Нора Робъртс
Всичко е любов (5)

Пета глава

Шелби се опитваше да не мисли за това. Прелистваше светската хроника на неделния вестник, вдигнала крака на масичката, пиеше второто си кафе и наистина се опитваше да не мисли за това. Моше се бе проснал на облегалката на дивана, сякаш четеше над рамото й, а носът му от време на време потрепваше от миризмата на кафето. Тя прелетя през една статия за икономична френска кухня.

Не можеше да не мисли за това.

Грешката бе изцяло нейна. Не можеше да го отрече. Не й се случваше често да се държи грубо и противно, но се бе справила добре. Да обиди някого бе нещо, което обикновено правеше само когато бе заслепена от гняв. Ала не можеше да отрече, че в очите на Алън бе видяла и обида, и гняв. Въпреки че целта й бе самосъхранението, не можеше да си прости.

„Мислиш ли, че ти си това, което искам?“

Не. Шелби се облегна назад и обхвана с две ръце чашата си. Не, от самото начало тя знаеше, че не му подхожда, не подхождаше на имиджа му, както и той не подхождаше на нейния. И въпреки това онази първа вечер на терасата на Райтови бе усетила нещо, свързано с него и нея. Много бързо бяха видели прекалено много един в друг. Още тогава някаква мисъл бе пробола подсъзнанието й. „Той може да е мъжът.“ Глупави фантазии като за жена, която никога не си е представяла, че може да иска някой „да е мъжът“. Но не успя да се отърси от тази мисъл.

Чудеше се дали се бе отърсила от Алън. Определено си бе заслужила яростта му и студения гняв в очите му, когато излезе от вратата й. Шелби имаше силата да изтръгне това от него. Бе страшничко и някак… Да, някак прелъстително. Ала от това можеше да стане зла. То бе нещо друго. Злобата отново идваше от чувството й за самосъхранение, когато усещаше, че властта му над нея е твърде голяма. Затова вероятно заслужаваше, макар да не й бе леко, болката и желанието, които той бе оставил в нея.

Облиза устни, като си спомни. Алън Макгрегър имаше две страни, помисли тя. Едната спокойна и разумна, другата твърда и безжалостна. Това го правеше само още по-привлекателен. По-опасен, добави мрачно.

Шелби остави чашата, затвори списанието и се опита да се съсредоточи. В края на краищата, бе го отблъснала, точно както бе решила. Нямаше нужда сега да се чувства нещастна. Бързо захвърли настрани списанието, изправи се и закрачи из стаята. Нямаше да се обажда и да се извинява. Само би усложнила нещата.

И все пак, ако покажеше ясно, че това бе само едно официално извинение и нищо повече… Не, нямаше да е умно, напомни си тя и тръсна глава. Нещо по-лошо, щеше да е тъпо и блудкаво. Вече бе взела своето решение. Винаги се бе гордяла, че знае какво иска и не се отклонява от него.

Погледът й попадна върху балоните, натрупани в безпорядък на кухненската й маса. Те бяха загубили силата си да се реят високо във въздуха и сега лежаха удобно, като спомен от щастлив празник. Шелби въздъхна. Трябваше да ги спука и да изхвърли парчетата. Прокара пръст по едно портокаловожълто кълбо. Сега бе прекалено късно.

Ако се обадеше и категорично откажеше да бъде въвлечена в разговор… Само едно извинение и нищо друго… Три минути. Прехапа устни. След няколко любезни изречения съвестта й щеше да е чиста. Какво можеше да се случи за три минути по телефона? Погледна отново към балоните. Много неща, напомни си тя. Цялата каша вчера бе започнала от едно телефонно позвъняване.

Докато стоеше в нерешителност, някой почука на вратата. Шелби бързо се обърна с трепнало предчувствие. Още преди чукането да се повтори, вече бе отворила вратата.

— Аз… О, здравей, мамо.

— Съжалявам, че не съм този, който се надяваше да видиш — Дебора я целуна бързо по бузата и влезе.

— По-добре, че не си — измърмори Шелби и затвори вратата. — Ще ти сипя кафе — усмихна се тя лъчезарно. — Не се случва често да се отбиеш сутрин в неделя.

