Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (15)

Глава петнадесета

Откакто Коул влезе в семейството, килерът на Крейгхъг беше винаги пълен догоре с провизии — нещо, което не се беше случвало и в най-охолните времена. Дори Ангъс беше станал по-приветлив вследствие на солидния запас от бърбън и бренди, който пълнеше барчето му.

След като Роберта се беше сдобила с необходимите й пари, единствената й грижа се състоеше в това да обикаля модните салони в града и да избира най-екстравагантните рокли. Най-голямата й радост беше да се перчи с тях пред Алена.

В безсънните нощи Алена скоро разбра, че и Коул като нея често не можеше да спи. Той неспокойно обикаляше из къщата, сякаш търсеше нещо, което не можеше да намери в брачното си легло. Роберта отвръщаше на милувките му с неприязън, като че ли искаше всичко да свърши възможно по-бързо. У нея нямаше вече нищо от страстта и огъня, които Коул смяташе, че си спомня.

— Велики боже, Коул! — беше изстенала веднъж Роберта ужасено, когато езикът му се беше плъзнал между устните й. — Ти наистина ли смяташ, че една дама се целува по такъв начин? Това е отвратително!

Коул беше изненадан.

— Но тогава нали ти харесваше?

— На мен? Никога!

Разочарован, Коул смени темата.

— Всъщност какво стана с медальона, който ти дадох? Ти никога не го носиш?

— Медальон ли? — повтори Роберта учудено.

Коул вече нищо не разбираше. В цялата история нещо не беше наред. Той не можеше да повярва, че Роберта му се е хвърлила на врата заради някаква златна дрънкулка, колкото и да й доставяше удоволствие сега да пръска парите му с пълни шепи.

— Сигурно си го изгубил — каза Роберта с безразличие. — Ако е тук, в къщата, все ще го намеря.

Военните служби на Северните щати бяха определили датата за продажбата на Брайър Хил. Алена твърдо си беше наумила да купи плантацията си обратно. Но как можеше да осъществи замисъла си при своите скромни доходи? В едно обаче щастието беше на нейна страна — тя не беше бременна. Но ставаше все по-трудно да прикрива женските си форми.

По време на закуската на Коул му се стори, че Ал е много мрачен.

— Какво ти е, момче?

— Свърших си предварително работата — измърмори неохотно Ал, — та исках да попитам дали не мога да взема един ден отпуск?

— Нещо важно ли има? — попита Коул и сбърчи чело. — Не ми казвай, че ще ти е необходим цял ден, за да се изкъпеш и да свалиш мръсотията от себе си.

— Трябва да свърша някои неща. Искам например от спестяванията си да си купя нови ботуши.

— Заслужил си го. Днес си свободен — с тези думи Коул се изправи. — Аз обаче трябва да тръгвам.

Младият банков служител вдигна поглед, когато чу приближаването на стъпки. Беше доловил тракането на високи токчета. Дъхът му секна. Пред него стоеше сладко, стройно създание, каквито мъжете обикновено виждат в сънищата си. Беше облечена като вдовица в траур, гледка, която за съжаление беше често срещана в Южните щати през последните години.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, мадам? — попита чиновникът услужливо и побърза да предложи стол на красивата си клиентка.

— Благодаря — отвърна дамата с кадифен глас. — Насочиха ме да се обърна към вас. Касае се за едно малко наследство, което ми завеща моят покоен баща. Реших да се установя извън Ню Орлиънс, на известно разстояние нагоре по реката. Нямам големи спестявания, но може би вие ще ми посочите някое подходящо място, което е обявено за продан. Чух за някаква пустееща плантация недалеч от Александрия.

— О, да, мадам! — Мъжът усърдно запрелиства куп хартии. — Да видим какво имаме тук.

След известно време той каза, поклащайки глава:

— Наистина там имаше нещо подходящо, но за него и дума не може да става.

— Защо не, сър? — Алена се правеше на объркана. — Нещо не е наред ли?

— Не, но имотът е принадлежал на семейството на онази предателка Алена Макгарън.

Алена беше толкова възбудена, че отначало не намери думи, за да отговори.

— А колко би струвало мястото? Ужасно скъпо ли е?

— Не, мадам. Но янките ще обявят имота на търг. Първоначалната вноска е само пет хиляди долара. Северняшки долари естествено.

