Нора Робъртс
Всичко е любов (3)

Трета глава

Бе прекалено натоварено като за понеделник сутрин. До единадесет Шелби бе продала няколко неща, включително три изделия, които бе извадила от пещта едва предишната вечер. В паузите между клиентите седеше зад щанда и прокарваше шнура на една лампа, която бе изработила във формата на гръцка амфора. За нея би било невъзможно просто да си седи, когато бе свободна. Да почиства или да подрежда витрините безумно би я отегчило. Такива неща тя оставяше на Кайл — за удоволствие и на двамата.

Бе горещо и затова държеше вратата на магазина отворена. Шелби знаеше, че бе много по-изкушаващо да влезеш през отворена врата, отколкото да отвориш затворена. Пролетта идваше, с неповторимия звук на колите, преминаващи по калдъръма. Имаше постоянен поток от посетители, които разглеждаха, но не купуваха нищо. Шелби нямаше нищо против. Те й бяха и компания, и потенциални купувачи. Жената, която носеше пудел с маникюр и ръчно плетен пуловер, бе интересна гледка. Неспокойното момче, което влезе да позяпа, й даде възможност да се докосне до проблемите на младежта и безработицата. Шелби го нае да измие прозорците. Докато тя свързваше жиците, момчето стоеше отвън пред прозореца, търкаше стъклото с гъба, а от транзистора в краката му се лееше музика. Харесваше й как мелодията се слива с откъслечните разговори на минувачите:

„Видя ли цената на тази рокля?“

„Ако тази вечер той не ми се обади, аз ще…“

„… бележки за лекцията й върху предхитлеристка Германия.“

Шелби работеше и довършваше наум разговорите. Докато провираше шнура вътре в лампата, в магазина доплува Майра Дитмайър. Носеше лек яркочервен костюм в тон с червилото. Силният й парфюм изпълни малкото помещение.

— Е, Шелби, сръчните ти ръце винаги са заети с нещо.

С усмивка на удоволствие Шелби се надвеси над щанда да целуне напудрената буза на Майра. Ако човек искаше някаква пикантна клюка или просто малко развлечение, нямаше по-добра от нея.

— Мислех, че си у дома си и подготвяш всички онези прекрасни неща, с които ще ме нахраниш довечера.

— О, мила, всичко е уредено — Майра остави чантата си от алигатор. — Докато ние си приказваме, готвачът е във вихъра на творчеството.

— Винаги съм обичала да ям у вас — Шелби издърпа жицата от върха на лампата. — Никакви оскъдни миниатюрни блюда или така наречени екзотични сосове, от които човек не може да хапне — разсеяно потупа с крак по пода в такт с радиото. — Каза, че и мама ще дойде.

— Да, с посланик Диленьо.

— А, французина с големите уши.

— Така ли се говори за един дипломат?

— Тя доста отдавна се среща с него — отбеляза Шелби безгрижно. — Чудя се дали няма да се сдобия с френски пастрок.

— Можеше и по-лошо да е — намекна Майра.

— Ммм. Кажи ми, Майра… — с няколко ловки движения тя закрепи фасунгата към шнура. — С кого си намислила да ме сватосваш тази вечер?

— Да те сватосвам! — сбръчка нос Майра. — Колко неромантична дума!

— Извинявай. Да го кажем по друг начин. Върху кого си намислила Купидон да пусне стрелите си?

— Продължава да е неромантично, като се подсмихваш така — Майра се загледа как Шелби завърта крушката. — Във всеки случай мисля, че би трябвало да е изненада. Ти обичаш изненадите.

— Предпочитам да ги създавам, вместо да ги получавам.

— Толкова добре те познавам. На колко години беше? На осем, доколкото си спомням, когато двамата с Грант… Изненадахте едно малко и доста влиятелно събиране с неприятно точни карикатури на правителството.

