Нора Робъртс
Всичко е любов (8)

Осма глава

Сивите мрачни утрини караха Шелби да се завие презглава и да се изключи от света за още един час, след като будилникът в главата й бе иззвънял. Тази сутрин, почувствала до себе си топлината на Алън, тя се сгуши по-близо с намерението да направи същото. Ала след като ръката му се плъзна надолу по гърба й, разбра, че той имаше други планове.

— Будна ли си, или аз да те събудя? — прошепна Алън в ухото й.

— Ммм — отговори Шелби.

— Доколкото разбирам, това значи, че още не си решила — устните му се спуснаха по шията й, където пулсът й биеше бавно и равномерно. Колко ли щеше да му отнеме да промени това? — Може би мога да ти повлияя да заемеш по-твърда позиция.

Бавно, като се наслаждаваше на сънливите й реакции, започна да я целува и гали. Знаеше, че след снощи изглеждаше невъзможно тази сутрин отново да я желае така пламенно. Ала кожата й бе толкова мека и топла, устните й също. Движенията й под него продължаваха да са бавни, но не и мудни. Както му се искаше, усети постепенното ускоряване на пулса й.

Страстта в нея дремеше, така че тя изглежда бе доволна да го остави да докосва и изследва тялото й, както му харесва, като го възбуждаше само със своите въздишки. Утрото започна да преваля, ала те имаха пред себе си цяла вечност.

Ласките им бяха като смътен, сънен полъх, продължил от първото им невинно докосване до последната задъхана целувка.

— Мисля — обади се Шелби, когато Алън лениво зарови нос между гърдите й, — че трябва да останем в леглото, докато спре да вали.

— Толкова малко? — измърмори той. — Трябваше да си го помислиш преди няколко дни — както бе със затворени очи, я виждаше да лежи сънено под него и чувстваше кожата й, стоплена от неговата. — Ще отвориш ли днес магазина?

Тя се прозя и плъзна ръце по мускулестия му гръб.

— В събота Кайл има грижата за това. Аз мога цял ден да се излежавам.

Алън целуна извивката на гърдите й и бавно продължи към шията.

— Аз днес имам делови обед, а до понеделник трябва да прегледам някои документи.

Разбира се, помисли Шелби и потисна въздишката си. За човек като него съботата бе просто един от дните на седмицата. Бърз поглед към часовника й показа, че още няма седем. Инстинктивно се сгуши в него. Времето вече се изплъзваше между пръстите й.

— Значи имаме още няколко часа да си останем тук.

— Ами закуската?

Тя за момент се замисли върху този въпрос и реши, че повече я мързи, отколкото е гладна.

— Можеш ли да готвиш?

— Не.

Шелби се намръщи, хвана го за ушите и вдигна главата му.

— Никак ли? Много женомразко поведение като за човек, чиято политика отразява основно женската гледна точка.

Той вдигна вежди:

— Аз не очаквам и от теб да можеш да готвиш — в очите му проблесна весело пламъче. — Можеш ли?

Тя се бореше с усмивката си.

— Малко.

— Това ми се струва странно като за човек с твоя апетит.

— Вярно, ям много. А ти?

— Макгий има грижата.

— Макгий ли?

— Може да се каже, че той е от свитата на нашето семейство — Алън нави един разрошен кичур около пръста си. — Беше нашият иконом още когато аз бях малък, а щом се преместих във Вашингтон, по неговия си търпелив и непоклатим начин настоя да дойде с мен — възнагради я с една от редките си усмивки. — Винаги съм му бил любимец.

— Така ли? — Шелби лениво сплете ръце под главата си. Представяше си го като момче, което разбира повече от другите момчета и го съхранява. — И защо?

— Ако не бях толкова скромен, щях да ти призная, че винаги съм бил възпитано, кротко дете, което нито за момент не е създавало ядове на родителите си.

— Лъжец — сряза го тя. — А откъде ти е счупеният нос?

Усмивката му стана тъжна.

— Рина ме удари.

— Сестра ти ти е счупила носа? — Шелби избухна в смях, в който не се долавяше никакво съчувствие. — Комарджийката, нали? О, много ми харесва!

Той хвана с два пръста носа й и бързо го завъртя.

— Тогава много ме боля.

— Предполагам — продължаваше да се смее. — Тя имаше навика да те бие ли?

— Не ме е била — поправи я Алън с известно достойнство. — Опитваше се да удари Кейн, задето я дразнеше, че правила мили очи пред някакъв негов приятел.

— Типични братски вълнения.

— Във всеки случай — продължи той, — аз се опитах да я отскубна от него, тя отново замахна, не го улучи и удари мен. Страхотно кроше, доколкото си спомням.

Шелби отново прихна.

— Тогава реших, че няма да ставам дипломат. Винаги неутралната страна получава юмрука в лицето.

— Сигурна съм… — тя отпусна глава на рамото му. — Сигурна съм, че е съжалявала.

— Отначало да. Ала си спомням, че след като спря да ми тече кръв и престанах да заплашвам, че ще убия и нея, и Кейн, реакцията й беше почти като твоята.

