Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (25)

Глава двадесет и пета

Лека мъгла се спусна над града. В нея изчезнаха къщи и дървета. Косата на Алена беше влажна, когато стигна до дома на семейство Крейгхъг. Щом влезе в кухнята, Дулси вдигна очи от работата си.

— В салона те чака някакъв мъж, мис Алена. Мистър Коул го е изпратил тук от Минесота.

Алена въздъхна дълбоко.

— Да видим какво ли ще иска от мене.

С тези думи тя тръгна направо към салона. Един дребен, слабичък, добре облечен мъж се изправи при нейното влизане. До стола му имаше голяма кожена чанта.

— Радвам се да се запозная с вас, мис Макгарън. Казвам се Джеймс и съм адвокатът на доктор Лейтимър — представи се той с любезна усмивка. — Доктор Лейтимър надълго и нашироко ми разясни положението ви тук, но пропусна да ме уведоми за вашата красота и младост.

Алена не обърна внимание на комплимента.

— Предполагам, че сте дошли да уредите подробностите около сключването на брака. Носите ли всички документи?

Адвокатът беше неприятно засегнат от леденото държание на Алена, но все пак усърдно закима с глава.

— В действителност това е главната причина за моето идване. Имам всички необходими пълномощия. — При тези думи той отвори адвокатската си чанта и положи документите пред Алена. — Доктор Лейтимър ви изпраща и дрехи за сватбата и пътуването.

— Не е било необходимо. Аз си имам всичко и нямам намерение да се възползвам от добрината на доктор Лейтимър повече, отколкото подобава.

Мистър Джеймс се изкашля смутено. Коул подробно му беше разказал за твърдоглавието на бъдещата си жена.

— А кога ще пристигне доктор Лейтимър? — осведоми се сухо Алена.

— Страхувам се, че не сте ме разбрали правилно — отвърна тактично адвокатът. — Доктор Лейтимър ме е упълномощил да изпълня формалностите в негово отсъствие като негов заместник. Неотложни причини не му позволяват да пътува.

— Да не искате да кажете, че този проклет янки с неговата симпатична синя униформа не може да пристигне дори за собствената си сватба? — С всяка дума тонът на Алена все повече се повишаваше.

— Доктор Лейтимър от известно време не се чувства особено добре…

— Не се чувства добре ли? — избухна момичето с пламнали бузи.

Избликът на силния й гняв ужаси мистър Джеймс. Заеквайки, той търсеше някакви обяснения, но със сподавен вик Алена вече беше изхвръкнала от стаята. Само далеч оттук! Със сълзи в очите тя избяга навън в нощта. Чу как леля й извика Саул и ускори крачки, като че ли дяволът беше по петите й.

След известно време се поуспокои и тогава й стана ясно колко много се беше отдалечила от къщи. Дишайки тежко, тя се подпря на едно дърво край пътя. В мъглата като че ли я наобиколиха призрачни силуети, но когато се вгледа по-внимателно, те изчезнаха. След това в нощта се появи нов шум: равномерно чаткане на конски подкови и скърцане на колела.

Притиснала с ръка бодежа под ребрата си, тя побягна пред приближаващия се впряг. Отново й се привидяха призрачните сенки. Най-после Алена достигна до някакво кръстовище, осветено от мъждукащата светлина на уличен фенер. Тя с облекчение пристъпи в кръга от светлина, като че ли той й предлагаше защита от мрака. С напрегнат поглед се мъчеше да пробие гъстата мъгла, когато, сякаш по вълшебство, очертанията на една тъмна сянка придобиха форма и започнаха да се приближават. Елегантна карета, теглена от два чудесни черни коня, изплува от мъглата. Колата спря. Дъхът на Алена секна от ужас, когато видя огромния черен слуга на Жак Дюбоне да слиза и да се отправя към нея. На няколко стъпки от момичето гигантът забави крачките си и се ослуша с наведена глава в тъмнината.

— Мис Алена! Мис Алена! — Гласът на Саул едва пробиваше плътната мъгла.

— Саул! — изкрещя тя колкото й глас държеше. — Насам! Помощ!

Обърна се и понечи да избяга, но преди да направи и една крачка, черният гигант беше вече до нея и я сграбчи в ръцете си. Алена искаше да изкрещи още веднъж, но юмрукът му се повдигна и улучи върха на брадичката й. Дълбока тишина обгърна момичето; отпусната, тя бавно потъна в безсъзнание.

