Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (22)

Глава двадесет и втора

Когато пристигна параходът с ранените, в лазарета закипя напрегната работа. Сержант Грисъм беше застанал на главния вход и упътваше хората, които пренасяха носилките. Алена и Саул влязоха в сградата непосредствено след капитан Лейтимър. Когато минаваха покрай Грисъм, той бегло погледна мнимото мулатче. В очите му нямаше и следа, която да покаже, че беше познал момчето. Погледът му се спря за няколко секунди на огромния негър, след което с израз на голямо учудване се върна към Алена.

— Какво, по дяволите… — се изплъзна от устата му, когато се вгледа по-внимателно. — Ал? Ти ли си наистина?

— Тъй вярно, сър — Алена бързо влезе отново в ролята на хлапак. — Трябваше малко да си изрисувам лицето, защото иначе никога нямаше да успеем да докараме капитана.

— Веднага пренесете капитана тук — заповяда сержантът. — Другите носилки с ранени засега нека останат в коридора.

По нареждане на Грисъм Коул беше пренесен незабавно в операционната. Веднага след това се появи майор Мейгръдър, който трябваше да го оперира, тъй като доктор Брукс беше зает изцяло с останалите ранени.

— Я виж ти! — каза Мейгръдър с престорено дружелюбие, когато съзря капитана. — Големият герой се появи лично. Докладът от вашата част е изпълнен с хвалебствия по ваш адрес. Казват, че сте задържали съвсем сам рота кавалеристи и цяла батарея.

— Всъщност беше само един малък патрул и едно пленено оръдие — отвърна лаконично Коул.

— Хм — изсумтя майорът, — би трябвало да сте изпълнен с удовлетворение, че от над четиристотинте ранени в битката при Плезънт Хил са оцелели само тези от вашия лазарет.

— Не знаех това, майоре.

— Както и да е — каза Мейгръдър сухо и сви рамене, докато бършеше ръцете си. — Във всеки случай сте вече в Ню Орлиънс, докато остатъкът от вашата дивизия е разположен все още край Александрия.

— Аз сам не зная точно защо. Но положително нямаше да оцелея без Ал и неговите приятели. Между другото в крака ми има един мил малък сувенир от битката.

Мейгръдър се престори на учуден:

— Ах, да, наистина. Раната ви! Хайде сега да я прегледаме.

Той набързо разряза превръзката с ножицата и безмилостно разтвори засъхналите й краища. Без да се съобразява с това, че Коул скърцаше със зъби от болка, зачовърка с върха на ножицата в дълбоката рана.

— Месингов шрапнел, може би дори оловен — каза след известно време Мейгръдър небрежно. — Още седмица и щяхте да получите тежко отравяне на кръвта. За съжаление ще трябва да ампутираме крака, капитане.

— Не можете ли да извадите парчето? — Лицето на Коул беше посивяло от болка. — Бих искал да запазя крака си възможно по-дълго, ако разбирате какво имам предвид.

Мейгръдър поклати глава.

— Имал съм много такива случаи. Шрапнелът е заседнал съвсем близо до костта. Ако започна да ровичкам там, рискувам да засегна някоя артерия и тогава инфекцията ще бъде само въпрос на време.

— Не споделям мнението ви, колега — отвърна рязко Коул. — Оръдието беше „Уилкинсън“. Снарядите му са със стоманен кожух. Ако не можете да извадите шрапнела, по-добре оставете раната така.

Честта на майор Мейгръдър беше видимо накърнена. Той изгледа Коул високомерно. Накрая се предаде с нежелание:

— Е, както искате, капитане. Но аз категорично отказвам да поема каквато и да било отговорност.

После се залови за работа. В помещението цареше дълбока тишина. След известно време вратата се отвори и доктор Брукс застана до Мейгръдър. Внимателно огледа раната и постави диагнозата:

— Невъзможно е да се извади шрапнелът оттам, майоре. Просто не може да бъде прихванат.

— Хм, да — съгласи се Мейгръдър. — Това наистина е стомана, а не месинг или олово. На първо време можем да го оставим вътре и да изчакаме.

— Този вариант и ампутацията не са единствените възможности — каза доктор Брукс и потърка брадичката си.

 

 

Саул не се чувстваше добре сред сините униформи и се настани в къщата на семейство Крейгхъг.