— Безчувствена — Шелби го целуна извинително. — Горкичкият. Знаеш ли какво, в знак на покаяние ще видя какво мога да направя за закуската — с внезапно избликнала енергия тя му подари една последна целувка и скочи от леглото. — Хайде, ела да видим какво има в кухнята — намери халата си, захвърлен на един стол, навлече го и изчака Алън да си обуе панталоните. — Ти можеш да направиш кафето — предложи Шелби, — докато аз видя дали в хладилника има нещо, което става за ядене.

— Звучи обещаващо — измърмори той.

— Е, не ставай гаден, преди да си видял какво ще се получи — посъветва го тя. Минаха през хола, където котаракът се претърколи на дивана, без да им обръща внимание. — Още се муси — заключи Шелби с въздишка. — Сега ще трябва да му купя пилешки дробчета или нещо такова — спря да сложи паничката с вода пред клетката на Леля Ем. — Много е прихватничав, нали? — каза на папагала.

Птицата изкряска нетърпеливо, с което изчерпа целия си речник.

— Май е кацнала накриво — забеляза Алън.

— О, не. Ако каже нещо, значи е в добро настроение.

Той погледна с интерес към Шелби:

— Тя каза ли нещо?

Вместо отговор Шелби му връчи паничката за вода.

— Ето, заеми се с това, преди да направиш кафето — без да чака съгласието му, отиде до външната врата да донесе вестника.

Алън погледна към съдинката като мъж, на когото са дали да държи напикано бебе.

— Изглежда близкоизточната обиколка на президента продължава да е новина номер едно — отбеляза тя и хвърли вестника на масата. — Ти обичаш ли да пътуваш?

Алън разбра подтекста на въпроса и преди да отговори, спря водата.

— Понякога ми е приятно. Понякога просто се налага. Невинаги е възможно да избирам кога и къде да отида.

Шелби с усилие се отърси от лошото си настроение.

— Сигурно е така — отвори хладилника и се загледа вътре, докато го чу как отиде до клетката. Не мисли за това, заповяда си разгорещено. Днес не бива да мислиш за това. — Е — подзе весело, когато Алън се върна в кухнята, — тук имаме четвърт мляко, някакви остатъци от китайска храна, едно малко парченце козе сирене и едно яйце.

Той дойде да надзърне през рамото й.

— Едно яйце ли?

— Добре, де, почакай малко — прехапа устни. — Трябва да се обмислят възможностите.

— Можем да обмислим възможността за ресторанта зад ъгъла.

— Този човек няма никакво въображение — възмути се тя и се замисли. — Я да видя… — отвори бюфета и се зарови в него. — Добре, тук имам… Три, четири, пет филии хляб, ако броим и крайчетата. Пържени филийки! — усмихна се победоносно.

Алън кимна:

— Добре, крайчетата са за теб.

— Колко си капризен! — изцъка с език Шелби и се върна да извади млякото и яйцето.

— С изтънчен вкус — поправи я той и я остави насаме с творението й, за да сложи кафето.

Известно време работеха мълчаливо — Алън сипа вода и измери кафето, тя наля нужното според нея количество мляко в една купа. Той я гледаше как рови в бюфета и вади оттам един празен буркан, голяма пластмасова кутия без капак и скъсан бележник.

— Ето значи къде бил — измърмори Шелби и измъкна тигана. Когато се изправи, улови смеещия се поглед на Алън. — Не ми се случва често — обясни тя, постави тигана на газовия котлон и запали газта.

— Бих ти напомнил за ресторанта зад ъгъла, обаче… — погледът му се плъзна по широкия къс халат, отворен на гърдите. — Ще трябва да се облечеш.

Шелби се усмихна — една бавна покана. Но когато Алън направи крачка към нея, тя потопи хляба в разбитата смес.

— Дай една чиния.

Той извади от бюфета две чинии и застана зад нея. Наведе се и докосна с устни шията под ухото й, наслаждавайки се на бързото й трепване.

— Колкото изгоря, ще са твои — предупреди го Шелби.

Алън се засмя и остави чиниите до котлона.

— Имаш ли пудра захар?

— За какво? — прехапала език, тя старателно обърна филиите.

— За това.

Той отвори три чекмеджета, докато намери приборите за хранене.

Шелби потърка носа си с опакото на ръката си и погледна през рамо. Последната филия се пържеше в тигана.

— Не ги ли ядеш със сладко?

— Не.

Тя сви безгрижно рамене и извади филията.

— Е, днес ще ти се наложи. Трябва да има малко… Във второто чекмедже отляво — реши накрая и под внимателния му поглед добросъвестно раздели едната филия на две. Докато Алън намери сладкото, Шелби успя да налее кафето и да занесе чиниите и чашите на масата.

— Май ще се събере около една супена лъжица — съобщи той и наведе бурканчето.

— Това прави по една и половина чаени лъжички на човек — тя седна и протегна ръка за буркана, сипа си внимателно и му го върна. — Никога не успявам да запомня какво се е свършило — оправда се Шелби и започна да яде.