Гън — така се казваше кочияшът и телохранителят на Жак Дюбоне — вдигна безжизнената фигура и видя как Саул изскочи от тъмнината и се спусна към него. Но внезапно защитникът на Алена беше заобиколен от половин дузина побойници от пристанищния квартал. Скърцайки със зъби, той можеше само да гледа как Алена бързо беше отнесена до черната карета и набутана във вътрешността й. Каретата потегли и веднага бе погълната от тъмнината. С отчаяно усилие Саул се отърси от нападателите си, изтръгна от ръцете на единия тежка тояга и заудря с нея по своите противници, докато върху паважа не паднаха шест безжизнени тела. Задъхан от изтощение, Саул клекна и остана известно време в това положение. След това обърна мъжете по гръб и установи, че двама от тях са от хората на омразния Жак Дюбоне. Саул бързо взе решение, пъхна тоягата в колана си и хукна напряко през полето към имота на Крейгхъг. Там той изтича право в конюшнята и много бързо оседла един от най-добрите коне на Коул. С петите на босите си черни крака пришпори животното така, че то изхвърча като стрела в тъмната нощ.

Скоро стигна до негърския квартал долу, край пристанището, където освободените чернокожи живееха в бедняшки колиби. Той завърза коня си за един стълб и извървя пеша остатъка от пътя. Имаше няколко верни приятели в тези мизерни бордеи. С тяхна помощ бързо откри къде се намира убежището на най-големите злосторници и контрабандисти по реката.

 

 

Алена се размърда леко и простена на глас. Мъждукаща светлина проникваше през полузатворените й клепки и създаваше илюзията за призрачни, трептящи видения. Непоносима болка пръскаше черепа й. Замаяна, тя отвори очи. Недалеч от себе си забеляза размитата фигура на мъж, който седеше до някаква маса. Пред него имаше лампа. Когато воалът от мъгла пред очите й се поразпръсна, Алена установи, че това беше Жак Дюбоне, който я наблюдаваше внимателно с дебнеща усмивка. Запретнал полите на сюртука си, той седеше на един стол, протегнал напред разкрачените си, сухи като клечки крачета.

— Добре дошла на горния свят, мила мис Хоутърн — обърна се той към нея с едва прикрито злорадство. — Вече се страхувах, че Гън се е отнесъл прекалено сурово с вас.

Алена не обърна внимание на думите му. Тя се огледа и видя, че лежи на една бала памук, върху която небрежно бе хвърлено парче най-фин копринен брокат. Помещението изглеждаше издълбано в скалата, никакъв шум не проникваше отвън. Навсякъде бяха струпани купища сандъци и бъчви.

— Чувствате ли се вече в състояние да обсъдите с мен някои дреболии, ма шери? — подразни я Дюбоне с престорено съчувствие.

Алена се опита да отговори, но от устата й излезе само жалко скимтене. Седна с мъка, помещението се мержелееше пред очите й.

— Няма нищо, ще си възвърнете гласа, не се тревожете — каза Жак снизходително. — Още не съм срещал същество от женски пол, което дълго време да е мълчало.

Алена можеше само да го гледа с безсилен гняв. Тя отново издаде някакъв стон и посочи кофата с вода, която стоеше близо до вратата.

— Разбирам — каза небрежно Дюбоне. — Моля, налейте си.

Водата беше застояла и топла, но й помогна да дойде на себе си. Тя остави кофата, след като се беше напила до насита, и се облегна, привидно изтощена, на вратата. С едно бързо движение на ръката издърпа резето и разтвори вратата. Гън клечеше с широко разперени ръце пред нея и се хилеше до уши. Момичето блъсна вратата под носа му и се подпря на нея. Дълбоко отчаяна, тя чу пискливия, кудкудякащ смях на Дюбоне. Тогава Алена възвърна отново гласа си.

— Да не си въобразявате, че можете да ме изнасилите и да се измъкнете безнаказано? Всеки порядъчен мъж от Севера и Юга ще ви преследва като бясно куче!

— Заради Камила Хоутърн може би — съгласи се дребосъкът, свивайки рамене, — но как стои въпросът с Алена Макгарън, крадлата, убийцата, предателката? Едва ли! За нея по-скоро бих получил някаква награда или дори орден.