— Можеш да ми сипеш половин чашка, ако очакваш някого.

— Не очаквам — тонът на Шелби бе безизразен и решителен.

Дебора за момент замислено се загледа в гърба на дъщеря си. Печално поклати глава, като са чудеше защо ли се опитва. Вече от десет години не успяваше да разбере Шелби.

— Ако си свободна днес следобед, искаш ли да дойдеш с мен на новата изложба на фламандски живопис в Националната галерия?

Шелби изруга цветисто и лапна палеца си.

— Ох, да не се изгори? Дай да видя.

— Няма нищо — отсече Шелби малко прекалено рязко и отново изруга. — Извинявай — успя да каже по-спокойно. — Само малко се залях. Седни, мамо — раздразнено изблъска балоните от масата на пода.

— Е, не си се променила — забеляза Дебора меко. — Все още имаш свой си начин за подреждане — изчака, докато дъщеря й се настани срещу нея на масата. — Нещо не е ли наред?

— Да не е наред ли? — Шелби още малко подържа палеца си. — Не, защо?

— Рядко си толкова нервна — Дебора започна да разбърква кафето си, като я гледаше настойчиво. — Видя ли днешния вестник?

— Разбира се — Шелби подви крака под себе си. — Не бих пропуснала неделното издание на Грант.

— Не, нямах това предвид.

Тя вдигна вежди, смътно заинтригувана:

— Погледнах на първа страница и не видях нищо, в което да ми се иска да се задълбочавам толкова рано. Да не съм изтървала нещо?

— Очевидно — без нито дума повече, Дебора се изправи и отиде до дивана. Порови се из разхвърляните хартии, докато намери страницата, която търсеше. С лека усмивка я остави на масата пред дъщеря си. Шелби я погледна и не каза нищо.

Снимката бе много ясна — двамата с Алън стояха на моста и гледаха лебедите. Спомни си този момент. Тя се бе опряла на него, облегнала глава между рамото и брадичката му. Фотографът бе уловил този момент и израза на тихо удоволствие на лицето й, за който Шелби не бе и подозирала.

Бележката отдолу бе кратка — съобщаваше името и възрастта й, споменаваше баща й и накратко описваше нейния магазин. Засягаше се и кампанията за подслон за бездомните, която водеше Алън, и продължаваше с предположения за техните отношения. В безобидната вашингтонска клюка нямаше нищо злонамерено и тя се изненада от острото чувство на възмущение, което я прониза.

Бе права, каза си Шелби, когато погледът й отново се спря на снимката. Осма страница доказваше, че от самото начало е била права. Политиката във всичките си аспекти винаги щеше да стои между тях. Бяха прекарали деня като обикновени хора, но не се бе получило. И никога нямаше да се получи.

Демонстративно избута вестника настрани и посегна към кафето си.

— Е, не бих се изненадала, ако благодарение на това в понеделник сутринта в магазина ми се изсипе цяла тълпа. През зимата една жена бе пристигнала чак от Болтимър, след като ме видяла на снимка с племенника на Майра — насили се да отпие с чувството, че още малко, и ще започне да говори глупости. — Добре че миналата седмица работих много и съм заредила килера. Искаш ли една поничка с кафето? Мисля, че трябва да ми е останала някоя.

— Шелби… — Дебора хвана ръцете й, преди да бе успяла да се надигне. Усмивката бе отстъпила място на израз на загриженост. — Никога не съм предполагала, че имаш нещо против такава публичност. Грант изпитва ужас от тези неща, не ти.

— Защо трябва да имам нещо против? — възрази Шелби, като се мъчеше да не свие пръстите си в юмруци. — Ако не нещо друго, ще ми увеличи продажбите. Някой предприемчив турист е познал Алън и е решил да припечели нещичко. Това е съвсем безобидно.

— Да — кимна бавно Дебора и успокоително погали нервните й ръце. — Безобидно е.

