Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (23)

Глава двадесет и трета

Слънцето безмилостно жареше опустошените от войната поля на Юга. През това лято армията на Конфедерацията търпеше поражение след поражение. Атланта беше обсадена от армията на Северните щати. За обсадата генерал Джонсън беше мобилизирал всички налични сили, така че през горещия месец август беше рядкост да се срещнат сини униформи в Луизиана.

През един късен съботен следобед в началото на септември Алена и мисис Хоутърн бяха заети в цветната градина на възрастната дама. Разнесе се силен тропот на копита, който бързо се приближаваше към къщата. Когато видя двуколката, Алена се изправи. Стегнат в безупречна униформа, майор Лейтимър спря пред къщата и докосна небрежно с пръсти периферията на шапката си.

— Добър ден, уважаеми дами.

— Здравейте, майор Лейтимър! Колко мило, че сте се сетили за нас. Ще приемете ли чаша чай или може би шери? — поздрави го, приятно изненадана, мисис Хоутърн.

— Не, благодаря ви, мадам. Всъщност аз само исках да уредя някои неща с Алена, преди да си замина.

— Но, разбира се, майоре — отвърна жената с приятелска усмивка. — Имам още малко работа в къщата. Ако ви потрябвам, повикайте ме.

Когато останаха сами, Коул се обърна към Алена:

— Не можеш ли да оставиш за момент работата си? Искам да говоря с теб.

Момичето продължаваше упорито заниманието си.

— Каквото има да говорим, майоре, можем да си го кажем и докато работя.

— Искам да говоря по личен въпрос с теб, Алена. Затова ще съм ти признателен, ако ме придружиш на една малка разходка.

Алена известно време гледаше нерешително майора, после се приближи към него.

— Качвай се — каза той и й протегна ръка.

Момичето погледна нагоре към Коул. Той беше загорял от слънцето. На фона на почернялото му лице очите му изглеждаха още по-светли. Ако Алена си беше въобразявала, че присъствието му ще я остави равнодушна, жестоко се лъжеше. Защо не си беше заминал и не бе я оставил сама да се справи с чувствата си? Защо трябваше излишно да удължава страданието й?

Алена с нежелание свали престилката и ръкавиците си и се качи в двуколката.

Известно време те се движеха по брега на реката, докато стигнаха до едно сенчесто място.

— Надявам се, че имате почтени намерения, майоре. Тук аз съм съвсем безпомощна пред вас. Вие, изглежда, сте се заели окончателно да опетните доброто ми име. — Алена се мъчеше да придаде игрив тон на гласа си.

Коул безмълвно завърза поводите за една върба. След това разкопча униформената си куртка, извади малък пистолет и й го подаде. Тя го гледаше учудена.

— За да разсея опасенията ви, мадам — усмихна се иронично той.

Спътницата му провери двуцевния пищов и отбеляза компетентно:

— Не е зареден.

— Разбира се — присмя й се Коул. — Ти за кръгъл глупак ли ме мислиш? — С тези думи той взе пистолета от ръцете й. — Умееш ли да боравиш с тези играчки?

— Зная само, че когато не е зареден, е съвсем безопасен.

Коул не обърна внимание на острата забележка на Алена и започна да зарежда пистолета с месингови патрони.

— Внимавай — предупреди той. — Малкият лост отстрани е предпазител и предотвратява нещастни случаи.

— А на какво дължа този подарък?

Коул вкара патрон в цевта и се прицели в едно полско цвете близо до нея, преди да отговори на въпросителния й поглед.

— След като си замина, ще можеш да използваш това оръжие, за да плашиш натрапниците. Ти, изглежда, привличаш типове като Жак Дюбоне. Кой знае какво може да се случи. Не мога да сторя нищо повече за твоята сигурност. Вземи пистолета и като част от подаръка за сбогом.

— Искате да кажете, че има и още нещо?

Майорът небрежно вдигна рамене.

— Какво ще кажеш да заживееш самостоятелно?

— Добра идея, но за съжаление нямам достатъчно средства.

— Искам да те подпомогна — каза замислено той. — Можем да уредим този въпрос преди заминаването ми. Ако в бъдеще се появят някакви проблеми, ще трябва само да се обърнеш към адвоката, в чиито ръце съм поверил собствените си работи.

