Нора Робъртс
Всичко е любов (9)

Девета глава

В понеделник, когато Шелби отваряше магазин „Калиопа“, грееше слънце, а тя бе в най-прекрасно настроение. Ала дори зад прозорците да бушуваше ураган, радостта й нямаше да се помрачи. Бе прекарала една дълга ленива събота с Алън, без нито веднъж да излезе от апартамента си. Без нито веднъж да й се прииска.

Сега седна зад щанда и реши да пусне до себе си част от външния свят. Извади сутрешния вестник и както винаги го отвори най-напред на сатиричната страница. Какви герои щяха да се появят в „Макинтош“ и какво щяха да разкажат за себе си? Опря брадичка на ръцете си и се разсмя. Както винаги, рубриката бе малко грубиянска, но въпреки това развеселяваше. Шелби се надяваше, че вицепрезидентът бе запазил чувството си за хумор, след като бе прочел малката си роля в сутрешната колонка. От опит знаеше, че хората под светлините на прожектора рядко имат нещо против да бъдат окарикатурени — до определена степен. Рекламата — сатирична или не — си бе реклама.

Тя погледна подписа под карикатурите. Авторът се бе представил само с инициалите „Г. К.“. Може би когато човек толкова често и толкова откровено бие по хорското самочувствие, най-добре е да запази анонимност. Шелби не би могла да го направи. Просто не бе в характера й да бъде остроумна анонимно.

Посегна разсеяно към преполовената чашка с изстиващо кафе и продължи да преглежда страницата. Хуморът винаги й помагаше да започне леко деня и я убеждаваше, че каквито и чудатости да има в света, за тях винаги можеше да се намери място. Докато отпиваше, вратата на магазина се отвори и тя вдигна поглед.

— Здрасти — усмихна се на Морийн Френсис и отмести вестника. Брюнетката не приличаше на жена, която дори би могла да има нещо модно, какво остава да го носи. Тази сутрин това бе яркосин копринен костюм с елегантна пролетна кройка. — Хей, изглеждаш страхотно — възхити се Шелби, без да си и помисля, че тя би могла да носи такова нещо.

— Благодаря — Морийн остави на щанда кокетно кожено куфарче. — Дойдох да си взема грънците и да ти благодаря.

— Ще ги донеса — Шелби се вмъкна в задната стаичка, където бе поръчала на Кайл да ги остави. — А за какво ми благодариш? — извика отвътре.

— За връзката — Морийн не успя да сдържи любопитството си, провря се зад щанда и надзърна в работилницата. — Чудесно е — обяви тя, вторачена с недоумението на дилетант в грънчарското колело. — Много ми се иска някой път да те погледам как работиш.

— Ако ме хванеш в подходящо настроение в сряда или събота, ще ти покажа набързо.

— Може ли да ти задам един глупав въпрос?

— Разбира се — Шелби погледна през рамо. — Всеки има право на три глупави въпроса седмично.

Морийн направи широк жест към работилницата и магазина:

— Как се оправяш сама с всичко това? Искам да кажа, аз знам какво е да започнеш свой собствен бизнес. Това е нещо достатъчно трудно и сложно, ала ако добавиш и такова творчество, часовете, които отнема създаването на нещо, и после да превключиш на търговия…

— Това не е глупав въпрос — реши Шелби след моментно замисляне. — Предполагам, че ми е приятно да се занимавам и с двете. Тук обикновено съм съвсем усамотена. Там — посочи към магазина — не съм. Освен това, обичам да правя нещата така, както на мен ми харесва. Ти сигурно също, иначе и досега щеше да си в онази фирма в Чикаго.

— Да, но и досега има моменти, когато се изкушавам да се втурна обратно към безопасността — вгледа се в гърба на Шелби. — Не си представям, че и с теб е така.

— В несигурността има нещо забавно, не мислиш ли? — възрази Шелби. — Особено ако вярваш, че ако паднеш, някъде долу трябва да има мрежа, която да те улови.