— Не, не е! — избухна Шелби с внезапна страст. — Не е безобидно, нищо от това не е безобидно — скочи от масата и се завъртя из стаята, както майка й я бе виждала да прави безброй пъти досега. — Не мога да го понасям. Няма да го понасям! — изрита една гуменка, която се бе озовала в краката й. — Защо, по дяволите, не можеше той да е ядрен физик или собственик на боулинг зала? Защо трябва да ме гледа така, сякаш ме е познавал цял живот и няма нищо против всичките ми недостатъци? Не искам така да ме работи. Няма да го допусна! — с последен изблик на гняв замахна към дивана и събори на пода натрупаните страници от вестника. — Няма значение — тя спря и прокара ръка през косата си, като се мъчеше да успокои дишането си. — Няма значение — повтори. — Във всеки случай, вече съм решила, така че… — тръсна глава и се запъти към печката. — Да ти претопля ли кафето?

Дебора бе достатъчно свикнала с Шелби, за да не се впечатлява от избухванията й.

— Съвсем малко — кимна тя. — Какво си решила?

— Че няма да се захващам с него — Шелби сложи кафеварката на котлона и седна на мястото си. — Искаш ли да обядваме заедно в закусвалнята на галерията?

— Добре — Дебора отпи от кафето си. — Добре ли прекарахте в зоологическата градина?

Шелби сви рамене и се загледа в чашата си.

— Беше много приятен ден — поднесе чашата към устните си, после я остави, без да пийне.

Дебора погледна отново към снимката. Кога за последен път бе виждала Шелби ведра? Бе ли я виждала някога? О, може би, помисли тя с бърза, почти забравена болка. Когато малкото момиченце седеше с баща си и двамата си говореха тайни неща. Тя потисна въздишката си и с престорен интерес се насочи към кафето.

— Предполагам, че си обяснила позицията си на сенатор Макгрегър.

— Още в началото казах на Алън, че дори няма да се срещам с него.

— Миналата седмица дойде с него у Дитмайърови.

— Това беше друго — Шелби неспокойно мачкаше ъгъла на вестника. — А вчера беше грешка.

— Той не е баща ти, Шелби.

Сивите очи се вдигнаха, толкова неочаквано измъчени, че Дебора отново посегна да хване ръката й.

— Толкова прилича на него — прошепна Шелби. — Направо е плашещо. Това спокойствие, това отдаване на работата, тази искрица, която ти показва, че ще посегне към върха и сигурно ще го достигне, освен ако… — тя замълча и затвори очи. Освен ако някой маниак с мрачни мисли и пистолет не го спре. — О, Господи, струва ми се, че се влюбвам в него и ми се иска да избягам.

Дебора стисна по-силно ръката й.

— Къде?

— Където и да е — Шелби пое дълбоко въздух, за да се успокои и отвори очи. — Имам десет причини да не искам да се влюбвам в него. Ние с него изобщо не си приличаме.

За пръв път, откак даде на дъщеря си вестника, Дебора се усмихна:

— А трябва ли да си приличате?

— Не ме обърквай, когато се опитвам да разсъждавам логично — Шелби се бе поуспокоила и отвърна на усмивката й. — Мамо, аз за една седмица ще го побъркам. Никога не бих могла да искам от него да се приспособи към моя начин на живот. А аз никога не бих могла да се приспособя към неговия. Достатъчно е да поговориш с него само няколко минути, за да разбереш, че той има подреден ум, който работи като компютърен шах от най-висока класа. Сигурно е свикнал да яде в точно определени часове, сигурно знае точно кои ризи ще даде на пране.

— Мила моя, дори ти трябва да усещаш колко глупаво звучи това.

— Само по себе си сигурно е глупаво — погледът й попадна върху балоните, които лежаха на пода. — Ала като прибавиш всичко друго…

— Под „всичко друго“ ти разбираш факта, че е политик. Шелби… — Дебора изчака, докато очите на дъщеря й срещнаха нейните. — Не можеш да си поръчаш в какъв мъж да се влюбиш.

— Аз няма да се влюбвам в него — лицето й придоби упорит вид. — Харесвам живота си такъв, какъвто е. Никой няма да ме накара да го променя, преди да съм готова за това. Хайде — тя отново стана и започна да обикаля наоколо. — Ще отидем да разгледаме твоите фламандски живописци, а после ще те заведа да обядваме.

