Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (41)

Глава четиридесет и първа

Според пресмятанията на Алена юни беше осмият месец от нейната бременност и все по-закръглящият се корем, изглежда, потвърждаваше тези изчисления. От доста време вече не можеше да носи хубавите си рокли и се задоволяваше с пригодените за състоянието й дрехи с висока талия.

Дните ставаха все по-топли, земята се покри с нежна зеленина. Ароматът на люляците и ябълковите дървета изпълваше въздуха с необичайна сладост.

Беше минала почти година, откакто Алена беше напуснала Юга и беше последвала Коул на Север.

През всичките тези месеци тя рядко получаваше писма от леля си Лийла в Ню Орлиънс и затова се зарадва много, когато един ден пристигна късо писъмце. В него старата дама питаше дали би била добре дошла в къщата на мистър и мисис Лейтимър, ако рече да им погостува.

Десетина дни след като Алена беше изпратила сърдечната им покана, една карета спря пред къщата. Младата жена тъкмо беше в салона. Тя чу как лакеят се отправи с отмерени крачки към вратата и веднага след това се разнесе познат женски глас:

— Това ли е къщата на доктор Лейтимър и съпругата му?

— Лельо Лийла! — извика радостно Алена и забърза, доколкото напредналата бременност й позволяваше към вратата.

С радостни сълзи на очи двете жени се прегърнаха, но внезапно Алена усети и една друга ръка, която легна на рамото й. Обърна се и позна мисис Хоутърн.

— Тали Хоутърн! — извика тя задъхано. — Слава тебе, Боже! Дори насън не съм си мечтала, че ще дойдете да ме видите!

— Просто реших и дойдох — отговори Тали сухо, плъзгайки погледа на кафявите си очи по тялото на младата жена. — Имах известни съмнения, но както виждам, ти и Коул не сте си губили времето и сте преодолели някои различия във възгледите си.

— Добре дошли в Лейтимър Хаус — прозвуча в това време гласът на Коул през отворената врата на кабинета. С топло ръкостискане той поздрави двете възрастни дами и попита: — Ангъс не е ли с вас?

— Не — отговори някак смутено Лийла и сведе очи. — Има прекалено много работа в магазина. — После пое дълбоко въздух и добави: — Впрочем сега сме по-добре, отколкото преди войната.

Алена се усмихваше щастливо, когато Коул въведе дамите вкъщи. А той наблюдаваше жена си отстрани и се усмихваше. Нейната радост беше наистина заразителна.

Но му се наложи да остави жените за известно време сами. Майлс влезе и му прошепна, че шерифът Холваг току-що е пристигнал и иска да говори с него по неотложна работа.

Веднага след ръкуването Холваг мина направо към въпроса.

— Още един параход се е изгубил по реката — съобщи той загрижено. — Този път „Кари Даунс“. Изчезнал е точно на същото място, както и предишният.

— Странно — размишляваше Коул на глас. — Да преодолеят праговете, а после да потънат на едно сравнително безопасно място!

— Миналата година също загубихме два парахода — осведоми го шерифът. — Не беше открита и най-малката следа от тях или от товара им.

— Ако са потънали, след известно време трюмовете им ще се пръснат и по-леките предмети ще изплуват на повърхността. Тогава ще имате всички доказателства, които са ви необходими. Да се надяваме, че ще се появи нещо и за чичото на Минди.

— Ако има нещо ново, веднага ще ви се обадя — увери го Мартин Холваг на сбогуване.

След вечеря двете възрастни дами, уморени от трудното пътуване, се оттеглиха в стаите за гости. Коул и Алена скоро ги последваха.

Коул тъкмо се канеше да съблече ризата си, когато дочу плахо почукване на вратата.

Изненадан, той отвори и се намери лице в лице с явно изнервената и объркана Лийла Крейгхъг.

— Извинете, че ви безпокоя по това време, но бих искала да поговоря за малко с вас двамата, ако е възможно — каза Лийла с несигурен глас.

— Разбира се — отговори Коул и отведе старата дама до едно удобно кресло пред камината, докато Алена бързо облече една домашна роба и поднесе на леля си чашка шери.

— О, Алена, каква хубава жена си станала! Само като си спомня за окъсаните ти дрехи в Ню Орлиънс! Косата ти също е станала дълга и хубава. Ти излезе като победителка от онази ужасна война, това поне е сигурно!

— Много си мила, лельо Лийла — отвърна Алена, облегната на гърдите на съпруга си. — Но всичко дължа на Коул. Той ме освободи от лъжливите обвинения и откупи обратно Брайър Хил! Там, където беше старата къща, някой ден смятаме да построим нова и да прекарваме в нея дългите зимни месеци.

Лийла явно беше трогната.

— Ако няма да ви затрудни, Тали и аз бихме искали да останем тук, докато детето ви се роди. Простете на бедната стара жена, но имам чувството, като че ли очаквам собственото си първо внуче — каза тя с насълзени очи. След малко добави, вече по-сдържано: — Коул, да знаеш колко много съжалявам за това, което моето семейство ти причини!