Морийн се засмя и поклати глава:

— Може и така да се каже — прави си удоволствието и вземай останалото от съдбата.

— С две думи — съгласи се Шелби, подаде й едната кутия и нарами другите две. — Като спомена за връзка, предполагам, че имаше предвид Майра.

— Ммм, да. Обадих й се в събота следобед. Само трябваше да произнеса „Шелби“, и тя ме покани на кафе днес сутринта.

— Майра не обича да си губи времето — Шелби издуха бретона от очите си и остави кутиите на щанда. — Ще ми кажеш ли как е минало?

— Ти ще си първата — обеща Морийн. — Знаеш ли, не всеки има такова желание да прави услуги дори на близки приятели, какво остава на непознати. Наистина ти благодаря.

— Ти каза, че те бива — напомни й Шелби с усмивка и започна да пише касовата бележка. — Помислих си, че може и да е вярно. Във всеки случай, днес следобед може вече и да не мислиш, че е чак толкова голяма услуга. Майра е костелив орех.

— Аз също — Морийн извади чековата си книжка. — И съм ненаситно любопитна. Можеш да ми кажеш да си гледам работата — започна тя и хвърли един бърз поглед към Шелби, — ала не мога да не те попитам какво стана със сенатор Макгрегър. Трябва да си призная, че в момента не го познах. Взех го за един обичаен влюбен маниак.

Шелби се замисли над това определение и откри, че й харесва.

— Той е упорит мъж — каза тя и откъсна бележката. — Слава богу.

— Добре. Харесвам мъж, който мисли с дъги. Е, по-добре да занеса тези кутии в колата, ако не искам да закъснея.

— Ще ти помогна — Шелби хвана кутиите и задържа вратата, за да мине Морийн.

— Колата е тук отпред — тя отвори задната врата на кокетното малко комби. — Може и да мина покрай теб някоя сряда или събота.

— Чудесно. Ако ти изръмжа, просто почакай да ми мине. Успех!

— Благодаря — Морийн затвори капака и обиколи колата. — Предай много поздрави на сенатора.

Шелби се засмя, помаха й и се върна в магазина. Щеше да опакова онази зелена купа. Този път тя щеше да изненада Алън.

 

 

Алън все едно щеше да получи изненада, макар че тя не би трябвало да го изненадва.

Не му се случваше често да се чувства раздразнен, но тази сутрин имаше среща след среща. Не му се случваше често да се чувства притеснен от пресата, ала журналистът, който го бе причакал пред новата сграда на Сената, бе и упорит, и досаден. Сигурно още не се бе отърсил напълно от раздразнението след този разговор, а може би работеше прекалено много, но когато излезе от асансьора на своя етаж, търпението му бе на ръба.

— Сенаторе… — секретарката му скочи от стола си. Изглеждаше толкова уморена, колкото той се чувстваше. — Телефоните цяла сутрин не спряха да звънят — държеше в ръце кожен бележник и вече движеше пръст по него. — Нед Брюстър от ЦРУ. Конгресменката Плат. Шивър от канцеларията на кмета на Бостън във връзка с изграждащото се селище за бездомни в Бек Бей. Мек, съветникът по масмедиите. Рита Кардова, социална работничка от североизточните райони, която настоява да говори лично с вас по повод проекта за жилища…

— По-късно — Алън влезе в кабинета си и затвори вратата. Десет минути — обеща си десет минути и остави куфарчето на бюрото. От осем и половина сутринта отговаряше на всякакви въпроси и молби. По дяволите, щеше да си открадне десет минути, преди отново да се заеме с тях.

Обикновено нямаше нужда от това, помисли смутено и се намръщи към прозореца. Виждаше се източната част на Конгреса, белият купол, символизиращ демокрацията, свободата на мисълта, справедливостта… Всичко, в което някога бе вярвал. Виждаше Капитолийския площад с големите му кръгли саксии, пълни с цветя. Бяха поставени там след бомбата — като естетическа барикада. Представяха това, което, Алън знаеше, бе част от човешката същност. Някои искаха да творят, други искаха да разрушават. Тероризмът бе плашещо логичен. Ако той се кандидатираше за президент, щеше да му се налага всеки ден да се справя с това.

