Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (12)

Глава дванадесета

Гневен рев изтръгна Коул от съня му. С почервенели очи той се огледа в сумрачната стая, когато внезапно го хванаха две силни ръце. Изненадан и напълно объркан от неочакваното нападение, той вдигна ръце да се защити. Остра болка прониза мозъка му. Върху него се изсипаха всички възможни обиди и ругатни. През гневния поток от думи той чу писък на жена. Данданията опъна нервите му до скъсване, но мъчението още не беше завършило. Пръстите на някакъв мъж обвиха шията му и започнаха да го душат.

— Недей, татко! — изпищя плачливо женският глас. — Изслушай ме, татко! Моля те!

Изведнъж целият този театър дойде до гуша на Коул. Той отблъсна с лакът мъжа от себе си.

Ангъс, който по време на нощното събрание беше пийнал доста, се заклатушка из помещението и едва не падна. С разширени от гняв очи той зяпна втренчено към Коул, но в главата му беше останала все пак капка здрав разум. Отказа се да души съблазнителя с голи ръце. За какво имаше пистолет, по дяволите!

Коул видя как Ангъс се измъкна от стаята. Той уморено отпусна глава върху възглавницата. С две ръце притисна пулсиращите си слепоочия. След това опипа внимателно голямата цицина на главата. Крайниците му бяха тежки като олово. Обърна поглед към Роберта. Тя беше покрила голотата си с едно одеяло. Коул бавно започваше да се осъзнава. С ругатня на устните той седна в леглото и се огледа. Погледът му попадна върху кървавите петна на чаршафа. Какво, по дяволите, беше направил през нощта?

Не намери време за логично обяснение, тъй като Ангъс Крейгхъг нахълта в стаята с огромен револвер. Той се спря на крачка пред Коул, сграбчил с две ръце оръжието.

— Кажете си последната молитва — ревеше Ангъс. — Панталонът му беше разкопчан. — Вие… вие сте опозорител на деца!

— Един момент, по дяволите! — изкрещя Коул.

Гневът беше започнал да се надига и у него. Той скочи на крака и уви чаршафа около кръста си. Не знаеше точно какво се беше случило, но в едно беше сигурен: не искаше да бъде застрелян в леглото. Смътно си спомняше за топлината и аромата на едно женско тяло, пък и чаршафът беше достатъчно силна улика. Но нещо не съвпадаше с ръста на Роберта. Със сведени клепачи тя остави погледа му да се плъзне по нея. В този миг той се предаде.

— Недей, Ангъс, не бива да правиш това! — хленчеше Лийла. — Помисли за доброто име на дъщеря ни! До довечера ще го узнае целият град!? А заради това янките ще те обесят!

Най-сетне Роберта успя да привлече вниманието на околните върху себе си.

— Той иска да се ожени за мен. Аз го обичам.

Коул слисано се втренчи в нея. Възможно ли беше през нощта да й е обещавал подобни глупости?

— Един янки! — изкрещя в нов пристъп на гняв Ангъс.

— Но, Ангъс, успокой се! — подхвана кротко Лийла. — Помисли за кръвното си! Иначе пак ще трябва да пазиш цяла седмица леглото.

— Аз го обичам, татко, и искам да се омъжа за него — молеше го настойчиво Роберта.

Двамата я зяпнаха безмълвно. Ангъс никога не беше отказвал желание на дъщеря си. Той и сега не я остави в беда. Искаше поне да се погрижи за задомяването й, макар че първата брачна нощ се беше състояла предварително.

— Обуйте си панталоните — заповяда Ангъс на Коул с рязък тон. Той заплашително насочи оръжието към него. — Пригответе се, свещеникът след малко ще бъде тук.

Коул се огледа. Главата му се въртеше. Нямаше и следа от униформата му!

— Опасявам се, че нямам подходящо облекло за този повод.

Лицето на Ангъс стана пурпурночервено.

— Къде сте скрили униформата си?

