Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (28)

Глава двадесет и осма

Пътят се виеше на северозапад през мека хълмиста местност и есенно обагрени гори. Когато напускаха града, дъждът, тласкан от бурята, шибаше по прозорците на каретата. Бурята вече беше отслабнала, но всичко продължаваше да бъде сиво и мрачно.

Мълчалива и напрегната, Алена се беше облегнала в единия ъгъл. Коул седеше до нея с каменно лице, изпънал болния си крак.

След като бяха пътували вече доста време, Алена забеляза през задния прозорец някакъв ездач, който искаше да настигне каретата. Като наближи, се видя, че е набит, добре облечен мъж. Под шапката му от боброви кожи вятърът развяваше червеникави къдрици.

Когато каретата спря, той се наведе към страничния прозорец.

— По дяволите, Коул, забрави ли, че сме съседи?

Коул не отговори, а си запали пура.

Явно объркан от този неприветлив прием, мъжът завърза жребеца си за каретата отзад, хвърли с привидно нехайство шапката си на свободното място и се качи в колата.

— Би могъл поне за малко да се отбиеш при нас и да ни представиш жена си — каза той с упрек. — Сега ще ми позволиш да ви придружа до вас. Дълго ли още ще трябва да чакам, Коул, или най-после ще ме запознаеш със съпругата си?

С нежелание Коул се зае да изпълни формалностите:

— Алена, мога ли да ти представя нашия съсед, доктор Дарви?

Алена нерешително протегна ръка. Дарви галантно я целуна.

— Уверявам ви, че това е голямо удоволствие за мен, мисис Лейтимър. Ако вашият съпруг не желае да ме представи изцяло, ще го сторя сам: малкото ми име е Брегър.

При тези думи Коул само изсумтя подигравателно. Алена почувства, че той не е особено щастлив от присъствието на Дарви.

— Радвам се да се запозная с приятелите на моя съпруг. Вече се бях уплашила, че ни преследва някакъв индианец.

Брегър се изсмя сърдечно.

— Не трябва да вярвате на всичките ужаси, които се разправят за нашата страна. Но съжалявам, ако съм ви изплашил.

Алена му отправи чаровна усмивка, но преди да успее да каже нещо, Коул я прекъсна рязко:

— Не го слушай, той е развейпрах.

Брегър внезапно стана сериозен. Погледна изпитателно към Коул.

— Вашият съпруг завижда на моята непринуденост, мадам — подхвърли той небрежно. — Откакто получи в крака си това парче метал, се е превърнал в стар мърморко, напълно лишен от чувство за хумор.

Той широко се усмихна на Алена и продължи:

— Ако някога се наситите на това чудовище, толкова красива жена като вас ще бъде винаги добре дошла при мен. Честно казано, изкушавам се да ви отнема от този безсърдечен мерзавец.

— Пази се от този сластолюбец — промърмори хладно Коул. — Намеренията му могат да донесат неприятности на всяка почтена жена, която е достатъчно глупава да се поддаде на сладкодумието му.

Брегър въздъхна дълбоко.

— И от семейството си не чувам нищо друго, освен обвинения. Майка ми дори иска да ме лиши от наследство, а вие не можете да си представите, мисис Лейтимър, как жените използват моята доброта.

Алена наведе глава, потискайки смеха си, и нахлупи черната си шапка. Знаеше колко много ще се ядоса мъжът й от това. Брегър се правеше, че не забелязва напрежението между двамата съпрузи, и продължаваше бодро да бърбори:

— Майка ми поръча да ти предам, Коул, че сърдечно ви кани довечера на вечеря.

— За съжаление тази вечер ще дойде един адвокат от източното крайбрежие, с когото имам делови разговор — отвърна Коул с мрачен вид. — Но защо не дойдеш с майка си и Каролайн у нас? Алена положително ще се чувства добре във вашата компания.

— Съгласен съм — одобри Брегър. — А ако някоя вечер работите ти наложат да отсъстваш от дома си, ще положа всички усилия, за да забавлявам жена ти.

С безизразно лице Коул наблюдаваше човека срещу себе си. Ако в погледа му нямаше толкова много студенина, думите му биха могли да се приемат като шеговита забележка:

— В такъв случай ще трябва така да подредя работите си, че да не оставаш насаме с Алена.