Алена отново и отново трябваше да разказва историята за спасението на Коул, за да задоволи любопитните въпроси на болните в лазарета. Тя намери повод да се промъкне в малката стаичка, в която лежеше Коул. Никога преди не беше го виждала толкова притихнал и блед. С него бяха свързани всичките й страхове и терзания. Какво щеше да стане, ако състоянието му се влошеше и се случеше най-ужасното — както с Боби Джонсън? Тя разтърси силно глава и прогони мрачните мисли. Той трябваше да оздравее!

Вратата се отвори и влезе доктор Брукс. Бяха изминали няколко часа от операцията. Той се опита да я успокои, като я потупа по рамото, но щом влязоха майор Мейгръдър и генерал Мичъл, момичето незабелязано се оттегли в един ъгъл. Оттам тя се заслуша разсеяно в разговора на лекарите. С нетърпение очакваше събуждането на Коул. Надяваше се от все сърце, че операцията е минала успешно.

Капитанът бавно излизаше от упойката. Съзнанието му беше замъглено и не можеше да движи устните си. На другия край на стаята той виждаше стройната фигура на Алена, която се беше подпряла на стената. До него достигаха думите на Мейгръдър и тормозеха опънатите му до скъсване нерви.

— Учудващо е, че капитанът оцеля след тези мъки — каза важно майорът. — За негов късмет Ал го е открил и го докарал тук!

— Капитан, казвате! — изръмжа генералът. — Ако зависеше от мен, той трябваше вече да е майор. Защото не всеки ден нашите лекари защитават така успешно своите пациенти в боя.

След това той се обърна към Ал:

— Ти си спасил един от най-добрите сред нас, млади момко. Ще видим какво можем да сторим за теб. Възможно е да получиш награда за тази си постъпка.

Очите на всички се извърнаха към вратата, когато влезе тържествено издокараната Роберта. С драматична въздишка тя се спусна към леглото на Коул и се хвърли върху него.

— Бедният ми любим! Горкият ми ранен! — хлипаше тя през сълзи.

Генерал Мичъл услужливо направи крачка напред и прекъсна сълзливата сцена.

— Кракът на вашия съпруг е сериозна засегнат, мисис Лейтимър. В него все още има шрапнел и капитанът дълго време ще бъде принуден да пази леглото, докато заздравее раната.

Роберта отново започна да ридае.

— Ах, любими мой! Да беше си останал при мен…

Коул изтърпя прегръдките й със стоическо мълчание. Лекарите се почувстваха неудобно от емоционалните й излияния, извиниха се и си тръгнаха. Още не бяха затворили врата зад себе си, когато Роберта се изправи и отбеляза с далеч по-хладен тон:

— Как си допуснал да те наредят така? — В гласа й се долавяше неприкрито злорадство. — И всичко това заради онази малка никаквица, с която преспа.

Тя небрежно хвърли ръкавиците си върху нощното шкафче, но се сепна, когато погледът й улови слабичката фигура на Алена в дъното на стаята. Чертите й се изостриха и тя подхвърли ехидно:

— Я виж ти! Отново си я взел под крилото си!

— Уверявам те, мила Роби — каза злъчно Алена, — че по пътя имахме достатъчно придружители и нито за миг не останахме сами. Позволявам си да ти обърна внимание, че би трябвало да си ми благодарна, задето ти го връщам жив.

— Ако ме беше послушал, можехме да сме във Вашингтон — отвърна Роберта хапливо.

— Изглежда, не чуваш добре, Роберта. Иначе щеше да разбереш думите на генерал Мичъл, че ще измине още доста време, докато съпругът ти оздравее. Доколкото разбрах, Мейгръдър е предложил услугите си и е готов да замине вместо него за Вашингтон.

— Какво искаш да кажеш? — кипна Роберта. — Разбира се, че ние ще заминем за Вашингтон. И се обзалагам, че под мое ръководство Коул ще стане генерал още преди края на войната.

— И без твоя помощ вече е майор — не се сдържа Алена, — а затова дори не беше необходимо да пътува до Вашингтон.

Роберта с омраза втренчи присвитите си очи в братовчедка си.

— Вън оттук! Не се нуждаем повече от услугите ти! Сама ще се погрижа за мъжа си!

Алена невъзмутимо се доближи до леглото на Коул.

— Ако и друг път искате да ви спасявам от някого, само ми пратете вест, капитане!

След като затвори вратата, тя пое дълбоко въздух. Мисълта, че раненият Коул беше останал сам с тази зла вещица, събуди у нея майчинския инстинкт. Но как можеше да го опази от собствената му жена?