— Много ви благодаря, господин майор, но не желая да бъда издържана нито от вас, нито от който и да било мъж. Обичам сама да стоя на краката си и смятам да не променям това положение.

— По дяволите, Алена, та аз не те карам да ставаш моя любовница. Чувствам се само задължен…

— Не е необходимо — прекъсна го хладно тя. — Вие не ми дължите нищо, значи няма и да взема нищо от вас.

— В чантата си имам пари — най-малко две хиляди долара в злато. Освен това уредих нещата така, че да задържа апартамента си, поне докато ти си в този град. Искам да вземеш и двете.

— Не! — Тя беше също тъй непреклонна, както и той. — Не можете да ме принудите да сторя това! — Гордостта не й позволяваше дори да му изясни причините за постъпката си.

Коул въздъхна отчаяно.

— Ти си голям инат, Алена Макгарън. — След кратко мълчание той посегна зад седалката, извади украсена с дърворезба кутийка и я подаде на момичето.

— Това е последният ми подарък — заяви троснато той. — И смятам, че няма да постави под голямо съмнение доброто ти име.

Алена ядосано разгледа кутийката, преди да отвори капака. Хлъцна от учудване, когато видя какво лежеше на дъното, върху подплатата от сатен. Това беше миниатюра с образите на нейните родители, която някога беше висяла над леглото й.

— Но как е възможно това? Откъде я взехте?

— Преди да напуснем твоята къща в нощта на пожара, набързо я прибрах. Предположих, че би искала да я задържиш за спомен.

— О, да! — Със сълзи в очите Алена погледна Коул. — Това е най-хубавият от всички подаръци. Благодаря ви!

Тя импулсивно се наведе напред и притисна устни до загорялата му скула. Дъхът на косите й изпълни съзнанието на Коул. Дълго потисканите му чувства се надигнаха. Ръцете му сякаш не бяха подвластни на волята му. Той прегърна момичето и го притегли нежно към себе си. Желаеше я, както само един мъж можеше да желае жена. Бяха изминали месеци, откакто за последен път беше държал това нежно, топло тяло в ръцете си.

— Алена, Алена, искам само теб! — прошепна той с дрезгав глас в ухото й.

Думите се запечатаха дълбоко в душата й и отприщиха всички нейни желания, които с такава мъка беше сдържала. Устните му намериха нейните. Езиците им си играеха един с друг и за кратко време те дадоха свобода на чувствата си. Дъхът на младата жена почти спря, толкова силно я беше притиснал Коул. Всяка фибра на тялото й го желаеше, но разумът й се противеше. Той принадлежеше на друга. След няколко дни щеше да е вече далеч. Ако сега приемеше нежностите му, щеше да понесе раздялата още по-тежко.

— Недей, Коул — изстена тя и обърна глава. — Не можем да го направим. — Тя се опита да се освободи от ръцете му.

От готовността, с която му се отдаде Алена, у Коул се надигнаха плътските желания. В душата му се беше възпламенил дълго сдържаният любовен огън.

— Ела, Алена! — молеше я той и целуваше с жар слепоочията и шията й. — Прекарай нощта при мен. Така жадувам да се любим! Остават ни още само няколко дни.

Алена поклати глава и с треперещи ръце го отблъсна надалеч от себе си.

— Не искам да бъда някое от твоите малки приключения — прошепна тихо тя. — И не искам да остана сама с дете на ръце, а ти да имаш едно копеле на врата. Всичко това между нас изобщо не биваше да се случва.

Коул хвана здраво ръката й и не я пусна повече.

— Направихме много грешки, Алена, но сега вече не можем да се върнем назад. — Той настойчиво се вгледа в светлите дълбини на очите й и каза бавно, изпълнен с отчаяние: — Имам нужда от теб, Алена!

— Не! — проплака тя и се опита да избяга.

Коул я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне в лицето. Това, което видя в нейните очи, беше пълна противоположност на изреченото от устните й. Тялото на Алена се тресеше — явно доказателство за разминаването между думите и желанията й. Страстта на Коул растеше… „Запуши устата й с целувки — каза си той. — Сърцето й накрая ще се смекчи.“ Той отново рязко я придърпа към себе си и покри устните й със своите.