— Но, Коул, надявам се, че не даваш пет пари за това, което злите езици говорят за мен. Това са само клюки и преувеличения — отвърна Брегър, видимо разколебан.

През остатъка от пътуването Коул запази непроницаемо мълчание.

Вечерният здрач вече беше настъпил и на северозапад по небето се трупаха тежки, тъмни облаци. Каретата се приближаваше през гъстата гора към силна буря, която вече огъваше върховете на дърветата. Далеч напред на хоризонта блясваха светкавици. Когато горите най-после останаха зад гърба им, Алена съзря голяма каменна къща, разположена върху един нос над реката. Скоро каретата спря пред високата сграда и Коул блъсна вратата.

— Най-добре да останеш за вечеря, Брегър — каза той кратко. — И без това няма да успееш да се прибереш в къщи, преди да се разрази бурята.

— С удоволствие, но първо ще помогна на Оли да прибере конете в конюшнята.

Питър, синът на кочияша, изтича от къщата и се погрижи за багажа. Коул помогна на жена си да слезе от каретата и каза с особена усмивка, покланяйки се официално.

— Лейтимър Хаус ви поздравява с добре дошла, мадам.

Разрошени от вятъра кедри и борове заобикаляха плътно изграденото от сиви каменни блокове здание и частично скриваха прозорците на долния етаж. Фасадата на горните етажи беше иззидана с тухли и беше прорязана от високи прозорци. Сградата бе увенчана от стръмен двукатен покрив, ограничен от двете страни с кули. Около билото на покрива имаше ограда от ковано желязо. На фона на летящите облаци и обагреното в сиво и пурпур небе господарската къща имаше направо призрачен вид.

За момент Алена изпита чувството, че спотаилата се върху стръмния бряг къща е някакво страховито многооко чудовище от далечни времена, очакващо новите нещастия, които Алена ще донесе със себе си. Младата жена бързо прогони тези мрачни предчувствия. Напоследък прекалено много се беше борила и страдала. Време беше да забрави грижите от миналото и в бъдеще да търси от живота най-доброто.

Един внезапен порив на вятъра дръпна черната шапка от главата на Алена. Тя искаше да изтича след нея, но Коул заповяда с глас, който не търпеше никакви възражения.

— Остави я да си върви.

Сега бурята се разрази с пълна сила. Прислужникът вече беше отворил широко масивната дъбова врата и те побързаха да влязат в къщата. Докато подаваха на лакея Майлс палтата си, Коул кротко му представи новата господарка и му съобщи, че доктор Дарви ще вечеря с тях.

Майлс кимна и незабелязано огледа новата си господарка. Макар да хареса милото й държание и благородния й, скромен вид, той си каза, че все пак едва ли нещо би убягнало на тези бдителни сиви очи. За себе си реши този път да бъде по-предпазлив, отколкото с първата мисис Лейтимър.

Алена слезе по няколкото стъпала от вестибюла до голямата зала и се огледа наоколо. Срещу входа към първия етаж се извиваше богато украсена с резба стълба от розово дърво. Мотивът с лозови листа се повтаряше върху всички стълбове и колони на залата. Декорът се стори на Алена доста претрупан и претенциозен. Всичко блестеше и беше изрядно чисто, което очевидно бе характерно за собственика на къщата.

— След време ще свикнеш с това — каза й Коул с досада.

Алена се запита дали недоволството толкова явно е било изписано на лицето й и каза бързо:

— О, аз само се възхищавах на чудесната работа.

— Моля те, не се принизявай, само за да се харесаш на един янки. Като момче нямаше навика да криеш истинското си мнение.

Подигравателната забележка на Коул бодна Алена.

— Явно все някога човек пораства — отвърна тя хапливо. — Рано или късно всеки е принуден да замени мечтите на своята младост със суровата действителност.

— Добре казано, мадам — усмихна се сърдечно Коул. Изглежда, не беше злопаметен. От светлите му очи отново лъхаше топлота. Алена беше объркана — не знаеше какво да мисли за внезапната промяна в настроението му. Изведнъж той погледна към горната част на стълбата, която едва се очертаваше в полумрака на голямата зала.

— Минди, ти ли си? — попита той тихо.

Алена проследи погледа му. Стори й се, че забелязва зад парапета някакво движение.