Пред лазарета я очакваше доктор Брукс с кабриолета и я покани да тръгне с него. Алена се колебаеше. Какви ли лоши вести имаше този път за нея?

— Нещо за капитана ли? Мисля, че ще се оправи, нали?

Лекарят се усмихна.

— Този път имам да ти кажа нещо, което ще те зарадва. Ние с мисис Хоутърн взехме едно решение — заяви той делово.

На Алена й олекна. Изтощена, тя се отпусна на седалката до лекаря.

— Не знаех, че сте приятели с мисис Хоутърн.

— Много сме близки. Но я ми кажи, дете, как гледаш на предложението отсега нататък да се обличаш като млада дама?

Алена онемя от учудване.

— Истински женски дрехи ли имате предвид? — попита след малко тя.

— Да, женски дрехи и всичко друго, което е необходимо — отвърна лекарят, хвърляйки бегъл поглед на възторженото й лице. — Изглежда, идеята ти допада. На мисис Хоутърн й хрумна, че ти би могла да работиш в лазарета като нейна племенница.

— Тук, в лазарета на янките?

Доктор Брукс кимна.

— Ако искаш, можеш да започнеш още в понеделник сутринта. Но преди това ще трябва здравата да се поизтъркаш, за да се появи розовата ти кожа.

Не беше необходимо доктор Брукс да повтаря тези свои думи.

 

 

Рано сутринта в понеделник токчетата й затракаха по мозайката на лазарета, когато премина през входната врата. Късата коса беше грижливо сресана назад и прихваната с панделка над врата. Върху простата сива рокля беше завързала спретната колосана бяла престилка. Самочувствието й нарасна, когато сержант Грисъм очевидно не я разпозна при визитацията. Тя внимателно изслуша инструкциите му, макар че вероятно знаеше по-добре от него какво трябваше да върши.

Едва по обяд тревожното й любопитство за състоянието на Коул намери удовлетворение. Тя влезе в стаята му с поднос в ръка. Капитанът седеше полуоблегнат на таблата на леглото и се опитваше да се избръсне. Без да се обръща към нея, посочи към нощната масичка.

— Оставете го там — изръмжа той нелюбезно.

Алена изпълни указанието и се загледа в несръчните му опити да се справи без огледало с бръсненето.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — промълви тя с мекия си южняшки акцент.

Кадифеният й глас накара Коул да потръпне. Беше чувал този глас неотдавна, в онази незабравима нощ. Извърна глава и се взря в сивите очи, които му се усмихваха, изпълнени с топлота.

— Алена! — Той се надигна, без да обръща внимание на острата болка. — Ти пък какво правиш тук, искам да кажа, с престилка и подноса и изобщо…

Жадният му поглед премина по нея, оценявайки женските й достойнства.

— Алена? Изглежда, бълнувате от треската, капитане. Името ми е Камила Хоутърн, много ви моля, запомнете го.

Коул се прокашля и взе да се прави на палячо:

— Вие отскоро ли сте тук?

— Ах, знаете ли, аз съм от село, но ми омръзна да седя по цял ден със скръстени ръце. Сега живея тук, в града, при леля си и когато ми предложиха да работя в лазарета, веднага приех. Янките наистина плащат съвсем прилично… — отговори Алена със закачлив тон.

— И добре ли се чувствате при нас? — Коул охотно се включи в играта. С удоволствие би я поставил на място и би я попитал колко ли усилия е положил доктор Брукс, за да превърне мърлявия Ал в толкова очарователна млада дама, но с оглед присъствието на евентуални подслушвачи се отказа от подобни шеги.

Алена взе бръснача от ръцете му и много внимателно се залови да обръсне силно наболата му брада.

— Няма да повярвате, капитане — каза тя замислено, — но през живота си съм срещала някои млади юнаци, чиито коси и лица са били толкова изпоцапани, че мръсотията буквално можеше да се изстърже на пластове от тях. Нямате представа колко съм щастлива, че не съм принудена да изглеждам като тях.

— Хм, да — отвърна Коул с блеснал поглед. — И аз познавах един такъв. Казваше се Ал, мърляво малко хлапе. Видът му беше такъв, че винаги ме предизвикваше да го хвана и да го пусна във ваната. А пък и приказките му бяха едни…

Алена заработи с бръснача точно под носа му.

— Виждали ли сте някога останалата част от него, искам да кажа: от горе до долу?