Алън обра последните капки сладко.

— Сигурно в килера имаш шест кутии котешка храна.

— Ако не поддържам разнообразие, Моше става раздразнителен.

Той опита закуската и реши, че е по-добра, отколкото бе очаквал.

— Не мога да разбера как един котарак може да вземе страха на такъв волеви човек като теб.

Шелби вдигна рамене и продължи да яде.

— Всеки си има слабости. Освен това, той е много добър съквартирант. Не ме подслушва, когато говоря по телефона и не ми взема назаем дрехите.

— Това ли са твоите задължителни условия?

— Определено са между първите десет.

Алън кимна, без да отделя очи от нея. Тя се бе справила с филийките си за рекордно време.

— Ако обещая да се въздържам от тези две неща, ще се омъжиш ли за мен?

Чашата в ръката й замръзна на половината път към устните. За пръв път, откак я познаваше, Шелби бе напълно зашеметена. Тя остави кафето и се вторачи в него. В главата й се блъскаха хиляди мисли. Над всички бе простото и първично чувство на страх.

— Шелби?

Тя бързо поклати глава, изправи се, събра приборите в чинията си и се запъти към умивалника. Не каза нищо. Още не се осмеляваше да проговори. Имаше опасност да каже да, а от това се страхуваше най-много. В гърдите й имаше някакво напрежение, някаква тежест и болка. Тя й напомни да издиша въздуха, който бе задържала. Облегна се тежко на умивалника и се загледа в дъжда. Когато ръцете на Алън се опряха на раменете й, затвори очи.

Защо се бе оказала неподготвена? Знаеше, че за мъж като Алън любовта води до брак. А бракът — до деца, каза си Шелби и се опита да успокои нервите си. Ако не го искаше и тя, нямаше да изпитва това безумно желание да каже да, и да го каже бързо. Ала нямаше да е толкова просто — любов, после брак, после деца. Не и с Алън. Пред името му стоеше „сенатор“, и това нямаше да е най-високата титла, която той щеше да се опита да получи.

— Шелби… — гласът му все още бе нежен, въпреки че тя усещаше как в пръстите му, движещи се по раменете й, пулсираше леко нетърпение и объркване. — Аз те обичам. Ти си единствената жена, с която някога съм искал да си преживея живота. Имам нужда от такива утрини… Да се събуждам с теб.

— Аз също.

Алън я обърна към себе си. В очите му се бе върнала настойчивостта, неразгадаемата сериозност, която още отначало я бе привлякла. Той бавно и замислено огледа лицето й.

— Тогава омъжи се за мен.

— Правиш го да звучи толкова просто…

— Не — прекъсна я Алън. — Не е просто. Необходимо, жизненоважно, но не и просто.

— Не ме питай сега — Шелби обви ръце около него и силно го прегърна. — Моля те, недей. Ние сме заедно и аз те обичам. Нека това засега да бъде достатъчно.

Искаше му се да настоява. Инстинктът му подсказваше, че трябваше само по-твърдо да поиска отговор, за да го получи такъв, какъвто го искаше. И въпреки това… Когато се вгледа в лицето й, бе видял уязвимост. Бе видял молбата в очите й — две неща, толкова несвойствени за Шелби Кембъл. Две неща, които правеха за него невъзможно да настоява за каквото и да било.

— Утре ще те искам също толкова много — прошепна той, като галеше косите й. — И една година след утре. Мога да обещая да почакам, преди да те попитам отново, Шелби, ала не мога да обещая да чакам, докато си готова да ми отговориш.

— Няма нужда да обещаваш нищо — тя отметна глава и хвана с две ръце лицето му. — Няма нужда да ми даваш никакви обещания. Нека засега просто да се наслаждаваме на това, което имаме — една дъждовна събота един с друг. Няма нужда да мислим за утре, когато имаме толкова много днес. Въпросите са за по-късно — когато притисна устните си към неговите, я обля толкова силна вълна от любов, че кожата й настръхна от страх. — Хайде да се върнем в леглото. Люби ме отново. Тогава няма нищо и никой, освен аз и ти.

Алън почувства отчаянието й, макар да не го разбираше напълно. Без да каже нито дума, я вдигна на ръце и я отнесе в леглото.

 

 

— Все още мога да се обадя и да се извиня — предложи Алън и спря пред къщата си.

— Алън, нямам нищо против да дойда, наистина — Шелби се наведе и го целуна бързо, преди да излезе от колата. Дъждът бе отслабнал до лека вечерна мъгла, която мокреше късото й кадифено сако. — Освен това, тези вечерни балове могат да са много забавни, дори когато са замаскирани политически срещи.

Той дойде при нея на тротоара и вдигна брадичката й за още една целувка.

— Сигурен съм, че би отишла където и да е, стига храната да е включена в цената.

— Тя сама по себе си е стимул — Шелби го хвана под ръка и тръгна. — Освен това, ще имам възможността да поогледам къщата ти, докато ти се преобличаш.