Надеждите на Алена рухнаха. Само пет хиляди — при нейната заплата тя можеше да си купи най-много оградата.

Банковият служител не забеляза смущението й.

— Търгът е обявен за дванадесети април, мадам.

— Много ви благодаря, сър. Ще обсъдя въпроса с чичо си.

Тя му се усмихна плахо и се изправи с треперещи колене. Напусна банката с натежало сърце. Сумата надхвърляше всичките й възможности. Тя познаваше само един човек, който може би имаше толкова пари — Коул Лейтимър. Но при сегашните обстоятелства той беше последният, към когото би се обърнала за помощ.

Потънала в мисли, тя не забеляза мъжа, който застана на пътя й пред банката.

— Мадмоазел! — каза Жак Дюбоне, свали шапката си и се поклони ниско. Когато отново се изправи, той й се усмихна мазно. — Ето че пак се срещнахме.

Алена спусна воала пред лицето си и се накани да го отмине бързо, но той не я пусна.

— Пардон, мадмоазел. — Той разпери ръце с фалшиво съжаление. — Днес няма да се отървете толкова лесно от мен. Последния път като че потънахте в земята.

Алена се втренчи в него хладно и пренебрежително.

— Не зная какво желаете, господине. Но не си губете времето. Аз не ви познавам и ако зависи от мен, не смятам да променям нещата. Бихте ли ме пуснали да мина сега…

— Хайде, малката, не ми създавай главоболия. Не разбираш ли, че съм влюбен в теб? — изсмя се Дюбоне нахално, като не помръдна от мястото си. С досадна фамилиарност той обгърна с ръка талията й и я задърпа към каретата си. — Ще си направим хубава разходка, а след това… Ауу!!!

Той изкрещя силно, защото острият ток на Алена се заби в крака му. Когато отново посегна да я хване, тя му удари шумна плесница, така че ушите му запищяха. Това беше вече прекалено. Никоя жена не можеше да си позволи подобно нещо с Жак Дюбоне. Той заплашително тръгна към Алена.

В следващия миг някой така здраво го дръпна за яката, че шапката му се търкулна в прахта. Ръката му се плъзна към камата под връхната му дреха, но друга, по-силна ръка я изви зад гърба му. Той беше повдигнат във въздуха, така че пръстите на краката му едва допираха паважа.

Огромният чернокож кочияш скочи от капрата, за да се намеси в свадата. Но когато надникна в тъмния отвор на един „Ремингтън“, 44-ти калибър, бавно и внимателно се върна на мястото си.

— Струва ми се, мосю Дюбоне, че винаги ви залавям в моменти, когато тормозите жени и деца — с тези думи Коул пусна човечето върху паважа.

Французинът се отърси и погледна Коул със святкащи от злоба очи.

— За трети път вече ми се пречкате, докторе. Но скоро ще уредя тази сметка.

След това той със замах си сложи шапката.

Коул спокойно прибра пистолета си и допря небрежно върха на пръстите си до периферията на шапката.

— Липсва ли ви нещо, мадам? — Зад плътния воал лицето на жената беше едва различимо. Тя почти незабележимо поклати глава.

— Имате ли някакви претенции към онзи?

Отново едва забележимо поклащане с глава.

— Безкрайно съм ви благодарна, капитане — осмели се да отговори Алена.

Тихият, кадифен глас докосна някаква струна в съзнанието на Коул. Докато се мъчеше да си припомни откъде му е познат, отново се намеси Дюбоне:

— Внимавайте, докторе! Не търпя някой да се бърка в моите работи. Следващия път изходът ще бъде по-различен.

— А вие, Дюбоне, по-добре внимавайте за себе си. От опит зная, че огнестрелни рани зарастват по-трудно от порезни.

Французинът изсумтя презрително.

— Струва ми се, мосю, че по един въпрос губим и двамата. — Той посочи към стройното момиче, което бързо се отдалечаваше надолу по улицата. Зад гърба на Коул той направи знак на един огромен мъж, застанал на другия тротоар. Оня му отвърна с бързо кимване и пое след вдовицата.

Алена не усети, че я следят.

Седмици наред хората на Дюбоне държаха къщата на семейство Крейгхъг под наблюдение. За своя изненада той узна, че там живее и капитан Лейтимър. По този начин всичките му планове да се сближи с вдовицата рухнаха. Но още по-учудващо беше, че жената бе изчезнала безследно.