— Беше идея на Грант — оправда се Шелби със съжаление, че не се бе сетила първа. — Татко се смя дни наред.

— Той имаше неповторимо чувство за хумор.

— Аз пък си спомням, че ти предложи на Грант две хиляди за една карикатура на външния министър.

— А този негодник не ми я продаде. Боже мили, колко ли щеше да струва сега.

— Щеше да зависи с какво име се е подписал.

— Как е Грант? От Коледа не съм го виждала.

— Същият си е — блестящ и заядлив — между думите й се прокрадна смях. — Пази кулата на своя маяк и своята анонимност. Мисля това лято да се промъкна там и да му досаждам две седмици.

— Такъв страхотен младеж — въздъхна Майра. — Колко губи, че така се е изолирал на онова малко парче земя.

— Той това иска — обясни Шелби. — Засега.

— Извинявайте…

Двете жени вдигнаха очи към вратата, където бе застанал млад мъж в красива униформа на куриер. Шелби погледна към кошницата на рамото му.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Госпожица Шелби Кембъл?

— Да, аз съм Шелби.

Той премести кошницата от рамото си в ръката и тръгна към нея.

— Пратка за вас, госпожице Кембъл.

— Благодаря — тя машинално посегна към касата да извади един долар. — От кого е?

— Вътре има картичка — отговори той и пъхна долара в джоба си. — Всичко хубаво.

Тя изигра докрай играта. Носеше й се славата, че на Коледа може да се върти двадесет минути около един подарък, преди да го отвори. В неизвестното имаше толкова възможности. Шелби наведе пакета наляво, после надясно и след това опря брадичка на ръцете си, вторачена в него.

— О, Шелби, хайде! — Майра нетърпеливо пристъпи от крак на крак. — Вдигни капака. Умирам да видя какво има вътре.

— След малко — измърмори Шелби. — Може да е… Кошница за пикник. Кой може да ми изпрати кошница за пикник? Или кученце — наведе ухо по-близо и се заслуша. — Много е мълчаливо като за кученце. И мирише на… — затвори очи и дълбоко вдиша. — Интересно, кой може да ми изпрати… — тя вдигна капака. — Ягоди!

Кошницата бе пълна с ягоди — кръгли, влажни и червени. От тях се носеше аромат, събуждащ спомени за нагрятото от слънце поле, от което са били откъснати. Шелби вдигна една, поднесе я към носа си и я опита.

— Чудесни са — реши тя. — Наистина, наистина са чудесни.

Майра си взе ягода и я отхапа почти до средата.

— Ммм — пъхна остатъка в устата си. — Няма ли да прочетеш картичката?

Все още държейки ягодата, Шелби взе простия бял плик и го задържа върху дланта си, сякаш измерваше теглото му. Обърна го, вдигна го срещу светлината и отново го обърна.

— Шелби!

— Ох, добре! — скъса плика и извади картичката.

„Шелби, те ме карат да мисля за теб.

Алън“

Майра, която внимателно я наблюдаваше, видя нейната изненада, удоволствието и нещо, което не бе нито съжаление, нито тревога, а смесица от двете.

— Познавам ли го? — попита тя, когато разбра, че Шелби нямаше да й каже нищо.

— Какво? — Шелби погледна към нея невиждащо и поклати глава. — Да, предполагам, че го познаваш — ала пъхна картичката обратно в плика. — Майра — въздъхна тя, — струва ми се, че имам проблеми.

— Добре — усмихна се Майра доволно и кимна. — Мисля, че беше крайно време. Искаш ли да побъркам моя готвач и да добавя още едно име в списъка за днешната вечеря?

О, колко изкусително бе това. Шелби едва не се съгласи, преди да успее да се спре.

— Не. Не, струва ми се, че няма да е разумно.

— Само младите мислят, че винаги знаят кое е разумно — изсумтя Майра. — Добре тогава, до седем — избра си още една ягода и вдигна чантата си. — О, Шелби, и опаковай тази лампа и ми я донеси. Просто я пиши на моята сметка.