Дебора гледаше как Шелби се мята из апартамента и си търси обувките. Не, не желаеше на дъщеря си болка, помисли тя отново, но знаеше, че болката идва. На Шелби щеше да й се наложи да се справи с нея.

 

 

Алън седеше на голямото старинно бюро в кабинета си. Прозорецът зад гърба му бе отворен. Долавяше се уханието на цъфналия люляков храст в малкото дворче отвън. Спомни си, че първата вечер, когато се запозна с Шелби, също миришеше на люляк. Ала сега нямаше да мисли за нея.

На бюрото пред него бяха подредени отговорите и справките във връзка с неговата кампания за подслон на бездомните. На следващия ден щеше да има среща с кмета на Вашингтон и можеше само да се надява, че тя ще мине също така добре, както и обсъжданията с кмета на Бостън. Имаше факти — неговите сътрудници от седмици работеха, за да съберат нужната му информация. Пред него лежаха снимки. Вдигна една от тях — двама мъже, спящи на дрипаво одеяло пред една врата близо до ъгъла между Четиринадесета улица и „Белмънт“. Беше не просто тъжно. Беше непростимо. Подслонът бе първата основна необходимост.

Едно бе да се съсредоточи върху проблемите — безработицата, рецесията, недостатъците в системата за социално осигуряване, а съвсем друго — да гледа как хората живеят, без да са обезпечени най-елементарните им потребности, докато колелото на социалната реформа бавно се върти. Идеята му бе да осигури основните потребности — подслон, храна, дрехи — срещу труд и време. Нищо безплатно, никаква благотворителност.

Но му трябваха средства и — което бе също толкова важно — трябваха му доброволци. В Бостън бе задвижил нещата след дълга, на моменти изтощителна битка, ала бе прекалено рано, за да се видят резултатите. Налагаше се да разчита на информацията, събрана от неговите сътрудници и на собствената си способност да убеждава. Ако успееше да добави към това и влиянието на кмета, той се надяваше да се пребори за федералните фондове, които му трябваха. Може би.

Събра документите и ги сложи в куфарчето си. До утре нищо друго не можеше да направи. Освен това очакваше посещение след — погледна часовника си — десет минути. Облегна се на удобния изтъркан кожен стол и си позволи да изпразни съзнанието си.

Винаги успяваше да се отпусне в тази стая. Ламперията бе тъмна и блестяща, таванът — висок. През зимата поддържаше малък огън в камината от розов мрамор. Над нея бяха окачени портрети в старинни рамки със странни форми, каквито колекционираше. Семейни фотографии — от дагеротипии на прапрадядовците му, които никога не бяха напускали Шотландия, до фотографии на брат му и сестра му. Когато сестра му, Рина, родеше, щеше да добави и снимката на своя племенник или племенничка.

Алън погледна към портрета на елегантната русокоса жена със смеещи се очи и упорити устни. Странно, помисли той, в колко различни оттенъци могат да бъдат косите. Косата на Рина нямаше нищо общо с непокорните огнени къдрици на Шелби.

Непокорна. Тази дума й подхождаше — и го привличаше, макар да знаеше, че това не бе разумно. Да се захване с нея означаваше предизвикателство за цял живот. Да я има би означавало непрекъснати изненади. Странно, че мъж като него, който винаги бе предпочитал добре подреденото и разумното, сега знаеше, че животът му нямаше да бъде пълноценен без сътресения.

Огледа стаята — стени с книги, добросъвестно систематизирани и подредени, светлосив килим със следи от износване, но не и от зацапване, строг тъмночервен викториански диван. Стаята бе организирана и подредена. Като живота му. Сега Алън искаше вихрушка — не за да я покори, а просто за да я изпита.

На входната врата се позвъни и той погледна часовника си. Майра идваше точно навреме.

— Добро утро, Макгий — усмихна се тя на иконома на Алън.

— Добро утро, госпожо Дитмайър — Макгий бе висок метър и осемдесет и пет, як като скала шотландец, и наближаваше седемдесетте. Тридесет години бе работил като иконом в семейството на Алън, преди по негово собствено настояване да напусне Хайанис Порт и да се пренесе в Джорджтаун. Господин Алън щеше да има нужда от него, бе казал той със своя гърлен акцент.