Решението му не можеше да се отлага много. Разбира се, при нормални условия можеше да изчаква благоприятния момент, да опипва почвата. И в общи линии това щеше да прави и сега — за пред обществото.

Ала решението за себе си трябваше да вземе скоро. Нямаше как отново да помоли Шелби да се омъжи за него, ако не можеше първо да й каже какви планове има. Ако евентуално се кандидатираше за президент, това означаваше, че щеше да я моли да сподели с него много повече от име, дом и семейство. Щеше да я моли да реши, че отдава част от своя живот на него, на тяхната страна, на въртележката от протокол и дипломация. Алън вече не разглеждаше възможността да бъде сам. Шелби вече бе негова съпруга във всякакъв смисъл, освен юридически — трябваше само да я убеди в това.

Когато телефонът на бюрото му иззвъня, той го изгледа с неприязън. Бяха минали само пет от неговите десет минути. Раздразнено вдигна слушалката.

— Да?

— Извинявайте, че ви безпокоя, сенаторе, но на телефона е баща ви.

Алън прокара ръка през косата си и седна.

— Добре, ще се обадя. Арлин… Извинявай, имах тежка сутрин.

Тонът й претърпя бърза и пълна промяна.

— Няма защо. Баща ви звучи… Както винаги енергично.

— Арлин, трябвало е да постъпиш в дипломатическия корпус — чу я как се засмя и превключи линията. — Здравей, татко.

— Е, значи все още си жив — сарказмът в гърмящия глас почти не бе прикрит. — Ние с майка ти вече мислехме, че нещо се е случило с теб.

Алън успя да скрие усмивката в гласа си.

— Миналата седмица се порязах, като се бръснех. Ти как си?

— Той ме пита как съм аз! — Дениъл изпусна една въздишка, която би трябвало да е патент на дълго страдащите бащи навсякъде по света. — Чудя се дали изобщо си спомняш кой съм аз. Обаче няма нищо… За мен няма значение. Майка ти, виж, тя очакваше синът й да й се обади. Първородният й син.

Алън се облегна назад. Колко пъти бе проклинал съдбата, задето го е направила най-големият и бе предоставила на баща му възможността да го боде с тази фраза? Разбира се, напомни си той философски, Дениъл си имаше фрази и за Рина и Кейн — единствената дъщеря, най-младия син.

— Малко бях претрупан. Мама там ли е?

— Има спешен случай в болницата — на кръст да го разпънат, Дениъл не би признал, че жена му, Ана, щеше цял час да му се кара, ако знаеше какво прави. Тактиката му бе да й съобщи, след като вече всичко е свършено. — Ходи наоколо тъжна и все въздиша — излъга той без никакви угризения. — Реших да плюя на гордостта си и аз да ти се обадя. Време е да се освободиш една събота и неделя и да дойдеш да видиш майка си.

Алън вдигна вежди. Познаваше баща си прекалено добре.

— Аз пък мислех, че е погълната от очакването на първото си внуче. Как е Рина?

— Тази седмица сам ще видиш — съобщи му Дениъл. — Аз… Тоест, Рина и Джъстин вече решиха, че искат да прекарат почивните дни със семейството. Кейн и Даяна също ще дойдат.

— Много работа си имал — измърмори Алън.

— Какво каза? Не мънкай, момче.

— Казах, че ще имаш много работа — отвърна Алън благоразумно.

— Заради майка ти съм готов да жертвам тишината и спокойствието си. Тя се безпокои за всички ви, и особено за теб, защото още си без жена и семейство. Първородният — добави той, вдъхновявайки се, — а и брат ти, и сестра ти се задомиха преди теб. Най-големият син, кръстен на името на баща ми, пък толкова зает да хвърчи насам-натам, че не изпълнява задължението си към рода Макгрегър.