Трябваше да му се обади, помисли Шелби, когато остана сама. По дяволите, трябваше да му се обади и да му благодари.

Захапа една ягода и сокът, и сладостта избухнаха в устата й — чувствен вкус, наполовина слънце, наполовина земя. Спомни си, че точно така бе избухнал и вкусът на Алън.

Защо не й изпрати нещо обикновено, като например цветя? Цветята можеше да подмине и да забрави. Погледна отново в кошницата, пълна с ягоди, блестящо червени и молещи да бъдат опитани. Как можеш да се справиш с мъж, който ти изпраща кошница с ягоди в една пролетна утрин?

Той го е знаел, разбира се, реши изведнъж тя. Човек като него трябва бързо и точно да преценява хората. Изпита едновременно възхищение и раздразнение. Не обичаше толкова лесно да бъде разгадана, но… Не можеше да не уважава някого, който можеше да го направи.

Без да затваря кошницата, посегна към телефона.

 

 

Алън бе изчислил, че имаше между петнадесет и двадесет минути, докато започне заседанието на Сената. Щеше да използва това време, за да прегледа предлаганите съкращения в бюджета. Трябваше да се намали дефицита, който опасно се доближаваше до два милиарда, но според Алън предлаганите съкращения на разходите за образование бяха неприемливи. Конгресът вече частично бе отхвърлил исканите намаления за социални разходи и той имаше чувството, че можеше да разчита на достатъчна подкрепа, за да предотврати прекаленото орязване на образованието.

В ума му обаче се въртяха не само дефицити и бюджети. Макар да бе пролетта след година на избори, с Алън се бе сближил водачът на мнозинството в Сената — човек, който можеше да не каже нищо, докато говори, без да спре дори колкото да си поеме дъх. Алън разбра, че го преценяват и не трябваше да има свръхестествена проницателност, за да разбере, че го смятат за надеждата на партията за следващите избори. Ала дали самият той искаше най-високото стъпало?

Бе мислил за това — нито беше глупав, нито му липсваха амбиции. И въпреки това приемаше, че ако решеше да се насочи към президентския пост, това щеше да стане след още петнадесет, а може би и двадесет години. Възможността да направи този ход по-рано, по настояване на своята партия, трябваше внимателно да се обмисли.

Въпреки това, според баща му нямаше никакво съмнение, че най-големият му син щеше да се кандидатира за президент. И щеше да спечели. Дениъл Макгрегър обичаше да мисли, че все още държи конците на живота на своите деца. Понякога те му подаряваха тези илюзии. Алън още си спомняше как миналата зима сестра му обяви, че е бременна. Тогава вниманието на Дениъл бе насочено изцяло към нея и към женитбата на брат му Кейн, затова върху Алън нямаше такъв натиск. Засега, помисли той кисело. Нямаше да мине много време, преди да получи едно от прочутите телефонни обаждания от баща си:

„Майка ти се е затъжила. Тя се тревожи за теб. Кога ще намериш време да наминеш? Защо още не си женен? Сестра ти не може сама да продължава рода, нали знаеш.“

Може би опростяваше разговора, помисли той с усмивка, но същността щеше да е тази. Странно, винаги бе успявал да подмине с вдигане на рамене мнението на баща си за женитбата и децата. Ала сега…

Как така една жена, с която се бе запознал само преди няколко дни, го караше да мисли за брак? Хората нямат желание да се обвързват с някого, когото почти не познават. Та тя дори не бе от типа жени, които преди му харесваха. Не бе изискана и студена. Нямаше да е непретенциозна, нито да се превърне в една приятна домакиня на елегантни политически вечери. Нямаше да бъде блага и снизходителна и щеше да е всичко друго, но не и тактична. И, добави Алън с лека усмивка, Шелби дори не искаше да вечеря с него.