— Може да я намериш малко… Прекалено улегнала като за твоя вкус.

Тя с гърлен смях го захапа по ухото.

— Ти обаче не си.

— Мисля — разсъди Алън, докато отваряше вратата, — че у дома бихме прекарали по-стимулираща вечер.

— Може и да ме убедиш — Шелби влезе вътре, обърна се към него и обви ръце около врата му. — Стига да решиш да се постараеш.

Преди той да бе успял да се подчини, зад гърба му се чу сковано покашляне. До вратата на всекидневната се бе изправил Макгий, як като дъб. Дългото му набраздено лице бе напълно безизразно, но и през шестте метра разстояние Алън чувстваше вълните на неодобрение. Едва не въздъхна. Макгий можеше да стои като съвършения слуга и в същото време да излъчва флуиди като строг чичо. От шестнадесетгодишна възраст Алън трябваше да понася това изпълнено с достойнство неодобрение винаги, когато закъснееше или се върнеше не в най-трезво състояние.

— Имахте няколко телефонни обаждания, сенаторе.

Устните на Алън почти трепнаха, преди да се овладее. Обръщението „сенаторе“ бе запазено за случай, когато присъства публика.

— Нещо спешно?

— Нищо спешно, сенаторе — отговори той, като провлече за авторитет „р“-то — за най-голямо удоволствие на Шелби.

— Значи по-късно ще се заема с тях. Шелби, това е Макгий. Той живее с нашето семейство, откак бях малък.

— Приятно ми е — Шелби без никакво смущение пусна Алън, приближи се към иконома и му подаде ръка. — Вие планинец ли сте?

— Да, госпожо. От Пъртшир.

Усмивката й би могла да трогне всяко дърво, дори такова чепато.

— Дядо ми е от Далмали. Знаете ли го?

— Ами да.

Алън видя как избелелите очи се стоплят.

— Това е област, която човек си струва да види втори път.

— И аз така мисля, въпреки че не съм ходила, откакто бях седемгодишна. Най-голямо впечатление ми направиха планините. Често ли ходите там?

— Всяка пролет, за да видя как цъфти пиренът. Няма нищо по-хубаво от една разходка сред пирена през юни.

Това бе най-дългата и най-романтична реч, която Алън бе чувал Макгий да произнася в присъствието на чужд човек. Ала тя не го изненада.

— Макгий, би ли направил чай, докато аз се преоблека? Може да сервираш на госпожица Кембъл в гостната.

— Кембъл? — винаги каменното лице на Макгий трепна. Той погледна от Алън към Шелби. — Кембъл… — за кратко, съвсем за кратко на Шелби й се стори, че мярна в очите му дяволито пламъче. — Ще стане скандал — измърмори той, завъртя се на пети и се насочи към кухнята.

— Не всеки би могъл да измъкне толкова много от него — забеляза Алън и поведе Шелби към гостната.

— Това много ли беше?

— Любов моя, за Макгий това беше истинско красноречие.

— Хм, на мен той ми хареса — реши тя, докато се поразходи из стаята. — Особено начина, по който, без да каже и една дума, те сгълча, задето цяла нощ не си се прибрал.

Пъхна ръце в дълбоките джобове на тясната си пола и се загледа в морския пейзаж на стената. Стаята бе подредена, спокойна, с неуловими бурни щрихи. Подхождаше му, реши Шелби. Спомни си за нефритовозелената купа, която направи на следващия ден, след като се запозна с него. Алън трябваше да я има в тази стая. Странно, че бе направила нещо, което толкова съвършено се вписваше в неговия свят. А защо да не можеше?

Отърси се от тази мисъл, обърна се към него и му се усмихна:

— Харесва ми как живееш.

Това просто твърдение го изненада. Шелби не бе по простите твърдения. Той бе очаквал от нея някакъв весел коментар с хитра двусмислица. Приближи се до нея и плъзна ръце нагоре по ръкавите на все още мокрото й сако.

— Харесва ми да те виждам тук.

Отчаяно й се прииска да се притисне към него, точно в този момент. Ако само можеше Алън да й каже, че всичко винаги ще бъде както сега, че нищо няма да се промени, нищо няма да им попречи… Вместо това, докосна с длан бузата му и безгрижно каза:

— По-добре върви да се преоблечеш, сенаторе. Колкото по-рано отидем там… — усмихна се тя, — толкова по-рано ще можем да си тръгнем.

Алън притисна пръсти към устните й.

— Харесва ми твоят начин на мислене. Няма да се бавя.

Останала сама, Шелби затвори очи и се поддаде на паниката. Какво щеше да прави? Как можеше да го обича така, толкова да има нужда от него, когато съзнанието й крещеше предупредително: „Недей. Внимавай. Помни!“.

Имаше дузина твърди, непоклатими причини да не могат да бъдат заедно. Можеше да ги изброи всичките, когато той не я гледаше. Дори нямаше нужда от треперливия смътен страх, който удържаше някъде в подсъзнанието си.