— Не се надявайте, че ще ме уплашите! — Постепенно на Алена й стана ясно каква непростима глупост бе извършила, когато бе избягала от къщи, без да се замисли.

— Да ви уплаша? — отговори Дюбоне и я огледа нахално. — Трябва само да извикам Гън и няколко от моите хора. Те направо биха се наслаждавали на вашата уплаха и на виковете ви. Не, Алена, аз не искам да ви внушавам страх, а само да ви предложа моята постоянна защита.

Жак се изправи и започна да се разхожда напред-назад из помещението.

— Знам долу, край реката, няколко места, където под закрилата на блатата са се събрали дезертьори и друга бягаща от закона паплач. За съжаление там почти няма жени. Представяте ли си как биха се зарадвали, ако им подхвърля едно симпатично, младо момиче! С тях човек действително не бива да се шегува. Какво ли не би научила там една красива, млада жена! Например, как да се харесва по най-различен начин на мъжете. Когато се завърне, тя би оценила предимствата на спокойния живот тук, в града, не смятате ли, мис Макгарън?

Алена го изгледа дълго и мълчаливо. Решението й беше така непоклатимо, сякаш зад нея завинаги се беше затворила някаква врата. От сега нататък нещата стояха на живот и смърт! По някакъв начин трябваше да го убие, а ако не успее — да убие себе си.

— Аха, Жак Дюбоне! — отговори тя, привидно безразлична към неговите заплахи. — Роденият джентълмен! — Смехът й прозвуча звънко и подигравателно.

Очите на мъжа опасно се свиха. Той се изпъна в целия си ръст. Внезапно гласът му придоби отново гърления акцент на французин от колониите.

— Не ми се присмивайте! Предупредих ви!

Той сграбчи грубо момичето за ръката. Лицето му бе обляно от пламтяща червенина.

— По всичко изглежда, че никога не сте имали работа с истински мъж, малка, заядлива, крастава жабо, а само със старци и лигльовци! — изсъска той в лицето й.

— А аз пък съм ви виждала много пъти да пълзите в прахта, когато сте заставали срещу истински мъж — подигра го тя. — Вие, жалък, недорасъл палячо!

При тези думи Дюбоне не можеше повече да се владее. Той замахна с всичка сила, но момичето умело избягна удара и бързо издърпа една маса между себе си и своя нападател.

— Ще те науча аз тебе! Ще квичиш за милост като някоя от тези черни свини! — задъхваше се мъжът.

— Не ругайте роднините си, свиня такава! — отвърна Алена с хаплива подигравка. — И гледайте да не се спънете с изящните си обувки. Може би ще се чувствате далеч по-удобно бос в тази кочина?

Дюбоне беше разярен до лудост. Изрева от гняв и направи огромен скок през масата, размахвайки ръцете си като бесен. Но тогава Алена го пресрещна с юмрук. Вложи всичката си сила в този удар и го улучи тежко по най-чувствителното място — в слабините. Борейки се да си поеме дъх, той рухна с облещени очи срещу нея, но ръцете му сграбчиха само въздух. Пръстите на момичето сръчно се плъзнаха под сакото му и измъкнаха малък пистолет „Деринджър“. Разкъсван между болката и страха, Дюбоне сграбчи Алена за китката, но в следващия миг издърпа ръката си, ревейки от болка, защото тя с всичка сила го захапа за палеца. Пистолетът се удари в лявото му слепоочие и гръмна. В ухото на мъжа се появи чистичка кръгла дупка, която започна бързо да се пълни с кръв. Хленчейки, той се олюля назад. Когато забеляза, че е само леко ранен, грабна горящата газена лампа и я вдигна високо над главата си, като че ли искаше да я хвърли върху момичето. С пръсти, които трудно й се подчиняваха, Алена бързо зареди оръжието, прицели се в лампата и със затворени очи натисна спусъка.

Когато отново отвори очи, пред нея стоеше Жак Дюбоне и вдигнатата му ръка гореше като факла. Върху него капеше петрол, навсякъде бяха разпръснати парчета стъкло. В следващия миг цялата дясна половина на мъжа беше обхваната от пламъците. С пронизителен вик той се хвърли на земята и започна да се търкаля по пода. При балите с памук той отново се изправи на крака и омота парчето брокат около себе си, за да задуши пламъците. Смъртна омраза се четеше по разкривеното му от болка лице. Той вече не обръщаше внимание на огъня, изпълнил половината помещение, а измъкна бавно една дълга тясна кама.