— Не вярвам да си направил от онези чудесни понички.

— Със сметанов крем — отговори Макгий с изражение, толкова близо до усмивка, колкото изобщо му се случваше.

— О, Макгий, обожавам те! Алън… — Майра протегна ръце към Алън, който се зададе по коридора. — Толкова мило от твоя страна, че ми позволяваш да ти досаждам в неделен ден.

— Ти никога не си ми досаждала — той я целуна по бузата и я поведе към гостната.

Стаята бе издържана в спокойни, мъжки цветове — екрю и слонова кост с тук-там тъмнозелено. Мебелите бяха предимно в британски стил от осемнадесети век, килимът — избелял персийски. В спокойната и удобна стая малко изненадващо изглеждаше големият пейзаж с маслени бои на южната стена — назъбени планини, кипящи облаци и раздирано от светкавици небе. Майра винаги я бе приемала като интересно и многозначително допълнение.

Тя с въздишка се отпусна на един фотьойл и изу обувките си с високи токове в същия шокиращо розов цвят като чантата й.

— Какво облекчение — измърмори. — Просто не мога да се накарам да си купя подходящия номер. Каква дан плащаме на суетата — размърда удобно пръстите на краката си. — Получих много сладка бележка от Рина — продължи Майра с усмивка, като търкаше крак в крак, за да възстанови кръвообращението си. — Пита кога ние с Хърбърт ще отидем в Атлантик Сити, за да си загубим парите в тяхното казино.

— И аз за малко се отбих в казиното последния път, когато ходих там — Алън седна. Знаеше, че Майра ще стигне до целта на посещението си, когато сама реши.

— Как е Кейн? Какво палаво дете беше! — продължи тя, преди Алън да бе успял да отговори. — Кой би помислил, че ще стане такъв блестящ адвокат.

— Животът е пълен с изненади — забеляза Алън. Кейн винаги бе смятан за палавото дете, а той за послушното. Защо не можеше да си го спомни сега?

— О, колко вярно… А, ето идва моята диета. Слава богу — оповести Майра, като видя, че в стаята влиза Макгий с поднос. — Ще се пръсна, Макгий, благословен да си — зае се с чайника, докато Алън я наблюдаваше развеселен. За каквото и да бе дошла, първо щеше да се наслади на чая и поничките. — Толкова ти завиждам заради иконома ти — сподели тя и му подаде чашата. — Знаеш ли колко се опитвах да го открадна от родителите ти преди двадесет години?

— Не знаех — засмя се той. — Пък и Макгий е прежалено дискретен, за да го спомене.

— И прекалено лоялен, за да се поддаде на хитрите ми подкупи. Тогава за пръв път бях опитала тези понички — Майра захапа една и завъртя очи. — Естествено, реших, че ги е правила готвачката и бях решила да ви я отмъкна, ала после разбрах, че Макгий е майсторът… Е, утешението ми е, че ако бях успяла, досега вече щях да съм заприличала на слон. Което ми напомня… — изтри тя пръстите си в салфетката, — че напоследък си започнал да проявяваш интерес към слоновете.

Алън вдигна вежди и отпи от чая. Ето значи какво било.

— Винаги съм се интересувал от опозиционната партия.

— Не ти говоря за политически символи — възрази Майра лукаво. — Добре ли си прекара в зоологическата градина?

— Видяла си вестника.

— Разбира се. Трябва да кажа, че двамата изглеждате много добре един до друг. Така и предполагах — самодоволно надигна чашата. — Ядоса ли се Шелби от снимката?

— Не знам — той озадачено смръщи вежди. Достатъчно дълго бе живял пред очите на обществото, за да обръща особено внимание на такива неща. — Трябва ли да се ядоса?

— Нормално не. Но пък човек никога не може да знае как ще се чувства и как ще се държи Шелби. Не че ви се бъркам… Всъщност, бъркам ви се — поправи се с неустоима усмивка. — Ала само защото ви познавам от деца и много ви обичам и двамата — след символична борба с изкушението тя си взе още една поничка. — Много бях доволна като видях сутринта снимката.