Отново огледа стаята, този път по-внимателно. Тук имаше ред, стил, на който тя се възхищаваше, ненатрапващо се богатство, което разбираше. Изтънченост без маниерност. Но това не бе нейният стил. Шелби живееше в хаос не защото бе мързелива или прекалено безразлична към порядъка в своя живот, а защото предпочиташе хаоса.

У Алън имаше една вродена доброта, която тя не бе сигурна, че притежава. Търпимост, която бе сигурна, че няма. Той разчиташе на факти или на теории, които са добре обмислени. Шелби разчиташе на въображение и вероятности. Това бе лудост, каза си тя и прокара ръка през косата си. Как можеха двама души, които имат толкова малко общо помежду си, да се обичат толкова много?

Трябваше да избяга, напомни си Шелби. Трябваше да избяга бързо и надалеч още в първия миг, когато го видя. Тихо се засмя и прекоси стаята. Това нямаше да й помогне. Можеше да бяга като подгонен заек, но Алън щеше да я следва, спокойно и без да бърза. И когато тя паднеше, останала без дъх, той щеше да е вече там и да я чака.

— Чаят ви, госпожице Кембъл.

Шелби се обърна и видя Макгий да влиза с порцеланов сервиз, който тя просто трябваше да пипне.

— О, Майсен… Червен каменин — вдигна нежната, красиво изрисувана чашка. — Йохан Бьотгер, началото на осемнадесети век… Прекрасно — гледаше чашата, както студент по изкуствата би гледал творението на майстор. Винаги бе мислила, че в музеите трябва да се пазят зад стъклени витрини само някои незаменими експонати, докато другите трябва да бъдат докосвани и използвани. — Той така и не изпълнил целта на живота си — прошепна Шелби, — да постигне източното съвършенство на цветовете… Ала докато се опитвал, сътворил тези прекрасни неща.

Улови погледа на иконома и усети, че той я преценява доста критично. Развеселена, остави чашката обратно на подноса.

— Извинявайте, Макгий, унесох се. Винаги съм обичала глината.

— Глината ли, госпожице?

Тя почука с пръст по чашата.

— Всичко започва оттам. Просто една буца от някакъв вид кал.

— Да, госпожице — той реши, че би било недостойно да се впусне в тази тема. — Не бихте ли желали да седнете на дивана?

Шелби се подчини. Гледаше го как старателно подрежда сервиза на масата пред нея.

— Макгий, Алън винаги ли е бил така спокойно непоклатим?

— Да, госпожице — отговори той, без да се замисля.

Фразата бе толкова съвършено на място.

— Точно от това се страхувах — измърмори тя.

— Извинете, госпожице?

— Какво? — Шелби стреснато вдигна поглед и поклати глава: — Нищо, съвсем нищо. Благодаря ви, Макгий.

Отпи, учудена защо си бе направила труда да пита, след като бе знаела отговора. Алън винаги щеше да спечели, независимо върху каква област от живота се съсредоточеше. За момент се вторачи в бледорозовия чай. Точно от това най-много се страхуваше.

— Колко ли е цената на една мисъл в днешните времена на инфлация? — зачуди се на глас Алън, спрял на прага. Шелби изглеждаше толкова красива, толкова далечна. След това вдигна очи с усмивка, от която стана още по-красива, а далечината се стопи.

— Наистина беше бърз — похвали го тя и също толкова безгрижно се измъкна от въпроса. — Страх ме е, че прекалено много се възхитих от сервиза ти за чай и изнервих твоя иконом. Сигурно се чуди дали няма да пъхна чинийката в чантата си — остави чашата и се изправи. — Готов ли си да бъдеш чаровен и известен? Струваш ми се готов.

Алън вдигна вежди:

— Имам чувството, че за теб „известен“ е опасно близо до „улегнал“.

— Не, още си много далеч — успокои го Шелби и излетя в коридора. — Ако започнеш да клониш към „улегнал“, ще те смушкам.

Той я спря, като обви ръце около кръста й.

— Не съм го правил от един час и двадесет и три минути — устните му покриха нейните — бавно, уверено, докарвайки я точно до ръба на лудостта. — Обичам те — улови долната й устна между зъбите си, после я пусна, ала само за да се наклони под друг ъгъл и да я целуне по-дълбоко. Почувства как сърцето й се втурва срещу неговото, почувства онова дълго, лениво омекване на костите й, след което, Алън знаеше, тя преставаше да отстъпва и ставаше алчна. — Тази вечер, с когото и да танцуваш, мисли за мен.

Шелби вдигна поглед, останала без дъх. В очите му видя онази овладяна всепоглъщаща страст, на която никога не можеше да устои. Ако й позволеше, тя щеше да я залее, да я погълне. Шелби отметна глава и устните й се озоваха на един дъх разстояние от неговите.

— Тази вечер — прошепна тя дрезгаво, — с която и да танцуваш, ще желаеш мен — облегна глава на рамото му, обвила ръце около кръста му. — И аз ще знам.