— О, да, и още как! — отговори уверено Коул.

— И хлапето навсякъде ли беше толкова мърляво, колкото казвате?

Още преди да успее да отговори, на лицето му беше лепната гореща, вдигаща пара кърпа и беше притисната от решителни ръце върху кожата му така, че той изстена шумно от болка и гняв. Коул рязко дръпна кърпата и изпухтя с почервеняло лице:

— Пак ли! Проклета жена! Ти май с най-голямо удоволствие би ме ощавила жив!

— Защо се възмущавате така, капитане? Може кърпата да е била леко затоплена, но чак пък…

С кокетно завъртане на полата Алена се отправи към вратата.

— По-късно ще дойда да взема подноса.

С тези думи тя остави Коул сам.

 

 

На следващия ден Коул едва дочака да чуе енергичното тракане на токчетата на Алена. Тя му носеше яденето с такава точност, че можеше да си сверява часовника по нея. Бръснеше го през ден. Това беше приятно, макар и не съвсем безболезнено развлечение.

Момичето беше необходимо на всички в лазарета: тя се грижеше за пощата на болните, сменяше чаршафите, четеше на войниците, бръснеше онези, които не бяха в състояние да се справят сами, и с радост изпълняваше различни дребни поръчки. За по-грубите работи беше назначена друга помощничка.

По това време Коул беше повишен в чин майор. Прикован към болничното легло, той не можа да изживее напълно радостта на този факт. Освен това към хирургическото отделение на лазарета беше зачислен един млад лейтенант, който се влюби до уши в прелестната Камила Хоутърн. Младежът не криеше чувствата си, но се отнасяше подчертано кавалерски с момичето. Това съвсем не се хареса на новоизпечения майор. Вътрешно той проклинаше, че заради раняването си е обречен на бездействие, докато по-младият му конкурент можеше безпрепятствено да следва Алена по коридорите и залите на лазарета. Лошото настроение на Коул се подсилваше и от това, че не беше възможно да постави младия лейтенант на място, без сам да се компрометира.

Причината за принудителната сдържаност на Коул се появи един ден необичайно рано, още в единайсет часа. Когато Алена донесе таблата с обяда, пищно издокараната й братовчедка Роберта седеше до майора. Това беше първото й посещение след повишението му.

— Добър ден, господин майор — поздрави го Алена жизнерадостно.

Роберта само й кимна.

Младият лейтенант пристигна с приборите за бръснене. Алена ги пое от него и го представи:

— Мисис Лейтимър, струва ми се, че още не сте се запознали с лейтенант Епълби. Той е новият хирург.

Роберта грациозно му подаде ръка, а младият лейтенант я пое и се наведе над нея с най-изисканите маниери на старата школа, но веднага след това отново обърна поглед към Алена.

— Мога ли да сторя нещо за вас, мисис Лейтимър? — предложи все пак той услугите си.

— Справям се, лейтенант. Много ви благодаря!

Лейтенантът беше много красив. Роберта се подразни от обстоятелството, че Алена явно няма никакви проблеми с мъжете. Тя самата стенеше под гнета на брака. С удоволствие би разиграла прелестите си пред младия лейтенант и би наблюдавала как бързо щеше да си избие по-младата й братовчедка от главата.

Лейтенантът нямаше повод да се задържа повече. Той напусна помещението, а Алена се зае с приборите за бръснене. Роберта бързо се озова до нея и изсъска:

— Дай ги тук! Аз ще се оправя! Изчезвай!

— Ваша воля, мисис Лейтимър — отвърна Алена и пусна кърпата на земята. На вратата тя се обърна още веднъж. — Между другото, оставяме стаите на втория етаж винаги отключени, за да могат болните при нужда да викат за помощ, мисис Лейтимър.

Коул се беше понадигнал и наблюдаваше сцената мълчаливо.

— Мисля, че се държиш твърде грубо, Роберта. Знаеш много добре, както и аз, че всички обвинения към нея са безпочвени.

— А аз пък си мисля, че ти се отнасяш твърде внимателно към малката мръсница. Как можеш да си толкова сляп, Коул? Не виждаш ли, че е завъртяла главата на младия лейтенант? Тя си мисли, че всички мъже са длъжни да я обожават! Да не би да е кралица, та да представлява нещо особено?

Коул упорито мълчеше. „Ако знаеше колко си права“, каза си той наум.