Алън си помисли за изнурителната сутрин и почти се усмихна.

— Струва ми се, че родът Макгрегър се движи добре. Може пък Рина да има близнаци.

— Ха! — ала Дениъл за момент се замисли върху тази идея. Май си спомняше за близнаци преди две поколения по майчина линия. Трябваше да не забрави да провери, след като затвори. — Ще те чакаме в петък вечерта. И… — Дениъл се наведе напред върху масивното си бюро и запали една от забранените си пури. — Какво, по дяволите, е всичко това, което чета във вестниците?

— По-конкретно? — попита Алън.

— Предполагам, че може да е печатна грешка — разсъди Дениъл, вторачи се намръщено във върха на пурата си и я изтръска в пепелника, който държеше скрит в най-долното чекмедже на бюрото. — Мисля, че познавам достатъчно добре собствената си плът и кръв.

— Още по-конкретно — помоли Алън, въпреки че вече бе усетил накъде духа вятърът. Просто бе прекалено хубаво, за да го свърши толкова бързо.

— Ако прочета, че собственият ми син… Наследникът ми, така да се каже… си губи времето да другарува с някаква Кембъл, знам, че става дума за печатна грешка. Как се казва момичето?

Едновременно с желанието да разцелува баща си, го обзе най-откровено немирство и дяволитост.

— Кое момиче?

— По дяволите, момче! Момичето, с което се срещаш, което прилича на фея. Прелестното създание от снимката, която видях. Добър кокал. Добре се носи.

— Шелби — отговори Алън и изчака малко преди да добави: — Шелби Кембъл.

Настъпи мъртвешка тишина. Алън се облегна назад на стола си и се зачуди колко ли време ще мине, преди баща му да се сети да си поеме въздух. Жалко, помисли той, наистина жалко, че не можеше да види лицето на стария пират.

— Кембъл!!! — светът се взриви. — От Кембъловите, онези крадци и убийци!

— Да, тя също обича Макгрегърови.

— Никой мой син не си губи времето с някоя от клана на Кембъловите! — изрева Дениъл. — Ще те нашаря с ремъка, Алън Дънкан Макгрегър! — заплахата бе толкова празна сега, колкото и когато Алън бе осемгодишен, но бе отправена по същия гръмогласен начин. — Ще ти съдера кожата!

— Ще можеш да се опиташ тази седмица, когато се запознаеш с Шелби.

— Една Кембъл в моята къща? Ха!

— Една Кембъл в твоята къща — повтори Алън меко. — И една Кембъл в твоето семейство още до края на годината, ако стане, както го искам.

— Ти… — в гърдите му се бореха чувства. Кембъл срещу най-голямото му желание — да види всяко от децата си оженени и задомени, а себе си отрупан с внучета. — Ти мислиш да се ожениш за една Кембъл?

— Вече й предложих. Тя не ме иска… засега — добави Алън.

— Не те иска! — бащината гордост надделя над всичко друго. — Каква глупачка! Типична Кембъл — измърмори той. — Тъпи неверници — Дениъл подозираше, че между тях има и вещици. — Сигурно е урочасала момчето — измърмори той, намръщен на празното пространство. — Винаги преди това е бил с ума си. Добре, доведи твоята Кембъл при мен — заповяда той енергично.

Алън сдържа смеха си, забравил за лошото настроение, което го тровеше само преди няколко минути.

— Ще я поканя.

— Ще я поканиш? Ха! Докарай тук това момиче, дъщерята на Кембъл.

Като си представи Шелби, Алън реши, че и за две трети от народния вот не би пропуснал тази среща.

— Ще се видим в петък, татко. Много поздрави на мама.

— Петък — измърмори Дениъл и лакомо засмука пурата си. — Да, да, петък.

Когато затвори, Алън почти виждаше пред очите си баща си, потриващ очаквателно ръце. Почивните дни щяха да са интересни.

