Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (21)

Глава двадесет и първа

През късния следобед те стигнаха до предградията на някакво градче. Близо до една изоставена влакова линия съзряха малка барака и насочиха колата натам. Когато затвориха вратата зад себе си и се приготвиха да хапнат шунка и варени яйца, към убежището им шумно се приближи голяма група ездачи. Това беше патрул на войниците на Конфедерацията.

— Претърсихте ли тази барака, сержант? — прозвуча гласът на един офицер.

От уплаха бегълците не смееха да помръднат.

— Тъй вярно, сър, претърсили сме всички бараки и плевни. Нашите хора охраняват пътищата във всички посоки. Никой не може да премине, без да бъде проверен.

За нещастие патрулът на Конфедерацията построи лагера си съвсем наблизо до бараката. Коул държеше пистолета си подръка, защото и най-малкият шум можеше да ги издаде. Нервите им бяха опънати до скъсване. Веднъж един войник се разходи до вратата на бараката и дори сложи ръка на дръжката. И тримата затаиха дъх — всичко изглеждаше загубено. Но в този миг войникът беше извикан от някакъв началник и се отдалечи. Няколко часа по-късно се разнесе рязка команда. Войниците от патрула възседнаха конете си и се отдалечиха в галоп.

Погледите на Алена и Коул се срещнаха. Те се усмихнаха един на друг, изпълнени с надежда.

Мракът беше погълнал вече градчето. Сърпът на луната беше закрит от облаци. Катафалката напусна бараката безшумно като привидение. Алена заличи всички следи и после Саул насочи колата към ръждясалите релси, следвайки ги в посока към града. Без да вдигат почти никакъв шум, те подминаха две-три къщи, чиито прозорци светеха. Бяха вече в началото на селището. Само няколко кучета се разлаяха подире им. Малко по-нататък линията свършваше и тропотът на катафалката върху траверсите утихна. Насипът, по който се движеха, водеше направо към едно мочурище. Още преди да настъпи утрото, те вече се намираха източно от Холмсвил и пътуваха срещу течението на Мисисипи.

Всяка сутрин по съмване клетият Коул трябваше като вампир да се връща в ковчега си. В „килията“ часовете за него минаваха бавно и мъчително. Сега кракът му се беше подул до коляното, а стъпалото му едва се побираше в ботуша. Пронизваше го остра болка при всяко подрусване на колата. Той се опитваше да понася страданията със стиснати зъби. За да отвлича вниманието си, се мъчеше да си представи образа на Роберта. Пищната й красота и зрелите форми на тялото й можеха да бъдат истинска благодат, ако бяха одухотворени с жизнерадост и ум. Но споменът за мрачното й изражение, което не вещаеше нищо добро, и за хапливия й език проваляха всички усилия на Коул. Вместо това бавно и неусетно пред него изникваха големи сиви очи, обрамчени от гъсти, черни мигли и се оформяха в лице, което изместваше това на жена му. В съзнанието си той видя цялата гама от изражения на тези очи: те му намигваха шеговито, разширяваха се от учудване, смееха се, закачаха се, плачеха, бяха изпълнени със страх, заплаха и гняв.

Стига! С големи усилия на волята Коул прогони натрапчивите видения, но сърцето му биеше лудо, а над веждите му бяха избили ситни капчици пот. Напразно се опитваше да си внуши, че причина за това беше горещината във вътрешността на ковчега.

Той с нежелание си наложи да мисли за най-близкото бъдеще. Знаеше, че трябва да бъдат готови на всичко. За всеки случай беше дал на Алена по една ролка със златни и със сребърни долари, които беше пъхнал в паласката си и които бяха убягнали от погледа на Емет Гилът. Но най-напред трябваше да се въоръжи с търпение и надежда, че скоро ще се измъкне от теснотията в ковчега.

Рано преди обед катафалката достигна едно кръстовище в същия миг, когато там се появи и един патрул от облечени в сиви униформи войници. Алена се обърна и почука три пъти върху ковчега — уговорения за подобни случаи сигнал. Саул спря конете и с жестове предупреди войниците, че катафалката превозва жертва на жълтата треска. Офицерът им даде знак да продължат пътя си, но когато отминаха край патрула, малката група ги последва на безопасна дистанция. По този начин войниците ескортираха бегълците през останалата част на предобеда. Едва около пладне патрулът спря и войниците се разположиха под сенчестите дървета, като оставиха странната кола да продължи пътя си.

Прежурящото обедно слънце превръщаше ковчега в истинска пещ. Саул се смили над капитана след енергичните му протести и отвори широко капака на ковчега, за да му осигури известно охлаждане. Тялото на Коул плуваше в пот, а лицето му беше червено като рак.

Алена мълчаливо понесе гневния му поглед. Когато той припряно захвърли униформената риза, тя му подаде кофа с вода. Той се обля с нея и след това се почувства малко по-добре.

Слънцето отдавна беше прехвърлило зенита си, когато тримата бегълци достигнаха края на пътя. Пред тях се сливаха два странични ръкава на реката. На брега се виждаше малка дървена къщичка. Един слаб, брадат мъж седеше в сянката на навеса на люлеещ се стол.

— Да преминете ли искате? — подвикна им той още отдалече.

Алена бръкна в джоба си и подаде на Саул един сребърен долар, който той от своя страна даде на дребния мъж, когато катафалката спря пред дървената колиба. Салджията алчно сграбчи монетата и я захапа. Дали грешеше, или наистина беше чул повече монети да звънят в джоба на малкия мулат?

