Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (26)

Глава двадесет и шеста

Лека мъгла се бе спуснала над реката и размиваше ярките цветове на есенните гори. Сиво-кафявата вода течеше мътна и кална.

Алена стоеше на палубата, облегната на перилата, и погледът й блуждаеше над тази северна земя, докато речният параход си проправяше път между безбройните островчета. Откъм източния бряг водата постепенно придобиваше по-тъмен цвят. Зад един стръмен скалист нос от варовик реката Сейнт Кроа вливаше своите бистри води в Мисисипи.

Бяха казали, че след малко повече от час параходът ще достигне целта си.

Отново кораб носеше Алена към нов период от нейния живот.

Всичко й се струваше чуждо и особено, и въпреки това бе изпълнена с развълнувано очакване, както бе принудена да си признае. Мисълта, че вече е жена на Коул Лейтимър, не я напускаше. С мъка успяваше да поддържа привидно спокойствие. Колкото повече се приближаваше до целта на пътуването си, толкова повече мислите й замайващо се въртяха в кръг. През цялото пътуване беше спала лошо и тази сутрин също стана много рано, след като часове наред се беше въртяла в леглото. Беше опаковала набързо скромното си имущество в големия куфар. Заради непрекъснатия дъжд реши да не слага някоя от по-хубавите си дрехи и облече скромната черна рокля с дантели.

Бързането на Алена се оказа ненужно, утрото отмина, а корабът още се плъзгаше край непрекъснато променящи се местности. Изпълнена с плахи предчувствия, тя нетърпеливо очакваше края на пътешествието.

Всъщност искаше да се яви пред Коул Лейтимър в привлекателен вид, а в сегашната си рокличка би минала по-скоро за бедна роднина. Шотландската кръв на Алена обаче не й позволяваше да изложи на влиянието на отвратителното време по-хубавите си дрехи, само заради някаква си глупава гордост. Черното боне и вълнената наметка в сивия цвят на Южните щати, която си бе ушила собственоръчно, все пак я защитаваха от студения влажен вятър, въпреки че не допринасяха много за грацията й.

Между оцветените в ръждивочервено листа на дъбовете по брега се появиха отделни къщи. Параходът премина през голям завой на реката. Отпред един остров разделяше течението като нос на голям кораб, а отзад върху висока скала, заобиколена от стени, се виждаше укрепление, от чиято кула се вееше знамето на Северните щати. Скрити в сянката на скалата покрай изграден от камъни пристан, се редяха дървени къщи.

Капитанът се качи на мостика да командва акостирането. Параходът бавно се доближи до брега. Към пристана полетяха въжета, които бързо бяха усукани около коловете. След пронизително изсвирване на корабната сирена гребните колела престанаха да се въртят.

Няколко коли чакаха на брега, между тях и затворена двуместна карета, която стоеше малко встрани. На нея се бяха облегнали двама мъже. Със сигурния си женски инстинкт Алена разпозна в по-високия и по-слаб мъж своя съпруг. Стоеше с натежали крайници, докато другите пътници около нея бързаха да слязат на брега. Като омагьосана тя не можеше да отдели очи от мъжа, подпрян на тънък черен бастун.

Силен порив на вятъра блъсна дъжда в лицето й. Пристъпвайки, тя се загърна по-плътно с наметката. Още не беше разменила дума със съпруга си, но въпреки това изтръпна от предчувствието, че е сторила ужасна грешка, когато се съгласи на този брак. Каква неподходяща двойка бяха двамата! Той стоеше там като мрачен пълководец от миналото. След малко Алена трябваше да напусне закрилата на кораба и да влезе в непознат и чужд свят.

Адвокатът, мистър Джеймс, я придружаваше при пътуването. Той излезе от кабината си и започна да маха от палубата на майора, докато привлече вниманието му. Погледът на Коул се плъзна по него и се спря върху стройния силует на Алена. Тя почувства как коленете й омекват, докато търсеше върху лицето му някакъв знак, че я е познал. На Юг в подобна ситуация двама души биха се поздравили възторжено и топло. Но на неговото лице не се забелязваше и най-малкият признак на радост от срещата. Той дори не помръдна от мястото си.

Мистър Джеймс свали шапката си пред Алена и каза почтително:

— Ако желаете, да слезем вече на брега.

Младата жена кимна. С присъщата й решителност тя събра всичката си смелост и последва адвоката надолу по стъпалата. На долната палуба към тях се присъедини Саул. Той беше нарамил големия куфар на Алена и ги следваше на известно разстояние.

Коул каза нещо на своя кочияш и тръгна бавно, накуцвайки, към парахода. Въпреки дългото до глезените палто влажният студ го пронизваше. От продължителното чакане раненият му крак беше изтръпнал до безчувственост.