Предизвикателство. Тя щеше да бъде предизвикателство, а той винаги бе обичал да се справя с предизвикателствата. Ала не това бе причината. Загадка. Шелби бе загадка, а Алън винаги бе обичал да разрешава загадките, стъпка по стъпка. Но и това не бе причината. Тя имаше енергията на много младите, опитността на художник и пламенността на бунтар. Имаше страст, която не тлееше, а кипеше в очи, кротки като мъглива вечер. Имаше устни на дете, привлекателност на жена и ум, който никога не би се придържал към неговата логическа схема на последователно мислене. Привличането между тях бе почти абсурдно. И все пак…

И все пак, на тридесет и пет години той изведнъж бе повярвал, че съществува такова явление като любов от пръв поглед. Затова щеше да се бори със своето търпение и упоритост срещу нейната пламенност и енергия и да види кой в края на краищата щеше да победи. Ако всъщност можеше да има победител между маслото и водата.

Телефонът до него иззвъня. Алън го остави да звъни, докато си спомни, че секретарката му не бе в кабинета си отпред. Леко раздразнен, натисна мигащия бутон и вдигна слушалката:

— Сенатор Макгрегър.

— Благодаря.

Устните му трепнаха в усмивка. Той се облегна назад на стола.

— Няма защо. Как са на вкус?

Шелби поднесе една ягода към устата си и отхапа.

— Фантастични. Магазинът ми мирише на ягодова леха. По дяволите, Алън — въздъхна тя пресилено. — Ягодите са нечестна тактика. От теб се очаква да ме превземаш с орхидеи или с диаманти. Бих се справила чудесно с един голям диамант или с пет дузини африкански орхидеи.

Той потупа с молива по натрупаните по бюрото папки.

— Ще внимавам да не ти давам нито едното, нито другото. Кога ще се срещнеш с мен, Шелби?

За момент тя замълча, разкъсвана от изкушение. Глупаво е, помисли и тръсна глава. Само това, че Алън имаше някои моментни приумици, които не се вписваха в политическия протокол, не бе причина да отхвърли нещо, в което цял живот бе вярвала.

— Алън, просто няма да стане. Спестявам и на двама ни много неприятности, като казвам не.

— Не ми правиш впечатление на жена, която избягва неприятностите.

— Може би не съм… В твоя случай правя изключение. След години, когато имаш десет внучета, ще ми благодариш.

— Чак дотогава ли трябва да чакам, за да вечеряш с мен?

Шелби се засмя и в същото време го прокле наум.

— Наистина ми харесваш — той чу още една бърза смутена въздишка. — По дяволите, Алън, недей повече да бъдеш чаровен. И двамата ще се озовем върху тънък лед. Просто не мога да понеса отново да се пропука под мен.

Той понечи да отговори и чу сигнала — звънеца и светлините, които го предупреждаваха, че се свиква кворума.

— Шелби, трябва да вървя. Ще поговорим още за това.

— Не — сега гласът й бе твърд. Тя се проклинаше, задето бе казала повече, отколкото бе имала намерение. — Мразя да се повтарям. Просто приеми, че съм ти направила услуга. Сбогом, Алън.

Остави слушалката и с трясък затвори капака на кутията. Господи, как бе успял толкова бързо да стигне до сърцето й?

Докато се обличаше за вечерята у Майра, Шелби слушаше един стар филм на Богарт. Само слушаше, защото преди две седмици телевизорът й загуби треперливия си образ. За момента тази ситуация я забавляваше. Сякаш имаше голямо натруфено радио вместо четиридесетсантиметров цветен екран.

Докато Боги говореше със своя отегчен глас на лошо момче, тя облече потника с тънки презрамки над набраната дантелена пола.

Бе отхвърлила колебливото си настроение от следобеда. Винаги бе вярвала, че ако не признаеш, че си разстроен или потиснат, няма да бъдеш разстроен или потиснат. Във всеки случай бе сигурна, че след като се бе изразила пределно ясно и бе отказала за трети път на Алън Макгрегър, той щеше да схване картинката.