— Е, да — каза той провлечено, — това са хубави северняшки пари, но съвсем не са достатъчни за превозването.

Саул размени бърз поглед с Алена. Тя кимна едва забележимо и той рязко обясни на мъжа, че ще платят два долара и нито цент повече.

— Съгласен — отвърна човечето, потривайки ръце, и се изправи. След това забърза по отъпканата пътека към брега и изчезна за толкова продължително време, та Алена взе да си мисли, че повече няма да се появи. Но най-сетне по течението към тях се понесе широк дървен сал, прикрепен за стоманено въже, което беше опънато напряко на реката.

Остарелият плавателен съд разполагаше с достатъчно място за катафалката и пътниците, обаче подозрително се наклони на една страна, когато колата се изтърколи по него. Положението се влоши още повече, когато салът достигна средата на реката, където течението беше най-силно. Конете сякаш най-малко се притесняваха от това, тъй като Саул предвидливо им беше сложил наочници. Алена се вкопчи за капрата, изплашена за сигурността на всички им. Но най-лошото беше положението на Коул. В задушната теснота му призля от дивото клатушкане. Потен и ругаещ, той отблъсна капака на ковчега. Когато се показа горната част на тялото му, от устата на ужасения салджия се изтръгна неистов писък и обхванат от панически страх, той се хвърли в разпенените води. Като обезумял доплува до брега и светкавично изчезна между дърветата.

Саул се спусна към капитана, който седеше с лице, изкривено от болка, и му помогна да се измъкне от ковчега, когато го стресна предупредителният вик на момичето. Алена възбудено сочеше ствола на изкоренен дъб, който мощното течение тласкаше право към тях. Нямаше време за губене, сблъскаха ли се с дървото, бяха безвъзвратно загубени. Саул сграбчи стоманеното въже на сала и го придърпа надолу към себе си. Мускулите на якия му врат се опънаха, когато с нечовешки усилия изтръгна железните скоби. Салът се завъртя по течението и се понесе със зашеметяваща скорост. Скоро къщата на салджията се скри зад един завой на реката.

Пътуването по течението беше по-лесно, отколкото предполагаха в началото, но въпреки това Саул беше изцяло погълнат от задачата да придържа сала в средата на реката и да избягва носещите се по водата трупи.

Един час след изгрев-слънце притокът, по който се спускаха, се вля в глиненожълтите води на по-голяма река. Бяха достигнали Ред ривър. Течението се усили още повече. Плувнал в пот, Саул се мъчеше да спаси от преобръщане сала, който танцуваше нагоре-надолу по вълните. На няколко пъти носът потъваше толкова дълбоко, че водата заливаше ниския борд. Алена взе кофата и започна да я изгребва.

Пътуваха в правилната посока, но това беше слабо успокоение. Главната им задача беше да не се обърнат.

Надвечер тишината внезапно беше раздрана от свирката на един параход, който тъкмо излизаше от завоя на реката зад сала. След като забеляза сала, понесен в средата на течението, капитанът нареди да намалят ход и изпрати хора при оръдието на палубата. Когато параходът се приближи, Коул хвана синята куртка на униформата си и я размаха над главата си. Един човек от мостика на парахода насочи голям далекоглед към тях. Коул бързо облече куртката и нареди на Саул да прибере жълтите флагчета от катафалката.

Малко по-късно салът се поклащаше, завързан странично за парахода. Пътниците, както и конете бяха изтеглени на борда, след което той заедно с катафалката бе оставен на произвола на съдбата. Параходът превозваше ранени и трябваше да пристигне в Ню Орлиънс на следващата сутрин. Коул беше настанен в празна каюта. Един санитар прегледа и превърза раната му. Коул изяви желание двамата му спътници да споделят каютата с него и капитанът не виждаше причина да му откаже. В крайна сметка те му бяха спасили живота.

Коул прекара неспокойна нощ. Измъчван от болка, той се въртеше в постелята си. Саул лежеше, опънат на пода, и хъркаше. На едно кресло до леглото беше задрямала свита Алена. Когато призори Коул се стресна от своя полусън, тя вече стоеше изправена пред един илюминатор и замислено гледаше новия ден. Той тихо произнесе името й. Тя пристъпи към леглото му и му се усмихна уморено и нежно. Коул внезапно забрави какво всъщност искаше да й каже. Хиляди неуместни думи на благодарност минаваха през главата му, но когато най-после проговори, изтърси възможно най-глупавото и недодялано нещо, което обърканият му мозък можеше да измисли:

— Задръж парите, Алена. Ще се погрижа Саул също да бъде възнаграден.

Усмивката изчезна от лицето на момичето, заменена от израз на мъчителна скръб.

— Може и да разбирате от човешкото тяло, доктор Лейтимър, но за целия човек има още доста да учите. — Гласът й звучеше изтънял и странно напрегнат. — Парите ви са там, където им е мястото, в паласката. Саул и аз не можем да бъдем купени и за стократно по-голяма сума.

Сериозна и горда, тя се обърна и напусна каютата. Коул остана загледан във вратата дълго след като тя я затвори.

Малко по-късно тишината беше нарушена от параходната сирена. Двукратното й пронизително изсвирване показваше, че Ню Орлиънс вече се вижда.