Когато Коул стигна до парахода, за да посрещне съпругата си и нейния придружител, погледът му се спря върху огромния негър, който ги следваше по петите. Той се зарадва, че Саул бе успял да премине бъркотията на войната, без да пострада. Но веднага след това отново съсредоточи цялото си внимание върху Алена. С навъсени вежди той я разглеждаше и се мъчеше да отгатне какво ли чувства в момента. И ако досега я познаваше като невъздържана, трудна за контролиране лудетина, то сега с изненада трябваше да признае, че от нея лъха достойнство и сериозност. В държанието й липсваха присъщите за жените на нейната възраст лекомислие и предвзетост. Движенията и жестовете на Алена бяха пълни с грация, но в тях имаше такава естественост, че това я правеше още по-пленителна и смущаваща. Като че ли беше претеглила грижливо в мислите си всички плюсове и минуси на своето ново положение. Но решението вече беше взето и нищо не можеше да я отклони от него. А може би хаосът и мъката на войната бяха охладили влечението й към веселата страна на живота.

Докато Коул и Алена вървяха един към друг, мъжът изведнъж почувства отвращението, което младата му жена изпитваше пред перспективата да живее сред омразните й янки. А сега дори бе омъжена за един от тях.

В този момент Коул разбра, че е попаднал от една крайност на друга: първо дивите изблици на гняв у Роберта, а сега хладното презрение в очите на нейната по-млада братовчедка. Изгледите съвсем не бяха розови.

Алена крадешком разглеждаше мъжа, който отскоро беше неин съпруг. Под гънките на дългото палто той изглеждаше по-слаб отпреди. Въпреки това черната дреха подхождаше на високото му мускулесто тяло. Отдолу той носеше жакет от сребрист брокат и бяла копринена риза. В него имаше нещо от подчертано светския вид на комарджиите, които се срещат по речните параходи.

Алена за пръв път го виждаше без обичайната униформа и се чувстваше като пред чужд човек. Почти беше забравила блясъка на сините му очи и се стресна, когато той я огледа от главата до петите. Тези очи сякаш можеха да прозрат всички фалшиви опити за заблуда. Оставаше й само едно: да приеме предизвикателството.

Алена почувства, че промяната в Коул не беше само в дрехите. Бавно и постепенно тя разбра, че ще си има работа с мъж, какъвто досега не бе познавала. Той беше нахлул в живота им и отчаяната Роберта се беше вкопчила в него с надеждата, че ще я избави от грижите и лишенията на Юга. Сега го заобикаляше атмосфера на отчуждение и той като че ли се беше отдалечил от водовъртежа на живота. Но самото му присъствие беше достатъчно, за да наложи върху всичко наоколо печата на личността му.

Коул небрежно докосна шапката си. Алена като че ли очакваше той да тракне с токове и дълбоко да се поклони.

— Надявам се, че пътуването ви е било приятно, мадам. — Неговият сдържан глас беше все така плътен и звучен. Когато забеляза, че под наметката си Алена носи черна рокля, той вдигна вежди: — Траурни дрехи? Мислех, че сватбата е по-скоро повод за радост и смях — пошегува се той с лека нотка на тъга.

Алена отвори уста да отвърне, но силен порив на вятъра я блъсна в лицето и пресече дъха й. За да я заслони, Коул се изправи пред нея, като внимаваше да не я докосва. Прекалено добре си спомняше колко мразеше тя да я пипат.

Междувременно Саул беше натоварил багажа на Алена. Коул извика на кочияша:

— Заведи мисис Лейтимър до каретата, Оли. Идвам веднага.

Алена леко се засегна от това, че мъжът й не я придружи поне до колата, но не го показа.

Когато Коул остана насаме с мистър Джеймс, той се обърна към него с въпросителен поглед. Докато адвокатът му докладваше, Коул наблюдаваше през рамото му отдалечаващата се с грациозна походка и развети поли Алена. С изненада трябваше да признае, че споменът за онази нощ, прекарана с нея, все още вълнуваше чувствата му, въпреки че оттогава беше минало много време.

Преди Алена да се качи на каретата, тя погледна още веднъж двамата мъже и беше много объркана, като усети пронизващия поглед на Коул върху себе си. Сякаш сините му очи я събличаха гола пред всички. Тя бързо се качи в колата. Прекрасно знаеше какво има да докладва адвокатът на мъжа й. Алена се усмихна тъжно. Нека този янки я пренебрегва и отхвърля колкото си иска. Но рано или късно ще трябва да й обърне внимание.

Мистър Джеймс предаде на Коул документите от бракосъчетанието.

— След като напуснахме Ню Орлиънс, пътуването протече съвсем гладко.

