ала реши да е по-изискана.

— Май тук говори нараненото ти самолюбие — каза тя меко. — Само защото те отрязах.

— За малко — възрази Алън и поднесе ръката й към устните си. — Би могло да се отбележи, че ти си тук и аз също.

— Ммм — Шелби огледа потока от хора. Ядосани родители отнасяха настрани ритащо дете. — При това в такава интимна обстановка — в порив на немирство спря насред пътеката и обви ръце около врата му. — В известен смисъл, сенаторе.

Очакваше той да се засмее и отново да я повлече, може би раздразнено да поклати глава, преди да се освободи. Но не бе очаквала Алън да продължи да я държи. Устните му бяха близо до нейните, внушаващи обещание. Очите му бяха впити в нейните и съвсем ясно й казваха докъде би ги завело това обещание. В тях имаше закана за страст, обещание за близост. Не, тя не бе очаквала толкова успешно да обърне лудорията й срещу самата нея. Може би за момент бе забравила, че това бе човек на дълбоките стратегии.

Сърцето й започна леко да бумти срещу неговото. Въпреки че моментът бе кратък, той я разтърси цялата — сърцето, разума, тялото. Не можеше да сдържи съжалението си за това, което знаеше, че никога не може да бъде… Ала не бе предполагала, че това съжаление щеше да е толкова остро. Когато се отдръпна, то отекна в гласа й и се отрази в очите й.

— Мисля, че е по-добре да се връщаме.

Алън едва не изруга от чувство на безсилие.

— Прекалено е късно — измърмори той и я поведе към паркинга.

Като чу тона му, Шелби вдигна вежди. Раздразнение — за пръв път го чуваше от него. Струваше й се, че го бе мяркала един или два пъти в очите му, но то толкова бързо бе овладявано, че не можеше да бъде сигурна. Добре тогава, реши тя, може би това бе ключът. Можеше да го раздразни дотолкова, че Алън да си отиде.

Кожата й все още бе топла — прекалено топла и прекалено чувствителна. Със скоростта, с която се поддаваше, щеше да се забърка с него, независимо дали го искаше или не. Може би истинският проблем бе, че вече се бе забъркала. Фактът, че не бяха любовници, не му пречеше да привлича мислите и чувствата й. Едно успешно скъсване щеше да боли, ала ако станеше бързо и скоро, щеше да боли по-малко.

Значи трябва да го изкара от кожата му. Шелби седна в колата му с усмивка, която повече приличаше на гримаса. Ако имаше нещо, което можеше да прави добре, когато реши, то бе да изкара някого от кожата му.

— Е, много ми беше приятно — подхвърли тя безгрижно, докато той се измъкваше от паркинга. — Наистина съм ти благодарна, че ме уговори да изляза. До седем часа денят ми бе празен.

Този дълъг, бавен момент се въртеше и в неговата глава. Алън се размърда с надеждата да облекчи пулсирането в стомаха си.

— Винаги съм щастлив да помогна на някого да запълни празнините — със сила на волята удържаше скоростта на колата. Прегръдката не го бе успокоила, по-скоро му бе напомнила колко отдавна не я бе прегръщал.

— Всъщност, като за политик си приятен човек, Алън.

Приятен ли, повтори си Шелби и натисна бутона да смъкне прозореца. Кръвта й още пулсираше от срещата на очите, която бе продължила по-малко от десет секунди. Ако бе още малко по-приятен, досега да се бе влюбила до уши в него.

— Имам предвид, всъщност не си надут.

Той й хвърли един поглед, дълъг и студен, от който самоувереността й нарасна.

— Не съм ли? — попита след напрегнато мълчание.

— Никак даже — усмихна му се тя. — Ами че аз самата вероятно бих гласувала за теб.

Алън спря на червено и замислено се загледа в светофара. После се обърна към нея:

— Днес обидите ти не са толкова тънки.