Но я беше подценил. Почувства остра болка, когато дребните й зъби се впиха в долната му устна, и се отдръпна. Усети в устата си вкуса на кръв. Когато момичето вдигна ръка, за да го удари, той също повдигна ръка, за да се предпази.

— Можете да ме изнасилите, ако това е желанието ви, майоре — сряза го тя с леден глас. — Но след това ще ви принадлежа още по-малко, отколкото сега.

— Трябваше през онази нощ да те вържа завинаги към себе си с верига — изруга Коул. — Оттогава насам сякаш се намирам в ада.

Алена посегна към миниатюрата. Тя небрежно остави кутийката да падне на пода на двуколката. Преди Коул да успее да реагира, тя беше скочила вече и се отдалечаваше със сковани крачки. Когато погледна още веднъж назад, в очите й блестяха сълзи.

— Не искам да правя живота ви ад, майоре. Ако питате мен, заминавайте с Роберта за Минесота. Не искам да ви виждам никога повече!

— Върни се, Алена! — изрева Коул след нея. — Веднага се върни в двуколката!

— Хайде, тръгвайте! Прибирайте се при милата си съпруга! И дайте парите и квартирата си на някоя любовница! — отвърна му гневно тя.

Коул изруга и обърна двуколката.

— Качвай се! — заповяда той, когато я настигна. — Ще те откарам вкъщи.

— А колко ще ми искате за това пътуване? — подхвърли му тя през рамо с горчив сарказъм. — Какво ще кажете за една любовна нощ? — Засмя се презрително и невъзмутимо продължи пътя си.

— Ти си невъзпитана, Алена!

— Невъзпитана? Защото не искам да легна с вас и не искам да бъда изоставена сама с дете на ръце? Вие сте невъзпитан, скъпи господин майоре! След няколко дни ще сте далеч оттук и тогава вече ще ви е все едно какво ще стане с мен.

— Ти наистина ли мислиш, че съм такъв човек? Мислиш ли, че бих те изоставил по този начин? — попита Коул.

Алена спря, скръсти ръце и го погледна враждебно в лицето.

— А какво ще правите с Роберта? Да не би да искате да я оставите като резерва и да й пробутате извънбрачното си дете? Избийте си го от главата, майоре. Вие не можете да ми дадете това, от което се нуждая. — Тя раздразнена продължи пътя си. Коул през цялото време се движеше с двуколката до нея.

— А от какво се нуждаеш, Алена?

— Това, от което се нуждаят всички жени — уточни Алена и го погледна бързешком. — Във всеки случай не искам да ставам любовница на един женкар, който на всичкото отгоре е и янки.

— Можеш да мислиш каквото си искаш за мен — започна да се оправдава Коул, — но аз не съм…

— Точно така, ще си мисля каквото си искам. Тук сте прав! — С тези думи разговорът беше приключил за Алена.

Тя продължи пътя си, без да обръща внимание на настойчивите молби на Коул да се качи в двуколката, въпреки че той упорито караше до нея чак до дома на мисис Хоутърн. Пред къщата момичето изтича напряко през поляната и затръшна вратата зад себе си. Коул дочу как стъпките й заглъхнаха, след което обърна двуколката и потегли към града. По пътя той си блъскаше главата над това, как можа да допусне такава глупава, идиотска грешка.

До късно през нощта мисис Хоутърн лежеше будна и се вслушваше в горчивите, мъчителни ридания, които долитаха от стаята на Алена. Дълбоко в сърцето си тя изпитваше голямо съчувствие към момичето, а и към майора. Вероятно и двамата се бяха заплели в нещо, което трудно можеше да бъде разгадано. Беше много съмнително дали физическата раздяла щеше да потуши силния пожар на техните чувства.

 

 

Вибрации разтърсиха парахода, когато беше освободено и последното въже, което го привързваше към кея. Гребните колела заработиха тежко и корабът бавно и тромаво се насочи към средата на течението. Лийла махаше с все сила и със сълзи на очи наблюдаваше как корабът отнася скъпата й дъщеря. Ангъс Крейгхъг стоеше скован и неподвижен до жена си.