Алън се облегна назад като се наслаждаваше на здравия й апетит и на неудържимата й склонност да си пъха носа навсякъде.

— Защо?

— Всъщност… — Майра загреба голяма лъжица сметана. — Не би трябвало да бъда. Имах намерение самата аз да ви събера. Направо ми натрихте носа като се справихте и без мен, въпреки че одобрявам резултата.

Той знаеше как работи умът й.

— Един ден в зоологическата градина още не означава брак.

— Говориш като истински политик — тя въздъхна от гастрономическо удоволствие: — Само да можех да измъкна от Макгий рецептата за тези понички…

Алън й подари една усмивка, която бе по-скоро развеселена, отколкото извинителна:

— Не вярвам.

— Е, добре. Аз случайно бях в магазина на Шелби, когато й донесоха една кошница с ягоди — добави Майра, уж между другото. — Ти сигурно не знаеш нищо за това, нали, миличък?

— Ягоди ли? — той отново се усмихна уклончиво. — Аз много обичам ягоди.

— Мен не можеш да ме излъжеш — сгълча го тя и размаха заплашително пръст. — Пък и много добре те познавам. Мъж като теб не изпраща ягоди и не прекарва цял ден в зоологическата градина, ако не се е увлякъл.

— Аз не съм увлечен от Шелби — поправи я Алън и отпи от чая си. — Аз съм влюбен в нея.

Подготвеният отговор на Майра се превърна в едно безмълвно ахване.

— Много хубаво… — успя тя да произнесе. — Станало е по-бързо, отколкото очаквах.

— Беше от пръв поглед — измърмори той. След като бе направил признанието, сега се чувстваше неловко.

— Прелестно — Майра се наведе напред да го потупа по коляното. — Не познавам друг мъж, който повече да заслужава да изпита любов от пръв поглед.

Алън се засмя, въпреки че настроението му бе помръкнало.

— Шелби не я е изпитала.

— Как така не е? — намръщи се Майра.

— Просто така — той откри, че още го боли. Нейните думи, безразличният й тон още разсичаха като камшик спомените му. — Тя дори няма желание да се среща с мен.

— Глупости! — изсумтя Майра и остави недоядената си поничка. — Аз бях при нея, когато получи онези ягоди. И я познавам почти толкова добре, колкото и теб — бързо смушка коляното му, за да подчертае думите си. — За пръв път през живота си я видях да изглежда така.

Алън се загледа напред.

— Тя е много упорита жена — каза замислено. — Твърдо е решила да избягва всякакви лични отношения с мен заради професията ми.

— Ах, да, разбирам — Майра кимна бавно и забарабани с дългия си червен нокът по облегалката на фотьойла. — Трябваше да се сетя.

— Не е безразлична — продължаваше той да размишлява на глас, като си спомни как се бяха разгорещили устните й под неговите. — Просто е твърдоглава.

— Не твърдоглава — поправи го Майра. — Тя много обичаше баща си.

— Разбрах това и ми е ясно, че трябва да й е било тежко, много тежко да го загуби по този начин, но не виждам какво общо има това с нас — обзе го нетърпение и чувство на безсилие. Не можеше повече да седи. Изправи се и закрачи из стаята. — Ако баща й беше архитект, трябваше ли да отпише всички архитекти? — прокара ръка през косата си вбесен, както рядко му се случваше. — По дяволите, Майра, ужасно глупаво е от нейна страна да ме отблъсква, защото баща й е бил сенатор.

— Ти разсъждаваш логично, Алън — обясни тя търпеливо. — Шелби рядко е разумна, освен ако приемеш, че си има някаква своя собствена логика. Тя обожаваше Робърт Кембъл и не използвам тази дума с лека ръка — замълча за момент. Мъчно й беше и за двамата. — Шелби беше само на единадесет години, когато застреляха баща й на по-малко от двадесет метра от нея.

Алън спря да крачи и бавно се обърна.

— Тя там ли е била?

— И тя, и Грант — Майра остави чашата си. Искаше й се спомените да не бяха толкова живи. — Цяло чудо беше, че Дебора успя да удържи пресата да не експлоатира това. Използва всички връзки, които имаше.