 

 

Когато спря на уличката пред къщата на Шелби, Алън забрави за умората си. Десетчасовият ден бе зад гърба му, с всичките си купища документи, факти и цифри.

Ала когато Шелби му отвори вратата, видя в очите му умората и утайката от раздразнението.

— Лош ден за демокрацията? — тя с усмивка хвана с две ръце лицето му и леко го целуна.

— Дълъг — поправи я той и я привлече към себе си. Разбра, че би понесъл още сто дни като този, стига да знаеше, че когато свърши, ще я има нея. — Извинявай, че закъснях.

— Не си закъснял. Нали си тук. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не бих се отказал.

— Ела, за малко ще се преструвам, ще се правя на домакиня — разположи го на дивана, разхлаби вратовръзката му, свали я и откопча горните две копчета на ризата.

Алън с лека усмивка я гледаше как му събува обувките.

— Може да свикна.

— Е, недей — посъветва го Шелби и се запъти към бара. — Никога не знаеш кога ще се върнеш и ще видиш, че съм се проснала на дивана и не искам да се помръдна.

— Тогава аз ще те глезя — обеща той и пое уискито, което му подаваше. Тя се сгуши до него. — Имах нужда от това.

— От питието ли?

— От теб — Шелби отметна глава и Алън я целуна дълго и нежно. — Просто от теб.

— Искаш ли да ми разкажеш за гадните бюрократи, за представителите на индустрията, които лобират за своите фирми или за каквото и да е друго, което ти е отровило деня?

Той се засмя и задържа за миг уискито върху езика си.

— Имах доста дълги разговори с конгресменката Плат.

— Марта Плат — тя въздъхна съчувствено. — Още откак бях момиче я помня като твърдолинейна, самоуверена, властна и стисната бюрократка.

Описанието бе съвършено точно.

— Още е такава.

— Баща ми казваше, че от нея би излязла отлична кредиторка. Тя мисли в бюджетни долари и центове.

Алън се засмя и остави чашата си. За какво му трябваше уиски, щом имаше Шелби?

— А ти как си? Как вървят нещата в света на бизнеса?

— Сутринта бавно, следобед трескаво. Изсипа се цяла тълпа колежани. Изглежда грънците идват на мода. Като стана дума за това, имам нещо за теб.

Скочи и се втурна, а Алън опъна крака и усети, че изобщо не е уморен, само по-отпуснат, отколкото преди двадесет минути би допуснал, че е възможно.

— Подарък — съобщи Шелби и остави в скута му една кутия. — Може да не е толкова романтичен, колкото твоите, но е уникален.

Той мълчаливо отвори кутията, извади купата и я хвана в две ръце. Кой знае защо, бе си го представяла да я държи точно така, като римски пълководец. Стана й приятно, като я видя в дланите му.

Алън я разглеждаше, без да каже нищо. Купата бе гладка, наситенозелена, с едва загатнато нещо по-светло под повърхността. Линиите бяха чисти и изключителни със самата липса на всякакви украси. Не помнеше да е получавал нищо, което да му се е струвало по-значимо.

— Шелби, много е красива. Наистина, наистина е красива — премести я в едната си ръка, а с другата хвана нейните. — Още от самото начало се възхищавам как в толкова малки ръце се крие такъв талант — целуна пръстите й и вдигна очи към лицето й. — Благодаря ти. Не я ли правеше в деня, когато дойдох в твоята работилница?

— Нищо не пропускаш, а? — тя с удоволствие прокара пръст по купата. — Правех я… И мислех за теб. Струваше ми се правилно да я имаш, когато бъде довършена. После, когато видях къщата ти, разбрах, че е точно за теб.

— Точно за мен е — съгласи се той, прибра купата в кутията, остави я внимателно на пода и отново прегърна Шелби. — Ти също.

Тя облегна глава на рамото му. Изглеждаше вярно, когато Алън го казваше.

— Хайде да си поръчаме китайска храна.