— Казвате, че тя не е искала да приеме женитбата без моето присъствие? — попита Коул със смръщени вежди. „Малко зверче. От прекалена гордост и твърдоглавие непрекъснато се забърква в най-шантави истории.“

— Хората на Дюбоне обърнаха града с главата надолу, за да намерят жена ви, доктор Лейтимър — завърши своя доклад адвокатът. — Самият Дюбоне трябваше да изчезне, след като шерифът разкри работата с крадените бали памук.

— Благодаря ви за всички услуги, мистър Джеймс — каза внезапно Коул. — Мисис Лейтимър и аз ще се настаним в хотел и не знам кога ще можем да продължим нашето пътуване към дома. Каретата отсреща може да ви закара до къщи, ако желаете.

— Благодаря, доктор Лейтимър.

С тези думи адвокатът се отдалечи. Коул хвърли палтото и шапката си в каретата и седна до Алена. После взе едно кожено покривало и я зави с него. Тя старателно отбягваше погледа му. Гордостта й беше наранена, защото се бе оженил за нея, без да я пожелае като жена. Хладна и привидно безучастна, Алена седеше заобиколена от някаква стена от мълчание. При всеки друг мъж тя би се усъмнила в неговата мъжественост, но при Коул не можеше да се залъгва с подобна самоизмама. Той беше всичко друго, но не и импотентен и това си беше проличало при последната им среща. Тогава се беше държал по-скоро като сладострастник с гореща кръв и покорител на женските сърца. Алена чувстваше като трън в душата си спомена, че той бе видял в нея лесна плячка за своите желания. Сега, когато беше омъжена за него, гордостта й се стремеше към удовлетворение и мъст.

Каретата потегли. Коул уви единия край на коженото покривало около болния си крак. Противното време сякаш малко го засягаше.

Изведнъж той обгърна с ръка раменете на Алена и здраво я притегли към себе си. Другата си ръка беше подпрял на прозореца на каретата. Дланта му лежеше тежко върху гърдите на младата жена и притискаше тялото й върху седалката.

Алена беше дълбоко възмутена от тази дързост. Как се осмеляваше! Тя вече бе отворила уста за хаплива забележка, когато каретата направи такъв скок, че Алена несъмнено би се намерила на пода, ако мъжът до нея не я държеше здраво. Мигновено гневът й се изпари и тя с готовност се вкопчи в ръката, която я пазеше.

След известно време пътят стана по-добър. Алена отслаби хватката около ръката на мъжа си. Тогава Коул стана и се премести срещу нея.

Без ни най-малко да се прикрива, той с вбесяващо внимание я разглеждаше от глава до пети. „Нека да му изтекат очите“, помисли си тя и извърна глава към прозореца. В края на краищата платил си е за това.

Когато каретата навлезе в гъста брястова гора, в нея се възцари полумрак. След няколко мили пътят започна да се спуска леко надолу. Пред тях се простираше плоска равнина. Скоро след това преминаха през малка рекичка, чието дъно бе осеяно с чакъл. До слуха на Алена достигна шумът от падаща вода, но тя не успя да открие водопада. Без да обръща внимание на местността наоколо, младата жена се беше втренчила през прозореца. Проклинаше деня, в който бе срещнала Жак Дюбоне, защото без неговото вмешателство сега не би седяла срещу този самодоволен янки, който непрекъснато я зяпаше, сякаш беше някакъв сладкиш, поднесен му на тепсия. Почти се радваше, че беше облякла вдовишките дрехи. Така поне бе предпазена от изкушението да търси желание в пронизващия поглед на сините очи.

Внезапно Алена усети, че Коул е казал нещо. Тя се обърна към него и видя, че върти в пръстите си пура.

— Ще ти преча ли, ако запуша? — попита учтиво той.

— Ни най-малко. — „Да си пуши и да зяпа“, каза си тя и отново се загледа през прозореца.

Каретата минаваше през предградията на бързо разрастващ се град, когато Коул отново се обърна към жена си.

— Моля те, би ли смъкнала тази глупава шапка, Алена? Искам да те разгледам по-добре.

Необузданият темперамент на Алена се разбунтува срещу неговата молба, но в края на краищата тя се подчини и махна шапката.

Коул пушеше пурата си и я гледаше през дима с намръщени вежди.

— С този поглед бихте могли да плашите малките деца, господин майор. — И за да отклони тежкия му взор, тя добави, посочвайки с ръка към прозореца: — Бях чувала истории за диви индианци, за снежни преспи колкото човешки бой и за големи вълци, бродещи по улиците на селищата. Нищо такова не се забелязва. Вместо това — този процъфтяващ град, разположен сред гориста местност.

— Всички тези ужасяващи истории не са измислени — отвърна той с поглед, който я прониза до костите и приятно я замая. — Това покривало върху коленете ти е ушито от кожите на няколко вълка.