— Обиди ли? — погледна го Шелби мило. — Странно, аз пък си мислех, че те лаская. Не опира ли всичко до гласуването? Изборите и тази всепоглъщаща нужда да победиш.

Светофарът бе зелен цели пет секунди, преди Алън да потегли.

— Внимавай.

Спокойно, каза си тя, като се мразеше все повече и повече.

— Ти си малко докачлив. Няма значение — изтупа джинсите си. — Нямам нищо против малко прекалена чувствителност.

— Въпросът не е в моята чувствителност. Обаче ти успяваш да бъдеш противна.

— Леле, леле, да не сме се пренесли всички изведнъж на Капитолийския хълм? — демонстративно погледна часовника си в момента, в който колата спря до нейната сграда. — Тъкмо навреме. Ще успея да се изкъпя и преоблека, преди да изляза — наведе се към него, целуна го небрежно по бузата и се измъкна от колата.

Ненавиждаше се. Успя да изкачи целите стълби, преди той да я хване за рамото. Шелби нагласи на лицето си изражение на лека изненада и обърна глава.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — настоя той и я завъртя към себе си.

— За какво, по дяволите, е всичко това?

— Не играй игри, Шелби.

Тя въздъхна, сякаш от отегчение.

— Беше много приятен ден, едно… Разнообразие и за двама ни — отключи вратата на апартамента си.

Алън стисна по-силно рамото й, за да не й позволи да се вмъкне вътре. Гняв — той рядко му се поддаваше. Гневът бе страничен продукт на неговото наследство, основен капитал на семейството му, но винаги бе овладян. С ясна мисъл. Помъчи се да си спомни това.

— И?

— И? — повтори Шелби и вдигна вежди. — Няма никакво „и“, Алън. Прекарахме два часа в зоологическата градина, посмяхме се. Това в никакъв случай не означава, че аз съм задължена да спя с теб.

Видя как в очите му пламна гняв, яростен и опасен. Малко стъписана от силата му, тя отстъпи крачка назад. Гърлото й моментално пресъхна. Дали през цялото време ставаше дума за леглото?

— Мислиш ли, че това е всичко, което искам? — попита той с убийствен глас и се приближи към нея, така че Шелби трябваше да опре гръб във вратата. — Ако те исках само в леглото, отдавна щеше да си там — ръката му обхвана гърлото й. Лицето му бе почервеняло от яд.

— Има значение и какво искам аз — успя да произнесе тя, изненадана, че гласът й бе изтънял и задъхан. Дали това бе страх, запита се бързо. Или възбуда?

— Не ме е грижа какво искаш ти.

Когато Алън направи още една крачка напред, Шелби заби гръб във вратата и тя поддаде. Щеше да се спъне, ако не я бе сграбчил бързо. В следващия момент се оказаха вътре. Тялото й бе притиснато към него, ръцете й се опряха на раменете му, този път неволно.

Шелби отметна глава, вбесена от това, че коленете й бяха омекнали от страх, докато кръвта й пулсираше силно и бързо от най-първична страст.

— Алън, не можеш…

— Не мога ли? — ръката му се вплете в косата й и я привлече към себе си. В него изведнъж нахлуха гняв, възмущение, страст. Никога преди не бе изпитвал всички тези чувства едновременно. — Мога. И двамата знаем, че мога и че съм можел и по-рано — и трябваше, добави той наум, когато гневът и безсилието надделяха. — Ти и в момента ме желаеш. Виждам го.

Тя тръсна глава, ала не успя да се освободи от ръката му. Как бе могла толкова бързо да забрави пантерата?

— Не, не е вярно.

— Мислиш ли, че можеш безнаказано да обругаваш това, с което се занимавам, това, което съм? — ръката му се стегна около кръста й, така че Шелби едва се сдържа да не ахне. — Мислиш ли, че можеш да ме докараш дотук и да не си платиш?

Тя преглътна, но гърлото й си остана сухо.