— Алена и аз се намерихме един друг. Това е единственото, което има някакво значение — каза Коул любезно. — Всичко останало е минало и забравено.

— Благодаря ти, Коул — каза Лийла, усмихвайки се тъжно. — Ако моята дъщеря не беше толкова егоистична и себелюбива, щеше да разбере какъв прекрасен съпруг има. — Ръцете й трепереха, когато продължи: — Има нещо, което от известно време много ме измъчва. Всъщност дойдох, за да говоря с вас по този въпрос. — Лийла отпи от чашата си и отново подзе: — Преди няколко седмици, докато Ангъс отсъстваше, бях решила основно да почистя и да подредя магазина. Тогава в една картонена кутия, където Ангъс държи документите си, открих това. — Лийла Крейгхъг порови в гънките на роклята си и извади малко, обвито в кафява хартия пакетче, което подаде на Коул.

Той разтвори хартията и видя купчинка зелени банкноти, които приличаха на току-що излезли от печатницата.

— Но тук са някъде между десет и петнадесет хиляди долара! — извика смаян Коул.

— Почти двадесет хиляди — поправи го старата дама. — При парите намерих и връзка писма от Роберта, в които тя молеше баща си да пази парите на сигурно място, но не в банка, докато се върне в Ню Орлиънс.

Лийла въздъхна измъчено.

— Поставих въпроса пред Ангъс, но той ми направи страшна сцена. Рече, че с тези пари смятал да отмъсти за смъртта на дъщеря си. Но аз взех парите и отидох при Тали. Не можех да понеса мисълта, че дъщеря ми е крала собствения си съпруг. Роберта не беше такава, каквато бих искала да бъде, но тя все пак беше мое дете и аз, като нейна майка, се чувствам отговорна за постъпките й.

Алена състрадателно прегърна старата жена, която започна безутешно да плаче.

— Благодаря ти, малка моя — каза Лийла през сълзи. — Чувствам се вече по-добре. Не можеш да си представиш колко много ми тежеше всичко това. Но хайде да ви оставям да си лягате. Пък дано и аз за пръв път от много време насам да спя спокойно.

Алена изпрати леля си до вратата.

— Лека нощ, мило дете — каза Лийла и целуна племенницата си по бузата. — Ще се моля за теб, за да те споходи Божията благословия — теб и твоите близки!

Когато Алена се върна при леглото, намери Коул с намръщено чело, втренчен загрижено в парите. Той замислено потриваше брадичката си.

— Не е възможно Роберта да е взела толкова много от моите пари, без да забележа — блъскаше си той ума, прехвърляйки между пръстите си новите банкноти. Внезапно му хрумна нещо. Скочи от леглото и прекоси стаята с големи крачки. Изненадана, Алена го чу да влиза и да излиза от кабинета си. Веднага след това се върна обратно и сложи три също така нови банкноти на възглавницата до останалите пари.

— Трите банкноти бяха намерени в джоба на убития градинар — поясни той, докато подреждаше парите в последователност, която първоначално беше неразбираема за Алена.

— Погледни тук! — каза той най-после. — Всички банкноти са с поредни номера и са от една и съща серия.

— И какво означава това, Коул?

— Означава, че Роберта и градинарят са били заедно в играта с многото пари!

— Но откъде са ги взели?

— За това можем само да гадаем. — Но когато започна да събира банкнотите, Коул внезапно спря и се втренчи в тавана.

— Може би по време на войната градинарят е бил в някоя от онези банди, които обираха влакове и дилижанси, а после е домъкнал част от плячката тук.

— Но по какъв начин Роберта е успяла да му вземе парите? Мислиш ли, че този човек е бил неин любовник?

— Не мога да си представя, че Роберта би паднала толкова ниско — каза решително Коул. — Той беше стар, мръсен и съвършено пропаднал. С подобен тип Роберта едва ли би си позволила да флиртува.

Алена се притисна плътно до Коул, погали с малката си ръка гърдите и корема му и рече глезено:

— Господин янки, цяла нощ ли смятате да прекарате с Роберта и парите й? Или пък искате да ме прегърнете и да ми покажете, че въпреки огромния си корем аз съм светлината и любовта на вашия живот?

Коул тихо се засмя. Угаси лампата и се пъхна в ръцете на жена си.

— Ти си всичко за мен, Алена Макгарън Лейтимър — прошепна той и я целуна по дяволитото носле. — За да ти докажа, че те намирам красива дори така, през следващите години няма да позволя на твоето коремче да остава празно. Ще имаме много, много деца.

Алена облегна глава назад и му намигна.

— Всяка година?

Коул се направи, че мисли съсредоточено. Накрая се усмихна на любимото лице.

— Е, добре, от мен да мине — почти всяка година.