Ръката на Алена поглади дългата копринена козина.

— Винаги съм мислила, че вълчите кожи са с къс и остър косъм.

Коул простена от болка, когато каретата внезапно хлътна в една дълбока дупка. Бяха стигнали центъра на града. Големи сгради от камък и тухли се издигаха над по-малките къщи. Някои от тях бяха дори четириетажни. Повдигнати тротоари от дървени талпи ги свързваха една с друга, тъй като улиците не бяха павирани и представляваха дълбоки до глезените коловози от размекната глина. Със стиснати устни Коул извади едно плоско шише и отпи голяма глътка.

— Парчето метал в крака ми създава доста главоболия — обясни той. — Все напомня за себе си по най-неприятния начин. — Той отпи още една глътка и прибра шишето в джоба си. — Но предпочитам болката да ми напомня, че кракът ми е още тук, а не да се почесвам по остатъка след ампутацията. — Докато говореше, Коул бе хванал края на сивата й наметка. — Защо не си облякла дрехите, които ти изпратих?

Погледът на Алена се рееше в далечината. Тя си мислеше каква душевна борба й бе струвало да се съгласи да участва в тази брачна комедия. Би предпочела да прати адвоката на Коул с няколко остри думи по дяволите, а и сега подобни горчиви думи бяха на езика й. Но знаеше от опит, че би се стигнало до кавга с Коул, ако му се противопоставяше открито. Затова подхвана темата, която вълнуваше най-много нейното самолюбие, твърде предпазливо.

— С тази женитба ми оказахте голяма услуга, доктор Лейтимър, защото само по този начин беше възможно да се измъкна от онова непоносимо положение. Дълбоко съм ви задължена. Едва ли бих могла да ви се отплатя в близко бъдеще. Вероятно трябва непрекъснато да ви напомням, че не съм особено богата.

— Сега си моя жена. — Гласът му беше нежен, но в усмивката му имаше нотка на подигравка.

С леко поклащане на главата Алена отхвърли тази констатация. Беше се изчервила, защото й беше неприятно да говори за своето ново положение.

— Повтарям, че не съм заможна, но бих искала да изплатя всичките си дългове в най-скоро време. Може би още през пролетта ще се върна на Юг, за да очистя името си от фалшивите обвинения. Смятам, че сега вече е възможно да бъде заловен Жак Дюбоне. Дотогава, за съжаление, ще трябва да ви помоля за снизхождение, колкото и трудно да е това за мен. Ако бях приела хубавите дрехи, които сте ми избрали, дълговете ми към вас биха станали още по-големи. Между другото, аз съм в състояние да се грижа сама за себе си.

Коул се наведе рязко напред. Блестящите му сини очи се впиха в нейните, а на устните му играеше подигравателна усмивка.

— Ако бяхте достатъчно умна да се оправите сама, сега не бихте седели тук срещу мен, мисис Лейтимър.

Лицето на Алена гореше от срам. Твърде малко неща би могла да противопостави на истината в неговите думи. Бе загубила дори свободата си и душата я болеше, че в бъдеще ще трябва да зависи тъкмо от него, Коул Лейтимър. Твърдо беше решила да му бъде в тежест колкото е възможно по-малко. Само така би могла да запази последните остатъци от достойнството си.

Коул отново се бе облегнал назад и пушеше съсредоточено пурата си.

— Дрехите бяха сватбен подарък, Алена. Не ми харесва, че ходиш облечена като скитница.

— Сватба? — засмя се тя презрително. — Това сватба ли го наричате?

Забулено от дима на пурата, лицето на Коул остана безизразно.

— Извинете, майоре, но не се чувствам като омъжена жена. Ако имах възможност да избирам, и досега щях да си бъда неомъжена. За съжаление мосю Дюбоне не ми остави никакъв друг изход.

— Много мило от ваша страна, мадам, да гледате на мен като на по-малката от двете злини — отговори Коул и се усмихна саркастично.

— И по-малкото зло е зло, майоре. — Алена погледна пред себе си и продължи спокойно: — Сметнах, че засега така е по-добре. Но бих могла и да променя решението си.

— Значи се пожертва и се омъжи за мен, въпреки че аз, както и преди, съм само един проклет янки — съжали Коул младата си жена, а гласът му преливаше от ирония.

— Не става въпрос за жертва. — Алена не позволи да я иронизират и продължи сериозно и сдържано: — Бракът ни може да бъде анулиран по всяко време, ако яремът ви се стори прекалено тежък. Освен това вече не гледам на вас като на враг. Войната свърши.

Коул изтърси пепелта от пурата си и погледна скептично Алена.

— Би могло да се приеме, мадам, че частната война между нас току-що започна.