— Държиш се така, сякаш съм те окуражавала, докато аз правех точно обратното — възрази Шелби с тон, който в почти успя да прозвучи лека досада. — Пусни ме, Алън.

— Когато съм готов.

Устните му се спуснаха към нейните. Тя затаи дъх — не бе сигурна дали от протест или от очакване. Ала той спря точно преди да я докосне и Шелби остана трепереща. Всичко, което можеше да види в очите му, бе гняв и собственото й отражение. Да, бе забравила за пантерата и за онзи зъл, кипящ гняв на героите на Бронте, на които отначало й бе напомнял.

— Мислиш ли, че ти си това, което искам? Което мога разумно, спокойно да кажа, че искам? Ти си всичко друго, но не и това, което ми подхожда. Ти се надсмиваш над всичко, което е жизненоважно за мен.

Заболя я. Въпреки че точно това бе искала да направи, заболя я, че той можеше да го каже.

— Аз съм точно това, което съм — изстреля тя обратно. — Точно това, което искам да бъда. Защо не ме оставиш на мира и не си намериш някоя от твоите студени блондинки, които изглеждат толкова съвършени в Оскар де ла Рента? Те са създадени за компания на един сенатор. Аз не искам нищо от това.

— Може би — гневът го завладяваше. Никога не му се бе случвало нещо да го завладява толкова бързо. — Може би. Ала кажи ми… — стисна я по-здраво. — Кажи ми, че не искаш мен.

Дишането й бе учестено. Кратки, конвулсивни вдишвания, които сякаш не достигаха до дробовете. Дори не усещаше, че пръстите й се бяха впили в раменете му, нито че с бързо нервно движение облиза устни. Шелби винаги бе знаела, че за лъжата си има време и място.

— Не те искам.

Но това отрицание завърши със стон на разтреперана възбуда, когато устните му уловиха нейните. Това не бе спокойното, безкрайно прелъстяване на целувката, която първо й бе подарил, а нейната пълна противоположност. Твърди, безжалостни, устните му властваха над нейните така, както никой никога не го бе правил. Както никой мъж никога не се бе осмелявал. Зашеметена, тя търсеше опипом пътепоказателите, които вече ги нямаше.

Вкусваше гнева му и го посрещаше с безпомощната страст, която се бе надигнала прекалено бързо, за да бъде овладяна. Усещаше яростта му и я посрещаше с огън, който пламтеше прекалено силно, за да бъде потушен. Нямаше го остро пронизващото я разкаяние. Шелби бе точно там, където искаше да бъде. Пръстите й, впити в раменете му, го увещаваха да иска още, а докато той искаше, тя вземаше.

Алън я притисна по-силно към себе си, забравил за нежността, която винаги бе отличителна черта на начина му да прави любов. Устните й под неговите бяха подивели, алчни и ненаситни. Ала този път това не му стигаше. Ръката му се плъзна под блузата, за да я намери.

Бе толкова стройна, толкова мека, но сърцето й се блъскаше под дланта му като сърце на маратонец. Шелби се притисна към него, стенейки нещо, което би могло да бъде неговото име. Нейният вкус бе също толкова див и свободен, както и ароматът й, възпламеняваше желание, което запулсира в него, докато го оглуши. Можеше да я вземе след няколко секунди или след час — на пода или където стояха. Само като го знаеше, страстта го прониза като стрела. Това не бе отдаване, а страст срещу страст, огън срещу огън. Никога не можеше да я покори, ала можеше да я има.

А ако я вземеше сега, въпреки че тя го желаеше, рискуваше да няма нищо, след като всичко свърши. Рискуваше да докаже, че тази нейна безгрижна, язвителна забележка бе правдива.

С ругатня, нетипично свирепа като за него, той я отскубна от себе си. Очите му, когато срещнаха нейните, бяха не по-малко гневни, отколкото преди, и не по-малко твърди. Гледаха се в пълна тишина. Чуваше се само неравномерното им дишане. Без да каже нито дума, Алън се обърна и излетя през отворената врата.