В този момент мярна отраженията им в дългото скосено огледало на стената. Алън, издокаран и изискан, бе толкова традиционен с черната си вратовръзка, колкото Шелби бе нетрадиционна с плътно прилепващото кадифено сако и тясна розова пола, които бе открила в един магазин за старинни дрехи.

— Алън… — извъртя го с лице към огледалото. — Какво виждаш?

Прегърнал я през кръста, той се вгледа в отраженията им. Главата й стигаше до брадичката му. Коя ли друга червенокоса можеше не само да носи този оттенък на розовото, но и да изглежда толкова очарователна с него? Сякаш бе излязла от това старинно огледало през века, в който е било изработено. Ала на шията й вместо камея висеше дебела усукана златна верижка, най-вероятно от някое тясно магазинче в Джорджтаун. Непокорните й коси се спускаха в безпорядък около бледото ъгловато лице. Леката сянка на тревога в очите й я правеше да прилича повече на бездомното дете, с което първия път я бе сравнил.

— Виждам двама души, които се обичат — отвърна Алън, приковал очи към нейните в огледалото. — Двама души, които са много различни и които изглеждат необикновено добре заедно.

Шелби отново облегна глава на рамото му. Не бе сигурна дали бе доволна или не, че толкова точно бе разчел мислите й.

— Той би изглеждал много добре и по-подходящо с една студена блондинка с много стилна черна рокля.

Алън сякаш за момент се замисли върху това.

— Знаеш ли — каза меко, — това е първият път, когато те чувам да говориш като пълно магаре.

Тя отново се вгледа в образа му, в леко заинтригуваното и съвсем благоразумно изражение на лицето му, и се засмя. Какво ли друго можеше да направи?

— Добре, само заради това ще се държа не по-малко достойно от теб.

— Боже опази — измърмори Алън и я задърпа към входната врата.

 

 

Елегантно осветление и искрящ кристал. Бели ленени салфетки и блясък на сребро. Шелби седеше край една от над двадесетте големи кръгли маси. От едната й страна бе Алън, от другата — шефът на бюджетната комисия. Похапваше си коктейл от скариди и с лекота поддържаше плавен разговор.

— Ако не си толкова упорит, Лио, и опиташ с алуминиева ракета, може би ще видиш как играта ти се подобрява.

— Играта ми наистина се е подобрила — оплешивяващият набит политик размаха лъжицата си към нея. — От шест месеца не сме играли с теб. Сега вече няма да ме биеш.

Едното блюдо бе отнесено и заменено с друго. Шелби се усмихна и отпи от чашата си с вода.

— Ще видя дали мога да се измъкна за два часа и да прескоча до клуба.

— Направи го. С най-голямо удоволствие ще те разбия!

— Ще трябва да внимаваш за фаловете — напомни му тя, все още с усмивка в очите.

Беше благодарна на съдбата, задето я бе разположила до Лио. С него можеше да е спокойна и естествена. В огромната висока зала имаше десетки хора, които познаваше, но само с една шепа от тях би й било наистина приятно да прекара един час.

Амбиция. Разнасяше се из стаята като парфюм. Не срещу нея бе против Шелби, а срещу сковаващите, непоклатими правила и традиции, които вървяха ръка за ръка с нея. Ръка за ръка с Алън, напомни си тя и отхвърли тази мисъл. Бе му обещала да се държи по най-добрия начин. Бог й бе свидетел, че се опитваше.

— Освен това слабият ти бекхенд…

— Остави на мира моя бекхенд — изсумтя Лио, наведе се малко напред й се намръщи на Алън: — Играл ли си някога тенис с тази вихрушка, Макгрегър?

— Не, не съм… — очите му се насочиха към Шелби. — Още…

— Е, предупреждавам те, че това момиченце изпитва някакво злорадо удоволствие, когато побеждава. Няма уважение и към възрастта — добави той и взе вилицата си.

— Още нямам намерение да ти пускам точки заради годините — заяви Шелби. — Когато губиш, имаш навика безогледно да ги преувеличаваш.

На устните му заигра усмивка.

— Дявол такъв — обвини я той. — Само чакай до реванша.

Тя със смях се обърна към Алън:

— Играеш ли тенис, сенаторе?

— От време на време — отвърна той с лека усмивка. Не добави, че в Харвард е бил състезател по тенис.

— Винаги съм си представяла, че твоята игра е шахматът — планове, дългосрочна стратегия.

Алън посегна към чашата си с вино. Продължаваше да се усмихва загадъчно.

— Ще трябва да изиграем една игра.

Тихият й смях го обля.

— Струва ми се, че вече сме го направили.

Ръката му леко докосна нейната.

— Искаш ли реванш?

Шелби го погледна така, че кръвта му кипна.

— Не. Следващия път може да не успееш да ме надхитриш.