Бързи крачки и шумолене на поли от тафта прозвучаха от противоположната посока и пред погледа им се появи тъмнокоса жена. Строгата й фризура беше с път по средата и завита отзад на кок. Върху черната рокля носеше дълга бяла престилка от колосан лен.

Тя създаваше впечатление, че художникът е оставил портрета й недовършен, когато е забелязал, че времето е състарило неговия модел отвъд границите на женската красота.

— Добър вечер, сър, мадам. — По лицето й се изписа лека изненада, когато забеляза, че новата мисис Лейтимър е облечена като вдовица. — Питър занесе вече багажа горе. Коя стая да наредя да приготвят?

— Придружете мисис Лейтимър до горе, мисис Гарт, и оставете избора на нея — нареди кратко Коул на своята икономка.

Жената кимна със сдържано достойнство и се обърна към новата господарка:

— Бихте ли ме последвали, мадам?

Алена изкачи сковано стълбата след мисис Гарт. Щом изборът е неин, умуваше тя, тогава покоите на господаря на къщата поначало се изключват. По този начин той ще може да се забавлява според желанието и настроението си — сигурно това очакваше от нея и от техния брак.

— Първо ще ви покажа стаите на бившата мисис Лейтимър — обяви икономката. — Те са с изглед към реката и са много елегантни. Мисис Роберта ги предпочиташе пред по-малките стаи.

Тя отвори една врата, влезе в тъмната стая и запали лампата. Когато очите на Алена свикнаха с полумрака, тя съзря навсякъде червено кадифе и коприна. Даже и високият таван беше драпиран с тях. Чувстваше се като в луксозно обзаведена шатра. Имаше огромен кристален полилей и ориенталски килими. Пред богато украсената мраморна камина бяха пръснати големи възглавници. Недалеч от тях се намираше мек тапициран диван. Прозорците бяха скрити от дебели завеси със златни кантове и панделки. Сред всичкото това великолепие се възправяше грамадно легло с балдахин от златист сатен. Целият безвкусен разкош говореше за човек, който не е съумял да направи нищо по-добро с богатството си.

Мисис Гарт, изглежда, не забеляза липсата на възторг в очите на новата си господарка и отвори големия масивен гардероб. Той преливаше от дрехите, които Роберта трескаво беше купувала и почти не беше носила. Видът им беше достатъчен, за да накара Алена да дойде на себе си. Тя се завъртя на токове и напусна стаята. От другата страна на коридора една врата беше полуоткрехната. Алена я отвори и влезе в семпла, скромно мебелирана стая. Тухлената камина беше почистена. Върху дъсчения под бяха наредени обикновено легло, малко нощно шкафче, гардероб без никакви украшения и две скромни тапицирани кресла. Хладен полъх на въздух накара Алена да потръпне, но през простичките ленени завеси на прозореца тя можа да види великолепния изглед към реката.

— Тази стая не е ли заета? — попита тя икономката, която изчакваше до вратата.

— Не, мадам.

— Тогава кажете, моля ви, на Питър да донесе багажа ми тук.

— Добре, мадам. — Икономката мина покрай Алена и отвори вратата към малка баня.

Куцукащите стъпки на Коул прозвучаха в коридора. Мрачно усмихнат, той влезе в стаята и отпрати мисис Гарт с едно кимване.

— Виж ти! Значи червената стая не ти хареса? — Когато срещна гневния поглед на Алена, той се изсмя развеселен.

— По-скоро бих предпочела да живея в шатрата на някой султан, дори с риск да бъда изнасилена. Това поне вече ми е познато.

Коул не обърна внимание на нейното подмятане.

— Какво не ти харесва в червената спалня? Роберта много я обичаше.

— Не ме бъркайте с Роберта — смъмри го Алена.

— Непрекъснато ли трябва да ми напомняш за това? — попита с укор Коул. Беше влязъл в банята, за да сложи ръка върху дръжката на вратата, намираща се на отсрещната стена, но изведнъж се отказа и напусна спалнята на Алена през същата врата, през която беше излязла и мисис Гарт.

— Ани скоро ще сервира вечерята — каза той. — Очаквам те долу в салона.

Алена почувства как погледът му се плъзна по нея и разбра неизреченото му изискване. Трябваше да се преоблече за вечеря.

С неукротима сила бурята шибаше дъждовните капки по прозорците. Светкавици пронизваха въздуха, а трясъкът на гръмотевиците отекваше все по-наблизо.