— Ще ми платиш с живота си за това!

Процедените през зъби думи заглъхнаха в бушуването на огъня. Когато тръгна към нея, Алена вдигна оръжието.

— Празен е — каза Дюбоне с дрезгав от болката глас. — Само два изстрела — нито един повече!

Навън се чу вик, след това дебелата, но вече разхлабена от годините врата с трясък се отвори. Замръзнали от учудване, Алена и Жак видяха как пред тях се изправи гигантска черна фигура. Беше Саул! Пред вратата лежеше неподвижното тяло на Гън. Когато Саул тръгна към него, Жак пъргаво отстъпи и със светкавично движение на ръката блъсна масата срещу негъра. Камата се изплъзна от пръстите му. С гневен вик Дюбоне скочи върху балите памук и през един тесен капак се хвърли на тавана от греди над помещението. Огънят бързо се разпространяваше и изпълни складовото помещение с лютив пушек. Саул хвана Алена за ръка и я поведе към вратата. Гън се раздвижи и изстена, когато го прекрачиха. В коридора лежаха безжизнените тела на няколко от пазачите. Саул дори не ги погледна. Той теглеше момичето подире си и забърза нагоре по една стълба, която ги отведе в друг голям склад. Той беше напълнен до тавана с бали памук, чиито първоначални надписи бяха заличени и заменени с нови инициали. Това явно беше памукът, заграбван от товарните кораби на Северните щати. Саул промърмори някакво кратко извинение, след което грабна Алена и я метна на рамо. Когато се спусна през вратата навън, чу след себе си възбудени гласове:

— Намерете ги! Хиляда долара за този, който ги доведе обратно!

Пискливият глас, изрекъл тези думи, надвикваше останалите.

— Ха-ха! — изръмжа Алена, разтърсвана от поривистите крачки на Саул. — Янките дават много повече!

Саул тичаше по стената на кея, покрай дълга редица от складове. След това с големи скокове се спусна по стръмния наклонен насип с борещата се за глътка въздух на гърба му Алена и накрая зави в една тясна, тъмна уличка. Той внимателно свали момичето на земята и продължиха нататък с малко по-бавни крачки. Бяха стигнали до познатия им негърски квартал.

 

 

Алена не можеше да се върне при семейство Крейгхъг, а и къщата на мисис Хоутърн вече не й предлагаше защита. Не можеше да се скрие и в магазина на вуйчо си, а за доктор Брукс се знаеше, че е приятелски настроен към нея.

Имаше само едно място, където можеше да намери спокойствие.

Домът на семейство Крейгхъг беше с главата надолу, когато Саул се върна и обясни, че Алена е скрита на сигурно място. Той разказа за плана, който бяха измислили с момичето. Малко след полунощ той натъпка един вързоп дрехи в двуколката на Алена и потегли бавно към града. Изглежда, не беше забелязал двете фигури, които го следваха на безопасно разстояние. Когато Саул вече не се виждаше, Ангъс и Джедидиа измъкнаха голям сандък от конюшнята и го натовариха в една раздрънкана каруца. Джедидиа тръгна с него в обратната на Саул посока. Той също беше проследен от някакъв мъж.

Ангъс и Дулси обиколиха бавно и незабелязано околността, докато се убедиха, че вече не се виждат тайни съгледвачи. Тогава Ангъс отвори вратата на кухнята и най-голямата дъщеря на Дулси се измъкна навън. Тя хвана Ол Тар за юздите и изведе коня през двора на съседите. Чак тогава се метна на седлото и се отправи към болницата. При това тя внимателно избягваше оживените улици.

Скоро стигна до къщата на доктор Брукс, заудря по вратата и вдигна заспалия доктор от леглото. Запъхтяна, тя му предаде това, което й бяха поръчали. От джоба си извади плик и го подаде на слисания стар господин. Вътре имаше ключ.

— Казваш, че тя е в жилищната сграда „Понталба“? — запита той момичето с недоверчиво учудване. — Ангъс, адвокатът и пасторът също щели да дойдат там, така ли?

Доктор Брукс взе бързо решение. Той благодари с няколко думи, отпрати момичето и започна да се облича.

Значи Алена все пак ще се омъжи за своя янки, каза си той, изпълнен със задоволство, и потегли, усмихнат под мустак.