Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (44)

Епилог

Мина един месец. Късно вечерта Коул седеше сам в салона на „колибата“. Алена се занимаваше с бебето горе в спалнята. Тишината на къщата беше нарушавана само от време на време от нейния радостен смях.

Коул застана пред прозореца и се изненада, когато погледна навън. На входната алея стоеше един самотен мъж. Изглеждаше отслабнал и изтощен. Стара смачкана шапка покриваше главата му. Той се приближи предпазливо до къщата и погледна бележката, която държеше в ръка. По някаква неизвестна причина се колебаеше да се доближи до вратата и да позвъни. Лицето му почти не можеше да се различи в сумрака на вечерта. И все пак Коул беше сигурен, че никога не е виждал този човек. Това разпали любопитството му и той тръгна към вратата, за да поговори с непознатия.

Човекът пъхна дълбоко ръце в джобовете на опърпаното си палто и се приближи.

— Какво ви води при нас, сър? Лекар ли търсите? — попита спокойно Коул.

Мъжът беше млад, може би още нямаше тридесет. В сивите му очи проблесна мълчаливо предизвикателство, когато отговори:

— Може би имам да уреждам с вас нещо важно, а може и да нямам никаква работа с вас, сър. — В гласа му се чувстваше някаква потисната яростна нотка. — Търся някой си доктор Лейтимър. Казаха ми, че живеел тук.

— Вие стоите пред него — отговори Коул и пристъпи към непознатия. — По говора ви разбирам, че сте от Южните щати. Сигурно сте били доста път, за да ме видите. И както виждам, без кон или кола. Всъщност не зная каква точно работа имате с мене, защото не изглеждате болен.

— Идвам пеша — кратко и твърдо отвърна мъжът.

— Виждам, че сте били офицер в армията на Конфедерацията — рече Коул и посочи сивия шинел на непознатия с изпокъсани и избелели златни нашивки. — Аз самият се бих на страната на Федерацията. Да не би да търсите някой роднина?

— Не, по дяволите! — Гласът на непознатия трепереше от ярост, а очите му се наляха с кръв. — Благодарение на вас, янките, нямам вече никакви роднини, а също така и дом. Когато се върнах, намерих къщата изгоряла до основи. А на всичкото отгоре някакъв янки я е купил на безценица.

— Съжалявам, че сте загубили семейството и дома си, но изглежда, по някаква причина точно мен считате отговорен за нещастията си. — Коул повдигна рамене в знак на съчувствие, но като забеляза сивите очи на мъжа, изненадано се взря в него и го измери внимателно от глава до пети. — Струва ми се, че отгатвам причината за вашето идване. Да не би имението, за което току-що говорихме, да се нарича Брайър Хил?

— Да! — Думата прозвуча като пистолетен изстрел. Непознатият не можеше повече да понася изпитателния поглед на Коул и гневно се обърна.

Но Коул не му даде да се измъкне.

— Тогава би трябвало да се наричате Макгарън?

Непознатият се задоволи с леко кимване.

— Казахте, че нямате никакви близки?

Очите на мъжа бяха пълни с дълбока тъга, когато тихо заговори.

— Татко и брат ми бяха убити във войната. Това разби сърцето на мама и тя умря малко по-късно. А единствената ми сестра изчезна безследно. Вие, сините куртки, я набедихте, че е шпионка, и я преследвахте като диво животно. Мога да си представя как гине с доживотна присъда в някой от вашите вонливи зандани.

— Гневът ви изглежда напълно разбираем след всичко, което е трябвало да преживеете. Да не би случайно да сте Джейсън Макгарън?

Мъжът отново само сдържано кимна.

— Впрочем имате право — продължи внимателно Коул. — Аз наистина платих натрупаните данъци и с това придобих правата върху имението Брайър Хил. От тогава всичко е наред. Мога да ви уверя, че сделката беше извършена напълно законно.

— Законно! — изрева Джейсън Макгарън. — Законно, добре, но не и справедливо! Дойдох да си поискам имението обратно!

— Мисля, че за това има някои затруднения, капитан Макгарън — каза предпазливо Коул. — Виждате ли, записах плантацията на името на жена си.

— Не ме баламосвайте, сър! — процеди Джейсън през стиснати зъби. — Всъщност напоследък отнесох доста подигравки, защото от време на време трябваше да прося.

Мъжът потръпна в хладния вечерен бриз и хвърли поглед към мъгливата далечина на хоризонта. После продължи да говори, мачкайки бележката между треперещите си пръсти.

— Къщата лежи в развалини и пепел, стопанските постройки са разрушени. По полята расте само буренак. Все пак няма ли да се споразумеем, ако аз построя всичко наново, обработвам земята и за това ви плащам някаква част от реколтата?

Коул видя боязлива надежда в очите на мъжа. Стоя дълго, без да каже нищо, после сложи ръка върху рамото на Алениния брат.

— Всичко това би трябвало да обсъдите с жена ми, капитан Макгарън — каза той накрая и направи с ръка кратък подканващ жест. — Моля ви, влезте и вечеряйте с нас. — Но като забеляза отдръпването на мъжа, Коул сърдечно се засмя. — Все пак няма да откажете чашка бренди. До града има доста път. Освен това съм напълно сигурен, че жена ми много ще се зарадва да ви види.

Джейсън кисело се усмихна на тези думи, но все пак се предаде и тръгна след Коул към салона. Коул напълни до горе две чаши.

— Извинете ме за момент — рече той. — Само да доведа жена си. Тя е горе в спалнята. Веднага се връщам.

Коул хукна нагоре по стълбата, прескачайки по три стъпала наведнъж. Пред вратата спря да си поеме дъх и влезе ухилен до уши.

— Алена, долу има един неочакван гостенин, който би искал да обсъди с теб някои неща. — После невъзмутимо взе бебето от скута на жена си и пресече всичките й въпроси. — Слез долу и поговори с него. Ние с Глинис идваме веднага.

— Но, Коул! — запротестира Алена. — Кой е този човек и какво иска от мене?

— Това той сам ще ти каже. Сега побързай, преди да си е отишъл.

Коул тръгна след жена си надолу по стълбата. Хитра усмивка играеше по устните му. Когато Алена влезе в салона, той се облегна на вратата и зачака нещата да се развият от само себе си.

Джейсън седеше умислен на стола си и въртеше в ръка чашата с бренди. Когато дочу шумоленето на женски поли, той скочи на крака и смъкна шапката от главата си. Но само като хвърли поглед към жената, която се приближаваше, се вкамени.

— Джейсън! — Във вика на Алена имаше неописуема радост. — О, Джейсън! — извика тя отново.

В следващия миг братът и сестрата се намериха в прегръдките си. Мъжът затвори очи и сложи глава на рамото на сестра си. Притисна я така силно, че дъхът й пресекна. Когато след малко вдигна глава и видя усмихнатото лице на Коул, не се и опита да прикрие сълзите си, течащи като река по страните му.

— Все пак за мен вие сте един проклет янки, Коул Лейтимър — каза той накрая и почти се задавяше с думите си. — Ще трябва доста да си помисля дали въобще да ви приема за зет.

Алена се облегна на брат си и го погали по бледото насълзено лице.

— Нищо друго не ти остава, Джейсън Макгарън — каза тя тихо и гласът й пресекна от щастие.