Самата Роберта беше бясна. Застанала на горната палуба, тя изведнъж проумя, че наистина я отвеждат в нецивилизованата Минесота. В съзнанието й изплуваха разказите за кръвожадни индианци, недодялани дървари и полудиви трапери. Мечтите й за Вашингтон и за „бляскавото общество“ оставиха само горчив привкус в устата й. Вината за своята загуба тя приписваше изцяло на Коул. Той я беше подвел! Този висок, красив мъж, който се беше облегнал на релинга до нея, й беше противен.

Тя вдигна глава и погледът й попадна върху една самотна, стройна фигура, облечена в проста муселинена рокля, която беше застанала, вглъбена в себе си, горе на дигата.

— Алена! — Името жегна Роберта като проклятие. Тя знае какво ми причини! Вероятно малката гадина сега злорадо потрива ръце заради моята съдба, помисли си тя.

— Каза ли нещо? — стресна се Коул, откъснат от собствените си мисли.

Роберта погледна мъжа си със святкащ от злоба поглед. Лицето й се беше изкривило в грозна гримаса. Тя рязко се извърна и пое към каютата си. Коул бавно я последва. Вратата на каютата беше заключена отвътре. След кратък размисъл той закуцука тежко, като се подпираше на бастуна си, към домакина на кораба и си нае самостоятелна каюта.

 

 

По-късно следобед Алена беше заета с градински работи в задния двор на мисис Хоутърн, когато възрастната дама я повика при себе си в къщата. Там стоеше Саул с шапка в ръка. В последно време момичето го виждаше много рядко, защото почти през цялото време той беше зает в магазина на семейство Крейгхъг. Смутеният му вид събуди любопитството й. Тя погледна край него и видя двуколката на Коул Лейтимър, която стоеше заедно с коня му на пътя към къщата.

— Трябваше да ви докарам това, мис Алена, така рече майорът, все едно дали го искате или не. — Чернокожият нервно въртеше шапката в ръцете си.

— Той как си я представя тази работа? С какви средства да поддържам този кон? — възрази Алена.

— Ами майорът каза да не се притеснявате за това. Той е уредил от време на време да носят храна за коня. Вие ще трябва само да се разписвате.

Алена стисна зъби и погледна гневно чернокожия.

— Това не е всичко, нали, Саул?

— Ами… — призна смутено той и сведе поглед.

— Хайде, изплюй камъчето! — заповяда малката господарка.

Мъжът нерешително извади един ключ от грубото си памучно палто и й го подаде. След това бръкна в пазвата си и извади една торбичка с пари.

— Майорът рече, че това тук са две хиляди в злато, а онова е ключът от жилището му. Той каза, че ако не ги приемете, щял страшно да се разгневи.

— Саул Кейлъб! — развика му се Алена побесняла. — Ти да не искаш да кажеш, че си приел от онзи янки пари за мен?

— Ама, мис Алена, той ме накара да му обещая — отвърна Саул съкрушено.

— Хубава каша забърка — гневеше се Алена. — Остави двуколката и коня тук и вземи парите за теб.

Саул усилено заклати глава.

— Не може, аз съм му обещал. Той и на мен ми даде пари.

— Мисля, че обядът е готов — обади се мисис Хоутърн загрижено. — Вече мирише дори на загоряло.

— Божичко! — Алена хукна към вратата и изчезна в къщата.

Саул с неприязън гледаше торбичката с пари в ръката си.

— Ако искаш, аз ще ги съхранявам за нея, Саул — предложи мисис Хоутърн и се усмихна приятелски. — Може някой ден спешно да й потрябват тези пари.

Саул беше щастлив да се отърве от това бреме. Той побърза да разпрегне коня и да прибере двуколката. Нямаше желание да влиза отново в конфликт с твърдоглавото момиче.

Мисис Хоутърн спокойно влезе в къщата и прибра парите в един долап. Може би щеше да дойде време, когато момичето ще погледне с други очи на богатството на майора. А дотогава парите щяха да си лежат, прибрани за нея, в определени случаи — дори харчени за нейно добро.