Ако съжаляваше, че няма да има повече кошници с ягоди или изненади, повтори си, че не съжалява. Никой не можеше да я накара да повярва, че нещо, за което бе казала, че не е вярно, всъщност бе по-вярно, отколкото би признала.

Обу чифт глупави вечерни обувки, в които имаше повече токове, отколкото кожа и прибра в чантата си няколко важни неща — ключове, почти изхабено червило и половин пакетче таблетки против преяждане.

— Няма ли да излизаш тази нощ, Моше? — попита Шелби и спря до котарака, който се бе излегнал на леглото й. Той само отвори окото си в знак на съгласие и тя излетя от стаята. — Добре, не ставай да ме изпращаш — остави чантата си върху кутията с лампата за Майра и се приготви да ги вдигне двете заедно. В този момент някой почука на вратата й. — Очакваш ли някого? — обърна се Шелби към Леля Ем. Папагалът безразлично изпърха с криле. Тя нарами кутията и отиде да отвори.

Удоволствие. Трябваше да си признае, че когато видя Алън, изпита не само раздразнение, а и удоволствие.

— Още едно добросъседско посещение? — попита Шелби и се облегна на вратата. Огледа копринената му вратовръзка и елегантния тъмен костюм. — Май не си облечен за разходка.

Сарказмът й не го засегна — бе видял бързо проблесналото в очите й удоволствие, преди да бе успяла да го скрие.

— Като служител на обществото се чувствам задължен да съхранявам естествените ресурси и да защитавам околната среда — протегна ръка и втъкна в косите й малко клонче грахов цвят. — Ще те закарам до Дитмайърови. Ще решим, че днес е мой ред.

Шелби долавяше аромата, който се разнасяше откъм дясното й ухо. Прииска й се да вдигне ръка и да докосне малките цветчета. Откога, запита се тя, бе станала толкова податлива на чар?

— Ти отиваш на малкото… събиране на Майра?

— Да. Готова ли си?

Шелби присви очи, чудейки се как ли Майра бе могла да научи името на изпращача на ягодите.

— Кога те покани?

— Ммм? — вниманието му бе насочено към начина, по който тънката дантела се издигаше край врата й. — Миналата седмица… У Райт.

Подозренията й донякъде се разсеяха. Може би в края на краищата това бе просто съвпадение.

— Е, благодаря за поканата, сенаторе, но ще отида с моята кола. Ще се видим на предястията.

— Тогава ще се кача при теб — съгласи се той добродушно. — Нали не искаме да изхвърляме във въздуха повече въглероден двуокис, отколкото е необходимо? Да занеса ли това в колата?

Шелби стисна по-здраво кутията, почувствала, че удържа по-слабо положението в други области. Причината бе в тази ужасно сериозна усмивка и в тези замислени очи, реши тя. Те караха една жена да мисли, че е единствената, която е гледал така.

— Алън — подзе Шелби, малко изненадана от настойчивостта му. — Какво е това?

— Това… — той се наведе и улови устните й със своите, докато пръстите й едва не пробиха дупки в твърдия картон на кутията. — Това е нещо, което нашите предшественици биха нарекли обсада — довърши Алън тихо. — А Макгрегърови са прочути с умението си в обсадата.

Дъхът й трепна и се сля с неговия.

— И в ръкопашния бой не си слаб.

Той се засмя и щеше отново да я целуне, ако не бе успяла да отстъпи крачка назад.

— Добре — тя пъхна кутията в ръцете му с чувството, че това бе стратегически ход. — Не искам да бъда порицана като замърсител на околната среда. Ти карай — реши с внезапна усмивка. — Така ще мога да пийна още една чаша вино.

— Оставила си телевизора включен — напомни й Алън, като й направи път да мине.