— Питайте дъщеря си — каза спокойно Коул.

Очите на стария Крейгхъг едва не изскочиха от орбитите. Той хвърли бесен поглед към дъщеря си, която сега би предпочела да се скрие някъде и само мънкаше несвързано.

— Панталоните на Ал са долу до печката — обади се Лийла, когато съпругът й се обърна към нея за съвет. — Иначе остават единствено твоите дрехи.

— Никога! — Ангъс в никакъв случай не желаеше да види дебелия си корем и късите си крачета съпоставени със стройното, високо тяло на северняка.

— Вероятно Ал няма да има нищо против — каза меко Лийла. Тя със съмнение погледна капитана. — Когато Джедидиа отиде да вземе свещеника, би могъл да мине през квартирата на капитана и да донесе някакво подходящо облекло. Ал ще има нужда от своите дрехи сутринта.

— Но ключът ми е в униформата, а нея я няма, мадам. — Коул не беше в настроение да се предава толкова лесно.

— Остави, мамо, аз ще уредя това. Ти донеси панталоните на Ал, а аз в това време ще говоря с Джедидиа.

Сбърчил вежди, Коул се загледа след Роберта, която излезе от стаята след майка си. Нещо не беше наред с нейните тъмни, дълги до раменете коси. Главата му бучеше. Нямаше ли някакъв тъмен ров или бъчва с вода? Той нали се беше борил с някого! Ал! Конюшнята! Нищо не се връзваше. Припомни си смътно някаква жена в мрака. Тя отговаряше на неговата страст с жар и му беше доставила незабравима наслада. Защо не можеше да свърже Роберта с образа на тази жена?

Лийла се върна с все още влажните панталони на Ал. Коул ги пое неохотно.

— Обувайте! — изкомандва Ангъс.

Коул се насили да влезе в студените, твърде тесни панталони, които повече подчертаваха определени части на тялото, отколкото ги криеха.

— Ще свършат работа — каза Ангъс, като отхвърли всякакво недоволство от страна на Коул, насочвайки цевта на пистолета към него. — На това тържество и без друго няма да присъстват много свидетели, уверявам ви, сър.

Джедидиа успя да вдигне от леглото известния с не особено голямата си работливост свещеник Лимън и да го докара по най-бърз начин. Преди това той трябваше да се отбие до жилището на Коул, за да вземе униформата му.

На изток вече просветляваше: Ангъс нямаше търпение да дочака пристигането на свещеника. Междувременно Коул облече парадната си униформа, която всъщност трябваше да носи при особени поводи.

Сватбеното тържество премина с конфузна формалност, само Роберта грееше от щастие. Когато брачният съюз беше сключен, тя се хвърли в ръцете на Коул и го дари с дълга целувка. Беше успяла! Не я вълнуваше вече с какви средства беше постигнала целта си. В блестящо настроение, тя хвана Коул под ръка и не го пусна повече.

Но радостта й беше внезапно помрачена от силно чукане по вратата. Дулси отвори и един сержант от кавалерията влезе в салона. Той кимна на присъстващите, а като видя Коул, отдаде стегнато чест.

— Моля за извинение, капитане. Имаме заповед да претърсим всички къщи. Симпатизанти на южняците са влезли призори в лазарета, преоблечени в съюзнически униформи, и са освободили някои от въстаниците.

Коул попита рязко:

— Има ли ранени?

— Един сержант и часовите. Водачът на бандата е бил преоблечен като лекар. Взели са само пленниците, които са в състояние да вървят. Вероятно са се измъкнали невредими, сър.

— Днес не бях там и не съм срещал никакви бунтовници, сержант. Претърсете за всеки случай плевнята и конюшните. Може би някой се е скрил там!

— Слушам, сър! — Сержантът смутено мачкаше шапката си в ръце.

— Е? — попита Коул.

— Всички офицери и войници трябва да се представят в частите си, сър.

— Изпълнете задълженията си, сержант. След това ще се върна с вас. Между другото, аз нямам кон.