— Хм. Мислех, че искаш да отидем на онзи филм.

— Това беше сутринта. Тази вечер бих предпочела да хапна свинско със сладко-кисел сос и да се целувам с теб на дивана. Всъщност… — продължи Шелби и лекичко го захапа по врата — бих могла да се задоволя и с няколко стари бисквити и малко сирене.

Алън се обърна, за да могат устните му да си поиграят с нейните.

— А какво ще кажеш първо да се целуваме и после да ядем?

— Имаш толкова добре подреден ум — забеляза тя и се отпусна върху купчината възглавници, като го увлече със себе си. — Обичам начина, по който работи. Целуни ме, Алън, както първия път, когато седнахме тук. Направо ме подлуди.

Очите й бяха премрежени, устните леко разтворени. Той вплете пръсти в косата й, разпиляна върху пъстрите възглавници. Сега не усещаше търпението, което се бе насилвал да усеща онзи първи път. Да си представя как би било с Шелби не бе толкова вълнуващо, колкото да знае как е. Тя бе по-възбуждаща от най-необузданата фантазия, по-желана от най-трескавата мечта. И бе тук, с него.

Вкуси бавно устните й, както Шелби бе поискала. Можеше да овладее желанието си да ги погълне, когато знаеше, че ще дойде моментът и за това. Тя въздъхна, после потрепери. Тази комбинация едва не го докара до ръба, преди да бе разбрал колко близо бе до него. Дори не я бе докоснал, освен тази лека, закачлива игра на устни с устни.

Не бе предполагал, че мъчението може да бъде толкова изтънчено. Ала сега, когато устните му бяха притиснати към нейните, а пръстите й разтваряха ризата му, Алън позна сладкото изкушение на агонията.

Шелби обичаше да го чувства. Всеки път, когато можеше свободно да го докосва, тя разбираше, че никога няма да й омръзне да го прави. Това винаги й доставяше такова чисто удоволствие, събуждаше в нея такава ненаситна алчност. Винаги, когато видеше нещо, което й харесва, искаше да го пипне, да усети теглото му, материята. С Алън не бе по-различно. Но всеки път бе като за пръв път.

Долавяше аромата на неговия сапун — не, на нейния сапун, спомни си Шелби, — ала примесен с лек мускусен дъх след дългия ден. Сърцето му биеше бързо, въпреки че устните му още правеха любов с нейните бавно, влудяващо старателно. Пръстите й се плъзнаха по раменете му, за да смъкнат ризата и да го усетят по-свободно. Целувката му загуби своето търпение толкова рязко, че дъхът й спря.

Сега тя бе във вихрушката на буря, която той можеше да извика като магьосник. Кипящи черни облаци, кипящи светкавици. Би се заклела, че чува гръм, ала това бе само грохотът на собственото й сърце. Ръцете му бързо, сякаш яростно я съблякоха, после я разтопиха със силни, уверени движения, които извикваха една след друга конвулсивни тръпки. Шелби бързо се озова на върха. Нямаше сила да прави нищо, освен да се понесе с бурята.

Алън я чу как извика, но бе прекалено оплетен в собствената си мрежа, за да отговори. Ленивите, засищащи ласки от предишния ден не го бяха докарали дотам. В него имаше нещо диво, нещо яростно, на което никога не бе давал пълна свобода. То се изскубна сега, като пантера, която най-после бе успяла да изскочи от клетката си. Опустошаваше я, ала въпреки че го разбираше, не можеше да се спре. Тялото й нетърпеливо трепереше под неговото. Навсякъде, където се докосваха устните му, вкусваха страст и обещание.

Тя се изви и простена. Тялото й пламтеше, в съзнанието й нямаше никакви мисли, само усещания. Не разбираше какво я пита, въпреки че чу дрезгавото нетърпение в гласа му. Не знаеше какво му отговаря, знаеше само, че каквото и да искаше от нея, не можеше да е прекалено много. През завесата от страст видя смътно лицето му над себе си. Очите му не бяха мрачни, това бе единственото, което бе ясно. Бяха тъмни, почти свирепи.