Господи, как му се искаше тази безкрайна вечеря най-после да свърши! Искаше я насаме, където можеше да смъкне пласт по пласт дрехите й и да усети как кожата й се сгорещява. Където можеше да гледа как тези смеещи се сиви очи се замъгляват, докато разбере, че тя не мисли за нищо, освен за него. В сетивата му пулсираше нейният аромат, не уханието на розите в средата на масата, не миризмата на следващото блюдо, което току-що бе сервирано. Чуваше нейния глас — нисък и съвсем леко гърлен — а не шумоленето на плат и разговорите от всички страни. Можеше да говори с конгресменката от дясната си страна, да говори, сякаш живо се интересува от всичко, което му казва. Ала мислеше как прегръща Шелби и как я чува да прошепва името му, когато го докосва.

Тази острота на желанието щеше да се притъпи, каза си той. Един мъж може да се побърка, ако толкова силно иска една жена. С времето страстта щеше да се превърне в по-удобно чувство — едно докосване по средата на нощта, една усмивка през стаята. Загледа се в профила й, докато тя продължаваше да се шегува с Лио. Тези остри елфически черти, този рошав пламък на косата й… Шелби никога нямаше да бъде удобна. Желанието никога нямаше да се притъпи. И това бе неговата съдба, както и нейната. Никой от двамата не можеше да го спре.

През приглушената музика на приливи и отливи се чуваха разговори. Към тавана се издигаше димна пелена от цигарите, лулите и пурите след вечерята. Разговорите се въртяха около политиката, понякога остри, понякога прагматични. Каквато и друга тема да се подхванеше, тя неизменно бе свързана със същината на техния свят. Алън чу как Шелби се изказа кратко и неласкаво за един спорен законопроект, насрочен за гледане от Конгреса през следващата седмица. Това вбеси мъжа, с когото говореше, въпреки че той стискаше зъби и се мъчеше да запази самообладание, което тя сякаш нарочно се опитваше да разбие. Въпреки че Алън бе съгласен с позицията й, тактиката й бе… Бунтарска, реши той след малко. От нея никога нямаше да стане дипломат.

Дали знаеше колко е многостранна? Както ненавиждаше политиците като цяло, можеше да общува с тях на техния собствен език, да говори с техния глас, без да проявява и най-малка неловкост. Ако изобщо се чувстваше неловко, добави Алън. Не, ако някой се чувстваше неловко, това бе отсрещната страна. Плъзна поглед по другите хора на тяхната маса, без да прекъсва разговора си с конгресменката. Шелби не притежаваше тяхната изтънченост, тяхното лустро. И той знаеше, че това бе въпрос на неин личен избор. Нещо повече, тя решително не желаеше да ги притежава. Изобщо не се правеше на неповторима. Шелби бе неповторима.

Изисканата брюнетка срещу него може да беше по-красива, блондинката по-царствена, но когато вечерта свършеше, човек щеше да си спомня Шелби. Депутатката от Охайо можеше да има закачлив нрав, а заместник-министърката на външните работи можеше да е много ерудирана, ала човек искаше да говори с Шелби. Защо? Причината бе, че нямаше причина, която да може да се посочи. Просто беше така.

Усети я как се размърда и устните й докоснаха ухото му.

— Ще танцуваш ли с мен, сенаторе? В момента това е единственият начин да сложа ръце върху теб.

Алън почувства как го заля първата вълна на желанието, която в един неудържим момент изтри всеки образ и звук наоколо. Той старателно я овладя и едва тогава се изправи и взе ръката на Шелби.

— Странно, колко еднакво мислим — заведе я на дансинга и я привлече към себе си. — И колко добре си пасваме.

Тя отметна глава.

— Не би трябвало — очите й обещаваха горещи тайни. Устните й изкушаваха, леко разтворени, леко усмихнати. Ръката й на рамото му се придвижи по-близо до врата му, за да може да докосне кожата му с върховете на пръстите. — Не би трябвало да си пасваме. Не би трябвало да се разбираме. Не мога да разбера защо все пак е така.

— Ти отричаш всякаква логика, Шелби. Следователно, няма логичен отговор.

Тя се засмя. Подреденият му начин на мислене й харесваше.

— Ох, Алън, прекалено си разумен, за да спори човек с теб.

— Което означава, че ти непрекъснато ще спориш.

— Точно така — все още усмихната, Шелби облегна глава на рамото му. — Ти ме разбираш прекалено добре. Има опасност да започна да те обожавам.

Той си спомни, че Майра бе използвала точно тази дума, за да опише чувствата на Шелби към баща й.

— Аз ще поема този риск. А ти?

Със затворени очи тя направи леко движение с глава. Никой от тях не разбра дали то бе утвърдително или отрицателно.

Тази вечер те още веднъж танцуваха заедно. Всеки мислеше за другия, когато се движеха в такт с музиката с някой друг. От време на време, ако се виждаха през стаята, между тях прелитаха послания — прекалено силни и прекалено ясни, за да не бъдат забелязани от хората, чието препитание зависеше от умението да се изтълкува правилно поглед или жест. Подводните течения от всякакъв вид бяха съществена част от играта във Вашингтон. Някои плуваха по тях, други срещу тях, но всички ги признаваха.