— Когато бяхме деца, Алена си играеше винаги само с момчетата — продължи ядосано Роберта. — Тя дори често се преобличаше като момче, докато аз играех с куклите си и се грижех за добродетелта си.

Коул не можа да се сдържи и попита:

— Как тогава се стигна дотам, мила моя, че тя опази добродетелта си по-дълго от теб?

Очите на Роберта се присвиха от омраза.

— Че кой млад мъж би се захванал с този кльощав скелет? Ако беше малко по-женствена, щеше достатъчно бързо да изгуби невинността си.

Коул нямаше желание да спори с жена си. Той взе паничката с пяна и започна да насапунисва лицето си.

— Това пък какво означава сега? — попита Роберта.

— Както виждаш, бръсна се.

— Облегни се назад, аз ще те избръсна.

Коул беше предпазлив.

— Наистина, не е нужно, Роберта, ще се справя сам.

— Казвам ти, че аз ще те обръсна!

Тя се надигна и грабна приборите за бръснене от ръцете му.

 

 

Алена дойде късно следобед, за да отнесе мръсните съдове за хранене. Роберта отдавна си беше отишла. Когато момичето съзря лицето на майора, се уплаши. Кожата му беше нарязана на безброй места, дузина от тях още кървяха.

— Господи, момиче, защо ме остави сам с тази касапка? Повикай бързо младия хирург, иначе ще ми изтече кръвта. И не забравяй да вземеш стипцата. Кълна се в душата си, че една седмица в блатата с кървящата рана на крака ми причини по-малко мъки, отколкото този следобед в ръцете на Роберта.

Смехът на Алена се разнесе из коридора, докато отиваше за стипца. Когато по-късно обработваше лицето на Коул, тя все още се кискаше.

— Продължавам да се питам с какво ми навреди повече — обади се майорът намръщен, — с това, че днес ме изостави, или с държането си сутринта на моята сватба.

Момичето се наведе ниско над него.

— Както и да е, сър, този път не можете да се оправдаете, че сте се припознали.

 

 

Откакто Роберта беше научила, че Алена работи в лазарета, тя неуморно прекарваше всеки ден до болничното му легло и си тръгваше, едва когато си беше отишъл и последният посетител. Тя изглеждаше мрачно решена да се грижи за благополучието на съпруга си, но пък и Коул беше не по-малко решен да не се оставя да бъде бръснат от нея. По-скоро беше съгласен да си пусне брада. През цялото време Коул беше принуден да слуша жена си, която го заливаше със смес от полуистини и нагли лъжи по адрес на по-младата си братовчедка. Но много повече го притесняваше фактът, че беше принуден да наблюдава безучастно как младият хирург непрестанно ухажва Алена. Коул знаеше, че няма никакво право да се намесва. И все пак това го мъчеше като рана, срещу която нямаше лек.

 

 

В понеделник сутринта на Коул окончателно му бяха омръзнали лежането и еднообразието на болничната стая. Малко след изгрев-слънце той заповяда на един санитар да му намери патерици. Ъгловатото му лице се сгърчи, когато се изправи. На мястото, където беше заседнал шрапнелът, го прониза остра болка. Мускулите му бяха отслабнали от продължителното бездействие, но той започна с непреклонна воля да се упражнява да върви. Отново и отново подскачаше от леглото до стената и обратно, докато раменете и краката му отмаляха.

По коридора прозвучаха познати стъпки. Лекото, пъргаво потропване беше следвано от тежки крачки — очевидно идваше и някой мъж.

— Изглеждате очарователно тази сутрин, мис Хоутърн. — Епълби отправи този комплимент със сърдечна топлота.

Коул си представи как изпълненият му с желание поглед се плъзга по стройната й снага.

— О, лейтенант — отговори му Алена без ентусиазъм. — Майор Мейгръдър току-що ме пита дали не знам къде сте. Спешно се нуждаят от вашата помощ в операционната.

— Дългът ме зове — въздъхна младият офицер разочаровано, — но сърцето ми остава при вас.

С тези думи той се отдалечи.

Алена спря изненадана на прага на стаята.

— Разрешено ли ви е вече да ставате? — попита ядосано тя. — Изобщо не личи да сте оздравели!

— Престани да се държиш майчински с мен. Нямам нужда от бавачка!

— Но все някой трябва да бъде тук, когато си счупите врата, глупак такъв!