— Няма значение, и без това е счупен — Шелби се спусна по стръмните стълби, без да се тревожи от крехките си токове. Слънцето почти бе залязло и хвърляше червени отблясъци в потъмняващото мрачно небе. Като стигна до тясната алея, тя се засмя и се обърна към Алън: — Твой ред да караш, как пък не! Ала това не е среща, Макгрегър. Да го наречем… Цивилизовано временно споразумение. Звучи достатъчно бюрократично. Харесва ми колата ти — добави Шелби и потупа капака на мерцедеса му. — Много улегнала.

Алън отвори багажника и сложи вътре кутията. Докато го затваряше, погледна към Шелби:

— Имаш интересен начин да обидиш някого.

Тя се засмя със своя безгрижен и леко дрезгав смях и се приближи към него.

— По дяволите, Алън, харесваш ми — обви ръце около врата му и го възнагради с една приятелска прегръдка, от която го прониза желание. — Наистина ми харесваш — повтори Шелби и отметна глава със закачлива усмивка, от която цялото й лице се озари. — Сигурно бих могла да кажа това на десет други мъже, които така и да не разберат, че ги обиждам.

Ръцете му обгърнаха кръста й.

— Значи получавам червена точка за схватливост.

— И за някои други неща — погледът й се спусна към устните му и тя почувства как силата на копнежа изтрива всички нейни спомени и клетви. — Ще се мразя за това — прошепна тихо Шелби. — Ала искам пак да те целуна. Тук, докато светлината избледнява — очите й се върнаха към неговите, все още усмихващи се, но потъмнели от предчувствие, което нямаше нищо общо с отстъпление. — Винаги съм мислила, че при залез-слънце можеш да правиш лудории без никакви последствия — обви по-здраво ръце около врата му и притисна устните си към неговите.

Той внимаваше, много внимаваше да не се поддаде на настойчивото желание да я привлече по-близо. Този път щеше да я остави тя да го води и по този начин да води и себе си там, където искаше и двамата да стигнат.

Светлината бавно угасваше. От другата страна на улицата срещу магазина се чу нетърпелив автомобилен клаксон. През прозореца на близкия апартамент долетя миризмата на сос за спагети и звуците на стар запис на Гершуин. Шелби се притисна към Алън и почувства бързите равномерни удари на сърцето му срещу своето.

Вкусът му имаше същия омаломощаващ аромат, който помнеше. Тя не можеше да повярва, че толкова дълго бе живяла, без да познава точно този вкус. Изглеждаше й още по-малко възможно да живее без него сега. Както и без усещането за тези силни уверени ръце около нея, без здравото тяло, което излъчваше едновременно сигурност и опасност.

Той би могъл да я защити, ако нещо я заплашваше. Би могъл да я доведе до ръба на пропастта, която Шелби така старателно избягваше. Тя добре разбираше, че би могъл да я накара да пристъпи и отвъд ръба.

Ала устните му бяха прекалено изкусителни, вкусът му прекалено примамлив. А здрачът все още озаряваше тъмнеещото небе. Шелби се отдаде на удоволствието по-дълго, отколкото би трябвало… И не толкова дълго, колкото би искала.

— Алън…

Той почувства името си устните си, преди тя да се отдръпне. За момент очите им останаха приковани, а ръцете им държаха телата здраво притиснати. В лицето му имаше сила. Това бе лице, на което можеше да се довери. Но между тях имаше толкова много неща.

— По-добре да тръгваме — прошепна Шелби. — Почти се стъмни.

 

 

Домът на Дитмайърови бе осветен, въпреки че небето на запад още светлееше. Когато излезе от колата, Шелби можеше да види буйните храсти в скалистата градина. Майка й вече бе тук, разбра тя, като забеляза дипломатическия номер на линкълна в алеята.

— Познаваш ли посланик Диленьо? — Шелби подаде ръка на Алън.