— Е, Алън — потупа го по рамото Лио, когато някой отново покани Шелби на танц, — ти имаш известни успехи в битката с твоята вятърна мелница.

Алън се усмихна леко и се разположи с чашата вино. Когато ставаше дума за проекта му за подслон за бездомните, нямаше нищо против сравнението с Дон Кихот. От това клише би имало определена полза в дългата борба. В природата на човека бе да окуражава онеправданите, дори ако не прави нищо осезаемо, за да им помогне.

— Малко. Започвам да получавам добри новини от Бостън за работата по жилищата.

— Ще ти бъде от полза, ако поддържаш нещата в движение през време на тази администрация — Лио измъкна запалка и я поднесе към върха на дълга тънка пура. — Това ще ти осигури широка подкрепа, ако решиш да се кандидатираш за президент.

Алън опита виното и погледна към Шелби.

— Сега още е рано за това.

— Ти си знаеш — Лио издуха дима към тавана. — Аз за себе си никога не съм искал да участвам в точно това състезание… Но ти… Много хора имат желание да те подкрепят, когато му дойде времето, ако ти дадеш знак, че си съгласен.

Алън се обърна към колегата си и се вгледа в него.

— Казвали са ми — отговори той предпазливо. — Много съм благодарен. Ала това не е лесно да се реши, по един или друг начин.

— Позволи ми да ти дам някои съвети, защото, честно казано, не съм във възторг от това, което имаме в момента — наведе се по-близо. — Твоите данни са впечатляващи, въпреки че си малко ляв като за вкуса на някои. Имаш солиден опит в Конгреса, а мандатът ти като сенатор върви гладко. Няма да се спирам точка по точка на твоята политика или на законопроектите, да разгледаме имиджа — отново дръпна от пурата и се замисли. — Младостта ти е в твоя полза. Тя ни дава време. Образованието ти е престижно и впечатляващо, а и никога не пречи, че си се проявявал добре в спорта. Хората обичат да мислят, че техният водач може да побеждава на всяко игрално поле. Семейството ти е чисто и солидно. Фактът, че майка ти е добър професионалист, работи силно в твоя полза.

— Тя ще се радва да го чуе — вметна сухо Алън.

— Достатъчно си умен, за да мислиш, че това няма значение — подчерта Лио и посочи с пурата си към него. — То показва, че можеш да разбираш работещите жени, а те са значителна част от електората. Баща ти има славата, че върви по свой собствен път, но го прави честно. Няма от какво да се срамуваш.

— Лио… — Алън разлюля виното си и го погледна право в очите. — Кой ти поръча да говориш с мен?

— Освен това си перспективен — продължи Лио, сякаш не го бе чул. — Нека просто кажем, че съм бил помолен да се свържа с теб и да обсъдя някои общи въпроси.

— Добре. Най-общо казано, не изключвам възможността да се намеся в голямата политика, когато му дойде времето.

— Достатъчно честно — одобри Лио и кимна към Шелби. — На мен лично момичето ми харесва. Ала дали ще е подходяща за теб? Никога не съм си ви представял двамата заедно.

— Така ли? — тонът му бе мек, но очите му едва доловимо се присвиха.

— Дъщерята на Кембъл… Тя познава играта, още от дете знае какво значи предизборна кампания. Няма нужда да бъде учена на протокол или дипломация. Разбира се, малко е непокорна, дива — внимателно изтръска пепелта от пурата си. — Всъщност, като стана дума за това, не много малко. Години наред си хаби силите да се надсмива над вашингтонската политическа сцена. Има хора, които я харесват заради това, аз съм един от тях, обаче някои се нервират — Лио отново лапна пурата и я задъвка.

Алън мълчеше.

— Но пък е възможно да се ошлайфат някои остри ръбове. Тя е млада. Излишната яркост може да се тушира. Образованието и семейството й са безукорни. Има достатъчно блясък, за да привлича хората към себе си, недостатъчно, за да ги отблъсква. Има собствен бизнес, който върви успешно и може да се справя с тълпата. Като цяло, отличен избор — заключи той. — Ако можеш да я вкараш в пътя.

Алън остави чашата си, за да не се изкуши да я хвърли.

— От Шелби не се иска да ми подхожда — каза той с убийствено спокоен глас. — От нея не се иска да е нищо, освен това, което сама реши. Нашите отношения не са подчинени на политиката.

Лио намръщено се загледа във върха на пурата си. Разбираше, че е засегнал болно място, ала много му харесваше как Алън владее гнева си. Не бе разумно начело на въоръжените сили да се поставя избухлив човек.

— Разбирам, че имаш право и на личен живот, Алън. Но когато се включиш в голямото състезание, включваш в него и жената до теб. Ние сме общество, което държи на семейството. Единият е отражение на другия.

Съзнанието, че това бе вярно, само го вбеси още повече. Точно това Шелби не приемаше, точно от това се страхуваше. Как можеше да я предпази от него и в същото време да остане такъв, какъвто бе?

— Каквото и да реша да правя, Шелби остава свободна да остане точно това, което е — той се изправи. — Това е положението.