— Не мога да живея без теб — каза той с шепот, който сякаш безкрайно отекваше в съзнанието й. — Няма да живея без теб.

После устните му се впиха в нейните и всичко изчезна.

 

 

— Сигурен ли си, че не искаш още?

Два часа по-късно Шелби седеше по турски на леглото, облечена в къса копринена роба с японски шарки. Бодна с вилица в малката бяла картонена кутийка и си взе още едно парченце от изстиващото свинско със сладко-кисел сос. Зад нея телевизорът тихо свиреше без никакъв образ. Алън се бе изтегнал удобно, опрял глава на възглавниците.

— Да — погледна я как продължи да рови в кутийката. — Шелби, защо не си оправиш телевизора?

— Ммм, рано или късно и това ще стане — обеща тя неопределено и остави кутийката. Поглади се по корема и шумно въздъхна: — Натъпках се — със замислена усмивка плъзна поглед от лицето му по стройното му мускулесто тяло. — Чудя се колко ли хора във вашингтонската община знаят колко страхотно изглежда сенатор Макгрегър по бельо.

— Малцина избрани.

— Би трябвало да се погрижиш за разширяване на популярността си — прокара пръст по крака му. — Защо не се замислиш да се появиш в някоя реклама… Нали разбираш, като баскетболистите?

— Човек може само да бъде благодарен, че не си съветник по връзките с обществеността.

— Много си закостенял, това е целият проблем — Шелби се просна в цял ръст върху него. — Само се замисли какви възможности се откриват.

Той плъзна ръка под халата й.

— Мисля.

— Дискретно разположени реклами в националните всекидневници, тридесетминутни предавания в най-гледаното време — тя опря лакти на раменете му. — Веднага ще си оправя телевизора.

— Представи си докъде може да се стигне. Накъдето и да погледнеш, високопоставени служители от федералната администрация, съблечени до съответното бельо.

Шелби си го представи и свъси вежди:

— Боже мили, това може да се превърне в национално бедствие.

— Световно — поправи я Алън. — Затъркаля ли се веднъж топката, няма спиране.

— Добре, убеди ме — целуна го шумно. — Твой патриотичен дълг е да не се събличаш. Освен тук — добави с блеснали очи и насочи ръка към ластика на шортите му.

Той се засмя и отново привлече устните й към своите.

— Шелби… — езикът й се докосна до неговия и Алън хвана с две ръце главата й, за да не й позволи да мърда. — Шелби — повтори малко по-късно, — преди малко исках да говоря с теб за нещо, а сега има опасност отново да се разсея, както тогава.

— Обещаваш ли? — устните й се плъзнаха към врата му.

— Получих заповед за тази събота и неделя.

— Така ли? — прехвърли се на ухото му.

Той в самозащита се претърколи и я притисна под себе си.

— Днес следобед ми се обади баща ми.

— Аха! — в очите й искреше смях. — Земевладелецът.

— Тази титла би му харесала — хвана китките й, за да не й позволи отново да замъгли съзнанието му, както май се опитваше. — Изглежда е планирал едно от прочутите си семейни събирания. Ела с мен.

Тя вдигна вежди:

— В замъка на Макгрегърови в Хайанис Порт? Невъоръжена?

— Ще вдигнем бялото знаме.

Искаше й се да отиде. Искаше й се да каже не. Едно посещение в родния му дом прекалено много я доближаваше до окончателното обвързване, което толкова старателно избягваше. Въпроси, предположения. Не можеше да ги избегне. Алън чу мислите й толкова ясно, все едно, че ги бе произнесла. Реши да смени тактиката.

— Имам заповед да взема със себе си това момиче… — видя как очите й се присвиха. — Дъщерята на тези крадци и убийци Кембълови.

— О, така ли?

— Точно така.

Шелби вирна глава.

— Кога тръгваме?