— Бегло.

— Той е влюбен в майка ми — отметна бретона от очите си и се обърна към него. — Не е единственият, ала ми се струва, че към него тя е благосклонна.

— Това забавлява ли те? — Алън я погледна и натисна звънеца.

— Малко — призна тя. — Много е сладко. Изчервява се — бързо се засмя. — Странно е една дъщеря да гледа как майка й се изчервява заради мъж.

— Ти не би ли? — Алън плъзна пръст по бузата й и Шелби напълно забрави за майка си.

— Какво не бих ли?

— Не би ли се изчервявала? — попита той и обрисува брадичката й. — Заради мъж.

— Веднъж ми се случи. Аз бях дванадесетгодишна, а той на тридесет и две — трябваше да говори, просто за да не забрави коя е. — Той… Ъъъ… Беше дошъл да поправи бойлера.

— Как те накара да се изчервиш?

— Усмихна ми се. Имаше един нащърбен зъб, който ми се стори наистина секси.

Алън прихна и я целуна точно в момента, в който Майра отвори вратата.

— Охо! — тя не се и опита да прикрие доволната си усмивка. — Виждам, че вие двамата сте се запознали.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Шелби безгрижно и влезе.

Майра погледна от единия към другия.

— Усещам ли миризма на ягоди? — попита тя сладко.

— Лампата ти — Шелби я погледна любезно и посочи кутията, която Алън носеше. — Къде искаш да я сложим?

— О, просто я остави тук, Алън. Толкова е приятно да се съберат само няколко приятели — продължи Майра и хвана и двамата под ръка. — Така клюките са много по-интимни. Хърбърт, налей две чаши от този чудесен аперитив. Трябва да го опитате — обърна се тя и към Шелби, и към Алън. — Току-що открих този разкошен къпинов ликьор.

— Здравей, Хърбърт — Шелби се приближи към съдията и звучно го целуна. — Отново си плавал — засмя се тя на изгорелия му от слънцето нос. — Кога ще отидем на плажа да караме сърф?

— Детето почти ме кара да си мисля, че мога да го направя — отвърна той и я прегърна. — Радвам се да те видя, Алън — лицето му бе изпъстрено с добродушни старчески бръчки, които караха хората да забравят, че бе една от най-важните фигури в юридическите среди. — Мисля, че познаваш всички. Ще ви донеса напитките.

— Здравей, мамо — Шелби се наведе да целуне майка си по бузата и вниманието й бе привлечено от изумрудените й обеци. — Не съм ги виждала, иначе веднага щях да ти ги поискам назаем.

— Антон ми ги даде — по страните й изби лека руменина. — Като… благодарност за приема, който му организирах.

— Разбирам — погледът на Шелби се насочи към елегантния французин до майка й. — Имате изключителен вкус, посланик — каза тя и му подаде ръката си.

Очите му проблеснаха и той поднесе китката й към устните си — жест, който според Шелби компенсираше обеците.

— Изглеждаш прекрасно, както винаги, Шелби. Сенаторе, за мен е удоволствие да ви видя в такава непринудена обстановка.

— Сенатор Макгрегър — усмихна му се Дебора, — не знаех, че се познавате с Шелби.

— Работим върху разрушаването на една стара семейна традиция — Алън пое чашата, която съдията му подаваше.

— Има предвид стара семейна вражда — обясни Шелби, като видя неразбиращото изражение на майка си. Опита ликьора, одобри го и приседна на облегалката на фотьойла на Майра.

— О… О! — повтори Дебора, припомняйки си. — Кембълови и Макгрегърови са били кръвни врагове в Шотландия. Макар че не мога да си спомня защо точно.

— Те са откраднали нашата земя — вметна Алън.

— Ти така казваш — Шелби му хвърли един поглед и отново отпи. — Ние сме получили земята на Макгрегърови по силата на кралски декрет. Те не го приели.