— Тогава можеш да ми пратиш младия си приятел. Сигурен съм, че му е необходим още практически опит. Той вероятно се справя по-добре с момичетата, отколкото със скалпела.

Алена свали чаршафите от леглото му.

— Защо сте толкова хаплив? Той е просто мил към мен.

— А ти какво правиш, за да го държиш по-надалеч? — изръмжа невъздържано Коул.

— Във всеки случай не го поощрявам, майоре. Освен това той е истински светец в сравнение с вас.

Алена се обърна и се зае да постели чисти чаршафи на леглото на Коул. На майора не му харесваше това, че последната дума оставаше винаги нейна. Посегна да я хване, но в този миг патериците му се изплъзнаха и той се свлече с изкривено от болка лице на пода. Алена бързо отиде при него. Гневът й се беше изпарил. Тя сложи ръката му на раменете си и му помогна да стане.

— Добре ли сте? — попита уплашена.

Коул погледна дълбоко в загрижените сиви очи с гъстите копринени мигли. А устните й! Тези чувствени, изразителни устни трябваше просто да бъдат целунати.

Алена усети как Коул стегна хватката върху ръката й. Преди да си даде сметка какво става, той се наведе с разтворени устни към нея. Горещата му целувка издаде цялата му потискана досега страст. Тя премина през тялото й като нажежена светкавица и освободи в миг тайните й копнежи. Алена отчаяно се бореше срещу опиянението, което заплашваше да я завладее. Тя се откъсна от Коул и направи крачка назад, препъвайки се. Надигането на възбудата я беше потресло дълбоко. Обзе я гняв при мисълта, че мъжът беше посмял да се нахвърли върху нея на обществено място. Ръката на Алена се стрелна напред и му зашлеви шумна плесница. В следващия миг момичето побягна към вратата. Искаше да намери място, където можеше да бъде сама и да остави сълзите си да текат свободно.

 

 

Когато майор Лейтимър се завърна в дома на семейство Крейгхъг, Ангъс никак не му се зарадва. Той се беше надявал да се случи най-лошото и сега беше разочарован. Това засили и без това голямата му неприязън към зет му.

Коул беше настанен в стаята за гости. Роберта му обясни, че това ще осигури по-големи удобства за наранения му крак. Не че той имаше нещо против. Но не му убягна факта колко доволна беше жена му от това решение.

След като Роберта дълго се беше преструвала на примерна домакиня, сега тя искаше да вложи всички усилия в напредването на мъжа си в кариерата. Освен това държеше отново да поеме ролята си в светския живот, която беше принудена да изостави за известно време.

През един юлски ден на път към къщата на мисис Хоутърн, доктор Брукс се отби при семейство Крейгхъг, за да донесе съобщение на майор Лейтимър.

— Можете да оставите писмото и на мен — каза Роберта и протегна ръка, за да го поеме.

Но в този миг се появи Коул и взе писмото си лично. Няколко минути по-късно се чу ужасен писък откъм стаята на младоженците. Гневният глас на Роберта огласяше цялата къща, така че да я чуе всеки:

— Искам веднага да изясним този въпрос!

— Няма нищо за изясняване — отвърна спокойно Коул. — Просто съм снет от военен отчет по здравословни причини, нищо повече.

— Подъл, мръсен янки! Ти изобщо нямаш собствена тежест! През цялото време ми разправяше, че ще стигнем до Вашингтон, а не си си мислил нищо друго, освен да останеш тук с онази малка мръсница, като оправдаваш присъствието си с мен. Та ти най-безсрамно лягаш с нея под носа ми! Да беше се оженил направо за Алена! Вместо това ме упрекваш, че съм те накарала с измама и с користни цели да се ожениш за мен. Всъщност би трябвало да си ми благодарен за всичко, което направих за теб!

— Вашингтон беше твоя идея, мила, а не моя. Но този план пропада, така че си го избий от главата. Отиваме да живеем в Минесота.

— Минесота! А-а-а! — Извън себе си от гняв, Роберта дръпна едната патерица от мъжа си и я запрати в стената. — Ти и твоят проклет крак! По-добре да бяха ти го отрязали! — Тя ритна Коул по дясното бедро. Той залитна и с болезнен вик се удари във вратата.

— Слушай! — изсъска той. — Ако сториш това още веднъж, ще ти…

През това време Лийла, доктор Брукс и Алена седяха, неприятно изненадани и сковани от неудобство, в салона. Те мълчаха стъписани, но не бяха пропуснали нито една от обидните фрази.