Външно Алена изглеждаше спокойна и невъзмутима. Беше сменила черната рокля със сивата копринена и в нея правеше изискано и приятно впечатление.

Коул стоеше с гръб до камината, но веднага се обърна към вратата, когато Брегър прекъсна изречението си по средата и скочи на крака.

— Изглеждате възхитително, мадам — извика доктор Дарви и побърза да придружи младата жена до едно от креслата. — Пред вашата красота би пребледнял дори магнолиевият цвят през пролетта.

Смехът на Алена прозвуча като звънчетата на шейна в ясен зимен ден.

— Толкова добре ли сте запознат с магнолиите, докторе?

Коул се въздържа от коментар, но очите му не можеха да се наситят на красивата й фигура.

— Преди войната ходех в Луизиана — продължаваше да бърбори весело Брегър. — Ако знаех, че живеете там, щях да премина и през най-дълбоките блата, за да ви ухажвам.

— Ангелът-хранител на Алена сигурно е бдял много зорко по това време — подхвърли заядливо Коул и презрително изсумтя.

Алена леко се засмя.

— Изглежда, много обичате да флиртувате, диктор Дарви? При това май не ви смущава фактът, че съм омъжена жена.

— Омъжените жени са по-лесни за завладяване — промърмори Коул над чашата си. — Кой знае на колко съпрузи вече е успял да сложи рога.

Брегър разпери ръце с престорено отчаяние.

— Но аз съм напълно безопасен!

— Виж ти! Много съм изненадан! — изръмжа Коул.

Алена въздъхна с облекчение, когато Майлс влезе и обяви, че вечерята е сервирана.

Както всичко в тази къща и трапезарията беше прекалено разкошна. Масата и столовете бяха твърде големи, а всички останали мебели бяха претрупани с резба и украшения, така че залата правеше тягостно впечатление с подчертаната си величественост.

Коул придружи жена си до стола й и седна далече от нея — на другия край на масата. Брегър се настани по средата между двамата. Вратата на кухнята се отвори и една грубовата посивяла жена влезе с делови израз на лицето. Тя постави на масата купа, пълна с димящи картофи. С подпрени на хълбоците ръце тя поздрави първо Брегър, а след това вторачи в Алена изпитателния си поглед.

— Хубава жена, наистина — каза най-сетне тя и енергично кимна с глава, след което се представи: — Казвам се Ани, мила, Ани Мърфи. Аз се грижа тук за кухнята.

— Говориш прекалено много, Ани Мърфи — каза Коул с лек упрек в гласа.

— Благодаря за забележката, сър! Трябва да кажа, че господин Брегър е много по-мил с мен. — С тези думи жената профуча през трапезарията.

Брегър не можа да сдържи смеха си.

— Както виждате, добрата стара Ани не си поплюва в приказките и тъй като работи тук вече десетилетия, Коул не може да я изхвърли току-така.

— Намирам я просто възхитителна — заяви Алена категорично и отново се зае със супата си.

По време на цялата вечеря Коул остана мълчалив и Брегър сам трябваше да поддържа разговора на масата.

Тъй като изглеждаше, че ще вали през цялата нощ, за Брегър беше приготвена стая. Малко след полунощ, противно на очакванията, бурята утихна и настъпи дълбока тишина. Дълго след като си легна, Алена остана будна и се ослушваше за стъпките, които й бяха вече толкова познати. Как биха могли Коул и тя да останат невинни в брака си, когато вече бяха преживели всички страсти? Любов, омраза, гняв, копнеж — не бяха ли това различни думи за едно и също нещо?

Постепенно сънят я завладя и тя потъна в призрачния свят на сънищата. На един кораб с високи като кули мачти и бели издути платна тя се плъзгаше по светлосиньото море. Ритмичното скърцане на мачтите отекваше в главата й, като че ли сънят искаше да стане действителност. Изведнъж тя се събуди с ясното съзнание какво е нарушило съня й. Някой стоеше до нейното легло, една висока фигура, чийто неясен силует се очертаваше на фона на огрените от луната прозорци.

— Коул? — прошепна тя.

С едно щракване вратата се затвори. Алена още дълго се вглеждаше в нея. Знаеше, че отново е сама, но й трябваше много време, за да прогони от мислите си призрачното видение.