Той й се усмихна замислено:

— Би ми било интересно да те чуя как ще разискваш този въпрос с баща ми.

— Каква двойка — възхити се Майра и засия при тази мисъл. — Хърбърт, можеш ли да си представиш нашата Шелби лице срещу лице с Дениъл? Същата тази червена коса, същият инат. Алън, наистина трябва да го уредиш.

— Мислил съм върху това.

— Така ли? — веждите на Шелби се вдигнаха и напълно изчезнаха под бретона.

— Доста — отговори той със същия спокоен тон.

— Била съм в онзи чудесен анахронизъм в Хайанис Порт — Майра потупа Шелби по бедрото. — Точно по твой вкус, скъпа. Тя толкова харесва… Е, да го наречем неповторимото.

— Да — Дебора се усмихна нежно на дъщеря си. — Никога не мога да разбера защо. Но пък и двете ми деца винаги са били загадка. Може би защото са толкова будни, умни и неспокойни. Все се надявам, че ще се укротят — този път усмивката й бе насочена към Алън. — Вие още не сте женен, нали, сенаторе?

— Ако искате — обади се Шелби, разглеждайки цвета на ликьора през кристалната чаша, — бих могла да поизляза, докато се договаряте за зестрата.

— Шелби, как можеш! — възмути се Дебора, а съдията прихна.

— Толкова е трудно за родителите да видят, че децата им са пораснали — отбеляза посланикът със своя успокояващ глас. — Аз самият имам две дъщери, които вече имат свои деца. И въпреки това се тревожа. Как са твоите деца, Майра? Имаш още едно внуче, нали?

Не би могло да се измисли нищо по-добро, за да се смени темата. Шелби му кимна с благодарност и видя как очите му проблеснаха, когато Майра се впусна ентусиазирано да разказва за първото зъбче на внука си.

Би й подхождал, реши тя, наблюдавайки майка си изпод спуснати ресници. Тя бе от жените, които никога не се чувстват пълноценно без мъж до себе си. И още преди години бе оформена и усъвършенствана като политическа съпруга. Лустрото още го имаше. Изискани обноски, изискан стил, изискано търпение. Шелби въздъхна толкова тихо, че дори не се чу. Как можеха толкова да си приличат с майка си и в същото време да са толкова различни? Изискаността винаги бе приличала на Шелби на позлатена клетка — а клетката означаваше ограничения, колкото и да бе красива. Тя все още си спомняше прекалено ясно за тях.

Охраната — дискретна, ала винаги на мястото си. Внимателно следените приеми, сложните алармени инсталации, досадната преса. Мерките за сигурност не бяха спасили баща й, макар че един фотограф бе спечелил награда със снимка на убиеца — направена няколко секунди по-късно, отколкото бе нужно, за да има някаква полза от нея.

Шелби знаеше какво се крие зад изискаността, зад политическите приеми, зад речите, зад галавечерите. Там имаше стотици малки страхове, милиони съмнения. Споменът за прекалено много политически убийства и опити за убийства за малко повече от двадесет години. Не, майка й бе създадена за този живот. Спокойна, със стоманена твърдост под крехката си външност.

Шелби не би избрала този живот, нито би му позволила той да избере нея. Тя не би обичала никого, който отново би я изоставил по такъв ужасен начин.

Шелби наведе чашата си и остави разговора да тече край ушите й. Погледът й срещна очите на Алън. Съзря го — онова тихо и замислено упорство, което обещаваше да продължи цял живот. Почти осезателно усещаше как той смъкваше пласт след пласт от всичко, което изграждаше нейната личност, за да стигне до самата й същност, която тя пазеше само за себе си.

Мръсник такъв! Едва не го каза на глас. Сигурно се отрази в очите й, защото Алън й се усмихна в знак на съгласие. Обсадата определено продължаваше. Можеше само да се надява, че има достатъчно провизии, за да издържи по-дълго от него.