Рано на другата сутрин Коул отиде при Мартин Холваг в града, за да му предаде парите и да му изложи своите предположения. С това за него въпросът изглеждаше решен и скоро той почти го забрави.

 

 

Остатъкът от юни премина за Алена като в сън. Леля й Лийла и Тали Хоутърн бяха постоянно около нея. Нищо от онова, което вършеше, не можеше да убегне от благосклонната бдителност на техните очи.

Алена чакаше раждането с все по-голямо нетърпение и възбуда. Всеки ден проверяваше в детската стая дали всичко е готово. Чувстваше се тромава и ходеше с мъка.

Коул беше наредил основно да почистят и подредят „колибата“ — старата къща на баща му. В нея той приемаше и лекуваше болните. Един ден оттам мина Брегър и се престори на възмутен, че Коул му е отнел някои от редовните пациенти. Приятелската схватка завърши с това, че Коул покани семейство Дарви на вечеря.

След вечерята всички присъстващи тайно си помислиха, че доктор Лейтимър много се е променил. Той отново беше старият, познат Коул — свободен, жизнерадостен и остроумен. Но това не беше всичко. Гостите забелязаха с какво внимание и любов се грижи за младата си жена. Откакто тази хубавица Алена се беше появила в живота му, Коул най-после беше възвърнал самочувствието и гордостта си. Изглеждаше по-мъжествен и по-сигурен от всякога и излъчваше вътрешно спокойствие. Предишната му раздразнителност се беше изпарила незнайно къде. Животът сякаш беше започнал отново да му харесва. Не се съмняваше вече в Алена, защото в нея нямаше нищо, което да предизвиква подозрение. Изглеждаше по-добре, отколкото в най-хубавите си години, а жената до него беше разцъфтяла в истинския смисъл на думата.

Времето преди големия ден течеше незабележимо. Алена и Коул вечеряха в трапезарията, когато тя внезапно остави вилицата и с изкривено от болка лице простена:

— Мисля, че моментът дойде, любими!

Коул скочи като ужилен и се втурна да извика мисис Хоутърн и леля Лийла.

— Тали — помоли той старата им приятелка, — моля ви, съберете прислугата и им кажете, че времето е дошло. Те знаят какво трябва да се прави.

С обичния си товар в ръце Коул изкачи стълбите и бутна с рамо вратата на спалнята. Той положи нежно Алена върху предварително оправеното легло. Лийла вече беше там. Със сигурна ръка тя се зае с необходимите приготовления.

— Къде са изгладените ленени кърпи, Коул? — попита тя.

— Там, в гардероба — отвърна Коул и се наведе отново към жена си, за да й свали обувките и чорапите.

Алена прехапа устни, когато една особено силна контракция преряза гърлото й. Храбро изчака болката да понамалее и протегна ръка, за да погали угриженото лице на съпруга си.

— Обичам те — каза тя и му се усмихна нежно.

Коул сграбчи ръката й и я притисна до устните си.

— Целият треперя, Алена. Досега съм помагал на десетки бебета да видят бял свят, но никога не съм се чувствал така развълнуван, както сега.

— И този път ще свършиш работата добре — успокои го Алена. Дълбока и страстна любов се четеше в очите й. — Заедно създадохме това дете и заедно ще му помогнем да се появи на този свят. Имам доверие в теб.

Окуражен и окрилен по този начин, Коул полагаше всичкото си умение и старание, за да улесни жена си при раждането на първото й дете. Всички негови чувства, цялото му сърце бяха отдадени на тази красива жена, която се мъчеше със стиснати зъби и след всяка по-силна болка му се усмихваше окуражително. Коул не разбра кога часовете се изнизаха и как утринното небе поруменя на хоризонта.

Накрая родилните болки станаха толкова силни, че Алена изпитваше желание да крещи неистово. Тя сграбчи с две ръце резбованите стълбове на леглото, напъна се и усети как главичката на детето излиза от нея. Дишайки тежко, тя изчакваше последния тласък и последната голяма болка, които щяха да изтръгнат от нея цялото тяло на рожбата й.

Коул притискаше леко корема й, а с другата ръка придържаше главичката на детето.

— Много добре, Алена! Напъни се още веднъж силно и вече сме успели.

Когато последната болка поутихна, изтощената, но ликуваща Алена чу едно тъничко пискливо гласче. Първият плач на нейното дете!

— Момиченце! — извика леля Лийла с възторг.

— Колко е красива! — обади се възхитена мисис Хоутърн.

Коул вдигна дъщеричката си на дланите си и я положи върху корема на майка й. После я погледна въпросително:

— Глинис Лин Лейтимър?

Алена вдигна ръка и докосна внимателно своето дете. В очите й блеснаха сълзи.

— Искаш да я кръстиш на майка ми?

Коул кимна.

— Мисля, че така е правилно.

— Глинис Лин Лейтимър — повтори Алена тихичко. — Колко хубаво звучи!