Сержантът отдаде чест, извъртя се на токовете си и напусна помещението.

— Как да не се пръснеш от яд! — Роберта нервно тропна с крак. — Едва се венчахме, а ти вече бързаш да се връщаш в смрадливия си лазарет!

Коул я погледна, но не каза нищо. Гневът и разочарованието й бяха разбираеми. Но бушуваше война и нямаше да е зле тя да не го забравя.

— Мамо? — молеше се Роберта и се обърна за помощ към майка си.

— Остави капитан Лейтимър да върви — каза майка й твърдо.

— Какво ще кажеш за това, татко? — хленчеше дъщерята.

Ангъс не без злорадство каза:

— Първо работата, после удоволствията. Не задържай повече капитана.

— О-о-о! — изплака Роберта. — Всички сте срещу мен!

Ридаейки, тя се качи в стаята си. Силният й плач се чуваше в цялата къща.

 

 

Алена се пробуди. Мъжките гласове и движението пред къщата я разсъниха съвсем. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Няколко войници янки стояха на двора, един сержант жестикулираше и раздаваше заповеди с креслив глас. Първата й мисъл беше, че Коул е открил коя е тя и е довел войниците. Бързо се облече и омаза косите и лицето си. В коридора тя срещна Дулси, която й хвърли предупредителен поглед. Алена нахлупи смачканата си шапка и внимателно слезе по стълбите. Долу тя се облегна небрежно на рамката на вратата, като отбягваше да поглежда към Коул.

— За какво е това оживление? — попита невинно.

— Дръж си устата — кресна Ангъс невъздържано. — Тази заран имахме вече достатъчно разправии!

— Разправии? — осведоми се Алена и хвърли поглед към изострените черти на Коул. — Какви разправии? Та аз само го доведох тук, след като…

— Ти! Ти ли беше? Знаеш ли какво направи? — разбесня се Ангъс и скочи от стола си.

Алена беше напълно объркана.

— Мисля, че беше пиян до козирката. Някой трябваше да го е нападнал и след това го е хвърлил в реката. Аз го извадих от водата. Какво друго можех да сторя, освен да го доведа тук?

— Да го беше оставил да се удави — изпъшка Ангъс. — Ако не беше ти, малък негоднико, тази сватба никога…

— Сватба? — Сега вече Алена нищо не разбираше. — Каква сватба? Да не би вие? — Тя зяпна Коул и й призля от ужас.

Лицето на Лийла беше почервеняло от смущение.

— Днес сутринта капитан Лейтимър и Роберта бяха… ъ-ъ-ъ… изненадани… заедно — обясни тя. — Ангъс сметна за необходимо да повика свещеник Лимън.

— О, господи! — изпусна се Алена.

Лийла стреснато погледна към вратата, където тя стоеше до преди секунда.

— Какво му става? Защо избяга?

Коул можеше да се закълне, че е видял сълзи в очите на момчето.

— Може би трябва да бъде посветен в някои житейски истини. Изглежда твърде наивен за възрастта си.

Свещеникът недоволно поклати глава.

— Не бих казал това, като го слушам какви ги приказва…

— Трябва да го разберем — възрази Лийла. — Снощи доктор Брукс беше тук и каза, че най-големият брат на Ал е в списъка на изчезналите и вероятно е загинал. Двамата му родители и по-малкият брат са вече мъртви, а сега и това! Детето наистина трябваше да понесе твърде много болка и страдание.

Алена седеше в стаята си и мачкаше и без това достатъчно смачканата си шапка. Стискаше я между ръцете си, а всъщност й се искаше да се разплаче с глас. Тялото й се тресеше от сподавени ридания. Плачът на разочарованата Роберта се долавяше през дебелите стени на къщата. Нямаше съмнение какво се беше случило. Роберта се беше клела горещо, че ще се омъжи за Коул. Алена изстена при мисълта, че без да иска, е тласнала братовчедка си в ръцете на капитана.