Прониза го състрадание, толкова зашеметяващо и остро, че му се зави свят.

— О, Господи, дори не мога да си представя какъв ужас е било това за нея.

— Шелби не проговори дни наред, нито една дума. Аз прекарвах много време с нея, докато Дебора се опитваше да се справи със собствената си скръб, с ужаса на децата, с пресата — поклати глава, спомнила си плахите отчаяни опити на Дебора да достигне до дъщеря си и мълчаливото отдръпване на Шелби. — Беше ужасно, Алън. Политическите убийства придават публичност на нашата лична скръб — от нея се изтръгна дълга, измъчена въздишка — звук, който рядко си позволяваше да издаде. — Шелби не заплака чак до деня след погребението. Скърбеше като… Като животно. Първично, диво страдание, което продължи дотогава, докато трая мълчанието й. След това дойде на себе си, може би прекалено добре.

Алън не бе сигурен, че иска да слуша повече. Представяше си детето, което е била някога любимата жена — съсипано, изгубено и объркано. По това време той бе студент втори курс в Харвард, сигурен в себе си и своя свят, близо до семейството си. Дори сега, на тридесет и пет години, не бе изпитвал такава опустошаваща загуба. Баща му… Опита се да си представи внезапната загуба на якия и жизнен Дениъл Макгрегър. Болката, която изпита, бе прекалено разкъсваща. Загледа се към пролетно зелените листа и свежи цветове.

— Какво направи тя?

— Заживя… Като влагаше в това цялата си преливаща енергия, която винаги е имала. Веднъж, когато беше шестнадесетгодишна — спомни си Майра, — ми каза, че животът е игра, която се нарича „Кой знае?“ и че има намерение да опита всичко, преди той да я измами.

— Съвсем в нейния стил — измърмори Алън.

— Да, и като цяло тя е най-добре приспособилото се същество, което познавам. Приема собствените си недостатъци… И може би се гордее с някои от тях. Ала Шелби е водовъртеж от чувства. Колкото повече изразходва, толкова повече има. Вероятно всъщност никога не е престанала да скърби.

— Тя не може да заповядва на чувствата си — избухва Алън с отново обзело го чувство на безсилие. Думите на Майра го бяха попарили. — Колкото и да й е повлияла смъртта на баща й.

— Така е, но Шелби сигурно мисли, че може.

— Прекалено много мисли — изръмжа той.

— Не, прекалено много чувства. Това не е жена, която лесно може да бъде обичана. Нито жена, с която лесно може да се живее.

Алън се насили отново да седне.

— Когато срещнах Шелби, престанах да искам лесна жена — сега нещата бяха малко по-ясни и следователно по-лесно разрешими. Специфичните, осезаеми проблеми бяха негов специалитет. Той започна да си припомня думите, които Шелби му каза вчера следобед, язвителното й безразличие. Спомни си, опитвайки се да запази спокойствие, бързо проблесналото в очите й съжаление. — Вчера ми би дузпата — каза тихо.

Майра остави с трясък чая си.

— Каква глупост! На това момиче му трябва… — замълча сърдито. — Ако толкова лесно се обезсърчаваш, не знам защо изобщо си губя времето. Младите май чакат всичко да им се поднесе на тепсия. При първото препятствие се отказват. Баща ти — продължи тя разгорещено — би намерил начин да премине през всичко. А майка ти, на която винаги съм мислила, че приличаш, просто ще се плъзне през който и да е проблем, без да създаде и една вълничка. Много добър президент ще станеш, няма що — завърши сприхаво. — Ще си помисля дали да гласувам за теб.

— Аз не съм се кандидатирал за президент — отговори Алън сериозно, доколкото му позволяваше усмивката.

— Засега.

— Засега — съгласи се той. — Освен това ще се оженя за Шелби.

— О! — Майра изненадано се облегна назад. — Може би все пак ще гласувам за теб. Кога?

Алън замислено вдигна очи към тавана, пресмятайки наум.

— Винаги съм обичал Хайанис Порт през есента — погледна към Майра и сериозно й се усмихна. — На Шелби ще й бъде много приятно да се омъжи в един ветровит замък, не мислиш ли?